Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАД РЕШЕТКИТЕ

Жанета Станкова

web

Има едно място, където небето се измерва с време, светът е еднополов и токът спира в 10 вечерта. Тук мирише лошо, а хората през лятото са сини, през зимата - кафяви. Те имат по 33 лева на месец и нямат мечти. Затворът в случая означава около 200 реда по-нататък и един мой ден зад решетките. Ако дойдеш, ще те запозная и с приятелите си.

Чувал ли си как се отваря вратата на затвора? Това е цял ритуал от звуци, които се надпреварват да бъдат по-ужасни. Първо просвири малкото метално прозорче, зад което униформен служител провери кой е от другата страна. Последва рязкото скрибуцане от махането на резето. Всъщност скрибуцане е слаба дума. После бавно се превъртя някакъв ключ. Щтрррррраак. И ако не вярваш, има ключове, колкото една човешка длан. Вратата е тежка и на свой ред заби финално скерцо. Общо няколко минути тракане, дрънкане и писък в ушите, докато се задвижи системата. След което се озовах в не-свободата. За да стигна дотук, ми трябваха няколко кражби, опит за проституция, въоръжен грабеж. Добре де, имаше и друго, може и да се шегувам, но това не е толкова важно. Пък и зад тежката метална врата вече е късно за съжаление. Оттук нататък вече си друг. Това с приятелите и портокаловата водка е затворена книга. Минало свършено, разбираш ли. Ей тук някъде изчезват надеждите и започва настоящето на вратите. Между втората и третата имаше небе. След шестата - също. Виждам само едно сиво и малко небе. И в този първи миг разбирам, че в затвора и то е заключено. От високите стени наоколо. Въртя се в кръг и оглеждам малкия квадрат, който представлява преддверие към затвора. После пак вдигам очи нагоре и искам въздух.

Мамка ви, отключете поне небето - не е моят глас.

Върнете ми телефона - аз съм.

Бахтинаглатакучка - думи под мустак.

Затворът е псуване наум.

И царство на Малките Риби. Когато някой праща 20-годишни зад решетките, е абсурд. Този някой обикновено е Голяма Риба. Той зарибява по-малките и командва живота им. На Малките Риби обикновено това им е изгодно. Всъщност и Малките, и Големите Риби правят едно и също. /Не/Ходят на работа, ядат каквото могат да си купят, възпроизвеждат се и мислят за пари. Понякога Големите Риби вършат престъпления, но са организирани и не ги хващат. Малките Риби действат сами и винаги се закачат за куката. Понякога отиват в затвора. Тук има хора, откраднали кон, фраснали по топките любовника на жена си, подпалили нива. Големите Риби пушат пури и си живеят с видеокамери. А Малките ги прибират на тъмно. В шадравана, който виждам в първия двор на затвора, май няма риби. А в стаите на служителите е бъкано с аквариуми. Не че ми стана ясно каква функция имат, след като коридорите са пълни с омърлушени и небръснати Дребни Риби, които мърдат едва-едва. Нали си наблюдавал хелери и гупи в аквариум. Бавно отиват от единия до другия край, после обратно. После пак. И целият им живот е едно безцелно ходене оттук до там. Затова рибите са тъжни. Аз поне не съм виждала весела риба в аквариум. Така е и в затвора. Ето ги и тези - двама нещастници, които вече гледам през решетките на третия етаж. Обикалят някаква градинка, до тях вървят двама униформени с палки и белезници на кръста. Обикалят ти казвам, не спират, не зная колко пъти го направиха. Все едно и също. Преди да ми се завие свят, разбрах, че е нормално. Прави се всеки ден и е задължително. Казва се “каре”. Ако не искаш да обикаляш, сядаш на пейката и пак ти се завива свят. В този затвор обаче има и “колело”. Кръг, където се събират четирите дълги коридора на сградата. Това е най-чистото място тук. Мие се постоянно, от сутрин до вечер някой търка с парцал и вода “колелото”, за да се подхлъзнат началниците. “Колелото” е нещо като гара-разпределителна в затвора. Оттук отиваш до столовата, минаваш оттук, за да излезеш на “каре” или на свиждане. Наблизо са стаите на работещите, само оттук със специално разрешително и придружител отиваш до друг отряд (а ти разбирай - друг коридор). “Колелото” е още еманация на решетките. От горе до долу няколко етажа са в телена мрежа, зарешетено настояще, което даже мирише лошо. Нещо средно между попара с двумесечно олио, хлор и мръсни дрехи. Но ако трябва да бъда честна, мирише на ядене. Един на обяд е, всички затворници вече са обядвали.

А на мен ми хрумва да те запозная с четири момчета, по на 22-24 години, които излежават присъди за кражби (чл. 195 от НК) и грабеж (чл. 198 от НК). Ние с тях сме вече приятели, защото ни свързва нещо по-голямо от шибаната съдба и екстаза, който сме си разказали. Затворът всъщност може да е рай за писателите, само дето много малко от тях се сещат, че ако постоят малко тук, книгите им ще са други. Хората зад решетките разказват живота си, защото няма какво друго да правят. 24 часа безделие, с един час небе, което е задължително. Останалото е игра на карти, табла и живи, сочни сюжети. Малко са тези, които работят. По-младите ходят на училище, ако нямат средно образование, разбира се. Но сега е ред на Краси, Сашо, Йордан и Милен - всички те, хероинови момчета. А ти, нали знаеш, че хероиново зависимите са най-пасивните и неагресивни наркомани. Какво ли е станало от тези dope fiends, години след действието на белия прах? Това май беше твой въпрос, а?

Краси е на 24, от Ямбол. Тук го наричат Бозата. Идва в затвора с прякора си. От всичко най-много иска да е независим и свободен. Любимото му място е гората. Харесва Наполеон и слуша Продиджи. За него успехът е да направиш нещо смислено в живота си и да кажеш “успях”. “Ей, успях, чуваш ли” - и да те хване за реверите, да те разтърси, да ти начука думичките директно в лицето. Иначе ми каза, че не е имал досега кой знае какви извънредни успехи, нито пък провали. В затвора го посещават често, на училище преди това ходел рядко. Сега е ученик в 11 клас към училището на затвора. Най-близкият му човек е баща му, вече безработен.

- Какво направих ли? Нищо, което да си заслужава седемгодишна присъда. Сега даже не искам да си спомням. Около година и половина се друсах сериозно, преди това вземах от време на време. Правих кражби, за да си набавям дрога. Стана ми кофти, когато чух присъдата, ама няма начин. Вече съм вътре. Минаха две години, остават само Европейското, после Световното. И ей го, дошло времето да излизам… (Останалите момчета се смеят. Помежду си те се шегуват, че Бозата ще излезе пръв. Краси гледа надолу, когато говори…) Те, хората си мислят, че затворът е някаква оргия, а то не е така. То, само си затворен, нищо друго. Аз даже ходя на училище. Нали нямам средно образование. Дават ни кръстчета за определени часове. Като събера 90 кръстчета, ми отнемат 3 месеца от присъдата.

Всъщност, да си призная, по-сложно е. Осем учебни часа означават едно кръстче. На ден затворниците-ученици имат шест или седем часа. Ако получиш двойка, губиш всички натрупани кръстчета за един месец. Неизвиненото отсъствие се наказва с лишаване на кръстчетата от седмицата. В училището на затвора няма и бележници. Кой да ги гледа наистина - съкилийниците имат други грижи. Оценките се пишат само в дневниците. Ако работиш, два дни се броят за три престой. И в затвора, както навсякъде, има лоша и не лоша работа. Лошата е да си заварчик или дърводелец. Там дават малко “лавка”. “Лавка” пък е магазинчето на “карето”. В него продават цигари, вафли и тоалетна хартия. Ако работиш, парите ги превеждат там и си взимаш, каквото ти трябва. Е, не чак, каквото ти трябва, защото имаш право на 33 лева на месец. И на 30 кутии цигари отвън. Много се пуши в затвора, да знаеш. Даже има хора, които пропушват тук - от нямане какво да правят. Цигарата е най-съвършения вид удоволствие зад решетките. Понякога служителите носят едни жълти кутии и черпят кафявите момчета (цветът на затворническата униформа през зимата). По жълтите кутии няма никакви надписи, сякаш някое дете си е играло с “Victory”-то на баща си и го е облепило с цветно тиксо. Тези цигари са нещо като помощи, носят ги от местната цигарена фабрика. Истински брак, ама става за затворници. Момчетата си вземат от жълтите цигари и пушат бавно. Защото в затвора всичко е бавно. Бавно се върви на “каре”, бавно се говори, бавно се хвърлят картите, бавно. Времето е ластик, който не иска да се свие. И действа правилото на празните пепелници. Бозата най-много обича да изхвърля фасове. В затвора не можеш да видиш препълнен пепелник. Защото и отиването до коша е работа. Вид разнообразие. Случка в летаргията на бавните минути. Никога не съм си представяла лишаването от свобода по този начин. Сега разбрах, че не-свободата е всъщност не-възможност да правиш нещо. Понякога даже не мислиш. Само чакаш да свърши денят, да дойде другият, третият и пак нищо. По-лошо е дори от деветте кръга на ада, където поне нещо се случва. Тук е раят на празнотата. Каза ми го Сашо.

Сашо е на 22 години. Има най-красивия мъжки почерк, който някога съм виждала. И красиво лице - тъмно руса коса, светло сини очи, прозрачна кожа, правилни черти. Руснак е, бил на 17, когато майка му дошла в България. Той даже не знаел езика. Като го гледам, си мисля, че ако съдбата не беше го изплюла тук, щеше да е манекен. Сашо обича fashion-предавания. В килията обаче няма телевизор. Двайсетте момчета, които живеят зад една метална врата с прозорче и решетки по средата (килия от т.нар. ”сталински” тип) имат само едно радио и това май е любимото им прозорче към света. То обаче угасва в 10 вечерта, тогава спират тока. Ако на някого са му донесли батерии, слушат до късно. Предпочитат гласовете на слушатели. Сашо също иска да се обади в ефир. И гласът му е красив - много мек баритон. В това момче наистина всичко е красиво. Жалко само че не иска да го снимам. В затвора, за да ти направят снимка, попълваш специална декларация. Сашо отказа, той е най-предпазливият от моите приятели. Красавецът излежава тригодишна присъда за кражби. В затвора е от година и десет месеца.

- Крадях, защото ми трябваха пари да се надрусам. Само за това живеех. Опитах и ми хареса. Спомняш ли си оня филм, героят казва “Умножи един оргазъм по десет пъти и пак няма да е същото”. Много често в затвора ме питат какво е било. Така отговарям. Прекалено е хубаво. Много хубаво. Затова съм тук, защото ми е било много хубаво. Трева, хапчета, хероин, не съжалявам за нищо. Бил съм щастлив. Даже повече щастлив от другите. Човек краде, за да се докопа до щастието. А планове нямам. Не зная какво ще правя после, объркан съм. Не зная и това, дали ще спра с дрогата. Ако ти кажа “не”, зная, че няма да ми повярваш, ама не ми пука. Въобще не ме интересува кой какво мисли за мен. Аз го правя за себе си. Тук обаче не мечтая. Само мисля за деня, в който ще изляза. Обаче не искам да говоря за това. Нали знаеш, винаги става нещо, което да обърка плановете ти. Има предсрочно излизане, обаче има и наказания.

Сашо е добър. Даже смята, че добротата е неговото лошо качество. Подбира си думите, прави паузи между тях, да не би да изрече нещо нередно. Внимава. Той е един от тези с малка присъда и има вид на “патрон”. “Патрон” е човек, който има редовни свиждания, разполага с пари и се отличава от другите. Красавецът наистина изглежда другояче, всеки месец се среща с майка си и сестра си на свиждане, но няма много пари. По-скоро ще го видиш да разнася книга, отколкото да се перчи със стек цигари. А цигарите са най-добрата валута в затвора. Пет кутии цигари се разменят срещу чифт маратонки. Цигари се залагат и в игрите на карти. Но понеже хазартът е забранен в затвора, момчетата измислят всевъзможни реплики, които да заблудят надзирателите. “Къде ще кацне мухата, ти как мислиш, а, тук ли...”, после някой печели. Твърде безобидно, за да предизвика наказание. Но тук има строги порядки. Затова всеки внимава какво си пожелава. И всички живеят със сведени очи. Така с поглед към земята си говорим за музика, Кобейн, помпи, голи фиести. Между думите има въздишки колкото пропаст. Някой подхвърля какво е чел днес, друг коментира храната. Денят е тягостно понятие в затвора. Добре, че винаги се появява един Дони, на когото не му пука много-много, защото цели пет години е зад решетките, а преди това също не се е съобразявал с нищо.

Йордан е на 23 години, от Бургас. Баща му е починал през 89-а. Не знае къде е сега майка му, с какво се занимава - също. Дони (така му викат тук) бил добър ученик до 5-и клас, после му писнало и в 7-и зарязал училището. Разправя, че никой не бил в състояние да го върне зад чина, заради скуката. В затвора е известен с умението си да татуира. Цялото му тяло е покрито с октоподи, черепи, извънземни. Сега чете много, да не кажа всичко, което му попадне. Но си има любими страници - “Playboy”. Дони обича да лъже, в затвора го прави много рядко. Но преди това почти не е казал вярна дума. Осъден за кражби и грабежи. Има седемгодишна присъда.

- Много лъжех, да ти кажа. За какво ли не. Лъжех наред. Обикновено го правех за пари. Майка ми беше много добре финансово, ама аз я съсипах. Лъжех нея, лъжех втория си баща, гаджето, абе кой ли не. Занимавах се и с кражби, имаше пари тогава. И започнах да се друсам. А, не бе, лъжа те… Започнах да се друсам, заради секса. Един приятел ми каза, че ако си взема дрога, ще го правя по 7-8 часа. Първия път беше шест, честно. Шест часа секс, нали си представяш. Кеф, луда работа. На другия ден - пак толкова, шест часа секс. Обаче на третия ден ли, кога беше, вече не помня, отидохме да колим прасе и започна гаденето, потенето. Усетих се закачен. Няколко месеца вземах хероин, после минах на кокаин. Обаче и там се закачих. Общо две години се друсах. Когато имах повече пари, си купувах кока, когато имах по-малко, вземах хероин. Над 200 хиляди лева съм дал за дрога. Бягах от реалността, не ми харесваше, какво да ти обяснявам. И училището не ми харесваше. Живеех с едно момиче, тя не вземаше дрога, после разбрах, че и тя почнала. Жива ли е сега, не знам. Трябва да ти кажа, че яко се друсахме. Аз минавах 4 грама на ден. Ходих и по психиатри, един даже ме изгони. Щото помисли, че го лъжа, вика ми “не е вярно, че вземаш толкова”. А не го лъжех, казах му истината, изгони ме, нали ти казвам.

Дони не съжалява, че е в затвора. Навсякъде разправя, че това е единственото място, където може да се откажеш от наркотиците. Тук просто ги няма, няма и откъде да си ги купиш. На свиждане багажът се проверява, пък и кой ще тръгне да ти носи прахообразно щастие, когато след това може да има друга присъда. Всъщност Дони обича да го наричат “Дан-Дан”. Скоро ще го преместят в затворническо общежитие от преходен тип, където има по-облекчен режим. Заслужил си го е, той е дисциплиниран затворник. И един от малкото веселяци зад решетките. Разказва шеговити истории, говори бързо. Може би е единственият, който не отделя думите с паузи. Бърза, защото му остават само две от общо седем години присъда. Има нещо много забавно в Дони. Прилича на непораснало дете, а се държи като мъж на 40. Плаче от яд като петокласник, после стиска зъби и удря стената. Иначе не съжалява за нищо. Когато стане напечено, казва, че съдбата помага на дръзките. Как си е измислил девиза обаче, не знам - зад решетките дързостта не вирее. Тук хубавите преживявания са само спомен. Дони твърди, че неговите са много. Как да изреди почти целия си живот. И какво като се е озовал зад решетките на 18. Тук също може да се смееш. Може даже да говориш за компютри. А това е другата любима тема на затворниците. Вечер, когато спрат тока, те се опитват да отгатнат как се е променил светът, докато са извън него. Говорят и прогнозират настоящето. Цивилизацията зад решетките е въпрос на въображение, технологиите са изрезки от вестници. Дигитални камери, компютри с размер на играчка, телефони като химикал, а момчетата ги гледат и цъкат вкупом с език. Ей тези снимки обичат младите затворници. И може да не вярваш, ама ги предпочитат пред знойните красавици, които си смучат пръстите или прогнозират времето по прашки.

Милен е на 24 години, от Ямбол. В затвора по собствено желание учи английски, чете и специализирана литература за компютърни програми. И той е ученик в 11 клас в местното училище. Бивш барман, който се подвизавал по морето и в София. Слуша рап и соул, харесва Мики Рурк. Милен ми е любимец. Определя се като лекомислен и не иска да е зависим от нищо и никого. Зад решетките всеки мрази зависимостта.

- Аз направих най-лошото. Нападнах човек на улицата, за да открадна. А грабежите се наказват строго. Как се случи ли, трябваха ми пари да си купя дрога, а бях вече регистриран в полицията. Нападнах човек, не мога да си го простя. Нищо от миналото ми не искам да си спомням. Сега съм най-накрая естествен. Сигурно, защото много преживях. Не лъжа, защото е тъпо. И ми се иска всичко да става с добро, но не винаги се получава това, което искаш.

Милен има нормално семейство. И няма прякор. Всеки месец тук са майка му, баща му, сестра му. Те се грижат за него, носят му дрехи и пари, изпълняват поръчките за книги. Когато се виждат, той гледа надолу. После им разказва как са минали последните седмици. И пак започва да ги чака. Милен ще стои още две години и половина зад решетките.Това е много време. И един ден тук е много. Особено за 24-годишните. Скапана история. Другите 24-годишни говорят за стари спортни коли и попълват документи за Зелена карта. Моите приятели също обичат думата “после”, но трудно отгатват смисъла й. “После” в затвора е като да имаш лаптоп, но да не си чувал за Enter. А после? Милен си представя само, че ще е трудно. Нищо друго. Но иска един по-добър живот. Спомняме си заедно някаква култова реплика на писател-наркоман. “Дайте им законно хероин, преди да са откраднали пишещата ви машина”. Само че това, братче, е било преди половин век. Кой да го чуе. Ако някой многоваженвсезнайкостлъстазаплата, беше чел Уилям Бъроуз, Милен нямаше да е тук. Който работи многоваженвсезнайкостлъстазаплата у нас, не знае за разкаянието. Разкаяние е да си на 24 и да живееш със сведени очи, да обядваш под строй и да пушиш жълти цигари. Милен сигурно е съгласен, защото вдига рамене и се усмихва. Другото хубаво на затвора - поне не ограбва усмивките на момчетата.

Милен е един от различните грешници тук. Разкайва се тихо и обикновено мълчи. Не, не че не обича да говори, но сега е отшелник от думите. Въздиша от време на време, което означава, че мисли. В затвора е разбрал много неща за себе си. Като това, че може да е добронамерен. Зад решетките малцина разбират това. А другото е “искрен съм, бе”. Преди “карето” и “лавката” Милен имал друг живот. Настоящето нарича “на дъното”. Аз си го кръстих Разколников. Тъжен пич. Затова ми стана любим. И защото се учи да ходи тук. Разправя, че бил като малко дете и трябвало да проходи в един друг, нов живот. Другите се смеят, побутват се, Милен си продължава - да бе, ще се науча да ходя, ще се науча да ходя. Той първи научи и Desiderata - старинен текст от 1692 година, намерен в една църква в Балтимор. И там пише нещо такова - че си дете на Вселената и си важен, колкото звездите. Че въпреки целия си фалш и разпилени мечти, животът си е прекрасен. Това пише, казвам ти. Сякаш го е казал затворник с изтичаща присъда. И всичките ми приятели го знаят наизуст.

Те, за разлика от другите 1200 затворници тук, имат едно развлечение повече. Посещават група за психотерапия на наркотично зависими в затвора. Отиват в лошо настроение, защото всички зад решетките се чувстват зле, но излизат ухилени. Три пъти на седмицата по три часа. Не им смятам усмивките. В затвора няма завист. В групата рисуват, правят си психо-портрет, обясняват какво им харесва в другите. А като се върнат в килиите, отварят дневниците си и пишат. Някаква нова, тяхна Desiderata. Аз, за жалост, не можах да я видя, защото пратиха тетрадките на близките си. После бяха още по-доволни. И на снимките са такива, даже се издокараха с цивилните си дрехи, тези, с които имат право да се явят на свиждане. Ей, с тези дрехи Бозата, Красавецът, Дан-Дан и Разколников ще излязат от затвора. Кой след две, кой след пет бавни години.

Когато аз излизах, някъде между първата и втората врата, чакаха да влязат вътре още десетина грешници. И животът зад решетките си продължи бавно и кафяво.

 

 

© Жанета Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2004, № 10 (59)

Други публикации:
Егоист, 2003, януари, № 84.