Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ - II

Жанета Станкова

web

12-годишно момиче ражда дете от втория си братовчед. Семейната вражда, без която не може. И малко ченгета за вкус. Действието отвежда в циганския квартал на Раднево. Плюс една партия шах, в която Царят гледа телевизия и пуши, а едно бебе кара света да си обуе обувките и да си тръгне от нас. На Костурица ще му хареса. На теб - не знам.

Раднево е от онези BG-градове, в които красивото е плюло на петите си и е избягало далеч. Оттук отдавна си е тръгнал и вятърът, който да надига полите на момичетата. Но и тях ги няма. Само къси разбити улици, по които се движат грохнали автомобили. Без хора. В Раднево по обяд е трудно да забележиш човешки очи. Всичко е натъпкано в огромния търбух на сивотата. Сиви панелки, еднакви къщи и разкривени метални гаражи. И най-интересното, което може да се случи в този град, е да пропее някоя фолк-фурия (Силвия, коя друга) или 12-годишна да роди дете. Макар за второто да знаят само в “Кантона”. Ромският квартал. И се намира до автогарата. Най-подходящото място за един картел. Защото автогарите са циреят на България.

Първото нещо, което може да видиш в “Кантона”, са чергите върху прозорците. После пред очите ти щръкват ламарини, които наподобяват къщи. Малко по-нататък - бидони със статут на баня. “Продължавай, миличък” - ако все пак чуваш моя глас сред нахалните звуци, които излизат отвсякъде. Даже от дърветата. А на тях като в пърформанс (представление) висят касетофони. Не е страшно. Даже цветно. Може би и весело. И изведнъж - хора. Толкова много хора. Деца играят вън. Любопитни и пъргави като съседска интрига. И с най-широките очи, които може да побере едно човешко лице. Идват към теб, но не да те наплюят, както може би предполагаш. А да те измъкнат от подредения ти живот и после да те проснат като прани гащи на слънце. Ей така, че да се смутиш, но да ти е широко. Толкова, че дори като протегнеш ръце, да не бръкнеш в чуждо око. Но за това си има друг “кантон” и друга история.

А историята на тези деца е започнала от други деца. На всеки 100 раждания в Раднево 10 са на момичета между 13 и 16 години. Сега обаче търся Стоянка, 12-годишната майка, която отглежда двумесечното си бебе. Къщата, където трябва да я намеря обаче, е празна. Но се влиза лесно. Както без проблеми може да се промъкнеш във всяка циганска къща в “Кантона”. Тук няма врати. Екстрите със звънци, аларми и метални решетки са от една друга епоха. Тук се ползват пердета - сини, мръсно-бели, на цветя, малко скъсани. Отместваш и си вътре. А Стоянка я няма. Сякаш е изчезнала с вратата на гърба си - като в детска приказка.

- Бебито утиди в блока! - осведомява ме усмихната циганка с дете на ръце. И тя няма 18, ама и защо ли й са досадните човешки години.

Улица “Сакарска” 23, ап. 3 - е упътването, което отново ме връща в града без хора и вятър. Полъхва само неблагоразумието на 12-годишната Стоянка да роди дете. А сега де - и звънец! И ми отваря една усмивка. С разширени родови пътища, както се сещаш. Стоянка Димитрова Бонева. И роднина на Маугли, истинско дете на джунглата. Усещам го по блесналия поглед и мълчанието, което стои с нея на входа. Даже не знае какво да направи, да каже ли нещо, какво да каже, по дяволите, на един непознат екземпляр, който не се е мяркал никога в географската ширина на собствените й навици. И после пак ми подарява усмивка - нещо като съгласие да ме пусне (на)вътре. А ще се оправя ли в гъсталака от кратки и липсващи отговори, който усещам още тук, Стоянка ще види. В нейната джунгла хората не задават въпроси, те действат. Влизам все по-навътре в мрака и едва забелязвам малката Роза, която мята крачета върху легло тек и половина. Добър избор за бебешка кошара. И никакви розови перденца, които да висят върху бебешкото безразличие към суетата. Лежи си двумесечната Роза, родена от 12-годишната Стоянка в центъра на джунглата и даже не скимти. Едно бебе, сложено ей така, някъде. И вече зная, че не е мърдало векове оттам.

- Кога се роди малката? - решавам да започна разговор въпреки всичко.

- Ни знам - отговаря момичето и се усмихва.

- А ти кога си родена ?

- Ни знам - все същият инат.

- Добре де, а кога стана на 12 години? - и съм сигурна, че сега я хванах натясно.

- Ни знам - вдига рамене момичето, а върху тях - още по-голяма усмивка. Ясно е, че аз съм натясно.

- А български знаеш ли? - продължавам и аз да се инатя.

- Нье - и от това коленете на всяко любопитство, решило да стане статия, омекват.

- А мъжът ти тук ли е? Той как се казва?

- Саму първуту му ими знам - и разбирам изведнъж колко малко е нужно за щастието.

Влиза и Демир. Другият главен герой. Демир Стоянов Ганев, по-точно. На 18. Сънен. Защото няма работа и по цял ден спи.

- Ставъм, га мъ събуди малкъта. Ся ти мъ събуди - ама, че любезност. И преди да си тръгна, продължение...

- А оня ден станъхми в два на убят, штот гледъхми ду късну “Тързан”, малкъта и тя гледъ - трие очи съненият татко и пали първата си цигара за деня. А аз се опитвам да наместя неочаквания пейзаж в обичайните контури на детска стая и загрижени родители. Не се получава. Даже казвам, че цигарите са вредни за детето, особено за детето.

- Ти отде знаиш, чи съ вредни цигарите за дитету? - ококорва очи срещу мен бащата. И запълва с още едно облаче димната завеса. “Шах с пешката” - за друго не се сещам. Честно.

- Чи аз два лева дъ имам, шъ си купя цигари. Нье - мляку. Ко къту риве малкъта? Нали шъ млъкни после…

А в това време - усмивка. От Царицата му. Щедрата и широка усмивка на Стоянка. Съгласна е. Каквото и да каже нейният Демир, все е хубаво. А какво ли още ни очаква двамата с теб тук? Върху шахматната дъска на един чужд живот, където конят цвили, когато е гладен, а Царят гледа телевизия и пуши.

- Хъресъхми съ и гъ зех. Посли напраях онайъ биля.

- Каква беля? - и се опитвам да чуя какво ли не.

- Как коя биля мъ, спах с ньеъ - дърпа от цигарата си бащата, а Стоянка клати усмихнатата си глава. Да, ама майка й разбрала, разбърква фигурите той. Викнала полицаи. И както трябва да бъде, задържали момчето за съвокупление с малолетна. После майката пък, както трябва да бъде в тези квартали, размислила и оттеглила молбата си.

Тогава, в онези първи любовни дни, Стоянка била на 11 и половина. И ако съдя по закачливостта в ъгълчето на устните, даже Хумберт Хумберт не би я подминал. Лолита от Раднево сякаш е завършила магистратура по съблазън. А никога не е ходила на училище. Има гъвкаво тяло, което може да се движи с най-тихата скорост. Доближава се до теб, после се отдалечава, а ти даже не я виждаш. Очите й са маслинени - и на вратата го видях. Но сега, в сянката на младия й мъж, разбирам, че нататък е още по-тъмно. Виждам как малката хетера гали детето си с нежни пръсти, от които се късат мъжки колани. И хвърчат копчета като гейзери. То плаче. Тя го милва бавно, бавно, бавно. И гледа изпод майсторски извитите, сякаш от прецизен художнически жест, вежди. А светът настръхва. И отваря порите си, за да погълне този любовен миг. Не майчински. Любовен. Защото е сътворен от умението да докосваш, а не да успокояваш. Сигурно така стават земетресенията. А 12-годишната майка е непоклатима. Стои върху усмивката си, както Милен на яхтата и добре, че фотоапаратите винаги са на една ръка разстояние.

- Малкъта съ плаши ут свиткавицъ! - предупреждава грижливият баща и пали поредна цигара. В пепелника пред него даже фасовете не са смачкани. Тези хора и цигарите си галят - мисля си и това, не изпускайки от очи Стоянка. Все така - тиха и плаха. С онази вродена грациозност, която прави от мъжете естети. Но Демир не разбира, че жена му е била пеперуда в предишния си живот. Живяла в една стая с родителите си и другите две деца. После Демир я “открамнал” и поставил завинаги усмивката върху лицето й. Било “седмия месец, на първи”. В шестия на другата година се родила малката Роза. В “Кантона” живота има този порядък- месеците се менят като числа, а някои даже драскат върху стените чертички - да не забравят. Надрасканото - остава. Написаното - не се чете. Затова и Демир трудно гледа чужди филми, просто докато прочете първите думи и субтитрите се сменят. Той е учил до първи клас (или “аз поне съм учил”). И как намира начин да те впечатли с личното си постижение този 18-годишен щастливец. Макар че може да се перчи и с друго:

- Убачи, ни съм й изнивирявал! Штот ми е братчетка. Втора!

Е, човече, предавам се. Мат! Тази игра не е за мен! Втора братовчедка. А бебето дори не прилича на Хълк. Даже е красиво и още няма треперушки на ушите. Баща му пък - закичен с две. И с доживотния навик да спи с втората си братовчедка. Да я бие - също. Защото в “Кантона” любовта никога не е достатъчен повод да отмъкнеш едно момиче от улицата или пък да избягаш с най-калпавия мъж. Има и друго - счупен прозорец, спомен от нож, откраднат москвич, семеен каламбур... Лепкава кал в кирпича на любовта. Обаче е здрава къщичката на поривите. И даже да връхлети ураганът на необузданите чувства, да вали бой или да гърми песен, пак няма да чуеш скрибуцане. Просто конструкцията на циганската любов е изчислена за натоварвания, на които стоманобетонът на всички асоциации за защита на жените от насилие не би издържал.

- Бийъ гъ, ама тя мълчи и знай, чи съм прав - той. А тя, без това да влиза в очакванията ми, се усмихва.

- Защо да си винаги прав - питам не аз, а женската ми неприязън към вдигнатия юмрук.

- Штот мъ идосва, кът риве. И бебито мъ идосва, кът риве!

А как ли гледат детето си тези сънени, нервни и май че щастливи, родители. И този лабиринт си има изход - сестрата на Демир. Спасителката на любовта. Прибрала ги в своя дом, когато бащите им - първи братовчеди - ги изгонили от къщите си. После показвала на 12-годишната майка как се слага памперс на бебе, как се къпе новородено. Макар че Стоянка още не е къпала двумесечната си дъщеря. Всичко останало, което прави, е според диктовката на сърцето й. Следва ритъма му - като редове на книга. Единствената книга, която може да прочете. А там пише, че щом имаш дете, трябва да го държиш на коленете си. И тя го слага върху тях, поседнало. Сеееееееднало, дарлинг. На два месеца! А в моята книга за бебета пишеше друго. И още - двумесечната Роза прави първите си опити да ходи. Не че толкова й се иска, ама майка й няма търпение. “Хоп-хоп” - придържа 4-килограмовата си кукличка Стоянка и чака детето да направи първите си стъпки. И то се запътва към Гинес заедно с откритието на собствената си майка, че щом си човек, трябва да ходиш. На два месеца, ъ-хъ. И ако се сещаш за началото, двумесечните заспиват в два след полунощ. Когато мама и тати загасят “тиливизура” след края на “Тарзан”. Но всъщност два след полунощ е любимото време на бебето Роза. Често тогава се прибира дядо й и набързо я откъсва, я от любимия филм, я от любимите ръце на майката. И “ой на дяду, сладката” отива да спи в неговите прегръдки. С любимия на бебетата дъх на гаражна ракия.

Само, че това бебе ми каза, че не е бебе. Само не питай как ми го каза. Когато и ти чуеш пеленаче да говори, ще разбереш, че светът си обува обувките и си тръгва. Сигурно огорчен от вината ни да харесваме зрелища. И с още по-голяма сигурност - тъжен, че откакто го има, не е видял толкова, колкото едно двумесечно дете, родено от друго дете. И какво от това, че най-младата майка в света е била само на пет години и седем месеца - Лина Медина от Перу и е родила през 1939 година (ако случайно си забравил една информация на Ройтерс от миналото лято). И даже не ми пука, че най-младите младоженци били 11-месечно момче и 3-месечно момиче от Бангладеш, които встъпили в брак, за да се прекрати 20-годишна родова вражда. Рекордите си остават в Гинес, а ние - в България.

- Вий, българити, ко съ прайти на умни и ни раждъти - връща ме от пътя таткото, за чието дете се грижат баща му, сестра му и тъжният свят. И те всички са наясно, че 12-годишната Стоянка още утре може да забременее. И пак да роди дете. И после пак, и пак. И пак... Щастието е оплодената сперма на Демир. Любовта е заглушител, с който той стреля в бездетните ни страхове. Нещастието за него не е безпаричие. Безпаричието не пречи да се раждат деца.

Връщам се в “Кантона” - кварталът с най-много деца, в който съм била. Прилича на разрушена детска градина, в която даже учителките са избягали. Останали са само малките. Деца, заченати в скуката, когато няма какво друго да правиш освен любов. Когато нямаш пари, работа и очаквания, но пък имаш желания. Да живееш, да пееш, да се любиш, да хапеш, да не спираш да гризеш от ябълката на удоволствията, дори когато вътре се е загнездил червей. Деца на безгрижието, което ние сме изгонили. Движат се като в сън. Забравения сън на Господ, който ги обича и затова завинаги им е отнел правилата. Да не се съобразяват. Да не изчакват. Да не се съмняват. Да не спират. И да са щедри. А когато седнеш на тротоара пред тяхната къща, смазан от тежестта на толкова много и неограничавано от нищо щастие, те също да клекнат до теб. Да мълчат и да те пипат, защото си извънземно. И защото си извънземно - да ти подарят играчката си. Плюшено мече, което иначе ще подритнеш, ако го видиш изхвърлено на улицата. Но сега го стискаш. Заедно със сълзата, че първичният инстинкт не е само холивудско кино.

 

 

© Жанета Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2004, № 7 (56)

Други публикации:
Егоист, октомври 2003, № 81.

Текстът печели Първа награда за журналистика в конкурса на Център за развитие на медиите на тема "Равните възможности на мъжете и жените в България в светлината на присъединяване към Европейския съюз".