Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛИЛИЯ

Жанета Станкова

web

“Всяка жена трябва да бъде поне веднъж в живота си лилия”
надпис някъде

Къса бяла пола. Артистично разкопчана риза, която вятърът надуваше като платно в собственото му безпътно море. Гледаше жената на скалите и веещата се коприна го отнесе далече в представите му на един тъжен от живота си мъж. Беше оставил жената и децата си на плажа - при нудистите. Винаги ходеха там, откак станаха семейство с Мая. Постоянно се стараеше да я впечатли и нудизмът беше част от усилията му да бъде вечното предизвикателство за една жена, чийто ден започва с грижливо закопчана блуза и свършва с дълга бархетена нощница. Много по-късно осъзна, че липсата на елементарно чувство за еротика в нея трудно ще се излекува с натуралната голота. Но пък реши да възпитава синовете си в натурализъм. Да им внуши лично величие, което потегля от харесване на тялото и спира някъде във възвишенията на духа, който не понася пристегнати колани и къси ръкави.

Къса бяла пола, която се надигаше до хоризонта на женското тяло. Ей там, където всички мъжки кораби искат да акустират, но стигат само някои. Същата черта, която прекосяваше насън, докато се къпеше в лунната пътека между краката на едно момиче без име. Момичетата, които сънуваше, никога нямаха имена. Нито нощници, в които да се заплита поривът му, преди да угасне с нощната лампа. Знаеше, че желанието е светлина. Сън са и ласките, към които протяга ръка, и секунди преди да ги улови върху леко брадясалата си буза, се сгромолясва в изречението “Бойлерът тече”. Или, което и да е друго.

Къса бяла пола върху приведената пред него жена. Със сигурност обича бодличките на скалите по босите си крака. И накъде ли е тръгнала. Нататък е морето, дълбокото, краят. И хоризонтът на желанията му. Усеща как тази педя плат се катери по раменете на либидото му. Взрив в епицентъра на чувството, че никога не е докосвал жена. Сега върви след нея. Точно толкова гол, колкото е Мая на плажа. Нея никога не би следвал така.

Мая. Беше облечена в бяло само на сватбата им.

Къса бяла пола, която вече не е пола. И не може да бъде, защото крачките са големи. Изискват размах, за да може да се преодолее следващия метър скална трудност. Това момиче, сигурно е проходило на скали - продължава да я изучава с поглед. Сигурно като отива на работа, прескача скали. Или не - работи някъде наблизо, щом така уверено поема нагоре и навътре, без да издава неувереност и страх от разбушуваното под краката й море. Иска да я докосне. Да стигне с пръсти желанието си. Един тъжен в живота си мъж, поради което вечер заспива с валидол под езика, не с Мая. А, да - Мая. Наблизо е и сигурно го гледа. Нищо. Той пък се е вторачил в нещо по-вълнуващо. Една бяла сълза, оцветила ириса в очакване. Не, излъга, никога не е очаквал тази жена. И винаги си мислеше, че ирисът е бял, за да се виждат очите в тъмното.

Сега се спира. А полата й, все така като хармоника върху ханша. Хармониката се разпъва леко и вече чува как пращи животът му в тонколоните на бързащото лято. Толкова тъжно адажио. Провлачено пеят и вълните в хор, който за първи път може да чуе. Пеят за един смачкан и хвърлен зад бюрото мъж. Наритан в ъгъла на кухнята, върху тясното канапе. Ей така, гол, че да е по-жалък. И кой изпрати този мираж толкова на юг, където само птиците и заклетите нудисти идват. Страхуваше се, че ако протегне ръка, ще спука мига. Ако проговори, ще умъртви тишината. Истина ли е? Той - началникът, домоуправителят, безпогрешният студент, слабостта на роднините, математикът, който спестява за вентилатор, за да си направи вятър, сега сам да лети към невъзможното пристанище на един измислен бял кораб. Натоварен на едно друго пристанище с любов. Много любов. От поклащането на ханша й личи. И от забравените копчета по ризата. Платната й могат да погълнат целия му живот.

- Лилия! - ехо, което се врязва в морския грохот със скорост на неочаквани гларуси. А малко по-далече Мая вече е станала. Гола. Нервна. Малка в далечината.

- Аз съм Лилия!

- Бяла!

- Не, не съм от Бяла! - смее се момичето на края на мечтите му.

Ама абсурден диалог! Кому бяха нужни думите. И Мая не е родена през май. И май този живот не е неговият. Цели 43 години драпане по камънаците на службата. Излишно катерене по заводските бюра. Загубено време, за да открие точно сега, върху морските скали ...лилия. Сети се за детските си години, когато си мислеше, че от скалите могат да поникват хора. Дали и тя се е появила така? Родила се е, когато на вечността й дотегнала тишината и поискала да си има дете. Възможно ли е човек да поникне от скалите, питаше като дете майка си, а тя му отвръщаше с оня нежен жест върху главицата, след който политат гълъби. Беше полюбопитствал и в час по география - възможно ли е скалите да имат утроба. Двойка в бележника и траен спомен за един явно не толкова романтичен очилатко, който излизаше от географските карти само за да получи заплатата си. Ако човек пониква от скалите, мислеше си тогава, в онези детски години, ще живее вечно. Ще има причудлива форма. И ще става на камъчета, които да носиш в джоба си или да слагаш в обувката. Или да ги подържиш между пръстите и да ги галиш, да ги галиш, без дори да те види някой.

Кръщаваше камъните с имена.Сънуваше скали. И колкото и да се уверяваше, че скалите са мъртва материя, знаеше, че нещо от живота му е оставено върху тях. Нямаше как да се сети за Лилия тогава. Сега беше уверен в това. Къса бяла пола - като песен върху тялото на едно момиче, което дълго обичаше насън. И пак насън го хващаше за ръка и го водеше в центъра на града, за да го целуне. Педя бяла пола, която опъва живота му. И прозрачна бяла риза, под която, ако влезе вятър, се надига истински Маверик и помита всички внимателно скроени планове. Както сега, когато внезапната поява на тази облечена жена на плажа за нудисти, го накара да забрави всичко било в живота му и да се предаде на сънищата си. Да поиска да заспи отново и да не се събуди никога. Той, който винаги казваше, че жените са плевели, сега едва раздвижваше устни, за да каже друго. И върху изсушения от слънцето епител на устата, сякаш разцъфваше цвете - бяло.

- Всяка жена трябва да бъде поне веднъж в живота си лилия! - каза го и усети втърдяването на езика. Застина в мълчание, пареза на мускулите, невъзможност да придвижи най-малка част от тялото си. Шок насред океана от спомени, мечти, равносметка, желание, любов. Корабокрушение, в което човекът не можеше да оцелее. Тогава чу плисък, стряскащ звук от падането на тяло във вода. Помисли, че е той, нали е корабокрушенец. И докато опипваше сухия загар на кожата си, усети нейната липса. Лилия вече я нямаше. Видя бялото й тяло сред вълните. Истинско малко цвете, което вълните захвърляха със сила към скалите. Люлееше се във вихъра им, изчезваше сред поредното синьо изригване и точно когато си мислеше, че няма да се покаже, тя изплуваше. Мокра, беззащитна, уморено бяла. После пак страшен плисък и Лилия протягаше нагоре ръка. Сякаш му махаше. Той също вдигаше ръка. Нещо като поздрав накрая на света. Усмихваше се на внезапния цъфтеж на своето цвете и се чувстваше като герой на бестселър. Онези - любовните. Повдигаше се на пръсти и пак махаше.

Но тя нямаше вид на човек, който се забавлява. А и никой не си позволяваше да плува в клопката на тези скали. Старите летовници говореха за мъртво вълнение наоколо, имало и удавени. Спомни си това и изтръпна. Дали и Лилия... или не, тя не може да го направи, по-скоро е чула думите му и решила да му разкрие докрай красотата, да е лилия сред вълните, да е бряг в очите му, да изпълни желанието, да е докрай различна... Опитваше да отгатне полета на бялата пола десет метра надолу, да намери отговор на забързания танц на бялото в ниското - прииждащото море, дрехите й, мечтите му. Вятърът носеше все по-големи и по-големи вълни и после вземаше обратно думите му:

- Лилияя-я-я-яя - ято птици се скупчиха долу, там където доскоро виждаше красивото й тяло. Взираше се да го види пак, присвиваше очи, за да е по-малък фокуса, но от бялата й риза - ни следа. Нямаше я.

Лилия я нямаше.

Само бели птици - лешояди на радостта му.

 

 

© Жанета Станкова, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 02. 2003

=============================
Първо издание, електронно.

Публикация в: Жанета Станкова "Забравени стихотворения и други разкази", С., 2003.