IRON СТЕФАН

Жанета Станкова

web

“Френската армия е все още най-добрата боеспособна машина в цяла Европа”

Тайм, 12 юни 1939 година

№ 188 135 от Чуждестранния легион на Франция е българин. И твърди, че там е по-добре, отколкото... хмм-мм... в България.

Той е от онези хора, за които е трудно да пишеш, защото те хваща срам, когато започнеш да наслагваш сравненията върху себе си. Даже си мисля, че такива като него карат възрастните да си гризят ноктите. Пак заради объркването, че нещо с тях не е наред, че са малки. Смешно малки в очакването да се издигнеш, когато нямаш сили да полетиш. Той пък стигнал до Космоса. Защото спял върху камъни и кал и десет човека са му крещели в ухото, че е “глупак”, а той сънувал, че е наполеонов войник. За първи път се срещнахме в една зала за аеробика, където трийсет момичета изхвърляха излишните калории от себе си, а Стефан си събираше ежедневните минути за спорт (всеки ден по два часа - задължително, каквото и да става). После се разминахме на път за връх Ботев, накъдето той вървеше с “Митсубиши”-то си, и май с идеята да покори камънаците с автомобил. И най-накрая, го чаках да се върне от САЩ, и стисках палци да не тръгне веднага за Франция.

А аз си гризя ноктите, докато стоим в едно кафене на края на света и очаквам Стефан да ме замъкне още по-нататък. Където се раждат легендите и има повече мъже, отколкото може да си представи всяка блондинка. Легионът. Даже Жан Клод Ван Дам знае повече по въпроса. “Гледали сме го стотици пъти на Корсика” - започва телепортацията легионерът от Втори чуждестранен парашутен полк. Но за разлика от Жан Клод, № 188 135 влиза в Легиона, не като актьор, а за да избяга. От мръсния градски въздух, от хаоса, от затлъстяващата нация, от псуващите мустаци, от женските мустаци, от корупцията...

Виж, когато започнах работа като лекар, видях и първите опити за корупция.

А ти се доближи до мен и виж очите му. Май още не могат да преглътнат обидата. Някой иска да надхитри нещастника. Да му вземе и последния атом надежда и да я изтъргува за собствения си кеф. И дори целият свят да е съгласен с това, все ще има един Стефан, който да протестира. Да удря с юмрук стената и да се пита “защо”. Може и да е полунощ, но ще го чуеш. Удар срещу инерцията да останеш слаб, когато можеш да си друг. Различен. И даже боец, който защитава собствената си територия свобода. Толкова. Мълчанието не трябва да е страх, а съгласието нe е удобство. Затова - ходом марш към Легиона. И там трябва да си силен - без удобства и страх. Всъщност, за да посветиш пет години от живота си на Чуждестранния легион, трябва

Първо: от нещо да ти е писнало,

Второ: да не ти е писнало от себе си,

Трето: да не знае майка ти,

Четвърто: да си мъж,

Пето: да си роден с железни въжета вместо с нерви,

Шесто, седмо и осмо: ...и със здрави зъби.

За останалите условия се грижат изпитващите. В Чуждестранния легион се влиза след един физически и три психологически теста. Преди това обаче се отбиваш в един от пунктовете за вербовка - такива има в почти всеки голям град на Франция. Ще те упътят, спокойно. Отиваш там и влизаш в стая, чиято врата се отваря само навън. Нищо де - сядаш и чакаш. Говориш езика, който можеш. Но да знаеш, че българският не е на почит. И после изпитите. “Не е трудно, нищо работа” - според № 188 135. Само за 12 минути трябва да пробягаш разстояние от 3 км. Защото после в Легиона ще те чакат още 10 км бягане. Всеки ден. Има и психо-тест. Първо, въпросници с по около 100 въпроса, на които кандидат-легионерите отговарят с Да или Не. Обаче СТОП. Така създаденият психологически профил на момчетата не винаги се харесва на комисията. И се случва така, че добри спортисти, дори шампиони на страната си в някоя дисциплина, да останат извън оградите на Легиона. Преди да получат заветния номер обаче, младите мъже се изправят пред друго тестово изпитание. “Трябваше да рисуваме дърво. Просто дърво”. И заради това дърво, най-решаващата част от изпитите (според Стефан), новопостъпилите преодоляват конкуренцията на други десет момчета от цял свят. Най-много са кандидатите от Русия и страните на бившия източен блок. Причината естествено - заплащането. Започва се със заплата от 1000-1300 евро. После - малко повече - 1500. На мисиите сумите са двойни. И понеже се увлякох по цифрите, продължавам с още малко от тях. Около 8500 наемници служат в Легиона, броят на всички мъже, минали през тази служба от създаването й досега наближава 200 000. Началото обаче е еднакво за всички.

Всичко започна с шест много тежки месеца в Пиринеите. Качиха ни на един камион и даже не казаха къде отиваме. Когато пристигнахме, видяхме само планината. Камъни и дървета. Нищо друго. После се появи и една стара ферма за животни. Преди това там бяха живели крави. Мръсен под, продънен покрив, изглеждаше непосилно за спане. И нощем, когато се прибирахме, капнали от изморителния марш и занятия в планината, идваше команда да се спи навън. Точно тогава всеки мечтаеше да легне на сухо, да се стопли. Обаче - неееее. Командите гласяха да лягаме в калта. Дори когато вали. Върху камъните. Първо никой не вярваше, после свикнахме. Хвърляш един-два камъка в калта и лягаш. Дали може да се спи ли? Никакъв сън. И така до 5 сутринта, когато ни “будеха”. И започваха ругатните. Наричаха ни как ли не - нищожество, глупак, говедо, нещастник... И крясъците бяха ежеминутни. Едновременно произнасяни от няколко офицера. После бягаш - и пак “говедо”. Маршируваш - “нещастник”. Стреляш - “глупак”. Искаха да ни пречупят, да ни смалят.

А?

Но въпреки това е вълнуващо, някак приятно и даже интересно да задържиш възмущението си до прага на бягството. Да устоиш на ниското небе. И още по-ниските страсти. Да завържеш търпението и то да не хукне от теб. С последната капчица сила, че това е само началото. Боли. Но по-добре да не мислиш за това. И да изпревариш в маратона болката си, за да я чакаш няколко години по-късно. Когато знаеш, че всичко си е струвало, за да може да гледаш директно наглите очи на живота. И после под строгия му поглед да хванеш под ръка волята си и да я разходиш по цялото земно кълбо. А в другата да стискаш свободата. И любопитното си CV на мъж, който може да преглътне всички обиди, провали, трудности, но не и да превие гръбнак пред трудностите. Любимият специалитет на легионерите. Който не е свикнал с този вкус, дезертира. От трийсет новобранци във Втори чуждестранен парашутен полк, след изтощителните първи месеци в Пиренеите, си тръгват осем - няколко бягат, другите ги връщат, защото не могат да издържат на натоварването. До края на задължителните пет години остават трима. № 188 135 е сред тях, даже удължава контракта си с още една година.

Може и да е свръхчовек. Създаден от най-добрия генетичен материал. Може и да е секретен куриер в един свят на жестокост, където оцеляваш. Дори това да е безумие. Може. Нещо като Матрицата, но измислена не от братя Уашовски, а от френския крал Луи-Филип през 1831 година (на 9 март). Когато светът воювал със себе си, а не с хипотези. И хора с механизирани тела минавали в друго измерение, за да защитят Системата. Смисълът на Легиона е да премери екзистенциалните възможности на човека. Да те направи войник, който обаче живее с надежда. И с възможност. За пробив. За свръхсила. Бягане, пак - свръх. И накрая, финала с уникалността на човека. Сещаш се, нали. Цъкането с език вече се чу в киносалона...

В Легиона ми харесваше реда. Знаех какво ще правя на следващия ден. В България ме обърква хаосът, липсата на правила. Върнах се пак в болницата, но не издържах. Лекарите пак искат пари за операции, даже повече пари. Няма справедливост, разбираш ли. Всичко е объркано тук...

Стефан работи само пет месеца в онкологично отделение на една от българските болници. В Легиона остава 6 години. И се чувства комфортно заради реда, който съществува там. Ако закъснееш една минута за сутрешното преброяване, те чакат десет дена арест. Нищо, че вечерта си пил бира с офицерите. И даже, с всяка изминала минута наказанието се увеличава. Дисциплината е като красива жена, която легионерите целуват ежеминутно. Точността е другата им приятелка. Останалото са мъжки работи. Втори чуждестранен парашутен полк и известен като Крилатия меч на Легиона. Формиран през 1955 година и базиран на о. Корсика, голяма част от историята му е свързана с войната срещу алжирските партизани. Наброява около 600 души. И има център за обучение в тропически условия (Габон, Централна Африка), който се слави като най-тежкия в света - но затова по-нататък. Когато разпределят Стефан в парашутния полк, той знае само, че не e скачал никога с парашут, но по-важното е, че ще се научи. После 350-метровата височина му изглежда като родна земя. Нищо сложно - пак повтаря. Сякаш си помислил нещо друго. Вярно наистина, каква ти сложност при скачане с парашут в лоши метеорологични условия. Тогава възможността да се приземиш в зоната, определена за това, е равна на собственото ти учудване за издръжливостта на легионерите. И те нормално стигат земята, я целейки някоя скала, я цопвайки в любимата кал. По-лошият вариант за парашутистите могат да бъдат само дърветата. Но и това сме го гледали по филмите. А аз продължавам да слушам автентичното озвучаване на една кинолента, за която винаги съм си мислила, че е измислица. И гледам Стефан с ей такива очи. Трябва да го питам нещо, да се уверя в достоверността на разказа му и да направя справка с емоциите, с онова, което е стояло отляво в гърдите или някъде там, където се намира душата, сърцето, все едно.

Добре бе, мама не се ли страхуваше? Поне малко не ти ли е писвало? Не си ли сритал в кокалчето поне един офицер, който те е пуснал в бурята с парашут върху камъните?

Страх ли? А сега де... че ме хвана натясно. Знаеш ли, че не съм се замислял. Май никога не съм изпитвал страх... Не, не съм. Учил съм медицина. Лягал съм на операционната маса. Тцц. Не ме беше страх. Може би, ако катастрофирам... (и чука на дърво). Тогава... ама досега - не. Не съм изпитвал страх. Даже, ако искаш да ти кажа, въпреки че не съм добър плувец и ни пускаха в открито море, пак не се страхувах. Трябваше да плуваме 4 км с двайсет килограмов сак и пълно бойно снаряжение. Но аз не бях добър плувец и затова ме взеха в отряда за подривни бойни действия.

Три години № 188 135 служи и в специалния отряд, наречен “Амфибия”. В Легиона се занимавал още с логистика, усвоил тънкостите на локалната борба (в затворени помещения) с престъпници. Минал и курс по планински бойни действия (оцеляване в сняг, катерене на непрестъпни скали). Изучил тънкостите на видни снайперисти и сапьори. Бил и медицински секретар. И най-важното, участвал в съвместна тренировка с френските специални части и даже е сред малцината, видели лицата на командосите от GIGN.

Ох, чакай да си поема дъх...

Казах ли ти за Джунглата. В Габон има Център за трениране на командоси. Най-тежкото изпитание за легионерите. Там получаваш значка за командос.

А на мен явно днес не ми е ден за поемане на въздух. Сега дишам учудване и издишам още по-широко отворени очи. И даже си спомням, че “Този, който има за какво да живее, може да издържи всичко”. Легионерите сигурно живеят заради всички разлигавени синчета. И заради теб, когато лесно се отказваш. В джунглата всеки легионер си припомня всички безсмислени преходи, за да ги умножи по две. Но не се отказва. Върви напред и умножава трудностите. А собствената му математика за събиране на изпитанията прилича на перфектен хорър, в който обаче хората не умират. Само се мъчат. Като в старобългарски апокриф. Като в ада. В джунглата по-точно. Където раздават значки за командоси. След няколко месечни тренировки по т.нар. Писта в Габон. И понеже “Писта” навява асоциации за бързина, трябва да се бърза. Да се бяга. Само че в блато. Такааа-аа. В джунглата понятието “бързо” излиза изпод калта. Легионерите бързат в кал до коленете и мъкнат 50-килограмови бетонови блокове. Десет легионера трябва да пренесат два 50-килограмови камъка. От точка А до точка Б. Разстоянието е два километра. За време от един час. Нали можеш да смяташ. От физиката си припомни и за съпротивлението. В случая - пак кал и камъни, малко пясък. Не забравяй, че е джунгла. Поне 35-36 градуса. Прибави на ум и влага, много влага. Да не забравиш и 8 литра вода на ден. И някъде встрани си запиши, че това се прави всеки ден, по няколко пъти... четири месеца. В скоби - остава времето, в което ти и аз се чудим, а някой решава, че не е толкова лошо, защото това е добър начин да тренираш мускулите и волята си. Значката за командос в случая е вторичен резултат. Легионерите не обръщат особено внимание на всички сертификати за преминатите от тях курсове. Яркият спомен остава само бялото кепе - символът на наемника в Чуждестранния легион на Франция. Получават го след първите месеци на изпитание и след четири километров марш, който е традиция, ритуал и тържество на мъжествеността. Само дето си безкрайно уморен от церемонията. И нямаш сили да се усмихнеш, когато ти слагат бялата шапка. Оттам насетне може да се считаш за Легионер. Усмихни се, де.

Май не е толкова лошо.

Ти представяш ли си охладена Хайнекен, която ти я спуска вертолет в джунглата.

Плюс свободни вечери, алкохол и красавици, които ти намигат от ъгъла на улицата, където си излязъл вечер. Те наистина те харесват. Със сигурност искат да ти пипнат мускулите, да разгледат отблизо белега на лицето, да те отведат в своето царство, където мъжете обикновено получават сърцебиене след третия път. Легионерите са друга работа. Особено онези, които не дезертират. Сигурна съм, че всеки от тях стиска в джоба си един билет за Навсякъде. И когато стигнат там, ще извадят дубликата. Ще живеят под прикритие. Като обикновен човек, който е чел “Алиса”. “И толкова ми се искаше да е вярно” - нали така беше.

Вярно е.

Но не ми искай телефона на Стефан, please.

© Жанета Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.01.2005, № 1 (62)

Други публикации:
Егоист, 2003, ноември, № 82.