Жанета Станкова

web

На Веско Стоянов -
заради умението да разбира различното усещане

Май бельото в този хотел е само изгладено. По калъфката го разбрах. Цялата обляна във вчерашния парфюм на мъж, който спотайва зад вратовръзката си тежък възел от женски трофеи. Мускус и горчиви плодове. Ароматът на мъжете, за които победата е самоцел. И този трябва да е имал натрапчивата мисъл, че животът е битка, след която раздават медали. Фалшиви. Както и той фалшиво финишира нощем в собствената си спалня след тежка, тричасова атака на леснодостъпна крепост с име на жена. Усещам и мириса на загадъчен океан, в който потъват кораби, натоварени с илюзии. Въобще жените обичат лъжата, че някой ги обича. Вероятно истински ребус е вилнял снощи тук, мисля си. На пода виждам изпадали няколко празни квадратчета. Гледам ги и събирам кратките букви на моите спомени. Трябва много да съм страдала. Макар да не го признавам на никого. Пък и коя жена ще тръгне да вади от гърлото си горчивите любовни залъци, докато разочарованието я стиска с костеливите си ръце. Точно тази костеливост дава усещането за край. Аз обаче й се съпротивявам. Какъв ти край. Любовта може да се хербаризира. Да я сложиш между пожълтелите вече страници на живота си и да се хвалиш пред далечни роднини с редкия сувенир.

- Една единична. Ще остана цяла нощ! - осведомявам с цялото артистично усилие, на което съм способна, цялата рецепция. И нахлувам победоносно цели три месеца след края /ама какъв ти край!/ в стаята с олющени тапети. Розови цветя по стените. И чак сега безвкусицата на платената хищническа бърлога ме залива. Като мръсна от прането вода.

Но този мускус. Като мускули върху тялото ми, зажадняло за радост. Забивам нос във възглавницата и вече се отказвам от името, ЕГН-то и съседите си. Само някой да може да ме зърне. Как разпъвам на кръста на отшелничеството си от мъжете един непознат, който благославя съдбата, че го е надарила с брада, за да може да претърква с нея финия слой надежда върху лицето на жените. Скъп, внимателно подбран аромат. Действа ми като червено и вече усещам началото на корида. Тълпа празноглавци в главата ми. Стотици или хиляди, които искат зрелище. Един убит бикоборец, една превита върху неизпраната калъфка жена...

- Ще трябва да измъкна името му някак си от рецепцията - настоявам пред себе си. Тълпата в главата ми освирепява. Скандиращи скандалната си скука хора. Сигурно използват дезодорант или рол-он. И никога не са изстрелвали обонянието си по-далеч от собствената си пот, потекла по таблото с разписание - децата, тока, бира от кварталния гараж и спестени пари за белот на плажа. Аз обаче кръжа в друга орбита - калъфка любов в една хотелска стая. Да обяснявам ли още? Ноздрите се издуват като корабни платна и усещам как потеглям в морето на женските тайни, придвижили света хилядолетия напред. Щом Ева е изкусителка, значи и аз мога да бъда.

- Единствения вариант е управителят! - дочувам гласа на собствената си изобретателност. Струва ми се не толкова умен, поради което е решил, че жените са още по-глупави. Сигурно като малък е бил най-пъпчивото момче в квартала, което скришом наднича под полите на майките, докато се качват по стълбите. С два кръстосани крака и малко мъгла в очите мога и да се оправя. Докато изпускам дима от фатално отпуснатите си устни, ще му обясня, че ми трябва името и адреса на един от клиентите на хотела. Забравил си е органайзера и понеже моят е същият, при това достатъчно скъп и рядък модел, искам да му го върна лично. Не съм успяла да разгадая една функция, а той може и да ми помогне. Лъжата е чувствително прилична, за да заглуши професионалните принципи на един начеващ в професията хотелиер на евтин крайградски бардак.

Калъфката ухае на краткост. Попила е няколко часа илюзия от живота на една жена. Странно защо не мисля за нея. А само за него. Изсипал е достатъчно пари в дифузията, за да бъде мъж, който се крие сред кичозните цветя по стените на случаен хотел. Рози, които изпускат само аромат на мухъл и изневяра. Авантюрата му ми помогна да подуша собствената си душа, която се катери по ниски ледникови полета, с усещането, че превзема Еверест. Един Еверест, два Евереста, три Евереста... Не помня имената, но усещам хлад. Затова винаги ходя с парфюм. Искам да заглуша тъжната песен на сетивата с букет от жасмин и капка авокадо. И да завия голото тяло на самотата си с момини сълзи. Когато открих, че това е добра симулация, бях доволна. Нищо, че още нямам халка на ръката си и мечтая да сключа брак, скачайки с бънджи. Когато му разказах желанието си точно в тази стая, преди три месеца, усетих как се отдалечава от мен и вече пътува към следващата чипоноса авантюра. Никога нямаше да скочи с ластично въже от мост или кран. Използва го само като начин да разтяга пред жена си дългите си отсъствия от къщи.

Непознатият обаче е друго. Помирисах го още в началото. Сега е време да го намеря. Откраднах калъфката и я пъхнах с магически жест в чантата си. После смачках с два скока стълбите до рецепцията. Ето го управителя. И... мускус, който не му прилича. Вълна, която тъжно отнесе представата за един истински мъж. Смеещ се със самодоволна усмивка грейпфрут. Зная, че не е вярно. Не е възможно. Носът обаче не лъже. Истината мирише, а илюзията ухае - поредното ми женско откритие, което като всички останали не мога да разказвам ва всеослушание. Коридата започна. Те се заливат от радост и искат смърт. Още смърт. Ощеееееееееееееееее!!! Време е да се покажа пред екзалтираните погледи. Точно такава - една жена, която се е качвала на Еверест, докато другите спят и оттам е разказала на целия свят, че любовта е вълшебна минута върху калъфката на вълнуващо усещане за близост. И че не всичко е казано за нея. За любовта... калъфка за просветени.

© Жанета Станкова, 2003
© Издателство LiterNet, 17. 02. 2003
=============================
Първо издание, електронно.

Публикация в: Жанета Станкова "Забравени стихотворения и други разкази", С., 2003.