ХАНС И НАЧАЛОТО

Жанета Станкова

web

Предложиха ми три имена. Избрах Ханс. Имаше нещо студено в него, звучеше ми като стържещ звук. Мислех, че е подходящо за живота, който ми предстоеше. От днес вече бях Ханс Кристен. И нито буква от славянското ми минало. Докато оглеждах стария си паспорт, преди да го забравя за няколко години, ми пъхнаха за подпис някакъв формуляр. Там бяха сменили датата и годината на раждането ми, имах друга родина, нови документи и нова самоличност. Сега обаче нямах време да мисля за това. Беше минал първият ми час в Легиона.

Септември, краят на лятото. Двайсет и първи- много добре си спомням. Телефонирах вкъщи, за да се сбогувам с майка си. Помня само безнадеждния й вик в слушалката. Представях си и движенията й - сякаш поразени от мълния, болезнени, ръцете й в инстинктивен жест към небето, очите й - широки и плитки.

“Тони, Тони” - хълцаше по телефона горката жена, а аз държах цигара между зъбите си и дъвчех самочувствието си на човек, победил всичките си врагове накуп. Държах се като оцелял след силно земетресение небостъргач. Вдишвах слава, издишвах гордост. Сърцето ми пулсираше с неравен ритъм суета и радост. Никаква кръв. И въобще не исках да влизам в драматизма на старата си майка, която при всяко споменаване на думата “легион” запушваше уши и изпадаше в истерия.

Аз бях вече Ханс, следователно нямах невротизирана майка.Опитах се да погледна към небето с другите си очи. По-студено синьо и скучни перести облаци, като далечен план на първото впечатление. Вече мислех да направя Ханс и изряден слушател. Никога не можех да се съсредоточа в чуждата реч. Тя минаваше покрай мен като свободно тяло и даже не ме докосваше. Чуждите думи бяха атоми, които само рикушираха в тялото ми. Имах чувството, че ми е имплантиран антимагнит, който отблъскваше ненужната информация, отклоняваше всеки опит за диалог. Бях най-неразговорливия човек и майка ми, може би с право твърдеше, че в целия свят няма такъв. “Защо крещях като те раждах, за да ми проговаряш веднъж месечно ли” - вайкаше се горката жена, докато се разминавахме безмълвно по коридора. Правех го от предпазливост. Имах една цел - да не разпилявам себе си в излишни разговори, да съхраня енергията си, нищо друго. Никого не допусках до себе си. Чуждите думи нямаха място под кожата ми, чуждите чувства се разбиваха в безразличието ми. Бях се превърнал в аскет на тялото си. Исках съвършенство само за него.

- След петнайсет минути ви чакам на плаца. Пригответе си багаж, тръгваме на учение! - от краткия унес ме извади кресливия глас на някакъв офицер. Очите му нервно опипваха суетящите се по двора войници - отгоре-надолу, после дисекция встрани, за секунди спираше погледа си върху лицето. Точно тогава очите му ставаха тъмни, имах чувството, че фотографира душата на момчето насреща. Премигаше и продължаваше към следващия обект. Бях вдясно от него, до телефонната кабина и след като оставих нещастната си майка в страданието по изчезналия син, се питах дали и аз минах под скенера на гълъбовите очи.

- Петнайсет минути! - настояваше копелето. Трийсет съдби висяха на нетърпението му да смачка достойнството ни до големината на амеба. След минути започваше първото ни учение. Напред към планината и тепърва трябваше да осъзнавам какво означава това.

В камиона се бяхме скупчили все горди и самодоволни момчета. За да стигне до тази прашна каросерия всеки е преодолял конкуренцията на други петнайсет. И е рисувал дърво. Моето приличаше на боабаб. Широко стъбло, корона по която погледът ти да пътува дни. Не зная откъде се появи тази щедрост в ръцете ми, но стиснал молива, исках да запълня листа от край до край с дърво, да им го посадя директно в очилатите физиономии. Усещах пръстите си тежки и мислещи. Говореше ми се и само да можех бих избълвал фонтан от думи в смълчаните лица насреща. Под езика ми стояха най-дългите изречения и в единствените минути, в които имах желание да говоря, трябваше да мълча. И да решавам теста, да рисувам дърво. Заради боабаба се казвах Ханс. “Раз, два, Ханс... раз, два, Ханс” - в ушите им звучаха новите команди. Усещах името си като част от картечната канонада, която изпраща отмъщението далече и в целта. А как ли се е казвал оня русия, с широкия нос? И какво ли име са му дали сега? Мислите ми се клатушкаха по неравния път. Брезентът пречеше да видим посоката. Клепките падаха безизразно върху лицето и стоварваха умората на един ден без небе, без кафе, без отговори, без място в календара, даже без име. Такова беше началото на моите пет години, в които понятия като колебание, убеждение, гордост, възхищение нямаха място. Най-вече възхищение. И това не го знаех в началото.

Майка ми така и не свикна с изумлението в очите ми. Беше склонна да ме заведе на психиатър, но не и да повярва на искрената ми радост от пеперудата, влетяла в стаята или от вятъра, обърнал обратно чадърите. Бях малък, когато едно момче от квартала ми подари хвърчило. А аз, вместо да се радвам на полета му в небето, плачех. Представях си как острото му връхче пори синята кожа на небето, болеше ме при всеки завой на жълтия триъгълник. В ушите ми пращяха режещите гласове на остриета, забити в края на хвърчилото. Слагах ръце отстрани на лицето си, а шума престъргваше даже ръцете ми и пак влизаше в мен. Плачех, докато другите деца се смееха. Те си мислеха, че това са радостни сълзи и още повече се веселяха. Години след това разбрах, че красотата има различни форми и май съм този, който вижда радост там, където другите съзират само ужас.

Най-дълго очакваните спирачки.След тях се разнесе фалцетът на малките гълъбови очи. Даже птиците се разбягаха уплашени. Бяхме пристигнали. Като животни ни дърпаха и блъскаха да слезем по-бързо. Ритаха ни, някои ни удряха с приклади в ребрата. Сякаш, за да натъпчат по-добре новото име в тялото, което трябваше да приема команди и крясъци. Вик в ухото и Ханс се натъкмяваше в новия си дом. Нямаше да е трудно да съм роден на 17-и март, стисках новите си зъби. А трябваше да удържа ръката, политнала в юмрук. Не разбрах как успя да прободе черупката на старата дебела кожа и увисна във въздуха с длан, пълна с познати рефлекси. А Ханс е смирен. Вече започнах да проумявам новия си характер. Той трябваше да се чувства добре не само в тялото на Тони, но и в дървените, отдавна изоставени ферми за животни. Олющени стени, кален под, миризма, която става гримаса, липсващи летви по покрива, висящо отвсякъде отвращение. И един офицер, който подритва раниците и недоумението на 30 войника към кравешкия дворец. Шест месеца тук! Търсех моя ъгъл към обстоятелствата и вече напипвах красивото. Онова, заради което оставах вечния мълчаливец. Но никой не го разбираше. Дори майка ми. Сигурно още държеше главата си между трагичните ръце. И ако видеше новия ми дом, щеше легло да ми стане. Но аз нямах време за справка със спомените. Бях Ханс - втвърден къс мускули, който изпълнява команди и нищо друго. Ханс не се е любил с момиче върху скалите на Егея, не е заспивал в лунапарк, не е разпитвал бездомните кучета за жената с белия шлифер. Ханс даже не обича сметанов пай. Той е мъж, който може да преглътне всички обиди, удари, провали, пропасти, отчаяние, но не и да превие гръбнак пред трудностите. Любимият специалитет на Ханс.

Първите дни в Легиона наистина ни тъпчеха само с трудности. Да спим в калта под проливния дъжд и ниското небе. Да не влезем нито веднъж във фермата, която ни се струваше наистина най-комфортното местенце завет. Да слушаме по хиляди пъти на ден как “нещастник” влиза в ушите ни, натъпкано с ярост и злоба. И преди да се взриви мембраната на търпението пак там да се намушат всички “говеда”, както ни наричаха още и на които все повече се убеждавах, че приличаме. И пак мисълта, че е вълнуващо, някак приятно и даже интересно да задържиш възмущението до прага на бягството. После идваше ред на последната капчица сила, останала в жилавите тела. А когато и тя излезеше навън, се свличахме с подгънати колене на земята.

Не спирах да бягам години наред. Обикновено по двайсет километра на ден. Сутрин излизах и тръгвах по бързащите улици, между клаксоните навъртах очакването за един успешен ден. Ако имах свободен следобед, пак се втурвах навън. Вечер задължително. В квартала ме наричаха Беглеца. Често пускаха след мен кръвожадните си погледи и звучно ръфаха мускулни влакна. Сякаш бягах из тясното им лично пространство, населено с условности, новини в 8, обилна закуска... А не навън, сред вятъра, който още с първата по-голяма крачка нахлуваше в кръвта ми. Исках да се вдигна по-високо с него, засилвах темпото, надбягвах се с птиците. Събирах инерция и скорост, трупах височина. А пътят се разливаше като фон, дърветата се докосваха с нежност, небето падаше ниско. Бягайки, откривах хармонията и исках винаги да е пред очите ми. Тогава ми хрумна, че пет години в Легиона са твърде много бягане и радост, които мога да си подаря.

Трябва да съм заспал. Ей така, с подгънати колене и кална униформа. До мен е паднала в умора русата глава на Ран. Не знаех откъде е, но се радвах на славянските му очи - компромисни и светли, сякаш събрали озарението и на моя живот. Гледах в тъмното нежното му лице и се връщах по детските си улици, хвърлях топка в прозорците, гонех котките, гъделичках майка си. По поляната звучаха искрящите ноти на спомените, в които бях Тони - много рус, с къдрици оплели любопитството на много спонтанни ръце. Радвах се на възможността да изпитам отново чувства, да усетя пърхащото движение на радостта върху устните и да ги хапя, за да се уверя, че е истина. Не сънувах. Халюцинирах щастие. Пипах лицето си, сякаш за да проверя, че детството е отлетяло от скулите. После протегнах ръка и към Ран. Нуждаех се от още едно доказателство. И вече го галех. Ран, който не исках да будя, но вече виждах в този момент очите му, пак славянски, но сега питащи, ужасени, объркани. Той държеше бузата си, там където ораха пръстите ми. Яростно триеше следите от допира. Търкаше очи, за да изтрие просъницата. Исках да му кажа, че не е това, което си мисли, че аз само... Но над нас вече бяха гълъбовите очи на офицера. Бяхме нарушили дисциплината и според резките срички на военния, ни очакваше арест. Мен и Ран. И двамата не вярвахме на чутото. Аз - заради безобидността на спомена, търкулнал ме по опасното надолнище на кристални мисли. Той - заради пръстите ми. Така открих, че макар и под друго име имах същите сънища, същите стремежи и същите спомени.

На другия ден Ран дезертира.

© Жанета Станкова, 2003
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2003
=============================
Публикация в: Жанета Станкова "Забравени стихотворения и други разкази", С., 2003.