Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

BREATHE!

Жанета Станкова

web

В живота имало и такива неща: добри хора, тишина, обърнат навътре ум и дишане срещу болести, страх, уроки и махмурлук. Да бе, да - съмнява се една блондинка и отива да провери. В България тази мнителност струва 35 лева. В Щатите студентите плащали 125 $, останалите по 250 $.

Има празни дни като този, в който единствените ми занимания са да поглъщам огромно количество храна, да пукам балончета върху носа си и от време на време да гледам с досада часовника. Осем и десет, четири без петнайсет, нищо. Нищо и половина, ако трябва да бъда по-точна. На всичко отгоре се чувствам като Годзила. Когато жените не мислят даже за секс, се виждат грозни в огледалото. Затова си стоят вкъщи. И чакат телефонът да звънне. Здравей, Жанета, аз съм Косьо. Здрасти, ти пък какво правиш в България? Върнах се за малко, обяснява ми оня глас, в който американското “уъ” вече е изритало някоя друга нашенска съгласна. Утре започвам курс, онзи с дихателните упражнения, нали се сещаш... та, реших да те поканя, може би ще ти хареса. Ъ-хъ, отговарям вяло, за да има все пак диалог. Обаче не ми е до никакви оферти днес. Ще ти хареса, настоява гласът отсреща и преди да се съглася от любезност, се пробуждам от зимния си сън. Така, значи, някой е дошъл от Калифорния и иска да ме измъкне от скуката. Прекосил е цял океан, за да ме покани на някакъв курс по дишане!? Сякаш не мога да го правя и без курс. Ама че интересни навици придобиват нашите в Америка. Вършат много работа, а искат за това странности. При мен е обратно - нищо не правя, а пък искам много.

Искам да спра цигарите.

Искам да обичам само един мъж.

Искам да получавам радост без стимуланти.

Искам да не мразя шефа си.

Искам да нямам празни дни.

И хич не ми е до никакъв курс. Въпреки това отивам. Разбира се, пропускам първия ден, защото се движа по моя програма. А тя или избързва или изостава във времето. На втория ден съм точна. Посреща ме Косьо. В събота, в девет сутринта, изглежда така, сякаш е петък, полунощ. Смее се, стои два пръста над земята и се готви да катери Еверест с цял отбор красиви момичета. Явно и неговият часовник нещо не е наред. После се запознавам с Люси и Банко, които живеят в Мюнхен, но по някаква странна логика са телепортирани в хола на един български апартамент. Иво се е върнал от Норвегия и се кахъри, че там не дават латиноамерикански сериали. Антон е морски човек, бургазлия, който учи във Варна. Появява се и Младен, който без видима причина сега живее в София. Има и други. И с всички тях ще се учим да дишаме. Те са с едни гърди преди мен.

В стаята мирише на мускус. Тежък аромат, от който олеква под краката ми. Добре, че седя на земята. В поза “лотос”. Йогите казват, че лотосът символизира духовното извисяване на човека и сядат така, когато правят дихателни упражнения или медитация. В тази поза, ако се сещаш, от хилядолетия е застинал и бог Шива. Разправят, че той е създателят на това знание. А аз казвам за първи път “здравей” на йога и докато протягам ръката си, чувам пукане на кости. Боли ме, без да знам какво ме очаква. Обаче съм готова да отговоря на ентусиазма на Косьо и да не разочаровам трансконтиненталното му пътуване. Все още е девет в събота, ти спиш, а Люси, Младен и останалите ще обсъждат домашната си работа. Цяла нощ са мислили върху въпроса “какво е щастието”. Аз ще импровизирам в движение. Все пак всеки знае какво е щастието. Щастието е да се радваш, може ли да е нещо друго. То е портмоне, пълно с приятели, късмет и малко пари. Да си с любимия човек, това е важното. Щастието е деликатес, който си поръчваш в най-луксозния ресторант на планетата, където си отишъл без специална покана. Щастието е днес, но само ако го поискаш, що не помислите върху това. Да бе, ама ако не си здрав. Май щастието e да не ти пука от нищо. Или да пикаеш срещу вятъра, реда и сивите хора. Вече спорим. Съвършено непознати хора, довеяни от зимния вятър в един апартамент. Приличаме на изгубени в тъмното деца, които са забравили адреса си, но са открили нещо друго. Друга земя, с други порядки. И там не е важно кой си, а как живееш. Трябва да живееш добре. “Добре” в този апартамент означава “естествено”. А сега се опитай да преброиш книгите, филмите, сайтовете, хората и мишките, които те заливат със съвети за по-добър живот. Окей. А сега прибави още едно име.

“Тhe Art of Living foundation” е международна хуманитарна организация, която има филиали в 145 страни на света. Една от тях е и България. Фондацията е партньор на ООН и СЗО. Тя предлага програми за самоусъвършенстване и здравословен начин на живот, като позволява на заети хора да живеят в хармония и спокойствие. Организацията спонсорира и разработва проекти за хора, болни от СПИН, рак, депресия и предлага възстановително обучение за затворници и професионално обучение за жени в Азия. Учението на Шри Шри Рави Шанкар (идейният учител и създател на “Тhe Art of Living”) е особено популярно в страните от Западна Европа и САЩ. В България “Тhe Art of Living” организира курсове от 1998 година. Около 300 човека само у нас са последователите на позитивното мислене и дихателните упражнения всеки ден. Или шансът да си чул за това е почти нулев. Най-много привърженици това източно учение има в София, Пловдив, Стара Загора и Шумен. За първи път тази година България беше посетена и от индийски учител по медитация в “Тhe Art of Living” – Ракеш Ша (бивш висш служител в Бритиш телеком и Сити банк). Косьо, студент в Калифорнийския щатски университет в Бъркли, е първият българин, който организира този курс в страната ни. Или аз съм щастливка, нали се сещаш.

А сега да дишаме. Навън е минус 10 градуса, прозорците са отворени, а аз съм малка топка любопитство, която се търкаля по пода с измръзнали крака. Разтягаме се. Подготовката за пранаяма (дихателни упражнения) е нещо като реверанс към сухожилията и мускулите в тялото. Дълбок поклон, уважаеми Грацилис и Солеус. Бях забравила, че ви има по краката ми. Гледам се отстрани и се смея без глас на неловките движения, с които придавам на тялото си ту формата на паун, ту на котка, щъркел или пеперуда. Това са асани. И доколкото разбирам, ако съм упорита и последователна, тези упражнения могат да ме вкарат в националния отбор по художествена гимнастика. После вземам единия си крак с ръце пред гърдите и го люлея като бебе. Нежно, с усмивка, напътства учителят, за когото бебето-крак е обикновена залъгалка. И се започва. Breathing. Онова, заради което дойдох тук, помъкнала цял сак мнителност и любопитство. Според йогите дишането е голяма работа, само че трябва да се извършва през носа, със затворена уста. Така въздухът се филтрирал. И поемаш повече прана. Прана е енергията около нас. Представям си я като ластично въже, което те изстрелва високо в облаците, точно пред вратите на Рая. Там обаче е заключено и като всеки нормален човек се връщаш обратно. За да продължиш живота си с много витамин С и капки изкуствени сълзи в очите. Разбира се, не го казвам на никого от йога последователите. Дишам. Техниката е уджай, означавало “победа”. И представлява вдишване и издишване на въздуха със стеснена носоглътка. Получава се нещо като хъркане, което да притесни даже съседите. Хъркаме в един ритъм десет човека. Със затворени очи. И оставам с впечатлението, че правилното дишане зависи от затворените клепачи. С кимане на глава Косьо ми дава знак да затворя очите си. Прави го всеки път, когато се опитам да разбера какво става около мен. Наистина е тъпо, когато си отишъл да пишеш статия, да ти забраняват да наблюдаваш реакции. С някакво сетиво, на което още не знам името, усещам, че Младен, Люси и останалите вече са погълнали достатъчно количество кислород и спокойствие. Техният уджай звучи естетски, моят е пълен с никотинови хрипове. В този миг ми хрумва, че самолетът, който можех да си купя с всички изпушени кутии “Karelia light”, трябваше да превърна в платен курс по йога и да го подаря на пушачите. Заклевам се, че повече няма да пуша. Нито ще стягам талията си с колан. В събота по обяд разбрах и това - че нямам диафрагма. И май повечето жени са лишени от този мускул, защото ходят с масажиращи чорапогащници и тесни дънки. Това пречело на дишането с диафрагма, което е особено полезно за здравето ни. Пречи, и още как, няма да споря. Обаче по-добре да нямаш диафрагма, отколкото да пуснеш шкембе. Все още намирам сили да се смея вътрешно. Още не е започнала същинската част от курса.

Сударшан Крия. Думите идват пред затворените ми очи и бавно се трансформират в “Сезам, отвори се”. Малко по-нататък трябва да е съкровището. А ние даже имаме шанс да стигнем до него, преди разбойниците да са се пробудили от петъчния махмурлук. Йессссс, чувам вътрешния глас на останалите. Защото, когато се срещнеш с йога, ставаш специалист по вътрешен монолог. Продължаваме все в този тон. Со-хам. Ще чувам тези срички в следващите минути, но ще трябва да ги почувствам и със сърцето си. Со-хам е мантра. Мантрите са срички или думи от санскрит, които се повтарят и те повдигат няколко пръста над земята. Карлсон трябва да е бил специалист по мантри. С упоритост и много повтаряне мантрата ще сложи и на моя гръб една перка. Ако не съм подозрителна, ще ми покаже и какво е дълбоко, чисто мислене. Казват, че всяка мантра е открита от определен мъдрец, който с нейна помощ стигнал до високите етажи на себепознанието. Со-хам. Нищо не разбирам. Обаче съм убедена, че това е избягалата сянка на душата ми, която ще се върне обратно. “Со” означава “аз”. Вдишвам. “Хам” е “съм”. Издишвам. Аз съм. Току-що погълнах себе си. Мисля, че съм безвкусна.

Крията започна. Половин час, един час, помня ли вече. В началото, както ти казах, беше само любопитството. Дишането обаче ме увлича. Напомня ми лудост, хрумнала в два след полунощ. Ще го направя. Да, правя го. Аз съм. Винаги съм аз, когато следвам желанията си. Со-хам. Обаче вече ме боли. Някъде в тъмното, през затворените клепачи и разтворените, поставени върху колената длани, идва усещането, че животът е едно надбягване с желанията. Искаш едно, трябва друго. Правиш нещо, правилното е по-нататък. Скачаш в дълбокото. Приземяваш се с удар. Пляс. И пак - просветление. Аз съм това, което иска тялото. Тялото обаче боли. Со-хам. Аз съм това. Точно сега съм карикатура, която йогите ще преначертаят отново с любов и старание, а после ще скрият негатива. И ще ми кажат “това е нов път, давай нататък”. Дишам. И ме боли. Никога не съм си представяла, че дишането е толкова трудно нещо. Какво като ежеминутно поемам кислород, за да захраня клетките си. Можех да умра в старанието да следвам дългия път на со-хам. Обаче продължавам, възприемам упражнението като опасно занимание, като скачане с бънджи, шофиране със затворени очи, като лов на змии. Харесва ми. Дишаме бързо, после по-бавно, още по-бавно. И пак бързо. Усещам пронизваща болка в скулите. Спазъм на лицевите мускули. Сигурно изглеждам като човек, нагълтал килограм лимони. Не мисля за това, защото болката плъзва и надолу по ръцете. И вече обърнатите ми нагоре длани имат свои, неподвластни на ума реакции. Изтръпват. Со-хам. Аз ли съм, че ме боли от нищо. Или това е болката, която съм причинила на някой друг и сега един висш разум, който наблюдава всичко, ми я връща обратно в тялото. Спирам да мисля, защото и това боли, и вече искам само едно. Да дишам без мантри. Да се мушна в маратонките си и да избягам там, където въздухът е повече СО2, отколкото О2. Честно.

И се свърши. Женският глас, който дирижираше от касетофона гърчовете на белия ми дроб, изведнъж изчезна. И, о, миг, спри - дойде покана да легнем бавно на земята. За първи път чувах репликата “осъзнай тялото си”. Ей това парче месо, което има ЕГН и от което все искам да откъсна пет килограма и да ги запратя със сондата “Спирит” на Марс. Усещам го даже в ходилото си, към което съм насочила вниманието си. После премествам мисълта към коляното, корема, стомаха... Дишам бавно. Радвам се, че мога да обходя анатомията си и май се наслаждавам на това внимание към части и органи, които иначе си остават във вечна забрава. Ами да. Ти да си чул някой да се възхищава от стомаха на друг или да ухажва момиче, обяснявайки красотата на подбедрицата му. Тук някъде стиснах отново ръката на йогите. Браво, бе момчета. Почти се влюбих в коляното си. Толкова много го обичам вече, че ми е леко и светло. Разтварям се в пространството, губя представа за контурите на тялото, не го усещам. И сякаш се нося върху някаква мека повърхност. После започвам да потъвам. Аз съм. Клетките от тялото бавно се разпиляват като листа на глухарче от вятъра. Чувам детски гласове и бягам в пролетна гора, току-що напоена с дъжд. Между дърветата се промъкват лъчи, които осветяват мъглата като в картина на Репин. Аз съм. Бяло и роса. Неясни гласове и ръце ме докосват. Bliss. Блаженство. Една дума, която никой не разбира, докато не го изпита сам. Не зная каква е тази светлина. Искам да е моя. Тичам. Кадансът на радостта идва пред очите ми като дъжд, който никога не е валял. Отвъд не е енигма. Халюцинирам. Можело и така. Ха!

Разбрах го в събота, следобед. Когато пак се върнах в материалния свят, видях другите десет астронавти. И те като мен трудно приемаха очертанията на холовата гарнитура в стаята, бяха леко ухилени. С тях се разминахме в пътуването “отвъд”, всеки е имал отделна посока, свой дъжд, чадър или среща. Сега пък не можем да намерим подходящите думи да опишем преживяното. Гледаме с широки зеници, опитваме да обясним внезапния сън на будното съзнание. След първата си Сударшан крия съм почти убедена, че дишането е като свети Петър на земята. Кой да ти каже преди това. Раят е при теб, стига да отвориш прозореца и дишаш съзнателно един час. Шри Шри е открил тази дихателна техника през 1982 година, малко по-късно медицински наблюдения и изследвания потвърждават благотворното й въздействие върху здравето и духовното развитие на човека. Следват лекции на индиеца от Бангалор в Йелския университет, на световните конференции на Oбединените нации, къде ли не. Найс ту миит ю. Ще се видим пак, нали?

Неделя. Втори ден. Пристигам с настървението за още една крия. Питам ще има ли пак. Усмивка. Нещо като отговора “да”. Да или не. И при все че не ме удовлетворява, запазвам спокойствие. Последният път, когато го направих, май беше Никога. Сега продължаваме с беседи. Пак сме седнали на земята, в групи по четирима, почти готови за каре. Но преди Вишну да извади тестето карти и да ни ги хвърли отгоре, чуваме, че всеки трябва да разкаже живота си в десет минути. Оп-па. Двайсет, трийсет години да се поберат в някакви си кратки десет минути. Петте минути на Бранко изтекоха, когато падал от скала някъде около Рупите. Иво пък забрави да скочи от оградата, където пеел в междучасията. Аз зациклих на смешното си влюбване в математика. И май всеки остана в детството си. Когато ни измъкнаха от кладенеца на спомените (пак с усмивка, естествено), бяхме леко смутени, но по-близки. Вече разбирам, че освободеността е удобното състояние да дишаш в група. Започваме отново. Преброявам на ум изпушените си от вчера цигари. Стигам до две. Истински рекорд, като имам предвид, че три цигари и вестник е обичайната ми закуска. Обядът и вечерята са още по-обилни. Най-странното е, че не съм нервна. Не треперя, не се заяждам с никого и даже не ми идва на ум да пуша. А доколкото си спомням, не съм глътнала таблетка “табекс”, нито нося в чантата си онези твърди и лютиви дъвки “никорет”. Към това с възторг прибавям и липсата на стипчивия мирис между пръстите. Едва сега забелязвам, че никой около мен не говори за цигари, нито притичва до терасата, за да си вземе дозата никотин. Ясно, попаднала съм в общество на истински кислородни рицари. На върха на копието им се крепи една капсула чист планински въздух. Това е то свободата – да разтвориш белите си дробовете, стига толкова. За йогите качеството на дишането е условие за продължителен живот. Колкото по-плитко и по-бързо диша един човек, толкова животът му е по-краткотраен. Затова не спират да се чудят колко малко внимание ние, не-йогите, отделяме на дишането. А то ти носи не само здраве, но и непреживян пролетен дъжд. Последното може да го замениш с всички хубаво, което ти хрумне на ума. Чаша Black или шишенце Givenchy.

Тук някъде е другата специална спирка - “ом”. Най-могъщият символ за всички йоги. Думата има неразбираемо поне за мен значение - всичко от миналото и всичко от бъдещето. Нещо като Вселената, но сега трябва да кажем на глас. Това означава само едно - Любов. В речника на йогите страниците за Садам, Буш и Хитлер явно са откъснати. “Ом” е само положителна енергия. И вибрира от дъното на стомаха, пълзи плавно по-нагоре, в гърдите и на мястото на една друга чакра от астралното ни тяло, накрая изпълва ума. Един поток от бавни и осмислени вибрации преминават през мен като ток. И вече се задействат други механизми. Пак не зная как да ги нарека, но и затова май не се говори много-много. И вече съм сигурна в едно, че никакво описание не може да замести конкретното преживяване. Дишаме. “Бастрика” и ”уджай” къпят отвътре тялото. Сударшан крия е като мекия Dove, който хидратира (освежава/навлажнява/напоява) тъканите. Леко ми е, светло, свободно. И обичам. Теб. И теб. И теб.

I belong to you,
You belong to me, too.
You make my life complete,
You make me feel so sweet.

Не зная защо точно това парче изплува в съзнанието ми. Пея тихо в душата си и танцувам, както си седя в “лотос”. После разбрах, че Лени Кравиц е написал песента след семинар на “Art of living”, ръководен от Шри Шри. Всъщност името на учителя може да е различно. Има ли значение кой е този, който ще те хване за ръка и нежно като родител ще ти каже “бъди, бъди само себе си”. Някога, ако искаш, или в най-лошия смисъл, ако ти звънне телефонът в гаден ден, откриваш един път, в който светофарите светят само зелено. Твоят друг път. Преди това са останали стотиците въпроси, безсънните нощи, колебанието, любопитството или подозрението. Как да продължиш. Останалата част от задачата е само едно нужно за теб точно в този момент знание. То идва при теб с хилядолетната мъдрост и те връща обратно в кожата ти. В идеалната кройка на дете, което се усмихва много и не признава друго състояние освен ентусиазма.

Просто всеки започва да диша, когато му дойде времето.

P.S. Има един въпрос, който не се осмелих да задам на никоя от сбирките по дишане, на които продължавам да ходя и сега. Защо никой, който говори за рейки, асани и вегетарианска храна, не излъчва страст? Сякаш са безполови. Уж преливат от енергия, кислород и любов, а не могат да те изгорят от разстояние. Или пък не искат. Другото ще е по-интересно, струва ми се? Но ако ти имаш отговор, кажи...

 

 

© Жанета Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2004, № 6 (55)