Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЛИЗО ДО ОБЛАЦИТЕ

Жанета Станкова

web

Зная, че имаш гадже. И винаги се чудиш какво да му подариш за рождения ден. Виж, това с вечерята на свещи, скъпите шишенца или “я, да идем до Охрид” е отживелица. Подари й (му) полет. Ако много я (го) обичаш и си искаш гаджето живо след подаръка, да знаеш, че делтапланерът е най-безопасното средство за придвижване във височина. Без прозорци и стюардеси, естествено. Горе шампанското ти го носи вятърът.

Когато полетях за първи път, видях как изчезват границите. И май че крещях - по оня особен начин, по който и ти викаш в сънищата си, а никой не те чува. Тръгнах, без да мисля, даже забравих да се сбогувам с майка си, да погледна назад, да си плюя в пазвата. В началото дори не изпитах страх, след това беше удоволствието. А ти можеш да си поръчаш полет за рождения ден. Има едно място в България, където от тортата излиза ...моторен делтапланер - Казанлък.

В събота по обяд на учебното летище край града за полет се готвят три делтапланера. Сезонът като че ли изключва летенето. Студено и мрачно. От изток нахлува вятър. “Става за летене, няма турболенция” - коментира някой. Всички гледат към небето и очакват последен съвет от облаците. Всъщност тук, на няколко километра югоизточно от Казанлък, обикновено главите са обърнати нагоре. Едно особено състояние на хвърчащите хора, в което виждат не само с очите си. Часът е 12. Температурата - 7-8 градуса. Наистина е ветровито. Пръв излита Румен Иванов - шефът на “Авио Делта” - единствената фирма, която произвежда моторни делтапланери. И в случай, че те интересува, продава в Япония, САЩ, Швейцария и даже има 6 сертификата за качество от Германското сдружение за ултралеки летателни апарати DULV. Гледам полета на Румен и си мисля, колко му отива да лети. Напомня ми “Чайката” - силен, лек и бърз. Зная и друго. Сега просто опитва въздуха. Добро ли е времето горе, че да даде благословията си и на другите да излетят. А на земята - шеги, суета около машините, ей така подхвърлени уверения, че не е страшно. Някой говори...

Ти само опитай.

Нищо не можеш, докато не го докажеш.

Пожелай си небе.

Хайде.

Няма по-добър съветник от вътрешния глас. Той ми подари облаците. Заедно с един камък, който има тежестта на планета и сега стои в стомаха ми. Не мога да помръдна. Седя на едно място и даже потъвам в земята. А съм дошла тук да летя. Досущ като хвърчащите хора и аз гледам нагоре небето, но за разлика от тях откривам много силно въздушно течение. Хич не става за летене. Колкото и да ми се иска, в този вятър, тцъ. Това го казва сърцето ми. Очите ми имат друго мнение. Гледам бялото платно на планера, който се носи плавно във въздуха и си уговарям среща някъде във високото. Затова човек трябва да се доверява повече на очите си. Те са авантюристите на тялото. Решат ли нещо очите, няма нужда от консенсус, работата е ясна. Ей така се влюбват мъжете, а жените им довършват спестяванията с покупки и екскурзии. Въпрос на виждане. Моето ме поведе към небето. За небесните разходки обаче е нужна специална екипировка. Термоизолиращ гащеризон, ръкавици, които предпазват от по-студения въздух горе. Каска. Само покажи на летящите хора един пръст желание и те ще ти грабнат ръката. Някой ми дава ръкавици. Явно обаче съм щастливка, защото върху главата ми поставят и нещо, което е с вграден микрофон и слушалки. Или - “интервюто ще го правим горе”. А аз гледам крилатия дявол, който се готви да ме отвлече завинаги от земята. Къде, как и защо е без значение вече. Пък и съм здраво завързана с колан.

В първия си полет всеки помни отлепянето от земята. Миг, на който викаш в ухото да спре. А той продължава и става още по-хубав. Виждаш как пръстта под тебе си тръгва. И въздухът се превръща в земя. Виждаш свободата. Нещо, което няма граници, затова е само вътрешно усещане. Сега е гледка. Аз обаче трябва да задавам въпроси. В небето с Румен се чуваме прекрасно, като в аудио студио. Двигателят ръмжи на сантиметри от нас, но никакъв шум от него не достига слуха. Каските с интеркомна връзка са създадени за репортери. Близо до облаците разбирам това. И долавям, че във въздуха пилотите стават по-разговорливи. Сигурно, защото се чувстват в свои води.

- Не е ли опасно? Няма ли да паднем на земята? (може и да не се сещаш за по-глупаво начало на интервю във въздуха...) Гледай сега, после ме питай. Наслаждавай се на небето... А иначе, това е най-безопасният летателен апарат. Така е конструиран, че дори да спре двигателят, имаш пълна способност за управление и може да кацнеш без проблеми на земята. Но ако много се страхуваш, монтираме спасителни устройства, които позволяват свалянето с парашут на машината и екипажа. Слава богу, досега не се е налагало на някого да го използва. И този делтапланер има парашут. Спокойно...

- Лесно ли се става пилот? Всеки може, много е лесно. Виж (и ми посочва лоста, който е директно свързан с крилото, явно това е воланът на моторните делтапланери), за да завиеш наляво, просто трябва да изместиш управляващата рамка наляво (и завиваме наляво). И обратно - за десния завой, местиш надясно. За да започнеш изкачване, даваш малко повече газ и така се увеличава тягата на витлото.След няколко часа обучение, всеки може сам да лети на делтапланер.

- Не се и съмнявам. Сигурно си научил хиляди да летят. Не са толкова много. Това е скъпо удоволствие, не е за всеки. Засега сме обучили около 200 пилота. Долу-горе това е числото на можещите да управляват тези машини в България. В Казанлък само има 20-ина момчета, които летят постоянно. И жени имаме в “отбора”, ама са малцинство.

- На каква височина сме сега? 300 метра, пише го на таблото. Сега ще се качим по-високо. Само че те предупреждавам, над 600 метра се губи усещането за скорост. Най-хубавата височина за летене, е между 100 и 300 м. Тогава си близо до релефа на земята и може да се насладиш пълноценно на гледката. Особено, ако летиш над Стара планина.

- Чакай малко, разкажи... Често ходим до Габрово по въздуха. Стига се за не повече от 30 минути, но е страхотно преживяване. Летели сме и до Плевен, Шумен, до къде ли не. Аз съм се качвал и на 4500 височина с ей този делтапланер. Бях с пасажер и имах възможност да стигна на 5000 метра, но щях да рискувам живота на двигателя. Пък и е много студено на високото. На всеки 1000 метра, температурата спада с 6 градуса и половина. Смяташ ли вече...

- А на земята... как се чувстваш? Приличаш ми на човек, който му е непривично да върви. Аз летя толкова много, че си получавам дозата свобода. Имам над 3500 часа в небето. Ако сравниш това време с часовете на пилотите от авиацията, наистина е малко. Но те имат дълги полети, в самолета е различно. Ние сме в директен досег с въздуха. Дето се казва, пипам небето с ръцете си. Ти правиш същото сега, нали...

Обаче нещо не се получава. Когато летиш за първи път и трябва да научиш всичко за делтапланерите, губиш много. Сега съм на 300 метра над земята и разбирам, че само летенето не стига. Свободното реене в небето си е хубаво преживяване. Но има още по-хубаво. Да рисуваш в небето завои и серпентини, да пишеш букви с крилата на делтапланера, да виждаш земята под наклон. И си го пожелавам. Румен обаче знае, че това е първият ми полет и сигурно не иска да рискува. Пък и може да си мисли, че ако ми покаже всичко, съвсем ще залепна за хвърчилката му. Продължавам да настоявам за едно завойче поне, от онези опасните. Питам и искам - двете основни правила за водене на интервю във въздуха. Все ще получа едното. Засега се задоволявам с отговори.

И разбирам още, че във въздуха е нужна желязна дисциплина. Никой не сяда в делтапланера пил. Нищо, че горе няма въздушни полицаи. Тук подготвят пилоти за 25 летателни часа. 15 от тях се кара с инструктор, в последните 10 си сам, но те напътстват с радиостанция от земята. Цената на един летателен час е 150 лева. И друго- Казанлък е най-големия център за обучение на пилоти на моторни делтапланери. Тук има много свободно въздушно пространство, подходите за летища са далече. Липсват и обекти с особен режим на летене. Освен това, Казанлък е възникнал на това място заради добрите метеорологични условия. Тук слънчевите и безветрени дни са в излишък. А Господ съвсем се е унесъл и е изсипал наоколо две планини, едно поле, една голяма река. Струва да зърнеш всичко това отвисоко. Е, ако може и под наклон... или поне аз го искам. Румен ми обяснява, че крилото на делтапланерите не може да прави сложни фигури. Пилотите се задоволяват само с гмуркания, спускания под ъгъл, не по-голям от 30-35 градуса, спирали. Макар че много пилоти експериментират. Е, това ми беше достатъчно.

А ти сигурно вече се сещаш, че ще ти разказа за онези мои въздушни минути, в които опитах цялата гимнастика, на която са способни машините с мотори и леки крила. Разбира се, като всеки, усетил вкуса на облаците, но незавършил материала си репортер, се нуждаех от още нещо. Нещо като да прелетя над Стара планина, да ме завали изведнъж дъжд в небето, да попадна на турболенция, да се въртя във въздуха като ветрило. Исках миг, различен от това само да летиш. Нещо, което да оправдае цялото това писане.

- Качвай се - думите са към мен, ама човекът не го познавам. Държи олющена каска в ръцете си и никак не ми е трудно да позная, че е чул всичко, което си говорех на ум. В очите му има предизвикателство. В моите - май страх. Какво като съм летяла. Този е друг. Прилича ми на онези, които си играят на криеница с живота и малко преди да го изгубят, прихват в смях. “Иван е, от Ловеч” - подхвърля някой, докато ровя за цигарите си. И вече съм в състояние да запаля три наведнъж. Хвърчащите хора неведнъж са ми разказвали за него. Имал славата на най-лудия делтапланерист. Истински въздушен хулиган, когото обаче всички обичат. Стои насреща ми, усмихва се и почти ми обещава различния миг, който съм дошла да търся и тази събота край Казанлък. Само че... страхувам се сега. Обаче вече усещам някакъв гащеризон, който Иван ми облича. Нищо не ме пита, само движи ръцете ми, за да се напъхам в летателния костюм. Подчинявам се. По това правило на подчинението без мисъл някои са загубили живота си, други са станали откриватели. На кой ли му пука вече. След мен вече има една недопушена цигара и поглед назад. Вече не зная дали в края на тази толкова дълга минута изпитвах още страх или просто се подчиних на един непознат, който искаше да си строши главата в компания с непозната.

И литнахме. Нищо особено в първите минути, докато делтапланерът поеме височина. И когато бяхме достатъчно високо, за да виждам хората долу като малки сиви точици, Иван започна да говори. Този път обаче бях с обикновена каска, без микрофон и слушалки, и нищо не чувах. До мен достигаха само шума на двигателя и откъслечни звуци, които се смесваха с вятъра. Не знаех какво ми казва, пък и бях заета да гледам небето. Никакви граници наоколо, само въздух. Когато си пътешественик в облаците, ги усещаш на вкус. Хладни са. Аз държах непознатите мъжки рамена пред себе си, като опора, после ги пуснах и разперих ръце. Летя бе, летя, и този път е наяве. А той жестикулира пред мен, вика нещо, което трябва да знам. Но не го чувам. Пък е толкова красиво, че ако обича да спре да си мърмори в каската.

И...

Изключва двигателя. Стоим на 500 метра над земята и аз се вледенявам от уплаха. Май ще викам Неволята. Делтапланерът почти спря - сигурно, за да открия, че на въздушните спирки не се слиза. Обаче може да си поприказваш на воля.

- ИС-КАШ-ЛИ-ДА-СЕ-ПО-ЧУВ-СТВАШ- КА-ТО-ПТИ-ЦА ?

- НА-ЛИ-СЪМ-ПТИ-ЦА?

- НЕ-ЕЕ-НЕ-СИ! - и оттук насетне започна истинското ми пътуване във въздуха. - Дръж се здраво - бяха другите думи, които чух на срички, преди да се преселя в света на крилатите. Последва рязко гмуркане надолу, и след това остър завой. Още много завои, в които виждах как земята под нас се криви. Извива се отляво, отдясно, мести се като вода в разклатена чаша и още малко, ще излезе навън. Стискам здраво раменете му, защото нямам друга опора освен тях. И викам. Може би Даа-ааа-ааа или Нее-еее. Не помня. Остана само въздухът около мен, който се въртеше като центрофуга и изстискваше всички останали мигове наслада. Шумните нощи... силните мъже... пясъкът по тялото... първият джойнт... синът ми, който проплака в полунощ... най-красивите ми човешки мигове, които са ме отделяли от земята. Но сега вече бях птица. Летяхме само нагоре. И си представях как се разминаваме с някой пътнически самолет, в който пасажерите си пият шампанско, докато небето се плиска в илюминаторите. А ние го пипахме. Небето. И някъде във високото, ама ама в най-високото, моторът отново спря. За да се чуем. Как си? Ами добре, птица съм. Не си още...

И се хвърлихме обратно. Този път надолу. С машината, която тежи 100-ина килограма и почти напусна земната орбита. Сега Иван беше решил да я върне обратно, по най-бързия начин, сякаш имаше състезание. И когато бяхме на път да го спечелим и да получим посмъртно медали за храброст, екскурзоводът ми в света на птиците, рязко намали скоростта и започна да лети спокойно. Сякаш нищо не се е случило и преди минути не сме били 600-700 метра по-високо. Ако чуеш, че бързото спускане с делтапланер не размества разположението на вътрешните ти органи, не вярвай. Не хващай вяра и на думите, че опасността при тези полети се крие във височината. Пилотът-дивак ми посочи един черен път, който се виеше между дърветата. И всичко ми стана ясно - ще вървим по него. Ще летим, по-точно. Газзззз. И километражът хвръкна на 130 км/ч. С кола може и да не ги усещаш, ама тук, когато нямаш покрив, врати и пепелник, си е направо страшно. Следвахме траекторията на пътя само на 2-3 метра височина от земята. И вече я усещах като гарнитура по размазаното си тяло. Мислех, че ще се разбием, че ей сега този път ще се изправи и ще ни плесне по челото. Толкова близо до земята с машина, която има крила... Звучи интересно. Ама не питай как го пиша сега. Тогава мислех, че машината няма да издържи на ниската височина и ще умра. Че това ще е краят ми. А бях се почувствала птица. И пак бях птица, защото има и такива, които летят ниско.

Така разбрах, че екстремността на полета с моторен делтапланер не е във височината, а в ниското летене. Когато машината, създадена за придвижване в небето, доближи земята. Но земята не обича крилатите. Затова имам чувството, че ей сега ще протегне някакви сухи ръце и ще ни смачка. Заедно с планера. Почти чувам и хрускането на алуминий, плат, кости, вени, металокерамика. Умирам, бе хора. Мамка ти, Иване. Мразя те. Ако оживея, един ден ще съветвам внуците си, никога да не се разхождат със 130 км/ч на един метър по-високо от земята. Пътят обаче не свършва. Аз със сигурност - да. В най-опасния момент от полета, тогава, когато май си разменихме телефоните със смъртта, усетих конвулсиите на тялото си. Че треперя. Че емоцията е станала екстаз, а аз не мога да контролирам движенията си. Казва се оргазъм, личи и по други външни белези. Летенето е любовно преживяване, вече го зная. Не само защото те води до екстаз, но те държи високо над земята. Защото е свобода. А когато я постигнеш, плачеш. Или поне аз. А после се смях. И пак гледах нагоре, в следите на истинския си полет. Само, че въздухът е егоист. Прибира ти полета, даже не ти дава шанс да си вземеш обратно сърцето, което си му оставил. Земята пък е нахална малка пикла, която се киска на всеки, който слиза от делтапланер. В момента след приземяването е трудно да ходиш. Усещаш краката си като придатъци, на които не им харесва твърдата почва под тях. Приличаш на пияница, която е скрила бутилката в летателната каска. Клатиш се като неваляшка и разбираш, че земното притегляне не е нищо друго, освен стола, който ти носят да седнеш. И това не е всичко.

Какво като е студено. Лети. Ранното пролетно време е удобно за летене. Тогава слънцето е ниско, земята се нагрява под голям ъгъл, а движението на термичните потоци не създава проблеми на летящите хора. И разбирам още, че напоследък почти като мода се налагат подаръците - полети. Родители подаряват на децата си за рождения ден разходка в небето, момичета изненадват приятелите си с истински полет, други изпратиха старата година на крила. Десетминутната разходка в небето струва 30 лв.

Ако искаш да се видим другата събота тук, а?

Останалото от: http://www.aviodelta.com, tel. + 359 431 66170.

 

 

© Жанета Станкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.06.2004, № 6 (55)