Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВИДИМОСТТА И МЕТАФОРИЧНАТА ИГРА

Живка Симова

web

Дискурсът на Далчевата къща създава своя митология на предметите. Чрез тях се градят значения за изобилието и "нищетата" в самото гледане към света... Една своеобразна азбука за постъпателно разчитане и усвояване.

В първата книга на Атанас Далчев "Прозорец" (1926) думата "прозорец" е употребена 12 пъти, а "врата" - близо два пъти повече. Подсъзнателно предпочитание? Инстинктивен порив към движението, към пътуващия и завръщащия се вкъщи човек...? "Вратата" създава своеобразна делнична комуникативност, динамично провокирана от асоциации за катадневна употреба, от визията към детайла: нагризана от червеи, оглозгана от ветровете, "със гвоздеи, халки и скоби...". "Прозорецът" е по-статичен, но и по-енигматичен образ. Неговата видимост е удвоена/размножена от поетическата и семантична функция на думата.

Всъщност, ако се абстрахираме от Парижкия цикъл на Далчев, където третият емблематичен образ - "огледалото" - е натоварен с допълнителни онтологични значения, условно бихме могли да подслоним някои особености на Далчевата поетика под стряхата на двата така често обговаряни образа: "вратата" - пиетет към конкретното, движението, детайла в описанието, комуникативния затвор/простор, деривация на словото между буквалното и фигуративното; "прозорецът" - пренос към виталното, енигматичното, многозначното, огледалното, приказното...

Но каква всъщност е видимата Далчева къща? На пръв поглед - необитаема: "...във тази стая/ не е живял отдавна никой..." ("Стаята"); "...и на вратата листът пожълтял:/ "Стопанинът замина за Америка." ("Повест"); "Сам дяволът я сякаш дал под наем,.../ Затворена е всякога вратата..." ("Къщата"), и т.н.

В повечето творби от стихосбирката се отдава приоритет на онова, което е било или е във къщата, където следи от живота се разчитат като древни руни, а случващите се неща са някъде другаде. Единственият живот в "Стаята" е: "...сънува в здрача тишината". Инверсията също участва в "подреждането": "... тук бавно времето превръща/ във прах безжизнен сякаш всичко".

Следи от имагинерна случка, започваща с "разтвори се, затвори се вратата", откриваме в "Къщата". Тишината е заменена от "мракът" - естествена среда на мистериозни сенки от отвъдното. Някъде между разговорната фразеология - "И снощи (ти видя ли от прозореца?)..." - са положени знаците на къщата: заключена врата, влага по стените, каменни стълби... Мъртвило. Мистерията се окръгля чрез финала: "...и аз видях, и аз познах там мъртвия,/ когото преди девет дни заровиха". Видно е, че ехото от диаболистичната вълна в нашата литература се усеща в единични Далчеви творби и това е отбелязано вече от Милена Цанева, Свилен Каролев и др.

Но нас ни интересува в един по-разширен аспект другата модерност, която предлага Далчевата поетика по отношение на образност (видимост) и изказ (метафорична игра).

Стихотворението "Повест" е достатъчно ясен знак за такива търсения. Познатите корелации от "Мост" - движение-покой, преходност-вечност, са положени в по-усложнено лирическо пространство, каквото трудно бихме срещнали у друг български поет до 1925 г.

В самото си започване фикционалното в "повестта" сякаш отстъпва място на референциалното: прозорците, вратата - затворени и черни; "листът със словата" - "Стопанинът замина за Америка." Едва в петия стих е въведен Азът-енигма:

И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.

След Яворовата фраза "и в самозабвението на труда/ и в саморазяждането на покоя", "Повест" експлицира друго поетическо разкодиране на самотата. Стихотворението - тематичен и интонационен контрапункт на "Младост" (всъщност - не са ли две лица на една монета?) - като че ли раздробява идентифицирането на Аз-а - във и извън дискурса на къщата. Избраната строфа напомня известните думи на Лакан, перифразирал максимата на Декарт "Мисля, следвателно съществувам!" така: "Не съм там, където мисля, и мисля там, където не съм!"

"Повест" "разказва" и за това как може да се огледа/обгледа битието във и чрез една стая. Цялото Аз-ово споделяне до кулминацията: "И сякаш аз не съм живеел никога/ и зла измислица е мойто съществуване" подготвя мигновения отскок от настоящето към предполагаемия залез на живота, представен дори като постфактум. Животът върви/спира тук и сега, но и отминава/заминава - "без ни една любов, без ни едно събитие...".

Във връзка с това прескачане-сливане-отсъствие на времената Цветан Ракьовски съвсем точно отбелязва: "..."Повест" е творба, събрала на едно място всички символи, които могат да имат медиаторска роля между времената. Но всички те са завъртени около своята негативна семантика... Те отмерват всеки за себе си и всички заедно кръговете на затвореното пространство на безвремевия цикъл." (Ракьовски 1992: 43)

Прави впечатление, че до момента, в който е въведен лирическият Аз, затвореното пространство не е в поетическото полезрение. То е отнето и от финала: "...и на вратата листа пожълтял:/ "Стопанинът замина за Америка". Пожълтялата бележка е знак за някакво случване извън поетическия дискурс на мълчанието в затворената къща. От друга страна - двукратното повтаряне на словата, действащи като мантра: "Стопанинът замина за Америка", внушават идея, промисляна често в Далчевото творчество - търсенето на Другия свят е фикция, тъжна мечта, банална реалност... Никой никъде не осъществява себе си напълно. Може би и затова стихотворението е находчиво разпознавано и като "поетика на невъзможните пътувания". (Стефанов 2000: 299)

"Повест" като че ли идентифицира, но и разпилява реалностите. Това е стихотворение-загадка, при това - пулсираща в най-естествена интонация на лирическо "разказване". За този похват, навярно визирайки и собствената си поетика, самият Далчев пише години по-късно: "Вмъкването на белетристични, бих казал, прозаични елементи в поезията действа като някои отрови тонически върху нея и повишава силата й. Но това е трудно и опасно изкуство, защото малко по-голямо количество от тях би я убило и превърнало в най-долнокачествена проза" (Далчев 1980: 153)

"Разказваческата" интонация в "Повест" подсилва идеята за запуснато/напуснато жизнено пространство, характерна и за други творби. Според някои критици тази идея напомня пустите черни кыщи на българските диаболисти Св. Минков, Вл. Полянов, Ч. Мутафов, Г. Райчев и др.

Но ето, че стихотворението "Прозорец", чието заглавие носи и книгата, изведнъж осветлява по друг начин нейния лирически въздух, нейния простор. Сивите, мрачни, потискащи "едносъщни дни" са изтрити от изящна поетическа графика, напомняща литографиите на Васил Захариев. Само едно заскрежено зимно стъкло може да предложи ажурността на сецесиона в изображението на "бяла гора от сребро". "Прозорецът" е натоварен с няколко художествени функции. Той е символ на празника (излизането, полета от затвореното пространство на къщата). Но той е и постоянен/делничен метонимичен образ на дома. Стихотворението представя един свят във и извън дискурса на Далчевата къща: чрез конкретния изказ - "Ето нашето зимно стъкло...", "...мойто братче и мойта сестра", повторено три пъти, и абстрактния образ - "...само бяла гора от сребро"... Оттук нататък видимостта и метафоричната игра създават една удивителна приказка, напомняща търсенето на Синята птица в известното произведение на Метерлинк. Същевременно мотивът за търсенето звучи толкова далчевски:

Мойто братче и мойта сестра
преминават без страх под дърветата ...
...
Там е само вълшебната птица
с лъчезарните златни пера:
мойто братче и мойта сестра
нея търсят от цяла седмица.
Чак на седмия ден призори
ето тя затрептява, изгрява
и в миг се запалва гората
от горящите нейни пера.
Дървесата възпламват, искрят
и на капки сребро се разтапят.
И отново изникват къщята
и изплува познатият път.

Имало едно време... - с това изречение нещата винаги излизат от каквато и да е била затвореност.

"Прозорец" постига онова, което правят наративните техники в приказката. Красотата бива осъвременявана, а човек я изживява, открива я отново у себе си чрез спомена от детството. Чрез него е изпълнена "онтологичната функция на красивото - да затвори пропастта между идеалното и реалното." (Гадамер 2000: 28)

За разлика от други творби, визията в "Прозорец" не е концентрирана върху вглеждането, не заковава образа чрез съзерцателно обглеждане, а ускорява полета на въображението, разширява неговите полета. Образите се измъкват от нещата в живота и политат, спазвайки някакъв отвъден ред. Тази Далчева творба всеки ще чете като нещо много лично, без да очаква същото и от другите.

След "Прозорец" мълчанието в света на "старите моми" лека-полека е изместено както от по-виталната образност на "Дъжд", "Ручей", "Младост", "Пролетна нощ", така и от предизвикателствата на обичайни и необичайни случки - "Есенно завръщане", "Убийство" и др.

По повод последната творба, в оригиналната си интерпретация на Далчевата поезия италианският професор Санте Грачоти пише: "...там (в "Убийство" - бел. Ж. С.) престъплението е едно фантастично следствие, разказано колоритно и изумително, както се случва само в приказките". (Грачоти 1982: 20)

Творбата е отпечатана през 1926 г. в "Изток", т.е. след трагичните събития в България през 1923 и 1925 г. По това време съобщенията за убийства и за безследно изчезнали хора често пълнят вестникарските хроники и удължават пипалата на страха: по-добре е да се затвориш в къщата си, площадът не е за предпочитане. Затова и метафоричната изказност във финалните два стиха е рязко изместена от делнична реч:

И напусто капчуците викаха
и тръбяха тревога тръбите.
Чу ли някой вестта за убийството?
На площадите нямаше никой.

Стихотворението стои някак самотно след пулсиращия живот в "Младост" и "Ручей". В тях не само продължава диалогът, но и участието в света. Да си припомним "изгряващото" започване на "Младост": "Денят изгряваше и утрото/ изкукуригваше на двора/ и нейде долу се отваряше/ и се затваряше врата...".

Витрините, фирмените надписи, дъждовната вода по релсите, смеещите се момичета, веселото бръмчене на мухите, нехайното шляене в града - всичко искри от живот. Многократното повтаряне на съюза "и" - "И после аз излизах.../ и тръгвах.../ и скитах.../ и гледах...." - задава характерната и често посочвана далчевска разказвателност в интонацията, което внася изненадваща поетичност в делничното пространство, внушението за "кондензиран лирически разказ". (Пундев 1929: 159)

Литературната ни критика често припомня как през 60-те години, а и много преди тях, се преекспонира мисълта, че в Далчевата поезия няма музика, стихът му е монотонен, че често там липсват "остри движения, понякога пориви, онова, което представлява истинско чувство, усилено биене на сърцето". (Илиев 1967) Но така ли е наистина? Поетическият размисъл, интелектуалното усвояване на нещата и в "Прозорец" (1926), и в "Стихотворения" (1928) навлизат в динамично вплитане на семиозиси, където емоцията също има свой скрит код. В стихотворения като "Дъжд" и "Пролетна нощ" той се разчита повече чрез видимите знаци. Но в "Ручей"? Наистина ли там координатите на времето са само в "оня жарък и задушен ден"?

На пръв поглед магията на природата е доловена в единствен и неповторим отрязък от време - мигът, на който отдават такова значение постмодернистите.

Поетът търси възможностите на метафората, но не като съкратено сравнение. В метафората на Далчев се провижда фундаментът на едно езиково строителство, което продължава до последното му стихотворение в бял стих "Художникът и вятърът".1

Навярно и самият автор, който в статията "Мъртва поезия" говори против самоцелното робуване на музиката при символистите, не е подозирал каква удивителна мелодия и ритъм постига със спонтанно излятата си миниатюра "Ручей". Удоволственото й препрочитане идва както от изворно-чистия стил, напомнящ този на "belle lettre", така и от една трансгресивна преливаща многозначност. След стартиращата сетивност ("жарък", "задушен ден", "знойни устни", "изгорен от жажда" и т.н.) идва метафоричното движение ("ликът ми падна омагесан", "бързата вода", "вълните мигом го понесоха..."), последвани от тръпката на неизвестността. Загадъчното, подобно на други текстове, се прокрадва и тук - може би между пресъхналите устни и... бързея на водата. Впрочем още през 20-те години Атанас Илиев отбелязва, че в сбирката има стихотворения, които изобщо не биха могли да се разберат без съответния им контекст.

Експонирането на жаждата (копнежа) може да участва и в еротичен дискурс. Към това насочват доминиращите образи, съотнесени един към друг: Водата (в случая символ на женското начало: променящо се, студено и ласкаво, утоляващо и изплъзващо се, спасяващо и погубващо) с по-абстрактното - Ликът (мъжът е омагьосан, той се оставя на течението да го понесе "кой го знай къде", но това е само отражение, т.е. действа и подсъзнателен механизъм за самозащита).

Опозицията "знойни устни" ~ "омагьосваща вода" променя спрялото време. Всъщност точно в "оня жарък и задушен ден" е поетическото случване - фаталното привличане на природни и човешки светове. Прекрасна и съвършена поетическа игра, в която този път отказът от живота е забравен.

Сред енигматичните творби от "Прозорец", в чиито поетичен план също навлиза природата, е "Дъжд". Паралелният прочит с "Тихият пролетен дъжд" на Николай Лилиев кръстосва пътища между "бляна", "песента", "тайните" и вълшебството на предметно-сетивната образност. При Лилиев красотата на мига, музикалната хармония, рефлексията на интимността се преплитат в една сложна и съвършена партитура на образа.

Далчев включва дъжда в друга семантична верига. Ако едноименната творба от "Мост" внушава монотонност, угнетеност, то в тази категорично отсъстват сълзливите асоциации... На преден план са: слухът, динамиката, зрението... Дъждът първо е чут ("Някой с шепи пшенични зърна хвърля шумно на покрива...") и после - видян:

Падат тежки зърна и поникват от тях дълги клàсове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.

Пространството е не между градските улици, къщи, площади, а в онези "дълги клàсове" вода "от земята дори до високото сиво небе". Този път водата е символ на връзката между земното и небесното. Тя идва със своята пречистваща сила, но е видяна и като "локви от мръсна вода". Далчевият дъжд във втора строфа съединява митологично противопоставените земя-небе - от вертикалната ос, търсеща връзка с Божественото, към хоризонталната, където е огрешеният свят - "гибелни гъби", "черни чадъри", "локви мръсна вода"...

Стиховете на Лилиев и Далчев "озвучават" дъжда по различен начин. Лилиев се чувства прекрасно в нежно-минорните тонове: "тихият пролетен дъжд/ звънна...", "пролетни приказки шъпне...", а Далчев - в динамичната интродукция на ударните инструменти: "...бие шумно и трака, разсипан във мрака, дъждът". Анапестът и вътрешната рима дават друга посока на ритъма и интонацията. Сливането на интимния човешки свят с природата, търсенето на покоя и просветлението при първия се трансформира в сливане между земното и божественото, в шеметно движение - "трака лудо разсипан дъждът". При Лилиев земята е метонимия на природния свят, при Далчев - на човешкото битие (не случайно в "Дъжд" сезонът не е упоменат).

Друга е представата за дъжда в "Пролетна нощ":

Този пролетен дъжд сякаш пада
само дето гори светлина.
Колко много трептящи звена
над потоците, локвите, вадите!

Никъде не се споменават звездите, а читателят вече си представя отражението им в местата, "дето гори светлина". Видимостта е в "потоците, локвите, вадите". Няколко подадени контура за картината са достатъчни. Останалото прави читателят.

Далчевото вглеждане в света е близко до това на детето, приемащо естествената красота като поредното чудо в света. Но метафоричната връзка с небето, с Божественото, с "хладината", може да усети само "остарялото дете" у човека:

Аз забравям и пътя, и хижите;
аз забравям скръбта; и една
от небето дошла хладина
ми измива лицето от грижите.

Божественото е в семантичното поле на Аз-овото присъствие и участие в чудото. Проникването в думите и нещата, тяхното случване тук и сега е в един реално съществуващ свят, отгатнат макар и за миг чрез човешката сетивност и интуиция. Понякога чрез нея може да се "четат", разпознаят онези Божествени "фигури", за които говори Мишел Фуко: "...за да упражнява мъдростта ни, Бог е разпръснал из природата само фигури, които трябва да бъдат дешифрирани..." (Фуко 1992: 76-77) Това дешифриране често е откритие, понякога - преповтаряне, а друг път - и недоизреченост.

Видимостта и метафоричната игра в Далчевата стихосбирка участва по своему в "дешифрирането" на фигурите. В този си опит - единствен в литературата ни до 20-те години на миналия век - "Прозорец" е заявка за друга модерност, разчитаща както на някои общи символни значения, така и на свободата на метафората. Наблюдавайки тази поетическа игра в първата самостоятелна Далчева книга, човек неволно перифразира заветът на древните: вглеждането и в единното, и в единичното са еднакво важни.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Тази тема разглеждам в друг мой текст, подготвен за печат. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Гадамер 2000: Гадамер, Ханс-Георг. Актуалността на красивото. С., 2000.

Грачоти 1982: Грачоти, Санте. Поезията на Атанас Далчев. // Литературна мисъл, 1982, № 2.

Далчев 1980: Далчев, Атанас. За поезията. // Страници, С., 1980.

Илиев 1967: Илиев, Стоян. Атанас Далчев. // Септември, 1967, № 1.

Пундев 1929: Пундев, Васил. Атанас Далчев. // Днешната българска лирика. С., 1929.

Ракьовски 1992: Ракьовски, Цветан. Атанас Далчев. Обективизация на лирическия аз. // Родна реч, 1992, № 1.

Стефанов 2000: Стефанов, Валери. Америка - назоваване на отсъствието. // Стефанов, Валери. Участта Вавилон. С., 2000.

Фуко 1992: Фуко, Мишел. Границите на света. // Фуко, Мишел. Думите и нещата. С., 1992.

 

 

© Живка Симова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.04.2004, № 4 (53)

Други публикации:
Критика, III, № 4, 2002, с. 7-14.