Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАНОНЪТ ПРЕЗ ЖЪЛТОТО: АНТРОПОЛОГИЧЕН РАКУРС

Владимир Трендафилов

web

Темата е така заразена с предварителни очаквания - да не кажа “убеждения” или дори “травми”, - че възнамерявам да започна с една илюстративна серия цитати, все заглавия от жълтата преса. Държа да отбележа, че мотивът зад цитирането е чисто осведомителски (в плана на “ето какви заглавия съм решил да подбера за целта на анализа си измежду наличните там”), а не оценъчно-хигиенистки (в плана на “ето с какво, ха-ха-ха, не трябва да си мърси сетивата образованият/културният/извисеният човек”). И тъй като всяка селекция трябва все пак да започне и свърши някъде, моята се ограничава с броеве на вестниците “Жълто шоу” и “Уикенд” от периода януари-септември 2005 г.:

“Портрет на Слабаков проплака” (ЖШ, 1, 6-12.І.).

“Росица Кирилова: Мъжът ми ме заключваше” (ЖШ, 34, 25-31.VІІІ.).

“Орел спасява дете на бялото братство” (ЖШ, 34, 25-31.VІІІ.).

“Чудодейна икона преследва Георги Първанов” (ЖШ, 34, 25-31.VІІІ.).

“Изнасилен бодигард отряза пениса на своя мъчител” (ЖШ, 39, 29.ІХ.-5.Х.).

“Смърт в момент на оргазъм” (ЖШ, 39, 29.ІХ.-5.Х.).

“Ротвайлерка наръфа задника на Стефан Цанев” (ЖШ, 33, 18-24.VІІІ.).

“Глория иска мир с Ивана” (У, 38, 17-23.ІХ.).

“Ани Салич и Векилска спрели да кърмят” (У, 39, 24-30.ІХ.).

“Азис слабее рекордно” (У, 39, 24-30.ІХ.).

“Явор Милушев се натиска за пост при Ламбо” (У, 39, 24-30.ІХ.).

“Снаха изсмуква Гого от Тоника” (У, 40, 1-7.Х.).

“Зуека не харесвал заместника си Мамалев (У, 40, 1-7.Х.).

“Ваня Богатинова чакала момче, ще го кръсти на Иво Танев” (У, 40, 1-7.Х.).

“Забраниха на Станишев да се подстригва” (У, 40, 1-7.Х.).

“Любовницата на Тошо Тошев лъсна по цици” (У, 40, 1-7.Х.).

“Как Никола Анастасов срещнал извънземни край Златица” (У, 40, 1-7.Х.).

С тази подборка далеч не изчерпвам любопитните заглавия, но за момента и тези стигат. Сега на въпроса. В днешния ни интелектуален дискурс преобладават три тези по отношение на жълтата преса:

1. Жълтата преса е нещо много лошо.

2. Жълтевината не е съсредоточена в определен сектор от медийното поле, а го прорязва цялото. (Обикновено тук следва уговорката, че отбрани издания като вестниците “Дневник”, “Капитал” и тук-таме “Сега” правят изключение.)

3. Интелектуалецът и изобщо културният човек не бива да си цапа ръцете и задръства ума с жълта преса.

С първата теза съм, да речем, 70% съгласен, ако говорим специално за българската ситуация. Да, жълтата ни преса не е приятно явление. Тя е вулгарна, невежа, нагла, брутална, лъжлива и т.н. Не само това, но и това. С втората теза (без уговорката обаче) съм, да речем, около 30% съгласен. Да, има елементи на жълтевина не само в специализирано жълтите вестници, но и навсякъде из вестникарското пространство. Но за да бъдем сигурни относно процента присъствие, е крайно необходимо “жълтото”, най-напред, да се дефинира прецизно, за да не попадат под обща шапка разнородни неща и явления. И второ, но даже първо по значение, жълтото трябва да се антропологизира, тоест, да се очертаят спецификите на българското жълто в отлика от тези на чуждите жълтá. Защото разлики има и формулата на общото явление е много сложна.

Що се отнася до третата теза, с нея не просто не съм съгласен. Нея не я уважавам. Смятам я за недостатъчно интелектуална, за опасен пукот в долния праг на интелектуалния идентитет у нас. Критическото отношение е, разбира се, задължителен аспект не само на интелектуалното мислене, но и на мисленето въобще. Но да се демонстрира групова, категориална, автодефинитивна липса на любопитство към цял един огромен сектор от полето на културата, все поради идеологически, тематични или естетически разминавания с него, да се извежда тази липса на любопитство в канон на отношението - това, с други думи, означава да се дефинира интелектуалеца твърде неласкаво като “единствената категория хора, която се гордее със своето невежество”. Все едно се опитваш да градиш собствения си статут и престиж върху някакъв личен недоимък. Спокойно можеш да не се интересуваш от дадена тема, разбира се - но да смяташ за недопустимо самото интересуване от темата отива твърде далеч даже от популярните представи за нормалния мислещ човек. Интелектуалецът и особено анализаторът на културни явления би следвало да се отличава с дистанция на наблюдението, а не с ескейпизма си. Ескейпизмът е по-родствен на поезията, въпреки че и там по мое мнение не помага кой знае колко. Най е родствен май на посредствената поезия.

Горните заглавия, пак подчертавам, не са произволна сбирщина паратекстове. Без да изчерпват ветрилото от възможни или налични теми, ракурси и стилове, те са достатъчно представителни - тоест идеята ми е, че на тях са типологично сродни преобладаващата част от останалите заглавия специално в тези две издания. А като имаме предвид, че двете са сред най-популярните от рода си, можем съвсем лесно да заключим, че тях съответно ги имитират и добавъчно вулгаризират много други, още по-дребни и невидими. Хартиената ни публичност е всъщност поточно поле (или “континуум”), в което вестници от рода на “Стандарт”, в съчетание с част от притурките на “Капитал” и някои други издания, все по-очевидно се превръщат в популяризирани, “олекотени” версии на ВАЦ-овата преса и на свой ред служат за информационно-стилови ориентири на “следващите в опашката” - представителите на дефинитивно жълтата преса.

Тук, естествено, не изчерпвам модела на медийното ни поле, а само щрихирам интересуващия ме сектор от него. Тъй или иначе, и двата вестника, които имам предвид за анализа си, са “жълти” спрямо всеки наличен стандарт, включително и собствения им. Те се състоят предимно от дребнотемни новини (клюки) със съмнителна достоверност и държат на постоянен фокус сензацията, а за фон - обикновено в съчетание с буквални сензации, но не непременно - използват сензационна тематика (духове, зодии, знаменитости) и афектна стилистика (пищни епитети, трескаво-динамични глаголи и пр.).1

Оттук обаче тръгват и някои разлики. Макар и да целят приблизително една и съща публика, двата вестника имат разминавания във фокуса на пазарните си дирения. Това е очевидно дори само ако хвърлим бегъл поглед към горецитираните заглавия. “Уикенд” е зает основно със светски клюки, с интимни факти и слухове около медийни личности. Предпоставеният модус е “докосване до славата, блясъка и богатството” (символичното движение “извисяване оттук-нагоре”) или “интимизиране на недостижимо високото” (символичното движение “слизане/смъкване отгоре-насам”). Втория можем да го дешифрираме реторически и като “ех, и те са хора като нас”.

Характерно за този тип преса е, че в нея са на фокус най-близкият възможен план (т.е. “ние” читателите, “ние” списващите вътре) и най-далечният (“звездите”, около които текат съответните сюжети). Отсъства средното пространство, което е извън непосредствената махленско-интимна близост, но свършва преди началото на осветената медийна рампа, преди “славата” и “блясъка”.

Това е общото, но вътре и около него текат различия. “Уикенд” е като че ли по-амбициозният в статутно отношение вестник. Той се опитва да гради салон и да битува в него, конструира се като че ли по един по-папарашко жълт, по-еврожълт маниер. С тази си нацеленост вестникът фактически аспирира към публиката и статута на “Блясък” и даже към по-непретенциозните слоеве от публиката на “Егоист” или “Плейбой”. Тук-таме даже се кичи със знаците на високата култура в нейните литературни, а и политически жанрови въплъщения. Така например, на страниците му от няколко години се провежда литературен конкурс за написване на любовно стихотворение, като в журито участват хора, изявявали се с претенции към членство в “сериозната” литература, макар и в доста различни нейни сектори - Евтим Евтимов, Надя Попова и Йордан Ефтимов. А от последните избори насам вестникът афишира почти нескрита симпатия към коалицията (или партията) “Атака”, давайки цяла страница за политически коментар на Велизар Енчев. С една дума, поне в своите аспирации вестникът върви “нагоре”, амбициран е да трупа престиж (според както го разбират хората в управлението му), да овладява по-високи и по-високи статутни нива. В тази избрана от него посока той постепенно отива към модела и формулата на британския “Сън”, без, разбира се, да го е достигнал или да се е уеднаквил с тематично-стилистичните параметри на последния.

В. “Жълто шоу”, както вече споменах, споделя едно голямо общо поле с “Уикенд”. Съществена част от материалите в него са изчистени светско-сензационни текстове. Но между двата вестника има известно несъвпадение на целевите граници. “Жълтото шоу” отрежда малко по-завишено внимание на два типа информационни конструкти: на будоарната и на езотеричната вест.

Тук отново имаме едно размесване на най-близката и най-далечната перспектива, с почти пълно отсъствие на “средното” пространство. Будоарната вест обозначава най-близката възможна перспектива, една махленско-интимна визия, също като надникване над перваза на прозореца в спалнята на съседа или като обмен на актуални местни информации през комшулука или тясната уличка в махлата. Употребявам съвсем умишлено думата “вест”, а не “новина”. Защото, докато “Уикенд” конструира своята информация преобладаващо във вид на “клюки”, т.е. на “новини” или “факти”, та били те и непрестижни, малозначими, сензационни, лъжливи и т.н., то “Жълтото шоу” конструира своята преобладаващо във вид на “слухове”, т.е. на вести, дошли по устен път незнайно откъде.

Типичен пример е статията със заглавието, с което започнах списъка си по-горе: “Портрет на Слабаков проплака”. Тя има и дълго подзаглавие-резюме, което ни информира за следното:

“Сълзи от миро прокапали от портрета на актьора Петър Слабаков. Автор на картината е ловешкият художник Димчо Димитров, а чудото стана по време на самостоятелната му изложба в Севлиево. Това разказа очевидката Стефка Николова от Ловеч.”

Самата статия пък доразказва историята до края и с повече на брой детайли. Та значи очевидката Стефка Николова и още десетина нейни съграждани пенсионери отишли на кратка екскурзия в Севлиево - според възможностите си. Групата по едно време се отбила в местната изложбена зала, защото била привлечена от обявата, че “творец ловчанлия гостувал с тридесет и три свои платна в едно от най-богатите селища в Мизия в момента” (историко-географската перспектива се старае да замести липсата на културен капитал с икономически). И докато разглеждали, Николова, с приближаването си до портрета на Слабаков, забелязала, че очите му сълзят. Попила ги, но те пак избили, а в залата междувременно се разнесло “благовоние на миро”. Оттогава Николова задълго загубила съня си и не могли да й помогнат никакви приспивателни или други по-народни средства. Но дошъл, забележете, Стефановден, когато й се явил (анонимният разказвач във вестника не уточнява характера на явяването - насън ли, или наяве) белобрад старец и й казал да разкаже на всеослушание за случката, ако иска да върне съня си. Послушала го тя, като за целта явно й се явил изневиделица кореспондент на “Уикенд”, и нещата се оправили. В заключение Николова тълкува преживяното в смисъл, че “през 2005-а България навлизала в драматичен за историята й период”.

Ако знамението е автентично, то тълкуването май не е съвсем далеч от фактите, но не за това става въпрос в случая. Сюжетът е сам по себе си знаменателен. Най-напред, той не е чужд на високото в културата (в случая живописта), не го отхвърля или подминава с пренебрежение. Напротив, признава го и го утвърждава по своя иначе крайно скромен начин. Интересното обаче при него е, че вплита високото изкуство в сюжет, който започва, разгръща се и приключва открай докрай извън София. По-точно казано, този сюжет припламва и угасва за кратко в публичното ни пространство по късата отсечка Ловеч-Севлиево. Вестникът, тоест, вади събитие от анонимното поле на културната периферия. Там, на такова голямо разстояние от, условно казано, “центъра”, също както по средновековните географски карти, стават странни неща, бродят чудовища или най-малкото се случват фантасмагории, чудеса, знамения.

За пенсионерката Стефка Николова случката очевидно е знамение, но каква е тя в рамките на вестника, където е поместена? Там тя е новина, конструирана като слух. Тоест “Жълтото шоу” демонстрира склонност да конструира устна връзка между себе си и публиката. Вестникът избягва да подчертава писмения си характер именно на вестник, а акцентува върху устните, предписмените параметри на комуникацията, сякаш цели да привлече вниманието на една не просто неграмотна, но и никога не видяла писмо публика. Фактически той работи в рамките на популярния народен анекдот, на лакърдията, на увлекателно разказаната небивалица - това, което на английски носи названието “tall tale”, а в нашата традиция го имаме в най-чист вид при историите за Хитър Петър и Настрадин Ходжа.

Тук бихме могли да се запитаме относно проблема с лъжата и истината и тяхното съотношение в тия, да речем, “жълти” текстове. Тук обаче, в жанра на небивалицата, опозицията “лъжа-истина” не работи. Защото това е устна история, която няма за цел да каже истината, а да разкаже нещо увлекателно. Тя работи в жанра “развлечение”. Историята, поне по презумпция, се предава от уста на уста, всеки разказвач изменя нещо или притуря нещо свое и в крайна сметка тя се очиства от всичко, което може да раздразни слушателя или да го накара да задреме. Разказвачът има не само правото, но и задължението да измисля само и само публиката да остане до края със зяпнали уста. Съответно, историите от този тип добиват част от параметрите на карикатурата: чертите на героите, а с тях и очертанията на събитията добиват една хиперболична изпъкналост, едни преувеличени мащаби, които понякога може да събуждат смях като при карикатурата (да си припомним например инварианта на небивалицата “барон Мюнхаузен”), но по-често имат за цел да събудят изумление, почуда, почесвания по тила и цъкания с език. Съответно, мястото, където е възникнала историята, е по необходимост някъде далеч, вдън земя, оттатък хоризонта на усвоения от слушателите свят. Такъв свят, по презумпцията на форматираните по този начин истории, действително има - дори сега. Това е светът преди кораба, влака и автомобила, преди въобще масовите средства за комуникация. Или в конкретния случай с портрета на Слабаков, това е светът отвъд София, в провинцията, която съгласно кастово конструирания регламент на българската култура отстои на безкрайно далечно разстояние от “центъра”, поради което там, в мрака на онази анонимност, е възможно да се случи какво ли не.

В. “Уикенд” работи повече в регистъра на опозицията “лъжа-истина”, тъй като конструира материалите си като информация. Но пък тематичният план, в който предпочита да се движи, е толкова частен, приватен, че той също не е чужд на облика и внушението, които си създава слухът или лакърдията (в смисъл на “така го чух от комшийката на Лили Иванова, пък дали е истина открай докрай не мога да кажа”). Пак повтарям, говоря за реторични конструкти, а не за факти на лъжа или истина. Това изнасяне към несериозният или недоказуем план е основно средство и при двата вестника за защита срещу цензурна атака.

Тук му е мястото да отбележа, че “Жълтото шоу”, от своя страна, не е еднопланово устен, изцяло безобидно развлекателен вестник. Системното му жанрово битуване в плана на слуха, вестта и небивалицата изглежда предизвиква в съзнанията на конструкторите му известно усещане за дисбаланс, поради което в една солидна част от тялото му се поместват завишено фактологични материали. Те са разделени рязко на обемен принцип помежду си - част от тях са съвсем кратки, други са на по цяла страница или почти толкова.

Дългите са в повечето случаи интервюта с известни личности или ретроспективни статии, визиращи обикновено непосредственото минало (социализма). Така се получава една стилова еклектика, която щурмува с пъстротата си особено умело сетивата на потенциалната публика, която минава край сергията. Ето пример. Редом със споменатата ротвайлерка, която сръфала задника на Стефан Цанев, и някои други заглавия от подобен род като “Публичен оргазъм във Варна”, “Взривяването е по-възбуждащо и от секса” и “Извадих сутиен от джоба на Гриша Филипов” (това последното от интервю с наш фокусник), фигурира и “На 25 август 1999 година гръмнаха мавзолея на Георги Димитров”.

Що се отнася до кратките, те вървят под серия рубрики, но разликите в заглавията на рубриките не съответстват на някакви разлики в жанра или съдържанието на текстовете под тях. Те вървят предимно между втора и пета страница и гласят “Ситнежи”, “Градски легенди”, Слухове и коментари, “Вярно ли е, че” (след което следва задължителен отговор потвърждение или отрицание). Тоест вестникът демонстрира желание за сериозност (в смисъл на достоверност), с афиширано старание да помества само доказани неща. Това, разбира се, не значи, че вестникът не лъже. Говоря за конструкти, а не за употребата им, а също така и за манипулации, които се провеждат също на територията на фактите - говоря за случаите, където чрез фигурите на фактологията или сред гъст контекст от фактология се прикриват недоказани или направо измислени неща.

И двата вестника впрочем се събират върху известен сектор обща територия. То е всъщност по-скоро нагласа, отколкото територия. Бих го нарекъл “бароково отношение към високата култура”. Тази нагласа си личи дори в някои от споменатите в началото заглавия. Този реторичен барок се състои отчасти от подражания на “високото”, отчасти от нелицеприятни задявки с него, включващи в различни моменти ирония, демаскиране, монтаж. Монтажът се проявява най-вече при блоковете снимки от миналото в “Жълтото шоу” (във фоторубриките “О, минало незабравимо” и “Помните ли този свят?”). Иронията и особено задявката е почти задължителна в заглавията, където участват известни дейци на културата. В този сектор от жълтата преса тя не изпълнява функцията на пошло, а на хумористично-сатирично четиво от типа на старите “Българан”, “Барабан”, Кво да е” и др.

Интересното е, че това пространство би следвало да се очаква да бъде заето в новия ни период след 1989 г. от в. “Стършел”. Но “Стършел” точно в новия период демонстрира колко органично е бил свързан с дотогавашната соцкласичност на културата. Той предприе една политико-партийно-литературна ориентация и така и не зае достъпното вече широко общокултурно поле на незлобливия, че и на злобливия (но винаги здравословен) шарж, на задявките с културните претенции и прочие неща от този род. Нещо повече, много често громеше жълтото, популярното, развлекателното от позицията на здравия вкус и високата култура. Освободи се фактически едно широко пространство в културата, където, вместо да бъдат поразени навеки от жилото на “Стършел”, се настаниха съвсем удобно именно “жълтите” вестници.

Пряко свързан с този реторичен план е и планът на демаскирането. Разликата е само в това, че в него няма хумор. Не много често, но все пак достатъчно често в жълтите вестници попадат изобличителни материали, които не биха могли да се появят в централните ежедневници, поради наличието на приятелски връзки или интереси от различно естество. Попадат в тях също така и кратки и недоказуеми материали, които уж мимоходом осветяват неосветени страни от публичното поведение на известни личности. Заради някои от тия материали човек може да се запита дали жълтите вестници сами създават своята “жълтост” или така ги реторизира високото медийно поле, от страх да не би някой негов любимец да бъде разобличен.

От всичко казано дотук следват по мое мнение три извода. Първият е, че формулата на българското “жълто” не следва да се очаква, че ще си схожда с тази на английското или немското “жълто”, не заради друго, а защото публиката му е по-различна. Тя е по-локална, по-малко мобилна, повече устна и отдалечена на значително по-голямо разстояние от, условно казано, микрофоните на публичното пространство. Традиционно, тя е и по-нечетяща, но не това е най-важното. По-важното е, че тя е разединена като обществото ни, поради което никой от популярните вестници не е в състояние да измести другите и неизбежно се ориентира към някой сектор от нея. Както “Уикенд” към по-светската, градска и столична публика, докато “Жълтото шоу”, към по-периферната, провинциална, пасивна и анонимна публика.

Вторият е, че колкото и да са нежелателни, неприятни и прочие явленията, съставящи жълтата преса, те не са болест, а по-скоро симптом, който иде от по-дълбоко ниво. В основата си проблемът се състои в традиционното кастово разпределение на властта у нас, в политиката, правото, обществото и съответно културата, включително и медийното поле. Тоест, имаме серия от контрастни опозиции, при това подредени вертикално, йерархично, с извисен и ярко осветен “горен” член и смътен, сумрачен, мащабен, но пък тотално обезвластен и аморфен “долен” такъв. Двучленната опозиция има много имена: център-периферия, столица-провинция, София-останалата част от страната, високо-ниско, власт-безвластие, факти-чудеса, образование-простотия, истина-лъжа, елит-помиярщина и т.н. В същото време, тази вертикалност на националната култура я поддържа в постоянен режим на ценностно недоразслоение, в една уравниловка, която се задава еднопосочно от “центъра” и се изпълнява или имитира безпрекословно от “периферията”.

Третият извод призтича от втория: поради това, че българската култура е в ситуация на ценностно недоразслоение (т.е. има крайно хомогенен ценностен строеж), същият този строеж прозира през всяко нейно ниво, включително и през “най-ниските”. С други думи, колкото и да е “ниско” дадено ниво или аспект на националната култура (разбирана като вместилище, а не като доктрина), то никога не е чак толкова далече от престижния й план, че да не го изразява или в някаква степен да не се влияе от него. Канонът тук прозира навсякъде или (малко по-иначе казано) се излъчва отвсякъде. Включително и от така наречената “жълта преса”.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В Европа и Щатите има многобройни изследвания на явлението, както исторически, така и типоаналитични. Бих посочил например (без да претендирам за библиографска изчерпателност) две добри книги: Nelson, R. A. (1996) A Chronology and Glossary of Propaganda in the United States. Westport, CT: Greenwood Press; Knowlton, S. R. (1997) Moral Reasoning for Journalists: Cases and Commentary. Westport, CT: Praeger. У нас нямаме преведено нито едно добро изследване на жълтата журналистика. Може би на това се дължат многото високопарни глупости по темата, изпъстрени със салонно левичарска идеология, с които серия наши интелектуалци пълнят публичното ни поле. Вж. по този въпрос в книгата ми За рамките на литературата (София: Изток-Запад, 2005: 24-36). [обратно]

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2006, № 3 (76)

Текстът е леко разширен вариант на доклад, четен на семинара "Canon Formation and Canon Teaching", организиран от Академична лига за Югоизточна Европа и проведен на 1-2 окт. 2005 г. в София.