Владимир Трендафилов

web | За рамките на литературата

Тази литература е едно завършено пространство. Тя е последното завършено пространство от тоя тип, което притежаваме. Защото с началото на следосвобожденската ни книжнина, с Вазов, Величков, Михайловски и пр., ние встъпваме в етап, на който все още сме свидетели.

Най-напред, какво значи "завършено литературно пространство"? Имам предвид етап от литературата, в който можем да кажем, че всичко окончателно е било. Съприкосновението с него не бихме определили като литературно, т.е. приемствено или естетическо, а по-скоро като душевно, историческо, етническо и т.н. Можем за по-голяма плътност на представата да го определим като затворен джоб или ниша в литературата, или като кристално кълбо - независимо от конкретния образ, ние днес сме тия, които обикалят отвън и наблюдават, ровят, анализират нещо, което през ХІХ век е било недовършено явление, поток.

Като възможно най-актуалното завършено литературно пространство у нас, възрожденската книжнина е изследвана, сортирана и структурирана максимално добре. Тоест, структурата, която й е критически създадена, максимално добре съответства на структурата, която тя сама по себе си има и представлява. Но както често става в случаите, когато нещо е описано, ще си говорим най-вече за несъответствията.

Структурата на възрожденската ни книжнина изглежда разбита и рехава, пълна с най-хаотичен материал, случайно вмъкнат оттук и оттам и създаващ впечатление за нестроен хор от единични гласове. Това между другото е и точно така. Но че същевременно е завършена структура разбираме от самата реакция на следосвобожденската ни литература към нея. Видните й мъртви представители се възвеличават, но пряката приемственост се утаява между средните и низшите литературни слоеве, между периодиката на Блъсков и драмите на Тодор х. Станчев, както и в някои инерционни движения на по-значителни автори, писали и преди, и след Освобождението. Тъй или иначе, абсолютно затворена структура няма. Завършената структура е всъщност силно завишена кристализация на иначе поточни явления и тази кристализация, ако не друго, откроява параметрите, довели до образуването й.

За стартова позиция към особеностите на възрожденската литературна структура ще използвам една популярна разработка от "Писмо и разлика" на Жак Дерида. Там Дерида посочва като задължителен аспект на всяка структура наличието на център, който, от една страна, организира структурността й, а от друга, ограничава това, което бихме могли да наречем играта на структурата, т.е. волната комбинаторика на елементите й.

Този център, следейки разсъждението на Дерида, е винаги своего рода фалшив. Той е единственият елемент на структурата, за който не се спори. Тоест, с него играта е забранена и само на тази база структурата остава да съществува. Какво обаче излиза? Центърът хем принадлежи на структурата, доколкото я организира, хем не й принадлежи, доколкото не участва във вътрешните й взаимодействия и не превива гръб под насилието на вътрешните й закони. Следователно той е и присъствие, и отсъствие: нещо, което организира структурата, и нещо, което го няма в структурата.

Оттук можем да заподозрем, че основната цел на една структура е да прикрие фиктивността на своя център, тъй като се бои да не подрони мотива за съществуването си. Така тя му измисля най-различни имена-заместители, които изваждат на преден план отделни негови аспекти, но не го посочва пряко, за да не лъсне произволността, необосноваността на неговото фигуриране. Бидейки изкуствена, структурата имитира естественост - преструва се, че е достоверен модел на истината или действителността.

За присъствието на този център (което всъщност е отсъствие) Дерида дава фройдистка обосновка. В основата има някакво "желание", което предизвиква едновременно два противоположни импулса - към удовлетворяването му и към потискането му. Конфликтът между тези импулси бива потушен, затиснат от центъра, за който говорим. Така се образува твърдият фундамент, върху който се разполага играта между структурните елементи - битието кристализира, добива облика на присъствие, на конкретна наличност.

Нека сега продължим с разсъждението за това кое определя възрожденската книжнина като затворена структура. В нея има страст, полемика, ентусиазъм, обиди, обвинения, несъвместими по разнородност заглавия. Организмът й изглежда отвътре предостатъчно жив.

Тази книжнина е прорязана, като мотив за поява и като реализация, от два идейни импулса: просветителски и народностен. Първият е екстровертен, отворен навън. Той изразява стремеж да се повдига образователното и културното ниво на българите, да се повишава грамотността, а грамотните на свой ред да се запознават с по-високата култура, по-добрите произведения и по-непознатите жанрове на чуждите страни. Вторият импулс е откровено центростремителен, интровертен - да се увеличава самопознанието на българина, а оттам да се повдига и самосъзнанието му като колектив, народ.

Просветителският импулс, независимо дали се реализира в пряко ограмотяване или във внос на литературни теми и форми, е винаги по същество ограмотителски. В единия случай той учи народа на четмо и писмо, в синхрон впрочем с подобни тенденции в цяла развита Европа. В другия случай същият се стреми да даде представа какво по-хубаво от нашето - и по какъв по-хубав начин - има създадено в страните, които ни служат като държавен, културен и манталитетен еталон: Русия, Франция, Англия, Америка.

Тук стигаме до един особено важен въпрос. Този импулс, който безспорно минава през основната и най-образована част от възрожденската ни интелигенция, дали е все пак чисто ограмотителски? Той положително е радетелски, в смисъл че се реализира чрез хора, искащи да помогнат на народа си да излезе от духовно и културно безпаметство. Но дали е ограмотителски, само ограмотителски или дори главно ограмотителски? Под "ограмотяване" разбираме еднопосочен процес на преливане на култура от по-пълната в по-празната глава. Еди кой си не знае да чете и пише и хоп! - бива научен. Еди кой си не знае какво имат и какво пишат руснаци, французи, немци и пр. и хоп! - ето ти сбор от самопожертвувателни усилия да издаваш вестници, списания, книги, да изнасяш беседи, да организираш театрални представления и какво ли не още.

Никой не може да отрече заслугите на възрожденската интелигенция за това в началото на ХХ век България да се радва на един висок процент на грамотност. Тя подпомага и разцвета на литературата ни в края на ХІХ и началото на ХХ век. Въпросът обаче е, че импулсът, който я привежда в действие, е само на второ място, и често пъти фасадно, ограмотителски. На първо място той е заместителски, идва да откърти една част от вече наличното културно пространство и да я замени с друга.

В културата на един човек може и да има съществени празноти, но културата на цял един народ, разбирана като начин на живот, не познава състояние на вакуум. Това просто не е възможно. Хората не само живеят винаги с нещо си и някого си, но и винаги някак си, и това е култура. Тя е целият кръгозор на предметно-духовните наличности. В нея се включват, от една страна, действително духовните и естетически потребности, както и въплъщенията им в разни произведения и изделия, а от друга страна, и една широка гама от отношения към вещите, околната среда, околните хора и околните идеи, една обща атмосфера, съставена от рационални възгледи за живота и емоционални пристрастия, антипатии, безразличия.

Такава култура българският народ в началото на ХІХ век е имал. Всъщност винаги я е имал: патриархална, набожна, битова, фолклорна култура. За наличието, характера и достойнствата й свидетелстват например многото пътеписи из българските земи (ако решим да се ограничим само с тях). Така че просветителският импулс на възрожденците не идва като чист стремеж за запълване на дупка, на зинала празнота, а като теза, като концепция каква би трябвало да бъде българската култура, като селекция от културни стойности, които според тях са по-стойностни от наличните в региона. Дейността им следователно е на първо място концептуална, селективна, евроцентристко пропагандна. Тя визира идеята българинът да бъде откъснат от прекалено ориенталския си културен контекст и да бъде приобщен, дори насилствено влят, в елитно европейски такъв.

По този начин просветителският импулс се слива в своята насоченост с другия импулс - да се повдигне народното самосъзнание, - който се реализира в статии и изследвания за произхода на българите, за езика им, за обичаите и нравите им, в публикуване образци на народното творчество и пр. Разнообразието на материалите има всъщност за фундамент една монолитна концепция, в която заедно с радетелския нюанс присъства и конкретна цел: да се покаже българската ("нашата") абсолютна обособеност от другите етноси в региона и най-вече от турците.

Двойният импулс, който създава възрожденската книжнина, е запълване на "празен" трап само в чисто осведомителната си част. Той въплъщава и цел, която е по същество и хирургическа операция, система от опити за насилствено отцепване на българското население от синхронния културен контекст, в който се намира то, и за също така насилственото му приобщаване към елитно европейските културни стойности. Възрожденската литература е тенденциозна литература - и това са го казали мнозина. Главно заради това всъщност тя получава сравнително слаб отклик от населението и наслоява в себе си горчивината, която е едва ли не програмно изразена в "Не пей ми се" на Петко Рачов Славейков.

Има ли тенденциозност, това е вече предпоставка за образуване на завършена структура. Тезата, от която тръгва тенденциозният импулс, е центърът на завършената структура. И тук можем леко да коригираме формулировката на Дерида за структурата. Центърът й (фундаментът, който не се подлага на съмнение) не е точно отсъствие, или по-прецизно казано, е отсъствие само от гледна точка на елементите на същата структура. Той е всъщност елемент на друга, която се пресича в тази само точка с първата. В конкретния ни случай, възрожденската литература е затворена структура, защото не се е развила с естествена скорост, мащаби и избори на влияние, а някак забързано, в една посока отвън навътре спрямо собствения си колективен създател и потребител. И най-вече, тя е споена около едно тенденциозно, макар и искрено, извънлитературно желание: трябва да се покаже, че българите са съвсем различни от турците и затова съжителството им с тях само потиска евроцентристката им същност и задържа естественото им евроцентристко развитие.

Истинската формулировка "трябва да се покаже, че българите са различни" съществува обаче само в подсъзнанието на възрожденската литература. На повърхността е изнесен само метонимичният й вариант "българите са различни". Съкратена е модалността "трябва да се покаже, че" и по този начин заложеното желание се е маскирало като категоричен факт. Това е фундаментът, който не се поставя под съмнение в представителната възрожденска книжнина и само се въплъщава в различни форми и формулировки. В естеството си на въплътено желание той е отклонение от ясния зрителен фокус. Желанието затваря света около себе си - като хартиена лентичка, която, поднесена на пара, вдига крайчетата си и сключва кръг - и остава вътре невидимо и независимо, непринадлежащо на предизвиканата от него структура.

Формулираната по-горе метонимична тезисна изрезка изкорубва естествения развой на културата ни и я затваря в едно кристално кълбо от ограничени по брой и достоверност стойности. Полека-лека заживяваме в блянов свят, където сме "чисти" българи (славяни, европейци), отдалечили сме се само заради турското робство от истинския си контекст и затова трябва колкото се може по-бързо да скокнем пак в този контекст и да забравим четиривековното разцепление. И тук, под напора на патриотичния импулс, се извършва втората логическа манипулация - подмяната на същността с произхода. "Ние сме били такива някога" означава за представителната част от възрожденците ни "ние сме такива и сега".

Логиката, разбира се, не излиза. Ако аз съм бил петгодишен, това означава ли, че съм петгодишен? Нима английската дума "lady" означава сега точно това, което е означавала в старите времена - "жена, която меси хляб"? Държа да подчертая, че нямам склонност към евтини ретроспекции и не засягам проблеми като как би било еди какво си, ако беше по-иначе. Фактите на миналото са налице в своята окончателна сглобка. Самото османско робство идва като твърдо насилие, продължено през вековете на база на различието в религията, манталитета, социалния статут. Мюсюлманската държавно-религиозна система непрекъснато подчертава различието си спрямо българите и го привежда в действие еднопосочно, насилствено. И все пак волю-неволю в продължение на 4-5 века турци и българи се оказват обитатели на общо културно пространство, което в началото на ХІХ век е все пак по-хомогенно, отколкото в края на ХІV век. Именно затова със започването на системното етнокултурно обособяване на българите - т.е. с Възраждането - идва нещо, което, освен дето е положително, освен дето е по някакъв начин неизбежно, напомня за операция, за рязане на живо месо, за смаляване в крайна сметка на българския индивид до част от него самия, за превръщането му в метонимия на себе си.

Какво следователно се получава от приемника или проводника на възрожденската култура, манталитет и идеология? От културното му тяло се откъсва значително парче и тук вече наистина зейва празнина. През съзнанието започва да тече тръпка на неравновесие. Едни запълват празнината си с активна дейност в името на идея, с мисия: освобождението на България, църковната независимост, просвещението на народа. С това те успяват да задържат в нервен баланс личния и колективния си идентитет. Други се опитват да запълнят празнината пасивно, със съответен европейски къс, но досегашното тяло и новото парче се съвместяват трудно и борбата им предизвиква драматично разкъсване у индивида. В резултат той постепенно гравитира или към досегашното си културно тяло (като мнозина от "даскалите", за които си спомня Иван Вазов), или към новия къс (като Райко Жинзифов).

Големите ни възрожденци, разбира се, заслужават уважение, но от избора си на мисия нататък те престават да бъдат цялостни етнонационални индивиди и стават частични. С непълна ефикасност те заместват ориенталската културна принадлежност в себе си с европейска и това разглобно състояние предизвиква у тях дълбок психологически трагизъм, една увисналост между елитната Европа и родната им културна среда, която така и не успяват да преодолеят. Затова навикът да гледаме периода през техните очи, какъвто рецидив в литературно-историческата ни мисъл за съжаление определено има, минира достоверността на знанията ни.

От една страна, възрожденецът се гневи на народа си, задето е бездуховен, инертен, консервативен, изостанал. Във в. "Независимост" (9, 1873) Каравелов пише, че "българският народ трябва да се прероди окончателно" и ни оставя да се чудим кое го кара да се смята за българин, след като целият народ му се вижда изконно крив. Изпратените на същия адрес Ботеви епитети "вол" и "роб" са общоизвестни. В доста по-мека форма, по повод реакциите на публиката към драмата му "Иванко", Васил Друмев се оплаква, че "нито мисълта ми разбират хората, нито пък чувствата и положението на лицата в драмата ми".

От друга страна, възрожденецът насища най-добрите си произведения с носталгични реминисценции. Самото заглавие на Каравеловата повест "Българи от старо време" е носталгично и визира някаква историческа завършеност - нещо мило и отминало. Парадоксът е, че Каравелов описва хора, каквито сред българите е продължавало да има и по негово време. Но заглавната фраза "от старо време" е скрито автобиографична. Нейният смисъл е "българите, както ги помня" или "българите, каквито ги оставих в младостта си, когато бях едно с тях". Това е копнеж по старата манталитетна пълнота, по онзи консерватизъм, онази статичност на средата, която Каравелов иначе непрекъснато критикува в периодиката си.

Консерватизъм и статичност в културата на един народ или етнос, погледнато по-отдалече, означава и синхронност, стабилитет, относителна самодостатъчност на тази култура. Тя няма нужда някой да й доказва, че е непълна и непълноценна, защото това просто не е вярно. Такава култура, оставена на спокойствие, също се развива, но на база на свободния, естествено наложилия се избор и обмен. От своя страна, народът също няма в какво да бъде обвиняван, защото културата му винаги е такава, каквато е - в относителен синхрон, нито по-висша, нито по-низша от другите, една чиста наличност.

Измежду лошите услуги, които възрожденските ни литератори-просветители оказват на народа си, е, че го заразяват със собственото си разглобено, недопълнено, драматично самосъзнание и го принуждават, по волята и на последвалото политическо развитие, да им повярва, че действително носи гореспоменатите дефекти и заслужава обидите. Народът пък реагира на обидите като малко дете пред неуравновесения си, но деспотичен баща - основава върху тях идентитета си, решава, че е точно такъв, какъвто му казват, че е. Подготвен вече от просветителите си, българинът малко по-късно едва ли не с радост разбира от Алеко Константинов, че е "бай Ганьо", досвиква с мисълта за малоценността си и вместо да стане зрял национален индивид, започва по детски да крънка дивиденти от фалшивия си идентитет.

Сега да резюмирам: с манталитетното и културно отцепване на българина от турчина (и не само от него) през ХІХ век, от идентитета му заедно с много чуждо се откъсва и много свое, а при запълването на породилия се вакуум с чисто европейски културен къс, в него нахлува, заедно с някои свои неща, и много чуждо, което с мъка и недотам добре се пришива върху националното ни съзнание и литература. Някои от бедите оттам насетне се дължат именно на това. За високи културни стойности, тъй като са донесени от най-образованите ни по онова време хора (някои от които стават първите ни културни законодатели), се обявяват само елитно европейските, докато ориенталските отиват в сянката извън съзнанието и се превръщат в кошмар, от който се опитваме непрекъснато да избягаме. Но като тенекия, вързана за опашката на куче, той ни преследва с опасната си непосредствена реалност.

На това заместване се дължи най-устойчивият мит в мисълта ни за самите нас: митът за постоянната ни културна изостаналост спрямо Европа. Като средищен човек на всевъзможни европейски и ориенталски културни черти българинът е пълноценен индивид, но със самото му принудително втикване в чисто европейска ценностна и категориална система той автоматично се превръща в непълноценен европеец. Оказва се задължен да наваксва за кратко време Ренесанс, Просвещение и Романтизъм и тъкмо встъпва в правото си да създава Реализъм, т.е. да пише каквото иска по възможно най-неритуалния начин, оказва се, че пак е изпуснал нещо, този път модернизма от френски и немски тип, и се налага отново да наваксва, да се движи с неизбежно закъснение зад европейските норми и форми.

Тази наша уж изостаналост спрямо чуждата култура е всъщност рецидивиране на възрожденските комплекси и желания, кристализация на възрожденското съмнение в духовната пълноценност на собствения народ. И в крайна сметка е чисто и просто отплесната самокритика. Големите ни възрожденци, като хора, силно гравитирали към една или друга чужда култура и език, но в същото време идентифицирали се с народа си, се озовават в клиничното положение да са едновременно вън и вътре спрямо рамките на родната културна система, което ги прави, в процеса на по-нататъшното й развитие, неин фалшив център.

Това донякъде им освобождава енергиите, но не съвсем. В същото време ги парализира вътрешната им равновесна конфликтност. Те държат едновременно, в потока на една и съща дейност, да пръскат и да смучат светлина (да играят ролята хем на слънца, хем на луни), да дават и да вземат, да учат и да се учат. Това ги фрустрира като творци, фрустрира и реализацията на ползата от тях.

Най-удобна им се оказва ролята на проводници. На преносители, но без да са създатели, на дадена култура: учители, преводачи, имитатори, компилатори. Ролята им дава възможност да се усетят в позиция на предварителна културна значимост, но повърхностното им в повечето случаи познаване на родния език и чуждата култура ги превръща, ако не в изолатори, то поне във фалшификатори на културни сигнали. А и на родна почва ги посреща една не липсваща, а изградена система от културни стойности, с акцент върху предметно-битовото умение и устното слово. Така че гневът им по отношение на народната "изостаналост" е в много случаи израз на скрита паника пред надвисналото им усещане за лична безполезност.

В резултат от самонарочването им едновременно като създатели на новобългарска и проводници на евроцентристка култура, възрожденците ни възпрепятстват разгръщането на съзидателния си импулс и той в редица случаи дегенерира до патологичен синдром. Въплъщенията му са две - ще ги нарека синдром на побъркания ученик и синдром на побъркания учител. "Побъркан" е този "ученик", чийто задник е залепнал за чина и чието съзнание дели хората двуполюсно, на учители и съученици, на възрастни ментори и себеподобни деца. Той държи да си остане ученик и не обсъжда вътре в себе си шанса да застигне някога своя учител. Не диалогизира с учителя, а само следва уж неизменно добрите му съвети. При "побъркания учител", съответно, менторската маска се е сраснала с лицето, а в ръката често пъти е замръзнала стисната сопа. Независимо дали някой го пита за нещо, той отговаря, обяснява, поучава, раздава присъди. При това мислите му нерядко си противоречат, което не е чудно, защото той всъщност държи на административната си функция, а не на посланието си, държи и той, и учениците му да са такива по "професия", той вечно да ги учи и те вечно да се учат.

Примери могат да се намерят многобройни. Недоволството на Константин Фотинов от състоянието на българския език (целия език!) изразява, освен недостатъчните му познания по езика, и желанието му езикът да се доближи типологично до чужд еталон - до гръцкия език, на който самият той е познавач:

"... совсем ... е нужно и потребно да сме согласни вси общо сос людското произношение и говорение..., но ... повече сме длъжни да не отбегнуваме много далече от източника и корена и по мало мало да приима някоя целба това весма пречудно разтление и многовидна разност, която можем да речем, че никой язик не постига в такова различие и несогласие, колкото този, от причина необучения же и небрежения."

(Любословие, 2, 1844, 21-2)

Гръцкият език не е споменат пряко. Той обаче фигурира, със завишената си граматическа подредба и с кастовата разслоеност на стилистичните си нива, като скрит аршин, с който българският език е премерен и в крайна сметка окачествен като необучен и неприятно разнолик. Това е типична ранна проява на езиков "академизъм", който у нас се разгръща особено много след Освобождението: естествената езикова органика се поставя в подчинение на външен еталон, независимо дали става дума за конкретен чужд език или за абстрактна система от граматически правила. И двата избора се обуславят от ученическото преклонение пред еталона (текста или учителя) и от менторското снизхождение към обекта на евентуалното обучение (родния език).

Ще разгледам и един друг характерен пример. Между 31 март и 30 ноември 1875 г. в сп. "Знание" излиза може би най-амбициозният публицистичен материал на Каравелов - статията "За возпитанието въобще". За разлика от други негови материали, тя е открито компилативна. Каравелов посочва като повод за написването й книгата на Ескирос "Емил в ХІХ век", която по-нататък разглежда доста подробно, илюстрира идеите в нея със собствени мисли и наблюдения и я използва като трамплин, за да разгледа и други съчинения на изтъкнати авторитети по въпросите на възпитанието и образованието.

В това, че Каравелов се обляга на авторитети, все още няма нищо лошо. Бедата идва с безконтролното увеличаване на авторитетите, които в статията му непрекъснато изскачат оттук-оттам и почти без да спорят помежду си, целенасочено надвисват над главата на безпомощния български читател, докато той, стъписан и смазан под тежестта на величието им, напразно би се мъчил да долови ясен отговор на въпроса как да възпита децата си. Ескирос е само едно на ръка. След него идват, ако ще говорим за индивидуални експерти-мъдреци, д-р Карл Бок с книгата си "Бъдете здрави!", П. Леонардо с "Германия или Франция?", руският пътешественик Едуард Цимерман с пътеписа си из Америка и по-специално с наблюденията си върху тамошната образователна система. Последната, както и английската, която е извлечена от Ескирос, фигурират като допълнителни еталони за следване и подражание - като един вид колективни мъдреци, - а френската, според както я вижда пък П. Леонардо, е дадена като контрастен еталон. Тоест, като пример за неподражание.

Източниците на Каравелов са явно насметени в случайно единство, защото повечето от тях нямат претенции за меродавност, а предлагат случайни или твърде лични впечатления вместо анализи в обхват и дълбочина. Каравелов обаче представя всяка една от тях със завишена категоричност, като последната дума по този или онзи въпрос, в резултат на което раздиалогизира авторите и надява на лицата им менторски маски. Така непредубеденият български читател получава своего рода фалшифицирана реч - въпроси и подхвърлени реплики, маскирани като послания и сентенции. А при такива конструирани ситуации понякога е по-добре човек да не чете, отколкото да допусне в съзнанието си призрачни стойности.

Ето нещо по-конкретно. В началото на статията си Каравелов твърди, че "днес, когато новото време е обявило решителна война на старите заблуждения", задачата на възпитанието е "да посее в сърцата на юношеството самостоятелна роля и твърд своеобразен характер". Формулировката е толкова евроцентристки актуална и прогресивна, и дотолкова откликва на изострен малко по-другаде конфликт, че явно е заимствана отвън. Но авторът тихомълком я вкарва като българска насъщност и я използва за оръжие срещу някои рецидиви на завареното семейно възпитание: навикът да се солят петите на новороденото, да го стягат в много пелени, да го люлеят непрекъснато на ръце, да го кръщават в студена вода и пр.

Че някои от тези неща са остарели, безсмислени и дори вредни, това е ясно. Но Каравелов, от една страна, изкуствено представя идеята за новото възпитание като плод едва ли не на европейско единодушие - един вид, чуждото е учителят, който е безгрешен, - а от друга страна, засилва драматизма на нашата възпитателна ситуация, поставя ни на безпрекословната ученическа скамейка и ни кара под страх от летален изход да слушаме ли слушаме хора на учителите:

"А колко деца отиват на небото чрез тия соления или чрез тия национални глупости!" (Каравелов 1987: 202)

"... смъртта намира изобилна жетва между децата не по причина на определените естествени закони, а чрез нашето несъобразно и убийствено возпитание." (Каравелов 1987: 202)

"Други причини, които биват така също доволно убийствени за децата, са постилците и люлките... Наместо да разповият детето и да го освободят от мокрите и коравите постилци, наместо да освободят гърдите му и дъханието му от пелените, тия [майките - б.м., В. Т.] му пеят Седнал Дейко на поличка и люлеят го до онова време, дорде не бъде потресен мозъкът му и дорде не се зашемети главата му." (Каравелов 1987: 206)

Но на едно място Каравелов съобщава под сурдинка следното:

"Един от нашите доктори ... ни разказваше, че от 100 новорождени деца 20 умират в продължението на първата седмица, а други 10 в продължението на първите три месеца. Ние мислиме, че тая цифра не е преувеличена, защото същото явление се повтаря и в множество европейски държави, ако причините и да са съвсем други." (Каравелов 1987: 202)

Учителят е определено побъркан, след като държи да преподава, а няма по-добри резултати от ученика си - само е изместил причините. Но ученикът е дваж по-побъркан, задето го слуша и най-вече задето, при хомогенната бедност на собствения му народ, не се сеща да прецени за коя социална прослойка в Европа е предназначено съответното менторско четиво, кои могат да се ползват от възпитателните нововъведения и сред кои се забелязва съответно високата и ниската смъртност. Само тук-таме споменава, но без изводи, нещо от този род:

"Бок говори не за простите смъртни, а за богатите и знатните личности..." (Каравелов 1987: 210)

За да подчертае разликата между вредното бабешко възпитание в българското семейство и прогресивното европейско възпитание, Каравелов привежда като пример Англия (учител от първи разред) чрез коментара на Ескирос (учител от втори разред). Българският читател научава, че англичаните, вместо да стягат детето в пагубните пелени ("което е осъдено и от медицината, и от сичкият разумен свят"), го обличат "в дълга и широка фланелена риза", че проветрят детската стая през деня, тъй като "положително е вече доказано, че очистеният стайни воздух е много по-здрав от вънкашният", че не люлеят на ръце бебето, защото "доказано е вече, че по-голямата част от децата се дерат по причина на галението" (Каравелов 1987: 207-9).

Какъв ли вид е добивала Англия в очите на простодушно интересуващия се от тия въпроси наш читател? Светла, ведра и проветрива страна, където по мръкване в самостоятелните си стаи и в самостоятелните си креватчета спи една армия от спокойни дечица в "дълги и широки фланелени ризи". Самото обобщение прави картината комично недостоверна. А в добавка идва и нетърпящият възражение тон на побъркания ментор у Каравелов (учителя от трети разред), който обявява различията в жизнения стандарт и в традициите за драматичен сблъсък между лошото старо и доброто ново, както и хипотетичните съждения за категорично доказани факти. Менторът сякаш има шизофренични наклонности, въплътил е в себе си (защото е и побъркан ученик) хор от много гласове, усеща ги в едновременността им и устата му изстрелва категореми, за да заглуши вътрешното разединение.

Накъде води обаче натъртеният от Каравелов контраст между старообрядните българи и прогресивните англичани? В началото менторската роля на последните изглежда заслужена:

"Ингелизите са разбрали вече, че самостоятелността ... се привива в детето не изведнъж и че ... е нужно още от младите години да се вкоренява в децата увереност в техните собствени сили." (Каравелов 1987: 209)

"В училищата, както и в частния живот, ингелизинът се старае да развие в бъдещия човек силна воля, як характер и здраво тяло." (Каравелов 1987: 210)

Но след това идват неочаквани разкрития, които се тълкуват като изключения ("ингелизкото возпитание има свои темни страни" - Каравелов 1987: 213), макар на практика да заличават същностната разлика между учител и ученик:

"Ингелизкият ученик се бои да не изгуби уважението на обществото много повече, нежели от най-строгите училищни правила." (Каравелов 1987: 211)

"... ингелизите, тоя най-способен от сичките други европейци народ, са безсилни пред чуждото мнение... Ингелизките деца - които са независими в сичко - се приучават още от малолетството си да уважават и да се кланят на секи един стар предмет, на секи един стар обичай, на сяко остаряло и преживяло постановление и на сяка безполезна старина." (Каравелов 1987: 213)

Кръгът се затваря. Оказва се, че препоръчаният ни като най-напредничав национален индивид е точно толкова ретрограден, колкото и нашият. Така посланието, тезата, мъдростта изведнъж се стапя, менторската уста онемява и само тялото и лицевите мускули остават да се гърчат и кълчат по менторски. Менторът скача и се криви като шут пред хипотетичния си български читател (сякаш царят и шутът са си сменили внезапно ролите) и постоянно му нарежда нещо от този род: "Променяй се, променяй се, не ми харесваш, не знам с какво, но не ми харесваш, не струваш и затова променяй се!" На това естествен отговор е апатията, безразличието, полуприкритият въпрос "Кой си ти, че си дошъл да ме учиш?" или "Кой е пък тоя, дето толкова ми го хвалиш?", престорено почтителното темане пред учеността на пришълеца. Понякога на човек му се струва, че имаме късмет, задето народът ни е толкова консервативен и статичен в реакциите си. Няма по-ефикасна защита срещу опасността от разпад.

В никакъв случай не бих искал да се отъждествява гореизложената културна патология специално с името на Каравелов, защото той се числи сред по-широките, меки, етични, а и еклектични натури на възрожденския период. Статията му просто дава една особено красноречива илюстрация на разгърнатата тук теза. Иначе, на места, където се е отпускал да разсъждава свободно, а не се е напрягал да менторства, изводите му често пъти са точно обратните. Ето за пример откъс от мемоара му "Записки за България и българите" (1867):

"Нека говори кой що ще, а аз ще да ви кажа, че европейското влияние е пренесло на народът ни повече вреда, нежели полза... Дайте на българският народ движение и излазка, покажете му де е прелезът, дайте живот на неговите обичаи, и пред него ще да се отвори нов път, щастливо бъдеще, честна деятелност и могъществен исторически живот..." (Каравелов 1984: 397-398).

Маската на побъркания учител застива особено явно върху лицата на някои наши литературни фигури след Освобождението, когато българинът неизбежно се оказва несведущ обитател на нова епоха. Такава фигура е например Стоян Михайловски, който чрез цялото си физическо и литературно присъствие между 80-те години на ХІХ и 30-те на ХХ век изразява една противоречива идейност, облечена обаче в категоричен, агресивен, нетърпящ възражение стил. Той просто говори и воюва. Българинът си остава за него вечен "обвиняем", според сполучливата формулировка на Стилиян Чилингиров (Българска 1936: 412). Същият прави на Михайловски и красноречив портрет:

"Студен и съсредоточен, Михайловски отминаваше всекиго, без да го удостои със своето внимание. Би казал човек, че всички тия люде са представители на една низша раса, че всеки от тях носи в душата си кълна на едно нравствено безначалие, чийто бич поетът плете сега в съзнанието си, измерил небрежно и намусено гърбовете им, за да се убеди ще могат ли те да понесат силата на неговия удар, щом рече да ги зашиба немилостиво... Ненапразно се разправяше легендата, че някога Михайловски, като учител в Русенската мъжка гимназия, бил тласнал от стълбите тогавашния писател Никола Слепий, автор на романа Злий гений, и едва не го претрепал." (Българска 1936: 411)

Със същия свръхменторски заряд в себе си Пенчо Славейков се визира едновременно като извисен самотник, културен водач и суров възпитател - пряка възрожденска инерция, подплатена с малко актуална немска педагогика, - а в публицистичното поле се реализира като дребен деспот, който сипе наляво и надясно противоречащи си идеи, бързи присъди, обиди и самохвалебствия. От самия му стил диша самозвански деспотизъм:

"Въпроса, за който искам да си изхабя думата, е ... от какво значение за книжнината ни е боравенето на нашите поети в политиката. Този въпрос се отнася собствено не само за поети, а изобщо за онези хора, които стоят отпред шеренгата на обикновените хора - творците. В това число не влизат скромните хамали на умствената култура, разните изтупвачи на дрипите на прабългарите или онези, които каканижат за тъ-та-то в някое етиопско наречие. От пасмината творци ние имаме за сега само един вид: рошавите любовници на пусталата българска муза. В техния ред обаче не трябва да се смятат и разните сополковци на българското слово, тъй като serratum non est scriptum."

("Поети", в. "Пряпорец", 51, 1902)

Репликата към "поетите в политиката" се отнася за Вазов и Величков - явно кариерата на двамата в просветното министерство е прекият източник на Славейковото ядно вдъхновение. Но да се върнем към представителните ни възрожденци. В тяхно лице сме свидетели и на друго логическо противоречие. От една страна, те негодуват срещу изостаналостта и консерватизма на българския народ, а от друга, се възхищават от фолклора му. Някои от тях стават видни събирачи и дори претворители на народно творчество.

Въпросът е, как е възможно един народ да е културно изостанал и едновременно с това да създава песенни и приказни шедьоври? Едно готово мнение е, че преходът към развита литература е преход от анонимно и колективно към индивидуализирано и жанрово разслоено творчество - към обявеното на корицата авторово име и към неизбежната троица "лирика-драма-белетристика". Кое обаче определя какво е висше или низше в пространството между разноезичните литератури? В индивидуализираната (писмената) литература например реалният индивид се търси в лицето на автора. Изнесен е следователно вън от произведението и фигурира само в рамката му. Във фолклора пък реалният индивид фигурира като участник. За него се пее или разказва, негови подвизи се възхваляват и негови простъпки се заклеймяват. Затова да говорим, че във фолклорната културна среда няма индивиди и индивидуално самосъзнание, е наивно. Напротив. Там индивидът също намира реализация, но не като автор, а като герой, като център на описание, независимо дали е юнак, злодей или просто чешит. Той е носител на необичайния характер или извършител на необичайната постъпка и точно затова е възпят.

Тук е нужно да се допълни и друго. Че възрожденците ни успяват, чрез съзнателните и несъзнателните си грешки, само да ускорят един иначе неизбежен за нас процес на развитие. Но пък го правят по-болезнен и ни фиксират около болката. Те фактически ни вкарват радикално, отведнъж, в една европейска актуалност, немалко драматична и за самата Европа. Лишават българската култура от свободата да бъде органично разнотипна, правят я разпокъсана, еклектична. Залагат, неволно за себе си, основите на по-нататъшното органично разединение на обществото ни.

БИБЛИОГРАФИЯ

Българска 1936: Българска мисъл, 1936, кн. 7.

Каравелов 1984: Каравелов, Л. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 4. София, 1984.

Каравелов 1987: Каравелов, Л. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 10. София, 1987.

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.02.2006
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Литературна мисъл, 1993, кн. 2.
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005.