Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПО ПОВОД ЕДНА ИЗЛОЖБА

Владимир Трендафилов

web | За рамките на литературата

Спомням си една трогателна изложба в Националната библиотека преди няколко години. Темата беше "Присъствието на българската литература във Великобритания" и иначе всичко си й беше наред, но не можеше да надскочи себе си. Просто този тип теми са неизбежно трогателни. Те уж надигат гласец да изрекат "Ех, и ние сме дали нещичко на света", но всеки път без да щат казват и "Нищо, че сме такива забити".

Това е дразнещото в случая - целият обертон на нещата, а не инициативата и буквалната тема. Те са си наред и трябва да ги има. Но обертонът излъчва човешка малкост. Убогост. Унижава. Говори уж похвално за нас българите като цяло, но дефинира унизително всеки един поотделно. Сякаш казва от позицията на депутат на всички ни: "Подарете нещичко на бедния слепец. Все пак и той е човек като вас." Додавайки в скоби: "Нищо, че не му личи."

На нещо подобно веднъж се натъкнах като четох романа на Дейвид Лодж "Британският музей се сгромолясва". Там, в една от ранните глави, централният герой на книгата, университетски преподавател, коментира накратко, че библиотеката на Британския музей е пълна с индуси, които до един носят фамилията Сингх и - пак до един - пишат изследвания за влиянието на индийската литература върху английската. Ние, българските културни дейци (или за по-кратко, българите), макар да не претендираме чак за влияние, а само за присъствие, сме в положението на тия индуси. Дори по-зле - много нарядко и само за кратко може например да ни се случи да пишем точно в библиотеката на Британския музей, независимо по каква тема. Но тяхното е адекватно унизително. Подходът е като на малчуган към баткото от по-горния клас: гордее се, че онзи му позволява да върви с него, и си плаща за минутите гордост, като му носи я екипа към стадиона, я плавниците към плажа.

Или казано този път без аналогии, проблемът за присъствието на българската литература в Англия е, уви, проблем само за българите. За англичаните такъв няма. Ние периодично се опитваме да се съизмерваме с някого, за да си доказваме, че съществуваме. Те си гледат общо-взето пъповете. Последните петнайсетина години впрочем смекчават полярната антиподност на двете ситуации, но различието, поне като тенденция, си е точно такова. И всяко разсъждение по темата, ако държи да бъде достоверно, трябва да тръгне именно от тази предпоставка нататък.

Е, в определен смисъл участта на индусите-едноименници е по-унизителна от нашата. С цялата тази древна история, култура и литература зад гърба си, те в случая, пак като нас, се оказват в положението на по-малкия, който проси внимание. Но не е трудно да видим причината за парадокса и да осъзнаем, че е пресилено да тълкуваме ситуацията като унижение. Не става дума само за политика, за подчиненото положение на Индия в системата на Британската общност, макар че то не е без значение. Въпросът е, че днешните индуси само в условен смисъл се явяват наследници на богатата санскритска и друга книжнина. Старите писмени паметници не са национални по характер. Те просто са писани на един или друг от официалните по онова време някъде в онази територия езици и впоследствие индийската нация, що-годе консолидирана най-напред от английските колонизатори, а след това и от десетилетията независимост, ги придърпва в себе си като ценни опорни точки на своя идентитет. Индийската нация и национална литература са всъщност рязко по-млади от британските си съответки. Основно споечно звено за тях, освен държавните граници, се оказва даже не друго, а тъкмо езикът на бившия колонизатор. В този смисъл ученичеството им в градежа на споделени ценности спрямо "англичаните" е естествено и неизбежно.

Българската културна ситуация е горе-долу същата във външен план. И то не само по отношение на британската култура, но и на по-широкото елитноевропейско културно поле. Нацията ни е извънредно млада, националната ни литература - също, и в предишни, по-малко демократични епохи не бихме получили дори мимолетното внимание, което ни се е отреждало през последните стотина години.

А и още нещо. Младите нации и литератури си приличат най-вече по подхода си на действие "навън", който бих нарекъл "завишено колективен" или "предварително антологизиран". От културите, които приемат за "учители", те внасят, пряко или задочно, индивиди (утвърдени имена), а натам изнасят колективи (всеки път "представителна" за България музика, литература и пр.). Но приобщението, към което се стремят, се случва едва когато колективите им започнат да вървят по коридори, прокопани от индивиди. А не когато ги заместват. Липсата на индивиди се усеща особено остро точно в междукултурния обмен, когато трябва да се демонстрира конкретна продукция, а не да се рекламира най-общо природата, историята или културата на родината. Конкретната продукция е дело на конкретни хора, а нациите и културите са бюрократични схеми, които, според естеството на волята си, могат само да помагат или да пречат.

Проблемът при българската култура е, че образуването на нацията и националната литература предхождат култивирането на индивиди от евроцентристки тип: граждани, творци. Инерцията ни впоследствие, съвсем логично, се оказва да пристъпяме напред колективно, много-много да не се делим един от друг, да се спотаяваме зад национални емблеми като езика, кръвта, знамето, националните празници, героите, будителите, класиката и пр. Така ние, конкретните българи, идваме на този свят сякаш само за да изпълним с присъствието си вече зададени модели и схеми, в които фигурираме като периферни дребосъци, чиято най-заветна колективна мечта следва да е например да доживеят, аналогично на дядо Йоцо, да видят българин я носител на Нобелова награда, я център-нападател на "Барселона".

В този си вид и обхват на въздействие нацията и националната литература не конструират творци, а само свои собствени механизъмчета, електронни роботи. Предвождайки културата, те я сподавят - схемата сподавя елементите си. А би трябвало да е тъкмо обратното. Българската нация и национална книжнина могат да добият реноме едва когато оставят на мира хората и спрат да им пречат със своята организационна некадърност или умишлена вреда. Когато в резултат на подобна по-далновидна политика се нароят достатъчен брой реализирани индивиди, които да се окаже, че са по произход българи, и от тях постфактум да бъде стъкната - ако е чак толкова нужно това - една солидна национална култура. А дотогава ще се гордеем с институционално подбраните и превеждани по разни организирани поводи (на английски например) наши стари и съвременни класици: Вазов, Хайтов, Ботев, Вапцаров, Левчев. Има ги на английски, вярно е. Има ли англичанин, който да не ги е чел?

И нещо вместо заключение. Може някой да се запита, с какво толкова ми е била важна онази изложба в Националната библиотека, за която споменах в началото, та съм я запомнил през годините? Ами някак неизбежно. Същата тази изложба я открих аз, а това тук е в префасониран вариант встъпителната ми реч. Е, съжалявам за благочестивите усмивки, които се смъкнаха от физиономиите на гостите, като приключих. Но в крайна сметка никой не е казал, че истината не боде.

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2006
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Свят и дипломация, № 2, декември 2004.
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005.