Владимир Трендафилов

web | За рамките на литературата

Въпросите, които Милена Кирова формулира в кратката си статия-анонс "Магията в жълто" (Кирова 2002), очертават интересна тема и са годни да предизвикат оживена дискусия, стига изобилието на изходящите от тях нишки на разсъждение да не разпадне дискусията на куп монолози. Инерция в тази посока има колкото искаш из публичното ни пространство. И всъщност този проблем - за монолога, който в обществото и културата ни трудно прераства в диалог, - ме интересува живо. Той е свързан и с темата за масовата литература, пряко при това.

За да спестя на читателите ровенето из старите годишнини на в. "Култура" (каква само ентропия е това потъване на периодиката назад във времето!), ще цитирам представителна извадка от въпросите на Кирова:

1. Съществува ли в българската културна история традиция на масовата литература? Кога се появява тя и какви социални потребности ... обслужва?

2. Защо нямаме история на масовата литература/култура в България? Защо нашата критика винаги гледа нагоре, към (своята представа за) върхове, но най-упорито бяга от черната ... работа? Откъде тази грандомания на една скромна във всяко отношение национална литература?

3. Какво мотивира авторите/авторките на "масова" литература"? ... Имат ли ясна представа за "жълтия" ... характер на своето писане? ... Възможно ли е писането на масова литература да задоволява някакъв "нагон към общуване"...?

4. Възможно ли е да кажем, че социалистическата литература в своята най-голяма част беше именно "масова", че задължеността към идеологически норми е скрит механизъм за производство на (потребността от) масово четиво?...

5. Защо българските писатели по-скоро се срамуват да кажат за себе си, че са автори на "жълта" литература? Не ни ли напомня това стария срамежлив начин, по който сме свикнали да разговаряме за пари?

6. Какви социални и психологически потребности задоволява масовата литература?...

7. Какви са отношенията между масовата литература и масовите медии?...

8. Да има или да няма "жълта" литература?...

9. Масова ли е "масовата" литература в България? ... Има ли родина "масовият" писател или можем да говорим за друг аспект на всепоглъщащата глобализация?

10. Кой чете "жълта" литература?...

Да се отговори подробно на 10-те въпроса е задача по-скоро за едно цяло дебатно поле с поне 10-годишна биография, отколкото за настоящата глава. Тук само щрихирам общата територия на отговорите. С тази идея наум се запитах няколко пъти има ли въобще масова литература в България - не ми хрумна нещо още по-основно - и за мое учудване всеки път оставах с убеждението, че макар верният отговор да е "има, разбира се", въпросът не е съвсем лишен от смисъл. Ето защо по-нататък се опитвам да разсъждавам за някои от аспектите на тази най-малкото неизразеност на масовия жанр у нас, а и за причините, които са довели до нея. Те са най-различни и основната част от тях са като че ли извън литературата.

Горният принципен въпрос влече след себе си редица свои конкретизации. Защо българската литературна класика е така напънато сериозна? Защо след ранния Вазов почти избягва да се смее? (Да не говорим за това, че ранният Вазов е в класиката най-вече заради важния Вазов с "Под игото".) Защо одаистичният, апотеозният й елемент така рязко преобладава над другите и на практика ги сподавя? Защо каноничните или амбициозните поети максимум до втора-трета книга стягат мускули да пишат някакъв вид национален епос? Откъде идва напрежението, че и "грандоманията"?

Причините биват къси и дълги. Къса причина е например влиянието на Пенчо Славейков или социализма. Дълга е наличният в историята на нашата държава и култура синдром на предзададения модел, който е общо взето характерен за вторичните национални системи - тези, които се появяват като самостоятелни образувания през етноосъзнатия ХІХ в., обикновено след като са се откъртили от други, по-големи и надетнични образувания. В тази връзка, няма да е драстично обобщение, ако кажем, че националната ни литература съществува отпреди произведенията си. Тя се появява най-напред като липса, необходимост или мечта (и то сред малък брой интелектуалци), после като план на осъществяване и чак накрая като текстове. В първата си и основна книга "Старите и днешни българи" Юрий Венелин регистрира липсата: "За българската литература няма какво и да се говори, защото тя още не се е възродила." И развива методологически необходимостта:

"Разбира се, при споменатите обстоятелства не може да се очаква, че новата българска литература ще се зароди в пределите на Турция. Обаче има богати българи и извън Турция - в Букурещ, Галац, Браила, Бесарабия, Одеса, Трансилвания, Буда-Пеща. В тия места те биха могли да се заемат не само с издаване на буквари, граматика, ръководства за писане и други учебни книги, но и с устройване на първите училища. Точно по тоя начин започнаха извън Турция както новогръцката, така и новосръбската литература." (Венелин 1938: 47).

Венелин пише тия редове, естествено, на руски език. Също така на руски език - и пак естествено - засяга тази тема и Васил Априлов във връзка с дейността си около основаването на Габровското училище. При него вече срещаме общите контури на план, а и началото на осъществяването му:

"Таким образом возымело свое начало первое народное учебное заведение в Болгарии. Быть может, если Болгаре не перестанут поддерживать уже зародившейся у них письменности, их будущие литераторы с благодарностью будут отзываться о первом заведении и указывая на Габрово говорить: Вот колыбель нашей литературы." (Априлов 1940а: 53).

Изходът от проблема според него е в създаването на липсващия засега национален език ("Която страна на България изговаря по-близу до стария език, това произношение трябва да следват и учените." (Априлов 1940б: 385) и в написването на учебници, с които този език да се разпространява из Българско.

Две-три десетилетия по-късно, когато националният литературен канон е що-годе развит като проект и вече пробва първите си текстове, Любен Каравелов споменава в една от многобройните си статии друг модел на канон, този път масов, съставен не от образованото "отгоре", а от необразованото "отдолу". Той е текъл през цялото време паралелно на интелектуалния:

"Когато Найден Геров дойде из Росия в Коприщица, то нашите добри коприщенци разказваха, че той е най-ученият човек на светът, защото се е учил дванайсет години и знае седемдесет и седем езика; а баба Дона разказваше, че наш Начо е прочел и саламонията, и черната книга, и Мохамедовите тефтери, и чифутското евангелие, с една дума - той сичко знае и с дяволите може да говори.

- Аз сама видях - говореше баба Дона - как една нощ из коминят на Хаджи-Геровата къща изскокнаха седемдесет и седем дявола." (Каравелов 1985: 32).

Тук вече би могъл да възникне резонен въпрос: може ли в една такава среда - без образование, без кой знае каква грамотност, без отчетлив консенсус по общите текстове, че и по общия език - да има масова литература? Отговорът не е отрицателен, а по-малко и от отрицателен. Масовата литература е функция на масовото потребление, на усвоеността на книгата в дадена среда, на развитата книгопазарна практика. Не на книжния пазар въобще, а именно на развитата му практика, в която редовната консумация е натрупала такъв опит, че вече влияе обратно върху подбора и върху самото написване на четивата.

Хипотетично погледнато, един някогашен книгопродавец би могъл понякога да реализира доста успешно стоката си дори в стопроцентово неграмотна среда - стига притежанието на книги да носи в нея престиж. Но този тип консумация е емблематична; книгите не въздействат със съдържанието си, а със символната си аура. Райчо Блъсков, между другото, описва на едно място в спомените си аналогична ситуация. Той отбелязва, че преди Освобождението професията "книжар" не се е ползвала с почит, но пък томчето с превода на Новия завет е било честа гледка из българските домове и дюкяни, макар обикновено да е прашасвало на някоя лавица. Служело е най-вече за сакрална вещ, било е знак за етническа принадлежност и повод за гордо отграничение от други етноси.

Дори да не е била чак "стопроцентово неграмотна", копривщенската среда около Найден Геров в цитирания по-горе откъс е типологично близка до неграмотната. Книгата там очевидно е нещо неусвоено като консумативен продукт, далечно и непознато, обвито в загадъчност, сакрална вещ - "светла", ако е православна, "тъмна", ако е друговерска. Знанието е по принцип опасна, подозрителна категория, а ученият човек се явява дефинитивен грешник от фаустовски тип, когото любознателността е подмамила да престъпи границите на устната, безкнижна норма на споделеното знание в обществото.

Любопитен парадокс е, че тази сакралност на книжното тяло в устното общество е функционално по-близка до идеята за класиката, отколкото за масовата литература. Но няма нищо странно. Класиката въплъщава тип сакрализация на литературната вещ, дори когато става дума за милионни тиражи на същата. Тя се състои от уникати, които образуват помежду си затворено поле и не влизат в широката литературна среда по друг начин, освен като я абсорбират. Масовата литература е принципно по-различна. Тя представлява развит организационен етап на националната литература, а във форматно отношение е дори начален излаз от нея. Тя носи в себе си импулс към универсализация на фабулата и езика, поради което още от самото си зараждане е подстъп към интернационализирането (глобализирането) на националната литература. Не случайно в развития свят масовата литература възниква някъде във втората половина на ХІХ в. (ако приемем, че началото й съвпада с развитието на пазарното жанрово-тематично разслояване при романа). А у нас наличието й дори оттам насетне, макар да не може да се опровергае съвсем, трябва в почти всеки отделен случай мъничко да се дотълкува.

Разбира се, ако прецеждаме нещата през едно по-широко сито, бихме могли да интерпретираме редица детайли от традицията като прояви на масова литература. Приказно-песенният фолклор например споделя с нея занижената индивидуализация и широкото разпространение. Могат да се приведат немалко аргументи в подкрепа на тъждеството между масовата и "низовата" литература - песнопойки, памфлети, брошурки с гадания, приказки, легенди, практични съвети и какво ли още не от регистъра на панаирджийската класика. Може да се прокара тъждество и с "популярната" литература, както предпочита да я нарича Джеймс Харт (1950). Този план на тълкуване, който акцентува изцяло върху разпространението, е възможен, но не издържа на дълъг анализ. В духа на логиката му Харт определя като най-ранен бестселър на Америка един пуритански псалтир от ХVІІ в.¹. С тази логика, ако пишеше за ранната българска традиция, той вероятно щеше да приведе за пример някои преводи и учебници - "Новия завет" на Неофит Рилски, "Библията" на П. Р. Славейков и др., "Рибния буквар" на д-р Петър Берон.

Тези произволни аналогии напред-назад по оста на традицията са много опасни за аналитичната мисъл, защото всъщност я спират. В различните епохи производството на литература се е опирало на най-различен тип регламенти и е целяло най-различен по брой и социална принадлежност тип публика. Псалтирът в една пуританска колония през ХVІІ в. (както и, да речем, фолклорът в българските села преди ХХ в.) не е обект на свободния избор сред една нестройна група любители на малката, но редовна доза култура, а обертон на ценностите в рамките на едно доста затворено общество. Затова той е абсолютно неизбежен като обсег на потребление, по-безалтернативен е от любовта към Сталин по времето на Сталин. В тази епоха, по редица причини, свързани с естеството на устната култура и ниското ниво на грамотността, моделирането диктува потреблението, а не обратно, както става по-късно. Но и още един факт може би си струва да бъде приведен за илюстрация на този бавен преход в Европа от моделиране към потребление, т.е. от елитна към масова литература и публика. В Англия, където има дълга традиция на толерантност към печатното слово, делът на поезията в рамките на общата книжна продукция пада едва в началото на ХХ в. под 50%.

С по-голямо основание бихме могли да приемем за масова литература някои градски явления в българската литература от първата половина на ХХ в. - сензационната проза на Симеон Андреев и Слави Езеров, подлистниците на цяла серия ежедневници и популярни списания и дори разказите на Чудомир (в техния вестникарски вариант от "Слово" и "Зора", а не в по-късното "избрано" и "събрано"). Но тук не трябва да отделяме в нещо като злачно гето от избраници само българските автори. Струва си да подчертаем рязкото тиражно превъзходство на преводната книжнина, която тенденция се запазва впрочем през цялата история на новата българска литература (вж. Аретов 2000а и особ. Аретов 2000б).

Разбира се, Езеров и Андреев, които по тираж значително отстъпват на вносните автори, не стават поради тази причина по-елитни. Параметрите, а не реализацията, определят жанра: неудачният "Арлекин" не става автоматично "Световна класика", а евентуално разорява издателя си. Жанрът е предложение, опит за реализация, но не може да се изчерпва с нея, защото това би означавало спрямо всяко произведение той да бъде определян постфактум. Така, ако продължим още малко логиката на разсъждението, ще стигнем до комични изводи - например, че сонетът става сонет едва след като читателят го разпознае като такъв.

Много "за" и "против" може да събере и едно разискване на въпроса, има ли масова литература през периода на социализма? Фундаменталният опус на Богомил Райнов (1974) обясняваше хвалебствено на времето, че такава няма. И с това ми приличаше на някои мои домашни по математика в прогимназията - методът грешен, цифрите сбъркани, обаче отговорът излиза, защото съм надзърнал отзад в сборника. Да, отговорът и тук излиза. Няма. Вярно, параметри на масовата култура се наблюдават и в двата функционални дяла на тогавашната литературна продукция - в официозните заглавия (партизански и производствени четива) и в реално търсените (Ремарк, Лондон, Брейн, Стайнбек, О'Хенри, Хелър и мн. др.). Официозните приличат на "масови" по еднотипния си конвейерен характер, а търсените - по това, че са търсени.

Но и двата дяла споделят само външни аспекти на масовата литература. Единият се ползва с успех, другият - не, но и двата не са скачени с пазара, защото такъв, като реален икономически механизъм, няма. Затова, след като подборът на заглавията и броят на изданията не произтичат от успеха, а от други съображения, всяко заглавие, което се появи на бял свят, е по предварителна постановка елитно, класика, плод на рационален подбор "отгоре". В основата му лежи скрит текст, послание. Различават се само отделни детайли в мотивацията: официозното заглавие излиза, един вид, като акт на височайша педагогика, а реално търсеното - като акт на височайше благоволение или на височайше недоглеждане. Тоест, колкото и парадоксално да звучи, книгите на Камен Калчев, Всеволод Кочетов, Агата Кристи, Клифърд Саймък и Джон Стайнбек са за онзи период, поотделно или заедно, много по-близо във функционален план до многотомниците на Шекспир и Гьоте, отколкото до днешния Роджър Зелазни или Стивън Кинг в американска, а и в българска читателска среда.

С едно изключение, при това привидно: самата книга на Богомил Райнов, която споменах по-горе. На мен, а и на мнозина други, точно тя послужи в един период като заместител на консумативното западно четиво - един от заместителите². Той така хубаво разказваше в нея сюжетите на редица увлекателни детективски романи, че не мога да пресметна колко пъти съм препрочитал съответните пасажи, които бяха за мен (оксиморонно, но факт) класиката на масовата литература. Още помня отделни парчета от тях. Всъщност, с малки изключения, не четях разсъжденията му, предварително уверен, че знам накъде бият. Четях и препрочитах сюжетите.

В днешния постсоциалистически период се наблюдава едно обратно движение на махалото спрямо елитната насоченост на цялата социалистическа култура. Масовата култура в много случаи предпочита днес да работи с части и чаркове на елита, без да става по-малко масова. По принцип, ежедневната ни преса е завишено класична, завишено осъзната е, че провежда национално-педагогическо обучение. Но като погледнем страниците на в. "24 часа" от първата половина на 90-те години и особено страниците на в. "Труд" понастоящем, ще видим едно още по-завишено присъствие на писатели и литература, отколкото е характерно за и без това силната класичност на стандарта. Писатели като Недялко Йорданов, Любомир Левчев, Стефан Цанев са днес вид масова литература. Разбира се, те не функционират в този план с книгите си, а главно с имена, изказвания и снимки. Тоест, те са "масови" в качеството си на "интелектуалци", което днес все по-ясно означава назначени от съответната медия експерти по общите ценности на националната територия. Или в по-частен план, завеждащи репутацията на медията, символния й капитал.

Масовата литература, с една дума, не е елементарно явление. Елементарни са само преобладаващата част от четивата. Във всяка отделна страна тя съществува едва от момента, когато там става възможно да се образува масов литературен пазар. А вследствие зависимостта й от пазара, нейни изоморфни структури са развитата икономика, широката средна класа, грамотността, образованието, пространството на големия град. Съответно, трайни черти са й серийността и жанрификацията. Тя не демонстрира непременно "високи" литературни постижения, а развит етап в литературата като организация. И тъй като й влияят процеси не толкова "отгоре", колкото "отдолу", тя не въплъщава по дефиниция менторско послание и е тясно свързана с идеята за демокрация.

Мисля даже, че развитието на масовата литература и на демокрацията в една страна са свързани процеси, които могат да си служат и като огледала или барометри един на друг. И двата свидетелстват доста точно за нивото на вътрешна комуникация (или диалогичност) между институциите и ценностите в тази страна, за нивото на взаимното доверие в обществото й, а оттам - въобще за нивото й на рационална уредба. Както и да разсъждаваме, системното надмощие на потреблението над моделирането свидетелства доста красноречиво за всичко това. Диалогът е всъщност ефикасно лекарство и срещу моделите, и срещу ентропията.

БЕЛЕЖКИ

1. The Bay Psalm Book (1640). Вж. Харт (1950: 9). [обратно]

2. Други такива бяха например "Съвременна западна драматургия" на Атанас Натев и "Абсурдизмът или театър на отрицанието" на Васил Стефанов. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Априлов 1940а: Априлов, В. Денница новоболгарскаго образования. // Априлов, В. Събрани съчинения. Под ред. на проф. М. Арнаудов. София, 1940.

Априлов 1940б: Априлов, В. Писмо до Н. Рилски от 30.VI.1838 г. // Априлов, В. Събрани съчинения. Под ред. на проф. М. Арнаудов. София, 1940.

Аретов 2000а: Аретов, Н. Приключенски роман. // Преводна рецепция на европейска литература в България. Английска литература. Съст. Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов. София, 2000.

Аретов 2000б: Аретов, Н. Литература на престъплението и мистерията. // Преводна рецепция на европейска литература в България. Английска литература. Съст. Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов. София, 2000.

Венелин 1938: Венелин, Ю. Избрани страници. Подр. и прев. Петър Динеков. Пловдив, 1938.

Каравелов 1985: Каравелов, Л. Събрани съчинения в дванадесет тома. Т. 5. София, 1985.

Кирова 2002: Кирова, М. Магията в жълто. // Култура, бр. 38, 25 окт. 2002.

Райнов 1974: Райнов, Б. Масовата култура. София, 1974.

Харт 1950: Hart, J. D. The Popular Book: A History of America's Literary Taste. New York, 1950.

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.02.2006
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Култура, № 41, 15.11.2002.
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005.