ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ СРЕЩУ ЖУРНАЛИСТИ: БОРБАТА ЗА МЕДИЙНАТА ТЕРИТОРИЯ

Владимир Трендафилов

web | За рамките на литературата

1.

В период като днешния, когато държавата е свалила от себе си отговорността за идеологическия контрол над медиите и е на ръба да поотпусне и административния, част от центростремителните стратегии остават да съществуват, само че в модифицирана форма. Едни от медиите са все още държавна собственост, други, по партийна или икономическа линия, са непряко, но доста ефикасно подведомствени на държавата, трети пък, макар и формално независими, се намират в обсега най-малко на потенцията за държавно въздействие. Вярно, през последните 10 години синтаксисът на властта в това поле се е усложнил, поради което монолитната й концентрация на квадратен метър територия е намаляла.

В резултантното разнообразие обаче има и повтарящи се неща, при това като че ли прехванати от отдавна - главно конфликти, но не между идеи или проекти, а по-скоро между групи, които традиционно смятат полето за свой приоритет. Разнообразието не скрива тези конфликти. Напротив, то е добър фон за рецидивите. Ето един от тях, вече с известна биография, но и доста еднопосочен: от академичните среди хвърчат периодично искри към независимата преса заради невъздържаностите в темите и езика й. Пресата рядко отвръща в същия регистър. Понякога предпочита острата реплика, а понякога си отмъщава като заема с лекота антиакадемичната позиция в подходящ за целта дебат.

Всъщност, преобладаващото отношение на академичните среди към езика на централните всекидневници не е отрицателно - макар оценъчната рамка на повечето от текстовете да съдържа градуси на неодобрение, - а изследователски неутрално. Той е една от любимите им теми на 90-те години. Че има за какво да се пише, вярно е. В новата политическа ситуация пресата отключи серия от отдавна неупотребявани словесни регистри, а освен това създаде някои нови. В резултат журналистиката и академиката потънаха в своеобразен резонанс: журналистиката създава езикови прецеденти, а академиката ги коментира в статии и в доклади, част от които влизат в сборници. Нещата, тоест, вървят в привична междужанрова хармония.

2.

Отношението "отявлено срещу" фигурира най-вече в текстове на жанрови интелектуалци¹, които през последните години си конструират облик на своего рода идейни лидери и в професионалния си кръг донякъде успяват. Позицията им към езика на всекидневната преса се афишира като позиция на отговорни културхигиенисти, еднопланова е в отрицанието си и трансцендира дори в нелишени от апокалиптични нотки предупреждения. Ето характерен пример. Александър Кьосев (1995) критикува сексуалната вулгарност на този език, агресивността му, смисловия му и нравствен цинизъм. Печатните медии, твърди той, изработват езикова нагласа, която вкарва грозното, грубото, уродливото, престъпното в сферата на нормалното, очакваното и дори препоръчителното. Брутализирайки околната среда, те, уви, конструират нова и не по-добра, защото:

"Когато подобни съобщения се повтарят всекидневно, те се типизират, стават такъв образ на живота, какъвто е той според медиите. Превръщат се в брутални истини, които казват: такава е ситуацията, не си правете илюзии..."

В резултат:

"Определени асоциални групи успяват да се наместят в центъра на обществото и да станат негова фундаментална институция, борците например. Без да има специално договаряне между тях и медиите, оказва се, че те са телата на въпросното издевателско, квазитрансгресивно вестникарско слово. Медийната власт скрито и открито изгражда точно техния образ - образа на брутално агресивно, пълно с излишества тяло, пред което няма предели и пречки, което обича гаврата, прекрачването на граници, опива се от забраненото, но не в неговата опасност, а в неговата безопасност и безнаказаност."

Статията регистрира едно политическо и вестникарско настояще доста по-различни от днешните и не знам доколко авторът й днес е съгласен с тогавашните си изводи - макар че тя влезе сравнително неотдавна и в състава на академичен сборник (Ликоманова, Трифонова 1999), което би могло да се тълкува като намек за вяра в неприключилата й актуалност. Във всеки случай, онзи контекст я зарежда с три стратегии. Едната е, разбира се, заявената загриженост за чистотата на културната среда. Кьосев критикува афектно-телесната реторика, която централните ежедневници наложиха за дълго време като основен медиен начин за самоизразяване, и демонстрира ролята на интелектуалец-охранител, зорко бдящ над специфично своя сектор от културното пространство. Втората стратегия е заложена плитко под повърхността и играе ролята на теоретична база за първата. Бихме могли да я определим като "гилдийно самозаявяване", т.е. един вид акция по отвоюването на чисто интелектуална позиция спрямо политическото настояще, отстранена от кухненския контекст на партийните борби. Тук, с очевидно заимстване на постмодернистка идеология по линията Фуко-Бодрияр, езикът е постулиран като маята на обществото: социалната опасност, един вид, се крие в това, че създавайки деструктивна реторика, вестниците създават деструктивни класи.

Третата стратегия е най-слабо експлицирана, но според мен е основната. Тя се изразява в един консерватизъм, който при доста отчетливата си конюнктурност се съчетава малко странно с протестната реторика и постмодерната пакетировка, ориентиращи текста по-скоро към жанра "смел радикален жест на евроинтелектуалец". Прицел на критиката са тъкмо медии, които след 1989 г. демонстрират ако не пълно, то поне максимално откъсване от държавната връзка - откроявайки в същото време и дефекти, които са плод не на друго, а на липсата на традиции в такова едно откъсване. Кьосев защитава всъщност държавата. Той не загатва дори мимоходом за някакви вреди и загуби, които да се дължат на трите дейни власти. Вредна излиза четвъртата - описателната. Не си личи да го възмущават в такава степен, да речем, контролът на Народното събрание над телевизията и препятствията пред достъпа на частния сектор до нея. Не изглежда да го дразни монополът, който осъществява чрез печатната си база ИПК "Родина". Не му хрумва, че поне част от проблемите на частния медиен сектор, включително и разкритикуваната реторика, се дължат на регламентираната му неравнопоставеност спрямо държавния - или ако му хрумва, много ловко го крие. Не. Едрият проблем за обществото - проблем, определящ направо структурата му - се оказва липсата на бон тон.

Тази галантна философия едва ли е продукт на криворазбран от мен идеализъм. Със странна небрежност Кьосев подминава проблемите около все още недоразвитата оповестителна функция на днешните медии (постъплението на информация) и слага акцент на важност върху заварената им отпреди 1989 г. и недопустимо занемарена от негова гледна точка охранителна функция (морала, стила, бон тона). Върху задържащия, а не върху отпускащия фактор, върху цензорната по същество практика ритуалът на речта да поглъща смисъла. А в продукцията на всяка една медия съществува логична зависимост между фактите и стила. Ако фактите са всякакви, стилът също рискува да бъде всякакъв, включително и оскърбителен за някои вкусове.

Ако тя обаче налага твърда норма над стила, можем с доста голяма доза вероятност да подозираме, че от някой дълбоко законспириран в нея щаб е наложена аналогична норма и над фактите. Примери за потвърждение има много. Най-салонен стил, най-благопристоен морал, най-загрижено човеколюбие, най-коленопреклонно православие и родопрехласване например демонстрира през по-голямата част от новия период точно най-зависимата от държавни или едроикономически поръчки медия: националната телевизия. Самият социализъм, като система преди всичко на контрола, налагаше задължителна норма, освен над фактите, и над стила в публичното пространство. От легитимната му култура вееше класичност и безвремие, етика и естетика.

Казаното дотук не искам да се разбира като апология на вестникарската реторика, която Кьосев така пространно и с цитати осъжда. На мен тя също не ми е приятна, особено във формата, която Петьо Блъсков пренесе - наистина, в доста усмирен вид - от "24 часа" в "Монитор". Но не бих я изтълкувал нито като явна опасност, нито непременно като ново явление, а като симптом, адекватен на реалната ситуация. Първо, тази реторика, сама по себе си, споделя белезите на масовия тукашен манталитет, който е много битов и рядко излиза в ценностните си ориентири вън от семейството и рода - на свой ред залостени в някаква много тясна и оградена топография. Това е езикът на кварталния юнак с бирения корем, който слиза по чехли до капанчето пред блока, един език именно "по чехли", наситен със секс и пари, но не поради някаква задължително черна душевност, а заради необходимостта от сублимация на поне част от нереализуемите мечти. И второ, но не по значение, става дума за специфична, овластена форма на споменатата битова реторика - за езика на доскоро най-динамичното социално явление в страната, съчетано и с най-динамичния просперитет. Това социално явление, което беше отъждествено заради удобството на емблематиката с класата на борците, съсредоточи върху себе си силна социална омраза, а в себе си - голям, макар и тъмен символен капитал. Хората ги ненавиждаха, бояха се от тях и им завиждаха, децата ги въвлякоха в махленската и училищната си героика. Просто те осигуряваха сюжетите и задаваха тона на градската попкултура, а оттам, съвсем обяснимо, се запечатаха и в стила на чувствителните към логиката на пазара централни ежедневници. После излязоха от центъра на събитията и стойностите, като завлякоха със себе си и съответната на своя натюрел пресреторика.

Сега искам да се спра на един интересен момент в средата на статията, някъде между двата по-горни цитата, където Кьосев прави аналогия между вестникарската ситуация в днешна Германия и нашата. В Германия, твърди той, също има жълта, "полупорнографска" преса - примерът е с в. "Билд". Само че в центъра на тамошното медийно пространство стоят други, "тежки вестници, откъдето говорят сериозността и авторитетът", докато в България ролята на център изпълнява точно жълтата порнография, "гласът на маргиналите, на асоциалното, самонастанило се тържествуващо в центъра".

Казаното изглежда на пръв поглед удачно, но е лишено от нещо решаващо за валидността на всяка теза: съобразяването със специфичния контекст на явлението. Тук контекстите са два - днешен и исторически. Ако в Германия насред т.нар. "център" (каквото и да означава за тамошния контекст думата²) на медийното пространство се помещават солидните "Франкфуртер Алгемайне", "Зюддойче цайтунг" и "Ди Велт", то е защото имат рецепционен еквивалент, адекватна в очакванията си публика. Тази публика не съществува там генетично, нито пък е обучена на солидност с педагогическа пръчка в ръка. Тя обхваща сектори от това, което в България до този момент липсва - средната класа. И в допълнение, датира отдавна, още от ХVIII в., когато журналистиката е била неотделима от литературата, като се е култивирала успоредно с развитието на индустрията, пазара, образованието, гражданското общество и уважението към частната собственост, личността и правото на независим избор и вкус.

Имам и още едно идеологическо възражение срещу статията на Кьосев. Кое определя центъра и периферията в пространството на културата? Как се определят те? Как се определя това, което ги определя? Със самото си дефилиране през темата авторът леко подминава тази проблематизация като някак природно разрешена. Той като че ли идва извън конкуренцията на мненията и едновременно с това отгоре, от инстанция, чиято централност никога не е била поставяна под въпрос. Може би тъкмо затова съзнанието му отмахва като ненужна тъкмо най-важната обосновка за ситуацията около езика на ежедневната преса: пазарът. От тона и аргументацията му струи абсолютно неуважение към вкуса на читателя и логиката на пазара - какъвто и да е читателят, какъвто и да е пазарът. А това са аспекти на нагласа, с която би ми трябвало време, а и малко по-други политически условия, за да се съглася.

Въобще, текстът на Кьосев прави опит да се оповести като съчетание едновременно на две мисии в настоящето, едната авангардна, европостмодернистка, а другата градивно консервативна, санитарно-радетелска по отношение на неорганизираната езикова практика у нас. Съчетанието е разбира се оксиморонно и не може да се осъществи без резки скокове в логиката и дори в модалността - от типа на тия, които обикновено сочат наличието на осъзнат двоен стандарт в основата на замисъла им. Един такъв скок например на няколко пъти автоматично отъждествява езика на независимата преса и неговата социална рожба бореца с образа и реторичното поведение на Бай Ганьо. Странно е обаче защо цялата филипика на Кьосев е насочена срещу хипотетичния литературен родител на бореца (пресата), а в същото време няма и помен от аналогично недоволство срещу действителния литературен родител на Бай Ганьо (българската литературна класика и лично Алеко Константинов), който има старшинство по възраст и би следвало да има такова и по влияние. По този начин (а и по предварително назначение), от две уж паралелни ситуации актуалната преса за пореден път излиза сатаната, а Алеко Константинов - пророкът. Противоречието е само по себе си случайно. Но заедно с цялата останала симптоматика на А.-Кьосевите текстуални жестове - постоянната му инерция да руши разрушеното и да гради изграденото - то може да се осмисли като че ли най-естествено в духа на една непряко изразена прагматична интенция: опит за борба срещу неорганизираната институционална новост от позициите на организираното институционално статукво, което се опитва да оцелее на всяка цена и с всичко, включително и чрез фигурите на новостта.

3.

Георги Лозанов се сеща по-отчетливо за съществуването на фактора "пазар", но го въвежда в текста си само за да го отхвърли като безперспективен. Стартова идеологема в статията му "Медии, власт и чувства" (Лозанов 1996) е тезата за провалилия се в България пазарен проект. Независимостта на пресата, след няколко години ужким-демокрация, се оказва, че е всъщност зависимост, макар и "с неидентифициран адрес", поради причината, че не заявява себе си "светогледно и политически", и не случайно преди общинските избори от октомври 1995 г. 3-те централни ежедневника "24 часа", "Труд" и "Стандарт" застават зад кандидатите съответно на 3-те главни политически сили. Частните телевизии бързо повличат крак след националната с деперсонификацията си - тя самата не поема отговорност за отделните си предавания, а анонимно се обединява зад тях, те пък не налагат личности с авторитетни вкусове, а реализират евтина естетическа уравниловка. Проява на "индивидуална свобода" демонстрират само няколко журналисти, съвсем не случайно от държавното радио, протестиращи срещу намесата на БСП в работите на институцията им.

Дотук обаче имаме само част от подредената мозайка. Лозанов, който споделя социалните изводи на Кьосев и френско-постмодернисткия им пълнеж, проследява на свой ред как вестниците на Пресгрупа "168 часа" извайват от битови словесни парчетии среда, в която от един момент нататък се настанява като у дома си класата на борците. Независимата преса, според него, неоправдано въвежда в публичното пространство езика на масовия човек от кръчмата, улицата или спалнята, на читателя, а не на писателя. Точно от този метонимизиран език, където плюс това "индивидуалната идентичност е приравнена към телесната наличност", частният индивид "строи картината на света" и "анонимно ... произвежда нетолерантност ". Пак с концептуална вяра в дефинитивната власт на езиковата среда спрямо обществената ("езикът отстъпи място на тялото, за да може после то да отстъпи място на извънезиковата власт"), Лозанов прави песимистичния извод:

"Риторизирането на тялото ... осъществи разпадането на високите символни редове до непосредствена физическа сила; йерархията на телата от място се превръщаше в социална йерархия - на нейния връх, като телесно най-развити, по право застанаха спортисти, а на техния връх - борци. Епосът на борците може да се разгледа като продукт на грешка в експеримента по възстановяването на индивида, произведен от независимата преса. Проговорилото тяло като в лош сън се материализира. Независимите слепиха от думи своя Франкенщайн, произведоха неговата идеология." (Лозанов 1996: 47).

Ако не се брои иначе масовата грешка с името на създателя учен от романа на Мери Шели, което е приписано на творението му, горният пасаж впечатлява с реториката си и не мина незабелязан от независимата преса, още повече като съчинен от член на държавния контролен орган НСРТ (предшественикът на днешния СЕМ). В резултат се получи антагонистична вълничка, която пробяга през "Труд", "Монитор", "24 часа" и др. (Нешкова 1999). Приликите с текста на Кьосев са очевидни: същото възмущение от вулгарността на ежедневната преса, същото опасение от пагубно формиращата й роля за социалното пространство, аналогична експресивност. Лозанов само концептуализира малко по-нашироко и доста по-артистично. Той видимо е готов да брани високите интереси на журналистиката, която по дефиниция "институционализира различието", от позицията на загриженост за читателите - "журналистът трябва да служи на читателите си, а те са общност от различности". И точно затова насочва фокуса на критиката си не другаде, а към попълзновенията на независимата преса, която с монотонно агресивния си език и системната си деперсонификация заличава различията. Концепцията добива завършен вид. Необходима е значи надсоциална, надпазарна инстанция, която да брани интересите на читателя от произвола на грубиянщината, меркантилността, безличието и моралната нивелация.

Лозанов като че ли прекалено леко допуска едно малко изкривяване в логическата си постройка. А именно, да гради едри изводи върху дребен набор от факти, поместени плюс това в много къс хронологически ред. Той някак бърза да обяви провала на частната медийна практика, без да й е дал шанс - поне отчасти равен с този на националната - да докаже себе си или недвусмислено да се провали. Наистина, статията му страда от неблагополучието да е писана още през 1995 г. и в много отношения не е отговорна за късия си хоризонт на валидност. В тогавашния контекст той, разбира се, не е могъл да знае, че не след много дълго страната ще започне да се отдалечава от руско-сръбското си политико-манталитетно битие, прослойката на борците ще бъде маргинализирана, а "24 часа" и "Труд" ще бъдат закупени от частна немска компания, ще станат в нормалния смисъл на думата "независими" и почти ще изчистят стилистиката си от простотии, за радост едновременно на масовия читател и на жанровия интелектуалец. Но в бързината на обобщението, а и в рецидива му - същата идея е разработена и в по-късни текстове (Лозанов 1997, 1998: 17, 1999: 17) - определено личи неприязън към самата идея за пазара и за децентрализираната медийна инициатива.

Две уж инцидентни противоречия в тезата му свидетелстват за това с какъв лек модален ретуш софистиката може да стане почти неотличима от разумната логика. Първото се изразява в двупланово отношение към читателската публика. Оповестявайки загриженост за интересите й, той в същото време критикува централните ежедневници, задето с въвеждането на уличния език са вкарали в публична употреба тъкмо нейния собствен изказ. Интересите на читателя, според тази логика, му налагат да чете, а не да пише или говори (освен през филтър). И за да бъдат те защитени, същият има нужда да бъде охраняван от самия себе си. От кого именно, е въпросът, заложен във второто противоречие при Лозанов, което се изразява в друга амбивалентна позиция - спрямо държавата и ролята й в медийното пространство. Ето съответният цитат:

"Държавните медии, тъкмо защото са държавни, са собственост на масовата аудитория (в нейните различности), която ги издържа чрез данъчната система. С други думи, капиталовложенията в тях по условие са (или би трябвало да са) капиталовложения в журналистическия дискурс, в независимата журналистика, която публично овластява индивидуалните свободи. Явно е, че отношението зависима-независима журналистика съвсем не е пропорционално на отношението държавни-частни медии, а дори често пъти е обратно пропорционално." (Лозанов 1996: 48)

Тук журналистът у Лозанов отстъпва пред жанровия интелектуалец. Най-напред, държавните медии, за който и регион да става дума, не са собственост на масовата аудитория, а на държавата. Като алтернатива на тази собственост, в развита Европа и Америка са се появили обществени институции и именно те по дефиниция защищават масовия човек от овластено посегателство "отгоре". И това е азбучна истина. Друга азбучна истина е, че демокрацията е тъждествена тъкмо с наличието и степента на тази обратна връзка - т.е. с възможностите на подчинените да влияят върху състава и идейните позиции на управляващите (Амънд, Верба 1989: 136)³. Оттам, има много общо между демокрацията и свободния пазар. Те са не само фактически, но и методологически свързани именно чрез зависимостта си от обратната връзка.

Още нещо си струва да се допълни. От разсъждението на Лозанов недвусмислено излиза, че държавата е най-сигурният гарант за независимостта на журналистиката. Частната преса и телевизия са дело на индивиди с частни интереси и затова упражняват насилие над Индивида, нивелирайки го към колективна норма. Само държавата е тази съвършена институция, която бди над индивида и го пази от собствените му несъвършенства. Значи въпросът опира до недостатъчната централизация на медийните институции и стойности у нас - ако тя беше достатъчна, индивидът би могъл да се нарече свободен. С логиката на езика от Оруеловия свят в "1984" Лозанов измайсторява тъждеството "по-голям надзор = по-голяма свобода".

Далеч съм от мисълта да окачествявам автора на гореизложеното разсъждение като апологет на социализма, защото тези елементарни нарицателни не обясняват нищо. Връзката, дори да съществува в някакъв заден план, далеч не е основната - така както за самия социализъм не бяха основни съответните идеи (в което са се опитвали да ни убеждават редица наши политически фигури и групи), а съответната бюрократична структура. Лозанов, макар и неафиширано, се въздържа от идеи. Той просто заявява две лични форми на социална принадлежност: бюрократична (държавен чиновник) и гилдийна (интелектуалец-журналист). Само че първата го прави отговорник по контрола в среда, където все още няма достатъчно свобода за контролиране, а втората, в българския си контекст, е оксиморон. За последното ще стане дума и по-нататък.

Ето например, според него ролята на истинската журналистика във взаимоотношението й със социалния живот и език е не да ги описва, отразява или поне регистрира, а да осъществява сублимацията им на по-високо ниво:

"Коригирането на този вид ежедневна опитност става чрез професионално ангажирани дискурси, които се разполагат не в биографично, а в културно пространство, какъвто е журналистическият дискурс. Той охранява индивида не като проявява публично мотивациите на неговата телесна наличност, а като ги сублимира; като езиково нормира търпимостта към другия; като върши работата на свободата не като принципно отрицание на дискурса, а като негова конкретна цел."

Тук интелектуалецът у Лозанов пак е сподавил журналиста. Очертаните неща са съществуващи, възможни или желателни аспекти на журналистическия дискурс. Те обаче едва ли са дефинитивни за него, едва ли го определят като такъв, и в този смисъл разгърнатата идея за журналистическата практика буди недоумение. Тя се съотнася по-скоро със салонната журналистика от ХVIII и първата половина на ХIХ в., когато журналистът е задължително ментор-интелектуалец, а журналистиката е неотделим жанр от литературата. Това е времето преди масовата грамотност и масовия пазар. Тогава информацията е текла по тесни канали и е била съсредоточена в малко на брой образовани индивиди, чието поведение е било като на упълномощени носители на колективния ум и памет. В края на ХIХ в. обаче ситуацията е друга и неин резултат е популярната преса, която по презумпция информира, а не откроява автори и не държи на връзката си с литературата⁴. Тя търси разширяване на пазара си и затова често залага на скандалния факт или сензацията. Според едно изказване на вестникарския магнат от началото на века Уилям Рандолф Хърст, който с всичките си кусури явно си е разбирал от работата, "новина е това, което на някой много му се иска да не отпечаташ - останалото са реклами".

Думата "пазар" все още не е изличила в публичното ни пространство всичките си унаследени петна. Но истината, която рано или късно ще трябва да се приеме, е, че няма друг начин да се остойности значимото в една национална култура, освен чрез съизмерване - или дори конфликт - с наличния развит пазар. Затова той е малък проблем в сравнение, да речем, с отсъствието му или пък със системната нагласа срещу него. Защото алтернатива му е например държавната поръчка, салонът, системата на спуснатите отгоре стойности, културбюрокрацията. Тоест, българският рецидив.

4.

Реториката на Кьосев и Лозанов не виси в утопично пространство, но не се изчерпва и само със стратегиите си из настоящето. Тя не по-малко силно предявява претенциите си над една традиционна репутация, която у нас открай време се отъждествява със запазените права на интелектуалеца над медийното пространство. Тази репутация е свързана и със съответната традиционна маска.

Ролята, с която интелектуалецът у нас⁵ традиционно се идентифицира, е малко парадоксално поставена. Показната й страна е олицетворение на онеправдано безвластие. Той поставя себе си като просветен радикал, който внася от престижната чужбина редки знания, но бива неразбран, неприет и неоценен от тукашната груба и проста среда. Задният план е по-друг: това са стратегиите, чрез които същият трупа символен капитал и удържа категоричната си власт над националното културпространство. А тази власт в някакъв смисъл е наистина категорична. Защото самата България - и създаването й, и днешното й състояние - е рожба повече или по-малко на интелектуален проект, а интелектуалецът е отчасти ощетен, отчасти разглезен от наследения си резонанс с околната среда.

Тук разликата тече между по-големи територии - между традициите в Източна и Западна Европа. Почти до края на ХIХ в. икономическото развитие в Западна Европа се осъществява фактически без помощта на интелектуалци (Шилс 1972: 425). Осъществява го средната класа, "буржоазията". Индустриализацията, разгръщането на свободния пазар и тя са три аспекта на едно процесуално явление, чиито последствия днес познаваме под събирателното понятие "демокрация". Интелектуалецът тук, поне в специфичната му роля, отсъства от дейната картина. Вярно, съществуват фигури като Русо и Адам Смит през ХVІІІ в., както и Карлайл и Мил през ХІХ в. Но те, първо, са източници просто на идеи, които с известно отстояние във времето са служели за коректив на постоянно ставащото - икономически, социален, морален и пр. Контролът в тази социална регулация идва след явлението, корективът - след простъпката. Второ (и резултантно от първото), интелектуалците в Западна Европа, макар иначе да споделят приблизително общ пакет стойности с колегите си на изток - дори днес например не всички приемат бизнесетоса, - никога не са добивали облика на класа преди 60-те години на ХХ в. (Херц 1951: 13)⁶. Докато в нашия регион положението е отклонено в малко по-друга посока.

Социологът Едуард Шилс има интересни наблюдения върху някои страни с неотдавнашна независимост, чиято историческа практика се оказва, че в къс план доста наподобява нашата. Във формообразуващите процеси на Индия, Индонезия, Бирма, Малайзия, Гана и Цейлон, твърди той, идеологията предшества икономиката. Националните им икономики фактически са развити от чужденци. Родната индустриализация тръгва от хора, учили в европейски колежи и университети, но между тях малцина имат техническо или икономическо образование. Дори това обаче не е решаващото. Тези инициатори на нации донасят знания за статуквото на развитите държавни системи, но не донасят аналогичен обем знания за процесите, които са формирали това статукво, или пък вяра, че тези процеси са необходими и в собствения им геополитически контекст. Докато в Западна Европа развитието се осъществява по най-неинтелектуалния начин - чрез свободен пазар, - те, връщайки се, налагат разбирането, че за индустриалния прогрес на страните им са необходими преди всичко планиране, пряка държавна намеса, дирижирано приложение на научни методи. Шилс заключава:

"Може би никога по-рано в историята интелектуалците не са имали такива отговорности, както и такива шансове да упражняват власт и инициатива в централните институции на своите общества." (Шилс 1972: 427).

Той не е прав в едно. Азия и Африка през ХХ в. само повтарят модела на Източна Европа, отработван през ХVІІI-ХIХ в., без колонизацията. Най-старият му образец е руският, на който самите ние сме плод. Още Петър I задава двата параметъра на емблематичното преустройство, които по един любопитен начин остават валидни до ден-днешен в целия източноевропейски регион: (1) модернизация по европейски образец, и (2) служба на държавата. Модернизацията той разбира в плана на военните, техническите и търговските нововъведения, а службата - в плана на своеобразна бюрократична теология. Пръв отъждествява Русия с руската държава и сам се обявява за пръв неин слуга, изисквайки същото по всички стъпала надолу в административната йерархия.

Тук идва другият важен момент. От реформите особено пострадват представителите на благородническото съсловие (дворяните), които губят правото да предават по наследство статута си и го запазват само по отношение на собствеността. Но и с нея е можело да се разделят при отказ да изпълнят някоя държавна повинност (обикновено военна или военно-административна). Само дисциплината в това отношение е можела да ги предпази от резки социални беди, но тук пък е изниквал друг проблем. Тези повинности стават основният фактор на социалната динамика. Дворяните придобиват задължението, а хората с по-ниско потекло - правото да ги изпълняват: първите, за да запазят дворянския си статут, вторите - евентуално за да го придобият.

В резултат на тези реформи, които фактически отнемат властта на статутното съсловие и я прехвърлят в ръцете на държавната бюрокрация, руското дворянство се превръща в класа на номади - елитни, но все пак номади. От 15-годишна възраст нататък животът им на практика протича в странстване от гарнизон в гарнизон (Пушкин в "Капитанска дъщеря" и Лермонтов в "Герой на нашето време" фиксират късния етап на това социално статукво), като са можели да се връщат в имотите си само по време на отпуска. Така, за разлика от западноевропейския си колега, дворянинът е бил откъснат от собствеността си (и въобще от икономическия си интерес) и подхвърлен на милостта на държавата. От това, в съчетанието му и с крепостническата система, произтичат няколко следствия с трайно въздействие върху регулацията на социалните стойности: раболепието пред бюрокрацията; бедното и примитивно селско стопанство (съчетано, разбира се, и със слаба индустриализация, поради липсата на по-широка социална мобилност); образуването на интелигенцията и обособяването й в класа.

Това последното е интересен резултат от съчетанието на обстоятелствата. Липсата на устойчив икономически капитал кара дворянството да заложи особено много върху трупането на културен капитал: Марк Раеф пише, че в дворянските кръгове западноевропейското образование става белег на знатност (Раеф 1966: 55). Получава се така, че поради липса на условия за технократско мислене, което изисква предварително уседнало профилиране, образованите кръгове в Русия се хуманитаризират. Идеологията измества практиката, общочовешките ценности и литературата изместват професионалната проблематика и техниката.

Вярно, военната служба на дворянството крие и добри страни. В армията се изучават модерни точни науки като математика, архитектура, политическа икономия, право, навигация, езици. Това знание създава у носителите си чувство за елитарност, а и за национална мисия - най-образованата фактически прослойка е била впрегната в служба на държавата, и то тъкмо по охраната й. Интелектуалецът като държавен съюзник и подведомственик, служител на държавния контрол, своего рода отговорник по символната охрана на властта, бодигард на националния културен капитал - това е основен рецидив на източноевропейския социален модел. Тези предимства, които руската дворянска интелигенция получава, компенсират в съзнанието й чергарския начин на живот по границите на системата и не случайно недоволствата й са свързани по-скоро с необходимостта от олекотяване на повинността, а не с премахването й. Освен статута, който бездруго притежават, военните единствени получават европейско образование и култура, пътуват из чужди земи, разширяват кръгозора си. Разликата между тях и уседналото руско помешчичество се усеща едва ли не като разлика между цивилизационни етапи. Налага се манталитетната нагласа, че щом си на военна служба, значи си образован и прогресивен, получаваш държавна заплата и си упълномощен да учиш другите - ставаш едновременно извисен и чужд, първи в системата и външен спрямо системата, консерватор на ръба на радикалната напредничавост и радикал на ръба на консервативния морално-радетелски етос. Раеф допълва нещо много симптоматично:

"Военната служба лишава от културни корени, а това не се изчерпва само с откъсване от природата и селото - това явление на съвременната урбанизация... На френския благородник например животът в областния град или в столицата е предлагал просто по-интензивно и удовлетворително изживяване на нормалния му културен стереотип; за руския благородник същото е означавало тотална смяна на стереотипа. Облеклото и говорът, действията и нормите на поведение се сменят, имитирайки повече или по-малко успешно западноевропейски образци." (Раеф 1966: 74).

5.

Правя тази дълга екскурзия встрани от темата, защото конструирането на българската интелигенция, а оттам и на интелектуалния манталитет, има доста преки влияния и следователно общи черти с модела на руската⁷. Преобладаващата част от известните ни възрожденци са руски възпитаници. Освен това, руско-турската война от 1877-78 г. и последвалата руска окупация вкарват в току-що създадената страна, чрез офицерския контингент, представители точно на дворянската интелигенция, които служат за обект на имитация от страна на по-образованите българи (маниери, мода, понякога ерудиция) и на обожание от страна на по-необразованите, които виждат в униформите и поведението им по-високи емблеми на властта от тези у турските им предшественици. А и не на последно по значение място, руската администрация послужва като модел за изграждането на българската.

Общият контекст е следният. Ако западноевропейският социално-еволюционен модел се отъждествява с демокрацията и пазара, източноевропейският се отъждествява с европеизацията. Европеизацията обаче се оказва не процес на развитие, а състояние на системата, нейна същност, формула на разпределението на властта. Тя е условие за задържането на статуквото и няма нищо общо със заявената си промяна към прогресивно по-добро. За нуждите на властовото самовъзпроизводство връзката с "Европа" е сакрализирана, теологизирана. "Европа" е винаги вън от нас, безкрайно далече и с неустановена форма, поради което дадена родна интелектуална група поема функцията по преноса й у нас. "Европа", тоест, е фалшивият център на родната символна система. Тя заема в някакъв смисъл бившето място на Бог, хоризонтализира го в геополитическото пространство и го утилизира, запазвайки същевременно сакралната му несменяемост. И не случайно. Защото несменяемостта на корифея-авторитет гарантира несменяемостта и безусловната компетенция на родните му внедрители и разпространители.

Като политико-икономически факт европеизацията у нас идва след като вече е била що-годе затвърдена като културен модел. Всъщност "у нас" е млад топос в сравнение с нея. Тя е връстница не на държавата, а на идеята за държавата. Нейно тяло са спорадичните литературни и модни въплъщения отпреди Освобождението, утопичните представи на възрожденците, плановете на руските стратези в интервала между 1769⁸ и 1878 г., дебатите на европейските политици от Кримската война до Берлинския конгрес. Държавата е междинна спирка по трасето й. Погледнато от друг ъгъл, България съществува отпреди себе си, културният й капитал (училища, църкви, вестници, книги, документи, фолклор и пр.) е налице, когато още не са се появили реалните очертания на политическия и икономическия - механизмите на властта и производството. Дори историята й е в общи линии готова няколко години преди началото й (основополагащите текстове на професорите Дринов и Иречек са писани през първата половина на 70-те години) и с времето, вече като държавно-педагогическа практика, логично добива вида на странно съчетание между минало и бъдеще, регистрация и проект, документ и мит.

Всичко това мотивира особеностите в организацията и поведението на държавата след Сан-Стефанския мирен договор: преди всичко функционирането й отчасти като реален политически субект, отчасти като мисловен конструкт. Тя се разгръща повече като идеологическа, отколкото като икономическа система, движещи думи са й "мисия", "завет", "идеал", основен акцент във външната й политика е присъединяването на Източна Румелия, а след това и на Македония. И докато първото успява, макар и с цената на деветгодишна изолация от Европа и света, второто рецидивира в серия от провали, носи отговорност за огромна част от бедите за страната и генерира една доста изкривена стойностна регулация. В съответствие с нея културният капитал остава доминиращ спрямо икономическия - основа, с която последният е длъжен да се съобразява - и е най-сигурната стартова позиция за трупане на личен престиж, т.е. символен капитал. Оттук и специалната конюнктурна функция на интелектуалеца, който обикновено удържа победа над предприемача в социалното пространство.

За това положение решаващи са три дисбаланса в социокултурното пространство. Първият е между малцината образовани и гъстата неграмотна маса на останалото население. Той е наследство от Османската империя, която допуска етноосъзнато образование на територията си едновременно със светското - едва през ХІХ в., когато започва да се трансформира от империя в национална държава⁹. Вторият е между хуманитаристите и технократите сред образованите. Този дисбаланс насища средата с минимум професионална прагматика и максимум идеология. Третият е между липсата на устойчива етнонационална традиция и необходимостта от такава. В контекста на враждебното политическо съседство и собствената си отскорошност държавата неизбежно търси начини да изгради вътрешна спойка и унификация. Трябват й етническа обособеност и хомогенност, древна история, литературна класика. Където може, тя ги регенерира, където може, ги генерира.

В тази стойностна икономия интелектуалецът играе специфична роля. Дринов институционализира Паисий и едва след него Паисий създава българското възраждане. Иречек приема идеите на Дринов и ги разгръща в своята "История", която очертава основните моменти и акценти във всички следващи трудове и учебници от жанра. Иван Шишманов проектира създадения пантеон от имена и стойности върху високия европейски Ренесанс, Боян Пенев картографира кажи-речи до последната тревичка литературното поле и го прикачва в целия му размер към Шишмановия проект, Михаил Арнаудов картографира всичко останало. Интелектуалецът-хуманитарист в нашия контекст почти неизбежно е гравитирал към държавата, защото с нея всъщност са се привличали взаимно. Той е част от нея, традиционно е приобщен към каузата й. Като създател и пазител на основния дял от символния й капитал (културният), той прави всичко друго, освен пряко да я управлява. А дори тук има изключения в последното десетилетие преди социализма.

Тази негова функция разкрива двойствената му същност на радикален консерватор и консервативен радикал. Традиционно му е поверен емблематичният сектор от властта (докато политиците и военните движат механизма й) и може вътре в рамките му да си прикачи каквото и да е название. Създава културно настояще и историческо минало на държавата, а което не създава, внася го от Европа и поема отразен дял от непогрешимостта й в собствената си репутация. Работата му е всъщност да отговаря за въпросите на вечността в централното управление.

В работата си по въпросите на легитимната вечност интелектуалецът има естествени съюзници с близки емблематични цели до неговите. Традиционно това са изпълнителната интелигенция (преподавателите, които разпространяват регламентираната отгоре вечност по каналите на образователната система) и творческата интелигенция (писатели, художници, музиканти, актьори и пр.), но сравнително по-рядко техническата, освен ако няма хуманитарно хоби. През последните 40-50 години към тях се прибавиха и спортистите. Тези категории, разбира се, не са абсолютни, а се преливат по границите си, макар и в различна степен. Най-чести са комбинациите между интелектуалци и писатели¹⁰, по-редки са между писатели и спортисти, а най-редки - между интелектуалци и спортисти, макар че и това го е имало през последните години¹¹. Тъй или иначе, по принцип това са все социални жанрове, професионализирани групи, които емблематизират държавата и обикновено се самоизживяват като нейни емисари или министри.

Най-близка е като че ли връзката с писателите, поради общата медия (писменото слово) и общата функция (създаването на културен капитал и трансформацията му в макросимволен). Всъщност в цялата тази емблематична номенклатура писателите заемат междинно място между изпълнителната интелигенция и интелектуалците. По култура и манталитет те се родеят (понякога дори не без усилие) по-скоро с първата, но като създатели на капитал от особено централно значение, гравитират към вторите.

Примери за тези тенденции в подреждането на социокултурни структури и стойности има много. До 1944 г. е всеизвестна гравитацията на писатели около авторитетни интелектуални фигури на отговорни постове в политиката и образованието или около възлови институции като Софийския университет, Народната библиотека и Министерството на просветата - където има шанс да се заеме поредната синекурна длъжност, без да се излиза от територията на гилдията. Практиката е до такава степен масова, че писателската гъстота на квадратен метър канцелария достига понякога конфликтни размери. Ето характерен пасаж от спомените на Стилиян Чилингиров:

"Няколко месеца след тази студентска среща ние двамата с Кирил Христов свършихме Висшето училище и зачакахме от Ив. Шишманов, тогава министър на народното просвещение, своето назначение. Най-сетне то дойде: Кирил назначаваха учител в І мъжка гимназия и го командироваха на занятие в Народната библиотека, а мене - във ІІ мъжка гимназия и ме командироваха в Университетската библиотека. Кирил изпадна в паника: да иде да служи ведно с Пенчо Славейков!... Но тая несъобразителност на министерството скоро беше отменена. За отменението й настоявахме и ние двама. Местата ни бяха разменени: Кирил отиде в Университетската библиотека, а пък аз - в Народната." (Сборник 1969: 61-62).

Ситуацията е отчасти обусловена и от вече наличното административно-стойностно статукво. Първо, разликата между център и периферия в националната ни култура е по онова време особено голяма и култивираните хора са почти изцяло сгъстени около центъра на София. Второ и по-важно, за да участваш в разпределението на културната власт трябва да бъдеш постоянно в разпределителния център. Тази регулация е валидна и до днес. На нея се дължи постоянното нежелание на писателите (а и на интелектуалците) да се раздалечават на голямо разстояние помежду си, пък и да участват в сериозни взаимни противоречия извън дребния конфликт "на чашка". Водещ мотив в такива случаи е страхът на всеки един от тях да не наруши неписаните правила на споената гилдия и да не изпадне от номенклатурата на вечността. Този страх рязко надвишава по значение евентуалния страх например от липса на читателска публика¹². Защото инерцията в разпределението на родните културни стойности нормативизира не само имената и продукцията им, но и избора на читателя, избор дълбоко опосредстван чрез тромавата и все още доста централизирана регулация на образователната система.

Съзнанието, че не могат да изпълняват функцията си по създаването и опазването на своя капитал от вечност, без да се легитимират чрез представително литературно творчество, кара интелектуалците постоянно да придърпват писателите към себе си, почти до точката на пълната идентификация. Голяма част от тях сами пишат поезия или белетристика (професорите Иван Шишманов и Беньо Цонев имат публикувани стихове). Сближението се осъществява и по линията на административния регламент. След женитбата си Светослав Минков постъпва на характерната служба библиотекар в Българска земеделска банка, като обещава на жена си и майка си, че ще издържи останалите си изпити в Свободния университет. Но не изпълнява обещаното, защото междувременно държавата признава висше образование на писателите библиотекари, без да са карали семестри и изпити (Сборник 1973: 274)¹³. Две-три десетилетия по-късно, току-що нашумелият поет Иван Радоев получава ултиматум от университетския си професор да избира между вечното студентство и мястото в класиката и избира по понятни причини второто - по-престижно е да си сред собствениците на културен капитал, отколкото сред потребителите на такъв.

Не трябва да забравяме и макромедията, която двете категории споделят: писмения език, правописа, който е интересен продукт, особено във варианта си отпреди 1946 г. Замисълът му е да обединява разносъставния етнически релеф на страната и да го отгражда от този на други съседни страни (като сръбския например). С трудния си, изявено книжен характер той на практика допълнително раздалечава образованите от необразованите и спомага за внушаването на идеята, че езикът е по-скоро произведение на изкуството, а не комуникационно средство. Тази нагласа на остойностяване сближава още повече интелектуалеца и писателя, като придава на първия малко творческа патина, а втория приближава до контекста на знанието и мъдростта.

През 1944-1989 г. медиите преминават под властта на извисен държавен център, който се старае чрез тях да тотализира идеологическото пространство, да уеднакви изповядваните идеологии и въобще територията на споделеното знание. По този начин държавата окупира цялото публично пространство и от тази база атакува личните пространства на индивидите. До значителна степен тя наистина успява да ги колективизира, но не точно във формата, която е предпочитала. На стратегиите й обикновеният индивид отвръща с единствено възможната пасивна съпротивителна тактика: затваря се в себе си и потърсва опора в малки битови колективи, където единствено добива възможност да се отпусне и да говори що-годе искрено. Това обстоятелство задържа българското общество в микроклетъчна структура, която го остойностява предимно в семеен план (другите са врагове, само роднините са приятели) и до голяма степен обяснява разгръщането на клановия тип корупция през 90-те години.

По време на този режим властовите роли на интелектуалеца и писателя своеобразно се разменят. Поради това, че завладява стопроцентово контрола над медиите и изтласква формите на идеологическите различия в сферата на устното разпространение, държавата се конструира още по-категорично като интелектуален проект, в смисъл че на реалността се отрежда все по-задължителната роля да следва идеологията. Но функциите по опазването, развитието и рекламата на проекта се прехвърлят в ръцете на писателите. Съюзът на писателите се издига през този период до ранга на министерство по въпросите на държавната реклама и емблематика. Интелектуалците за сметка на това получават, особено през 80-те години, доста солидна автономия в рамките на специализираните си академични издания.

6.

Промяната в края на 1989 г. може да се тълкува, според плана на разглеждането, като освобождение на интелектуалците от дългогодишния идеен и медиен контрол. Това беше в общи линии тълкуванието на самата им гилдия. Но за да довърша коментара си, ми е нужно да въведа на медийната сцена друг герой - традиционният враг на интелектуалеца у нас, журналистът. Двамата са всъщност културно съвместими и в регламента на една що-годе демократична система не би следвало да са антиподи. Първият завежда вечността в социокултурното пространство, вторият - актуалността. Първият съществува на базата на ценностно възпроизводство и се идентифицира с кредото, че променливостта на информацията е привидна, а вторият разчита на постоянното информационно опресняване.

Ситуацията в традицията на българската култура обаче е малко по-друга. Тя е пак свързана с обстоятелството, че България, в качеството си на сравнително нова държава, е интелектуален проект: проект по модела на други проекти, замисъл преди реалността и контрол вместо свобода. Тази ценностна регулация отрежда на фигурите на вечността рязко предимство пред тези на актуалността. Вторите всъщност са максимално подчинени на първите. Оттук, историята на отношенията между интелектуалците и журналистите е история на един неравностоен конфликт, в който интелектуалците обикновено надделяват, а журналистите поне си запазват удовлетворението, че оцеляват. Независимата журналистика, освен това, е традиционен враг на политическата власт, защото подлага на риск трайността на управлението й, а в нашия конкретен случай е не по-малък враг и на интелектуално-литературната власт: заради професионалната си склонност да оспорва фигурите на вечността.

Примерите за това са налице и много на брой. Достатъчно е да споменем цялата родна белетристична традиция от Вазов насам, която дежурно хули вестникарите, вестникарството и вестниците като въплъщение на най-ниското ниво в йерархията на социалните реализации. Политическата власт също не ги жали: закрива или цензурира изданията им, в особено невротични политически моменти ги затваря или застрелва. От Народния съд през 1945 г. и през целия по-нататъшен период съсловието на журналистите си изпаща много по-тежко от това на писателите, а и от това на интелектуалците, колкото и последните да са изтласкани в политическия миманс. Проблемът е, че на журналиста, за да си остане журналист, се налага да прави рязко повече компромиси със себе си отколкото на интелектуалеца, за да си остане интелектуалец. Социалистическата система воюва най-отявлено с актуалността и реалното потребление, чиито съюзници са били винаги журналистите, и в същото време толерира спуснатата отгоре поръчка, заплата и естетика, които са привличали системно интелектуалците. В българската социокултурна традиция кандидатите за вечност и вертикално планиране са били немалко, и на всички тях им е пречела в най-голяма степен актуалността.

Този рецидив си има няколко бележити изключения, а именно журналисти, които участват в изграждането на известната ни до днес държавна символика. На първо и почти единствено място това е Захари Стоянов. През първите години след Освобождението той е отявлено полемизиращ и партизанстващ журналист, който в същото време активно създава национални символи. Двамата с Вазов впрочем са антиподна двойка още от втората половина на 1878 г., когато Вазов явно възприема родните държавни стойности единствено в контекста на руско-имперските: стихосбирката му "Избавление" съдържа заглавията "Ода на императора Александър I", "Николай Николаевич", "Царят в Свищов", "Царят в Бяла" и малко по-егалитарното "Здравствуйте, братушки!" Същата година през юли Захари Стоянов обсъжда със Стамболов в къщата на баба Тонка в Русе издаването на литографирани портрети на апостолите от Априлското въстание (Обретенов 1988: 222), през 1881 г. публикува във в. "Работник" (бр. 28 от 29.IV.) текста "Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си", в който става дума за смъртта на Ангел Кънчев, Левски, братя Жекови, Тано Пеев, Кочо Чистеменски, Георги Икономов, Волов, Каблешков, Бенковски, и с него вдъхновява по-късно Вазов да напише "Епопея на забравените" (Шишманов 1976: 232). Той прави и други неща от този род: организира вечеринки в памет на покойни възрожденци (напр. на Любен Каравелов), настоява в дописки до разни административни инстанции да се честват годишнини от събития, свързани с освобождението на България, организира паметни шествия. Своеобразен апотеоз в тази негова дейност е издаването на "Записки по българските въстания".

Това, разбира се, е епизод от един кратък период, в който минало и настояще са били много близко помежду си. Журналистът не е опровергавал жанрово интелектуалеца-историк, защото историята в онзи момент не е съществувала, а се е канонизирала. Сам той е един от основните й канонизатори, а е и сред участниците в нея. И същевременно, не случайно е канонизиран няколко десетилетия след смъртта си. Има, разбира се, съвсем конкретни политически причини за това, но не са само те. Нужно е било явно и да мине време, за да се изтрие патината на актуалността от книгата му и тя да заизглежда като история, да се изличи следата, оставена точно от журналиста. Така вече е било възможно да се състои приобщението му.

Разбира се, нямам намерение да изобразявам българската независима журналистика като пантеон на невинните жертви. Част от интелектуалните (и съюзните им) атаки са обусловени от късния етап, в който тя реално се развива - краят на ХІХ в. Защото хронично й липсва общо минало с литературата, каквото има налице в елитна Европа. Нашата журналистика тръгва от 1878 г. в една хроникьорско-партизанска посока, като често пъти гравитира към по-големите пари, които може да получи, или към по-големия страх, който може да й бъде внушен. Има и стартови изключения, като например редактирания от Иречек "Български глас" (1879), и все пак те си остават изключения. Но това се разгръща и в останалата част от развития свят, затова явлението не е в исторически план скандално. То прилича по-скоро на примитивен етап от еволюцията на свободното гражданско мнение.

Свободите на независимата преса биват често ограничавани, но до 1944 г. никой не поема отговорността да ги спре изцяло. Интелектуалците воюват с нея по други начини. Първо, те имат предимството, че поради естеството на жанровата параметрика могат да навлязат в нейна територия, докато за нея същото движение в обратна посока е изключено. Второ, съюзници са на държавата и ползват символния й капитал като инструмент за въздействие. Трето, принадлежи им системата на образованието, а заедно с нея следователно и територията на споделеното популярно знание. А на този обем от знание самата журналистика извънредно много разчита, за да възпроизвежда желан и очакван от публиката материал.

В резултат се получава следното. Българският интелектуален проект постоянно атакува актуалната журналистика с фигури на вечността и я насища с такива. Патриотизмът и българоцентризмът са идеологеми, които не се подлагат на съмнение. Самата младост на държавата създава жажда за традиции и в резултат честа склонност да се търсят такива къде ли не, а евентуалните намерени достойнства да се свръхразхвалват. Едно от най-несменяемите явления в ежедневната преса са Ботев и Левски, които редовно се появяват на рождените и смъртните си дати със строги, втренчени лица и с реплика под рисунката в смисъл че народът се е оказал недостоен за делата и надеждите им. В. "Мир" на Народната партия от 1894 г. нататък предлага пантеонна хроника на Вазовото ежедневие. През 1912 г. в. "Пряпорец" в продължение на цял месец отбелязва Пенчо-Славейковата смърт. Това, разбира се, се корени най-вече в някои налични отношения, но е вярно и че пространството на писменото слово у нас демонстрира повишена жажда за вечност - вероятно поради спотаения страх на текстовете, че ако не се наситят с вечност, реалността ще ги засипе с фигурите на актуалността.

7.

В статията си от 1992 г. "Пазарът и медиите: промяната в Източна Европа" Чарлз Досън (1992) повдига въпроса за два реални проблема, стоящи пред медиите в новите демокрации: икономически (монополът над печата и разпространението) и интелектуален ("неизбежно нравоучителна вместо информативна журналистика, неясни взаимоотношения между медиите и правителствата"). Първият е сред механизмите по удържането и на българската културна централизация, вторият е сред резултатите й. И двата са следствие от държавния контрол над културния капитал. Този контрол неизбежно придърпва интелектуалците към подножието на централната власт, където ги обособява в херметична гилдия от отговорници за конструирането и разпространението на държавната емблематика. Те отговарят фактически за един фиксиран капитал от национални символи, опакован в стойностния модус на европеизацията, която само през периода на социализма е била сменяна с нещо друго, и то не много по-различно: с русификация, т.е. с опосредствана европеизация. Модусът датира отдавна. Очертанията, стилистиката на ефекта, а и по-широкият му контекст се разпознават още в османско време, когато на възрожденците им е било трудно да обяснят на някоя неутрална инстанция защо ратуват за отцепване от Османската империя, след като империята също като тях оповестява през ХIХ в. европеизацията за своя приоритетна цел.

На този модус се дължи ритуализацията на българския културен внос, която минава като червена нишка през цялата ни нова история и фактически ползва европеизацията като станиолената фасада на културния ни изолационизъм. Историята показва, че зад привидното новаторство обикновено се крие група, опитваща се да играе ролята на културна митница и да контролира ако не всички факти, то поне остойностяването им. Такава една група се подсигурява двойно срещу неуспех, преграждайки максимално шанса за обратна връзка, критика или алтернативно мнение: тя (1) легитимира себе си чрез сакрално външен стандарт и (2) използва заварения бюрократичен абсолютизъм като ракета носител за удържането и упражняването на властта си.

Тази икономия на отношението "държава-интелектуалци-публика" подсказва, че политическата промяна през 1989 г. донесе основно освобождение не толкова на интелектуалците, колкото на журналистите. Първите, вярно, получиха липсващия си процент идеологическа свобода. Загубиха обаче патента си върху остойностяването на медийното поле, в което от позицията на високата култура властваха чрез стратегиите ако не пряко на официозната идеология, то поне на тайния й методологически съюзник - високата култура, с нейните параметри: изискания вкус, авторитетния подбор, гениалното творчество и пр. И свиваха медийното поле до прояви или епитети, спрегаеми само в техния смисъл.

Журналистите за разлика от тях получиха рязко повече чрез новата възможност за пазарен контакт с реална публика. Получиха всъщност себе си. Но по този начин се оказа, че притежават правата на територия, която интелектуалците са свикнали да приемат за своя, но без да са способни за момента да я удържат срещу нашествие отвън. Затова конфликтът е естествен. Журналистите се стараят да печелят повече и по-влиятелна публика, докато жанровите интелектуалци се опитват да девалидизират мненията и медиите им, за да върнат в употреба загубените си предимства. Както например за А. Кьосев независимата преса е жълта, а за Г. Лозанов е жълточервена. Да й признаят някаква валидност и оттам стойност би означавало за тях да рискуват гилдиен статут. Затова изкуствено елементаризират явлението и проблема, отказвайки да излязат от инерцията да се налага предварително завършен модел, собствен или внесен, върху реалността.

В едно социално пространство можеш да си изясниш доста добре принципа на групиранията и прегрупиранията, ако просто вкараш нов елемент и видиш в какви взаимоотношения ще влезе. В този план, характерна е реакцията на двете прослойки към чалгата. Жанровите интелектуалци инстинктивно образуват кръгова отбрана и по статичните си позиции се въплъщават реторично в санитари на духа или оплаквачи на кончината му. Журналистите пък обикновено се маскират зад добродушно снизходителни маски или зад по-популистки прототипи като балканския здравеняк, на който нищо улично не е чуждо.

В нормална ситуация двете мнения не би трябвало въобще да се сблъскват, а да се разминават като черните и белите офицери в шахмата. Интелектуалците обаче, както споменах, имат инерцията да ревнуват масмедийна територия, доскоро гъсто населена с фигури на вечността. Традиционният й образ, с който са свикнали те, се отличава със стриктна регулация на публичните гласове. Базата в нея е мълчанието, заредено същевременно с очакване, че отделни идейни лидери са упълномощени да вземат отношение към общоизвестното за деня. В този план медиите често пъти биват натоварени със свръхзначение - не като изразители, а като заместители на гражданската позиция и гражданското общество.

"Медиите-вместо-или-поне-над-реалността" е типично българска социална структура, независимо от гъделичкащите суетата реплики към Бодрияр, които могат да се съзрат в нея. Именно затова независимата преса, по думите на Ивайло Знеполски, "непрекъснато е обвинявана в липсата на отговорно национално поведение, в подклаждането на психози, които подронват доверието в институциите, управлението и отделни ръководни фигури" (Знеполски 1997: 28). На нея всъщност й се приписва по инерция състояние на споеност и надпазарен дълг, характерно по-скоро, поне по дефиниция, за държавни институции.

Ще разкажа в тази връзка един случай, на който лично присъствах. През ноември 1989 г., още преди първия голям митинг на опозицията при храм-паметника "Александър Невски", се състоя друг митинг, малко по-малък, на който по-късно се позоваваха мимоходом като на "казионния". Повод беше свалянето на Тодор Живков от поста му, което се беше излъчило и по телевизията. Спомням си една позитивно възбудена тълпа, която, в очакване да види героите детронатори, вдигаше лозунги за оставките на Йотов, Панев и Дойнов, скандираше според случая "браво" или "ууу", освирка бързо Павел Матев, който, вероятно в плен на самозаблудата, че да си поет значи да си ритуално конферансие по импровизираните площадни церемонии, бе посегнал пръв към микрофона, аплодира в следващия миг генерал Добри Джуров заради разнеслите се слухове, че е имал решаващ принос във вътрешното гласуване срещу диктатора, изслуша серия ораторски патетики и се понесе пак с лозунги и възгласи по тогавашния "Руски" в посока към "Витоша" и оттам към НДК. Много точно помня две от нещата, които се скандираха специално в последната част на трасето. Най-напред край Съдебната палата се поде "Къде си, Кеворк? Къде си, Кеворк?" И 300-400 метра по-нататък, когато в далечината се открои първата организирана милиция - "Гор-ба-чов! Гор-ба-чов!"

Между Съдебната палата и тв журналиста Кеворк Кеворкян нямаше, разбира се, необходима връзка, освен вероятно някакво институционално равенство, за миг пребягало през гората от значения. Иначе митингът в определен смисъл наистина беше казионен. Просто не беше на опозицията. А не беше на опозицията, защото опозиция още нямаше. Никой не беше успял да предложи на публиката каквато и да е групова, идейна или митологична ниша за лека самоидентификация и тя не притежаваше удобни форми, в които да се влее. Може би тъкмо заради плазменото си състояние, в разстояние само на час - час и половина тя сбърка поне в два пункта спрямо практичната знаковост на нещата: предпочете генерала пред поета, а после ги смени и двамата с журналист. А накрая, с инстинкта на Хитър Петър, не пропусна да се позове на съветски легитимиращ пример в опит да избегне санкциониране от страна на властта.

Защо точно журналист и защо точно Кеворкян? Защото по улиците вървеше телевизионна публика, потомствено залепена за столовете си. Тя явно имаше желания и възгледи, но тъй като традицията й заповядваше да стои в анонимно мълчание, в случая търсеше идеен лидер, който да заяви в публичното пространство какво точно й е необходимо. Реакцията й към него, интересно, беше точно като към национално отговорна, аналогична на Съдебната палата фигура, която обаче съсредоточава в себе си не държавното, а общественото мнение, цялото обществено мнение наведнъж. Скандирайки името му, публиката се позоваваше не точно на "нашия човек от екрана", а на "нашия човек горе". В съзнанието й се визираше възможна борба някъде по високите етажи на властта - където единствено може да са и публичното пространство, и борбата - и в момента се радваше на получения шанс да се оповести за съюзник на една от страните.

8.

Социалният статут на интелектуалците, особено в България, в момента е много неизяснен и ги кара в самовъзприятията си да варират между всичкото и нищото. От една страна, в полза на перспективността им говорят теории като тази на Даниъл Бел, който твърди в "Идването на постиндустриалното общество", че технократът и ученият полека-лека изместват от рампата на социалното пространство индустриалеца, правителствата все повече се осланят на планирането за сметка на свободния пазар, теоретичното знание измества по важност приложното, а университетът на свой ред измества фирмата като централна обществена институция. Същевременно обаче, въпреки Бел, с разпада на социалистическата система падна рязко (и то в общосветовен план) публичният статут на хуманитарния интелектуалец. И не на последно място, с масовизацията на образованието и разпространението на електронните масмедии образованието може - и все по-лесно ще може - да се постига по много начини, без да е задължително да минава през упълномощени за доставката и подпечатването му лица. Новата социална икономия просто налага образованието да не се ограничава само с училището, а да е постоянен процес на самоинформиране. В този процес нарастваща роля играе - и ще играе - неизбежно и пресата. Разбира се, заедно с останалите масмедии.

В тази постановка на нещата лично аз не виждам голяма перспектива за жанровия интелектуалец. Защото тенденцията е образованието да става все по-функционален, а не абсолютен капитал като традиционния, който да е податлив на съсредоточаване в конкретни ръце и глави. Дори сегашният емблематичен контекст, в който той между другото охотно участва, издава едно негово низходящо развитие от носител на знание към носител на признание, едно изпразване от органика и изпълване с чиста медийност: нещо като жертване на лексиката заради синтаксиса, ако направим граматическа аналогия.

Този контекст обаче, колкото и примамлив да изглежда на пръв поглед, няма да може да отстрани от небето над жанровия интелектуалец сянката на Стоичков. Той крие в перспектива и принципни опасности за гилдията му - от страна например на журналистите, които са по-пластични и следователно в един идеален бъдещ план по-всестранно конвертируеми. Затова сегашната враждебност към тях би могла да се тълкува като ревност не само към дефинитивно тяхната, но и към дефинитивно собствената територия.

БЕЛЕЖКИ

1. Това е едно от централните понятия в този текст: него имам предвид и в заглавието. То не е тъждествено с формулировката "академичен интелектуалец", макар че тя стои близко до него и ме е изкушавала да я употребя. "Академичен интелектуалец" включва автоматично в себе си всички, които споделят академичната професия, на университетско или институтско равнище. Под "жанров интелектуалец" обаче разбирам само тези хора, които съчетават академичното професионално битие с подчертано академично самосъзнание - т.е. фигурират едновременно в социалната и в манталитетната институция на академиката. По този начин най-напред целя да изключа от категорията себе си и подобните на мен, т.е. такива, при които съответното битие е рязко по-изразено от съответното самосъзнание. От друга страна пък, в нея съм склонен да включа хората, които в поведението и особено в текстовете си гравитират към самосъзнанието, без да имат непременно битието. [обратно]

2. Точно в Германия наблюдаваме доста изявен социокултурен полицентризъм: културата (вкл. литературата) се центрира най-вече на ниво "град" (не дори задължително областен център), а не толкова на ниво "държава". Като човек, живял и преподавал в Германия, Кьосев би трябвало да знае това. [обратно]

3. "Демокрацията е политическа система, в която обикновените граждани упражняват контрол над елитите и този контрол е законосъобразен, т.е. подкрепен е от норми, приети от елитите и неелитите" (прев. мой - В.Т.). [обратно]

4. Има, разбира се, и частични изключения като Франция, където т.нар. "закон Тангюи" от 1850 г. задължава журналистите да подписват материалите си и това дава на пресата известен литературен уклон, усещащ се и днес: малко по-очебиен стил за сметка на суровите факти. Все пак френската преса гравитира към западноевропейско-американския модел. [обратно]

5. Напълно съзнавам риска да бъда заподозрян, че не правя разлика между "интелектуалец" и "интелигент". И двете обозначават група хора с права върху културния капитал в дадена територия, но "интелигенция" (източноевропейското понятие) внушава идеята по-скоро за споена група, класа, докато под "интелектуалци" (западноевропейското понятие) се разбира по-скоро сбор от разпръснати индивиди. В желанието си за прецизност по отношение на специфично българския културен контекст - и където не използвам понятието "жанров интелектуалец", - смятам за резонно под "интелектуалец" да разбирам "овластен от (централна) институция интелигент", а под "интелигент" съответно да разбирам "неовластен интелектуалец", "кандидат-интелектуалец". В логиката на този план например Иван Шишманов функционира през зрелия период на социалната си практика като интелектуалец, а Георги Бакалов, през същото време, като интелигент. Но същата логика не би важала с пълна сила, ако става дума за френски или американски културен контекст. [обратно]

6. А. Херц например изяснява, че в Англия интелектуалците избягват да се изживяват като обособено съсловие, тъй като там (както и между другото в САЩ) образованието не дава такъв обществен статут, какъвто предлагат личният успех и състоянието - то е повече средство и по-малко статутен белег. Новоизлюпеният висшист се осъзнава в повечето случаи просто като принадлежащ към средната класа. [обратно]

7. Не смятам, че изчерпвам въпроса с очертаването на руската му проблематика. Образуването на българската интелигенция и създаването на българските интелектуалци е резултат на по-сложен модел, в който трябва да се въвлекат и други чуждокултурни влияния. Тук описвам основната моделираща тенденция, тази, която въвлича в себе си и остойностява останалите. [обратно]

8. 19.І.1769 г. е датата, на която императрица Екатерина ІІ издава прокламация-позив към християните от Османската империя. В тази прокламация българите за пръв път са визирани като обособен етнос. [обратно]

9. Империята развива светско образование и през ХVІІІ в., но то е изцяло военизирано. [обратно]

10. Отделянето на писателите, както и по-горе на журналистите, от интелектуалците, би могло да породи известно недоумение. То е плод на старанието ми да очертая специфично българския модел на властово разпределение в областта на културата. А той е: интелектуалците са организиращият център на властовата пирамида, докато писателите, макар и по същество склонни към разпиляване, са въвлечени в постоянен процес на гравитиране към центъра. Гравитирането никога не стига до пълна гилдийна идентификация. Има дори периоди, в които е на мода да се афишира по-скоро отстранението - както през социализма например, сред жанровите писатели става модно да учат по някой и друг семестър във висше учебно заведение, но да не се дипломират. Тогавашният речник на статутната символика чете недипломирането като "оставане сред народа" или пък като оздравителен пиетет към първичността на сетивата и ума. Журналистите са по-свободен елемент в тази регулация, макар че и те са в някаква степен принудени да гравитират към центъра. [обратно]

11. Преди две-три години в една петиция, оповестена в пресата като подписана от 20 интелектуалци, фигурираше и Христо Стоичков. Бившата гимнастичка и настояща треньорка Нешка Робева е вече традиционна фигура в подобни инициативи. [обратно]

12. Оттук и прочутото професионално високомерие, което българските писатели демонстрират по отношение на читателите, особено когато ги контрастират със себе си: "фасулковците" на Пенчо Славейков, Кирил Христовите "Призраци": "А в четири милйона, що живеят/ във този миг по наший край, едва/ троица може би ще оцелеят/ във мощни огнедишащи слова!" [обратно]

13. Вж. спомените на М. Томова в Сборник 1973. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Амънд, Верба 1989: Almond, G., Verba, S. The Civic Culture. 2^nd ed. Newbury Park& Sage Publications, 1989.

Досън 1992: Dawson, Ch. Market and Media: Change in Eastern Europe. Цит. по Iordanova, Dina. Still Looking Forward: Restructuring of Bulgarian TV. // The University of Texas at Austin. 04.03.1995 <http://www.utexas.edu/ftp/pub/eems/BFI_Text,_.html> (22.02.2006).

Знеполски 1997: Знеполски, И. Новата преса и преходът. София: Д-во Гражданин, 1997.

Кьосев 1995: Кьосев, А. Мълчанието на агнетата и словото на борците. // Капитал, № 45, 13-19.ХІ.1995.

Ликоманова, Трифонова 1999: Ликоманова, И., Трифонова, Й. (съст.). Медиите и езикът им/ни. София, 1999.

Лозанов 1996: Лозанов, Г. Медии, власт и чувства. // Българско медиазнание. Год. изд. за медианаука и медиапублицистика. Под ред. на Р. Милев. София, 1996.

Лозанов 1997: Лозанов, Г. Логопериферизъм - едно от имената на културното насилие. // Насилие и медии.Под ред. на В. Табакова. София: Фондация "Фридрих Еберт" и Факултет по журналистика и масова комуникация при СУ "Св. Климент Охридски", 1997.

Лозанов 1998: Лозанов, Г. Медийният език е журналистика с чук в ръка. // Медиа & реклама, № 2, 1998.

Лозанов 1999: Лозанов, Г. Свободната преса се оказа великан на глинени крака. // Медиа & реклама, № 1, 1999.

Нешкова 1999: Нешкова, М. Лозанов - фюрер с папийонка. // 24 часа, № 67, 11.ІІІ.1999.

Обретенов 1988: Обретенов, Н. Дневници и спомени (1877-1938). София, 1988.

Раеф 1966: Raeff,M. Origins of the Russian Intelligentsia. New York: Harcourt, Brace & World, 1966.

Херц 1951: Hertz, A. The Case of an Eastern European Intelligentsia. // Journal of Central European Affairs, 11, 1, 1951.

Сборник 1969: Сборник. Кирил Христов, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов в спомените на съвременниците си. София: Бълг. писател, 1969.

Сборник 1973: Сборник. Димитър Талев, Светослав Минков, Димитър Димов в спомените на съвременниците си.София: Бълг. писател, 1973.

Шилс 1972: Shils, E. The Intellectuals and the Powers & Other Essays. Chicago & London: Univ. of Chicago Press, 1972.

Шишманов 1976: Шишманов, И. Иван Вазов. Спомени и документи. ІІ доп. изд. София: Бълг. писател, 1976.

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.02.2006
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Медии и преход. София: Център за развитие на медиите, 2001.
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005.