Владимир Трендафилов

web | За рамките на литературата

В последно време хуманитарният скандал у нас стартира от нищото и свършва пак при нищото, а междувременно произвежда героика. Преди две-три години, ако си спомня някой, по страниците на пресата около месец се вихреше "случаят Матакиев". Студент по философия написва есе, което с невежо юначество демонстрира пренебрежение към философията въобще и към конкретната катедра в СУ в частност. В катедрата се засягат може би повече отколкото е нужно, и вместо да пишат двойка на студента, го изключват. Както и да е. Този уж дребен и ясен казус изведнъж се превърна в хитов скандал. По страниците на печата потекоха бойни действия между журналисти и интелектуалци, между българисти и философи, между българисти и други българисти. Едни изкарваха Матакиев стожер на свободната ницшеанска мисъл и жертва на закостенели идеолози, обременени с комунистическо минало¹, други опровергаваха и контратакуваха. В тези позиционни борби най-плахо (човек би казал "гузно") поведение демонстрира единствената страна с що-годе основателна кауза - самата катедра по философия към СУ. Най-доволен и нагъл пък си остана Матакиев, защото получи медийна разгласа, на каквато в нормална ситуация не би могъл да се надява. В крайна сметка стана ясно, че редица участници са си разчиствали лични сметки и вражди, използвайки злополучното есе за мюре. Никой нищо не научи, освен евентуално, че у нас публичната кавга започва отвсякъде, за разлика от публичния дебат, който не може да започне отникъде.

Този случай мина и се забрави, и ето че се появи друг - с по-различен човек, но в твърде подобна ситуация. На площад "Ал. Батенберг" в София прожектират през август и септември 2002 г. някогашния култов сериал "На всеки километър". Измежду хората, които се мотаят вечер из центъра, тук-таме някои си купуват билетчета, сядат, гледат, забавляват се. Изобщо, тече кротък залез на лятото. Изведнъж, след кратка подгряваща престрелка между едно възвание на интелектуалци в интернет и възражение срещу него във в. "Сега", се появява афектна статия от Ани Илков (2002) (иначе преподавател българист в СУ и автор все пак и на качествена поезия), в която сред взрив от псуваческа реторика се подразбира тезата, че въпросната прожекция е скандална, вредна и опасна, особено в символното пространство на споменатия площад, че отклонява вниманието на хората от истинския облик на комунистите и че въобще е симптом за пълзящата понастоящем рекомунизация в обществото ни. В следващите дни страниците на "24 часа" дигат температура. Излизат възмутени читателски отзиви, нерядко изпъстрени с реторика и лексика, адекватни на прочетеното в първоизточника. Идват и ръкостискания за Ани Илков от страна на приятели, съмишленици и фенки. Появяват се по-дълги материали, които със заучени бодрияровски движения на ума анализират как чрез културна символика се завзема най-напред централното столично пространство, а после - политическата власт (Пенчев 2002). Други такива, с помощта на уместни цитати от историята на културата, теоретизират върху "правото на поета да псува", особено когато "казва истината" (Янков 2002). Самият Илков в допълнителни изказвания настоява за това си право, позовавайки се на Суифт, Ботев и Гео Милев (Патрашкова 2002а, 2002б).

Героиката, вярно, не познава предели, обаче трудно може да скрие гафа. Да твърдиш, че текстът на Илков "казва истината", значи, че те интересува не кой е прав, а кого искаш за момента да защитиш. Наивно е въобще да се смята, че чрез хитроумна игра на символи - да приемем дори, че я има - някой може да измами народното стадо и да го поведе вкупом на заколение в комунистическата касапница. Първо, стадо няма, освен в публичните изказвания на СДС-политактивистите, озлочестени след загубата на изборите през юни 2001 г. Има едни сънародници, които са доказали през годините, че са трудно податливи на индоктринация от каквото и да било естество, както червено, така и тъмносиньо. Второ, човек би могъл да се сети, да речем, че социализмът от близкото минало се държеше не на филмите, песните, танците и книгите си, не даже и на оръжието си, а на член първи от конституцията, който даваше политическата власт изключително на комунистическата партия и по този начин узаконяваше дори употребата на оръжие срещу всички, на които член първи и произтичащите от него обстоятелства не им харесват. Този член вече го няма. Без него, всичко, което е било доктрина, сега е мнение и не застрашава никого, освен фанатизираните врагове, а и поддръжници. А пътят към него не е постепенен и хитро полуневидим. Той е скок, обрат, трус - или каквото и да е друго от този вид, но много рязко.

Казва ли въобще нещо обхватно текстът на Ани Илков? Най-яростните му съмишленици се втурнаха да тълкуват поетичното му провидчество, да съзират в него най-вече разкрепостена реторика, гражданска доблест. Това, разбира се, е самоналожена слепота от къса дистанция - къде съзнателна, къде несъзнателна. Текстът се състои от едни накъсани асоциации между имена, явления и предмети, едни емоции и едни псувни. Толкова. А псувнята, особено когато замества причинно-следствените връзки и поради това резонно се озовава във фокуса на читателското внимание, е рискован избор. Не защото е възмутителна, както я прие масовият читател на "24 часа", а защото е камерна. Тя не предполага широко общество. Предполага тесен кръг, който вече те познава, обича и цени, и пред който няма вреда, ако се поглезиш малко, ако се поразпищолиш. Най-много някоя интелектуална матрона за пореден път да каже нещо в смисъл: "Ех, Ани, какъв си ужасен... и неустоим бунтар." Ето защо едно е да псуваш на чашка в кръчмата или по страниците на "Литературен вестник" и съвсем друго в "24 часа". Там обществото може да е всякакво, но точно защото е всякакво, не е камерно.

Това е горе-долу случаят с реториката на Ани Илков - камерна, като за пред тясна публика от ценители и съмишленици, а не за пред непознати. Не знам откъде идва грешката му, защо не си е улучил публиката, защо се е извисил пред микрофон, без да забележи, че не е станал от масата. Може би просто си е изтървал нервите, както предположи в кратък отзив поетът Румен Леонидов (2002). Може би е сметнал, че е по-известен поет и морален фактор, отколкото е, и хората ще го разберат, каквото и да каже - макар че най-публичните му изяви досега са били предимно в политагитационни тв предавания като на Явор Дачков, чието съдържание се изчерпваше общо взето с призиви да се гласува за СДС. Може би така дълго се е къпал в обичта на приятели и студенти, че не е допуснал някой да е в състояние да не го обича. Може би и трите.

Лошото е в това, че подобни грешки затвърждават ниското реноме на поета в нашето общество. Явяват се фактически в услуга точно на дребния бюргер, който и без това е склонен да смята поета за изящна непотребица, ако не направо за идиот. И тъй като у нас статут на изящни непотребици имат само утвърдените публично имена между Ботев и Фотев, останалите могат, особено в случай на пряка изцепка, да насищат с плът очертанията главно на втората категория.

Другата особеност на Ани-Илковия текст, освен камерността - двете всъщност са тясно свързани, - е, че е органично металитературен. Той негласно коментира себе си като литература, текст е на поет, който знае, че е текст на поет, и очаква и другите да го приемат като текст на поет. В неговия вътрешен план, явно, псувнята е способ, трик, нещо като метафора на моралното възвание, на гражданската доблест, на възгласа "писна ми от тая кал". По-късните автопрепратки на Илков към Суифт, Ботев и Гео Милев сочат именно натам - ама как, аз имам право на нелогична мисъл и реторични афекти, я вижте класиката. Само че това е реакция вече не на поета Илков, а на алтер егото му - на учителя, който преподава Поета, на университетския преподавател. Пак същия тесен кръг, но този път професионален.

Друг е въпросът, че сравненията, меко казано, не издържат. Суифт е сатирик, който в публицистиката си се гневи, но не псува на поразия. Плюс това сатирата му има социален, а не тяснопартиен тематичен обект. Ботев пък, за разлика от Илков, е живял и писал в емиграция, а не в центъра на столицата, защото шансовете му да живее и публикува в рамките на Османската империя са били изложени на известен риск. Главно на тази нервна ситуация се дължат вероятно и афектните сривове в реториката му, които папагалски се преподават от поколения българисти като литературен еталон. За Гео Милев няма какво и да допълваме - той също е живял и умрял в един доста по-рисков контекст от живота в центъра на София в началото на ХХІ век. Бих резюмирал цялата дебатна ситуация като: литературна героика между площад "Славейков" и Ректората, буря в чаша вода.

В една известна книга на социолога Ричард Хофстатър има къс пасаж, който, мисля, дава верен ракурс към ситуацията, която разискваме, макар че се отнася за 50-те години в Америка: "съвременният човек живее толкова отдавна под сянката на един или друг апокалипсис, че интелектуалците започнаха да смятат дори леките вълнички на обществените промени за океански талази" (Хофстатър 1962: 6). Има го това и у нас. Бих допълнил обаче още нещо. Вярно е, че в момента из публичното ни пространство отвсякъде изникват елементи, детайли, парцали от социалистическото ни минало. Но това не значи, че обществото се рекомунизира, какъвто е общият вопъл на жанровите СДС-интелектуалци. Обществото се нормализира. То излиза от напрежението на доктринерския си период, в който доста дълго беше натикано не без участието на гореспоменатите, и сега се уталожва, изпъстря, разпада се на фенско-поколенчески групи по идеи, занимания и интереси.

Знам много добре, че на мнозина този процес не се харесва. И има защо да не се харесва. Те ревнуват. Това са все интелектуалци, закърмени още в късното социалистическо време с едно съответстващо на периода кредо, че точно в качеството си на интелектуалци имат не просто мисията да преподават и пишат, а най-вече правото да контролират колективната памет. Да дават дефинициите, да освобождават другите от лични пътища към разнообразните мисли и знания. И само в това си качество са в състояние да се чувстват нужни. Те са влагали дълго време къде душа, къде интереси от практично естество в една елементарна, а и силно овластена интерпретация на историята, и сега тълкуват инерционното нахлуване на подтиснатите за известно време идейно-културни пластове като забрава на миналото или дори като атака срещу тях самите. Борбата им всъщност не е срещу забравата, а срещу усложняването на миналото. Тя е и борба за собствения колективен идентитет, за оцеляването на собствената им гилдия в идеални граници. Нямам нищо против, че не успяват в нея.

БЕЛЕЖКИ

1. Между тях, за изумление, и известният литературовед проф. Никола Георгиев, изкушен "да си върне" на катедрата по философия, заради комунистическата й обремененост. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Илков 2002: Илков, А. Сбъркали сте километъра, комуняги! // 24 часа, бр. 240, 31 авг. 2002.

Леонидов 2002: Леонидов, Р. Етичен е, но избухва. // 24 часа, бр. 243, 3 септ. 2002.

Патрашкова 2002а: Патрашкова, К. Ани Илков - възторзи или линч. // 24 часа, бр. 243, 3 септ. 2002.

Патрашкова 2002б: Патрашкова, К. На кого е 9.ІХ. // 24 часа, бр. 251, 11 септ. 2002.

Пенчев 2002: Пенчев, Б. Културата като политика. // Дневник, 3 септ. 2002.

Хофстатър 1962: Hofstadter, R. Anti-Intellectualism. // American Life, New York: Vintage Books, 1962.

Янков 2002: Янков, Р. Похвално слово за грубияните. // 24 часа, бр. 246, 6 септ. 2002.

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2006
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Култура, № 34, 27.09.2002.
Владимир Трендафилов. За рамките на литературата. София: Изток-Запад, 2005.