ИЗ ИСТОРИЯТА НА НАЙ-НОВОТО

Владимир Трендафилов

web

Литературното „най-ново” е натрупало вече вековна история зад себе си и тази книга предлага организирана информация за руския му сектор. Но макар и на руска тематика, тя е бистра и стегната като английски учебник. Казвам това не от дискриминационни предубеждения, а защото помня разлято приповдигнатия стил на учебниците по руска и съветска литература от гимназиалната ми възраст. Тук е нещо съвсем друго. При това става дума за книжнина, която рядко е била осветявана толкова подробно дори в родната й изследователска традиция. Камо ли у нас. За нашата русистика изследването е пионерско.

Обект на аналитично-коментаторски интерес в случая е поезията на руския авангард от началото на 20-те години на ХХ век до наши дни. Съдържанието е организирано около три тематични фокуса:

1. Теорията на поетическия авангард принципно, както и на руския в частност.

2. Руският поетически авангард между двете световни войни.

3. Руският поетически авангард след Втората световна война.

Докато четях книгата, на няколко пъти ми стана смешно като си дадох сметка, че ако в момента промените от 1989 г. още не бяха се случили, изданието в ръцете ми вероятно щеше да е или щатско на английски език, или парижко на руски. Авторът също щеше да носи друго име и най-вече нямаше да е българин. Авангардът не фигурираше сред препоръчителните теми на академичното литературознание през социализма. В по-голямата част от съществуването си системата водеше война с него като явление, а през останалото време го търпеше неодобрително и не пропускаше възможност да го отдалечи от центъра на публичността. Инцидентните изключения от правилото пък бяха задължително „тамошни”, „родни”. Българин да пише на самоинициатива за тази литература, без някой съветски официоз да е дал преди това „зелена улица”, беше просто немислимо. В тази област от знанието „ония” регламентираха, а „нашите” цитираха.

Ето защо тази книга е за мен емблема на новата ни освободена русистика, която си позволява да знае и мисли наравно с традицията-майка. Не са много като нея, а и тя самата очевидно съзнава това. Личи си, че изследването на Магдалена Костова-Панайотова се е нагърбило със задачата да бъде три жанрови неща едновременно, все във връзка с темата си: аналитична монография, литературна история и учебник. И убедително се справя с проблемите около баланса между тях. Отличава се със стегната организация, написана е на компетентен, но едновременно с това лек език и е много подходяща за целите на университетското образование. Извънредно полезна книга, с една дума.

Да не пропусна и още нещо. Книгата предлага толкова изобилна уводна информация, че няма как да не се спра и на четвъртата й функция: на ценен справочник по темата. Магдалена Костова-Панайотова ни запознава подробно с множество движения, групи, кръгове и имена от огромното книжно море, каквото представлява руската модернистка и постмодернистка поезия. Някои от тях са вече дълбоко в канона (и на тях впрочем е отделено най-периферно внимание). Други са причислими към категорията „нестандартен канон”. Трети са „черни лебеди”, а има и такива, които едва ли заслужават нещо повече от прозвището „сектантстващи маниаци”. Между другото, последните също са малко. Във всеки случай, пред нас е разстлана една жива панорама от литературни фигури и общества, която в наличната си пъстрота, освен че осведомява интересуващите се, играе и по-фундаментална роля: осмисля литературата и я дефинира като важна.

Искам накрая да спомена и някои недостатъци, които биха могли да се избегнат без кой знае какво усилие. Книгата предлага в края си великолепна библиография, но с оглед морето от информация, която обработва, не й е излишен и тематичен показалец. Освен това, би спечелила от един малко по-грижлив спел-чек. Впрочем повечето текст е съвсем изряден в това отношение, което ме кара да мисля, че вероятно е бил „спелчекиран” на части и някои от частите са били изпуснати в паниката около финалните приготовления на „ръкописа”. Тъй или иначе, отговорността и за тия неща се носи, за добро или зло, от автора.

И още нещо бих искал да добавя, по-скоро като пожелание към второто издание на книгата, което според мен е неминуемо с оглед нужността й за университетското образование. Бих очаквал от нея едно по-подробно описание на историко-политико-културния контекст, на чийто фон се е разгръщала поезията на руския авангард. Тук акцентът пада почти изцяло на литературните връзки. Но за извънлитературните научаваме сравнително малко, а те, знаем, съществуват. Интересно е например да се анализира как авангардът е функционирал като контракултура през 20-те и 30-те години на ХХ век. И как през 60-те и 70-те. Същите функции ли е изпълнявал? Или са се прибавили и други? Или пък има подмяна на едни с други? Този контекст допълва картината, а някъде е и от централно значение за разбирането на литературните процеси.

Всичко това обаче са отделни несъвършенства или непълноти в едно безспорно приносно литературно явление. Изследването на Магдалена Костова-Панайотова е пионерско по своя характер. То е успех за авторката си, а за родната ни русистика е, мисля, пробив. Интересна ще ми е реакцията и на руската русистика. Ще обърне ли внимание на този поглед „отвън” към собствената им традиция? Ще се изрази ли това внимание в сериозни рецензии? И евентуално в превод на книгата? Очакваме и се надяваме.

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2010, № 2 (123)