Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАРАДОКСИ: ЛИТЕРАТУРНИ И ДРУГИ*

Владимир Трендафилов

web

В последно време дните са богати на литература, но главно в преносния смисъл на думата. Медиите ни са обхванати от организирана литературност. Централните тв програми излъчват спокойствие и русофилия, сякаш сме в средата на 70-те. Ежедневниците, начело с “Труд”, пак като в ония години поддържат общ куртоазен салон с премиера и президента, а най-отровните си стрели пазят за американците, отказвайки да ги припознаят за съюзници в НАТО, може би заради носталгия по Варшавския договор. Междувременно Брюксел бие шамари на правителството, без даже сянка от формално уважение, все заради корупция и връзки с организираната престъпност. И което е още по-унизителното, след всеки шамар му обяснява подробно, назидателно и неопровержимо защо му го е забил. Такъв резил нашата нова история май не помни, поне от Ньойския договор насам. В резултат, медийното пространство, а с него и цялото общество, е заприличало на някакво нелепо литературно произведение. В него текстът и подтекстът, метафорите и скритите им значения присъстват в еднаква хоризонтална видимост по страниците. Фактите на подменената ни действителност никнат отвсякъде. Редом с тях на пълни обороти работят и механизмите на подмяната - пропагандата, тоест. Хаосът е пълен и напомня картината от известното стихотворение на Кавафис, само че малко прегрупирана - не показва Рим в очакване на варварите, а по-скоро варварите в очакване на Рим.

Тъй или иначе, две книги, измежду тия, които прочетох, ме впечатлиха през изминалия месец: стихосбирката на Илко Димитров “Продавачът на конци”, която се появи току-що (дело на изд. “Стигмати”), и поемата “Опасният съсед” на Василий Лвович Пушкин, която “Диоген.bg” издадоха малко преди Нова година в превод на Людмил Димитров. Впрочем и “Продавачът на конци” е поема. Но приликите свършват дотук, най-малкото защото между двете поеми лежат едни близо двеста години. Преводният автор принадлежи към руската “предкласика”. Фамилията му е доста по-популярна от него самия и това не е случайно - той е чичо на известния Александър Сергеевич. Освен това творбата му е комична, пародийна, и макар че се появява на бял свят през 1811 г., представлява по-скоро просвещенски барок, отколкото ранен романтизъм. Или, казано с малко по-други думи, то не се стреми да участва в новия тип словесност за онзи период, а предпочита да шаржира стария.

Произведението е наистина забавно, а преводът е виртуозен. Людмил Димитров е свършил работата си оптимално - превеждал е със замах и въображение, на разговорен език, така, че да се чете от днешната българска публика със същото удоволствие, с което приятелите на Василий Пушкин са слушали на времето авторските рецитации. Подпълнил го е плюс това с компетентен предговор и подробни обяснителни бележки. Изданието просто е образцово. Ето кратък откъс:

Та тъй: Буянов, мой отдавнашен съсед,
живял с кого ли не и мъкнал се наред
и с циганки, и с к..ви, в кръчми, по бардаци,
пристига вчера тук с небръснати мустаци,
раздърпан, в пух, фуражка килнал настрана.
Нахълта и на бъчва всичко овоня.
”Съседе - вика ми, - какво умуваш вкъщи?
Конете на Пахом са вън - фурии същи;
Поне на Сирница да се разходим с тях.”
След туй ме тупна свойски, смигайки през смях:
”Една находка, друже, се е появила;
мома, та дрънка! Ей, Москва е пощурила!
Шестнайсет е едва, но вежди, деколте...
И в занаята скоро влезна за сефте.
Да тръгваме!” Нали слаб ангел имам, пусто,
подмами ме това плямпало хлевоусто.

На този хем нестандартен, хем все пак класичен фон лесно можем да не забележим другата поема - тази на Илко Димитров. В нея няма и помен от хумор. Принадлежи към най-новото съвремие, т.е. не е в състояние да черпи ползи от патината на миналото. В свободен стих е и следователно не може да привлече читателското око с външните показатели на своя формат. Разчита по неизбежност само на композицията и на амалгамата си от значения. И не на последно място, тя е тежко, философско четиво, пълно с абстрактна лексика, което означава, че измежду и без това малобройните ценители на стихотворството има шанс да й обърнат внимание само онези, които си падат по съответната тема и по типа слово, който я въплъщава.

Приятната изненада е, че дори с всички тия ограничители предвид, книгата прокарва въздействие, впечатлява, успява. Вярно, абстрактна е, но личи, че е автентична, че авторът е искал да я напише точно по този начин, че обича да разсъждава точно по тия проблеми точно с такива думи. Противно на нормалните очаквания, че колкото по-абстрактно е дадено слово, толкова е по-универсално, по-деиндивидуализирано, тук имаме книга, която е едновременно абстрактна и силно лична, философска и изживяна, обобщаваща и изповедна. На места наистина поетът попретупва контрола си над интелектуалния словесен резервоар и в резултат се получават ужасни фрази - от рода на “делимостта на същността”, - но другаде пък е много силен. Макар и да отправя директни послания, дидактиката му е чужда. Когато се обръща на “ти” към хипотетичния читател, той не назидава, а споделя, че страда. Искам в тази връзка да цитирам една от частите на поемата, но за да я откроя по-отчетливо като самостоятелен къс, ще си позволя да изнеса първия й стих за заглавие (в книгата вместо заглавие е сложена звездичка). Искрено се надявам поетът да не ми се обиди заради своеволието:

НА КОГО ГОВОРЯ, КОЙ МИ ГОВОРИ

Какво чуваш от моите думи ти,
търсещият шепата ориз, прекупвачът на добитък,
ти, живеещият в храма, анализаторът на рискови пазари, ти,
астронавтът, дишащият във врата на Бога, ти,
която се приготвяш за поредния клиент, и ти - касапинът,
и ти - любителят на боклукчийски кофи,
какво разбирате от онова, което пиша аз, какво разбирам аз
от онова, което вие казвате, когато казвате.
Ти говориш за любов, аз не чувствам нищо,
аз говоря за любов и само аз я чувствам.
Свободата ти - не е ли веригата,
която теб спасява, а мене приковава
към колелото от привързаности? Ти, пишещият,
не чувстваш ли как изтънява нишката на думите,
как се стопява върху стената? Изтерзано е
съжителството ни и няма общност.

Не мисля, че някоя антология на днешната ни поезия би била достатъчно представителна, ако пропусне да включи това стихотворение-откъс. Поетът просто казва важни неща. И понеже е адски откровен, словото му, макар и директно, не звучи декларативно. Той определено говори сам със себе си и няма как да е другояче - само глупостта и провинциализмът могат да преизпълнят една днешна поезия с илюзии по слава и многохилядна публика. Поезията, която е достатъчно зряла, се ражда с психически мускули, капсулирана във волята си да излезе на бял свят независимо от насрещните обстоятелства, напук на мълчанието, напук дори на безсмислието. Илко Димитров е поел отговорността да играе именно тази игра. И я играе по достоен начин. Реториката му е осъзнато самотна и поради това интензивна, в нея е заложен тип комуникация с публиката, каквато може да има евентуално монах в интимното си общение с Бога насаме в килията. Това е едно съкровено “аз-ти”, което не претендира за внимание, още по-малко за награди, а опипва с ръце мрака, за да намери специално тези, на които би могло да се окаже потребно. Ето още един пасаж, този път със звездичката:

*

Аз съм отпечатък от небето,
ти си отпечатък от земята.
Аз увеличавам небето, ти нищо не увеличаваш.
Ти се раждаш, за да умреш,
аз се раждам, за да се ражда.
Ти си долният ред, аз съм горният ред.
Ти си просто една торба, която не знае
защо, по дяволите, е довлечена върху земята
и кога ще я изтръскат в дупката.
Аз съм невещественото послание,
което се предава като щафета по стадионите на вселените
под оглушителните възгласи на светлината.

Кой може да каже това?
Кой не може да го каже?

Това е най-добрата книга на Илко Димитров. В предишните му има също добри неща, но там общо взето се усеща една силна редукция, лиризация, естетизация. Тук речта му е едновременно по-дълбока и по-свободна, по-умна и по-дива, излязла е от бреговете си, за да се влее в автентичния си облик.

Бедата е, че у нас книги като горните две почти не могат да влязат в плана на публичността, за да се превърнат в събития. Въпреки че заслужават това. Нашите медии не се занимават с дреболии. Те се интересуват от политиците и от себе си. Обръщат внимание на някоя книга само ако споделя тия техни интереси. Вместо да служат на обществото в комуникацията му с управлението, те, с инцидентни изключения, играят ролята на параван пред управлението, на озонатор за кирливите му ризи, на благопристоен грим за бръчките и гримасите му. По оста “правителство - медии - общество” те не стоят по средата в качеството на медиатор, а гравитират силно към правителството и на практика се сливат с него.

Неотдавна гледах концерта на Джеймз Блънт в зала 1 на НДК. Хубав концерт. Залата също я бива, ако се изключи ужасната й акустика, пригодена явно за социалистически доклади и речи, а не за модерна консумативна култура. И още едно нещо ми се наби в очите със социалистическата си органика. В концертните зали на Запад местата директно под сцената са за най-върлите фенове. Там се стои на крака, подскача се в масов синхрон, тресат се глави, веят се ръце с всевъзможна конфигурация на пръстите. Това е епицентърът на опиянението. В зала 1 обаче е по-иначе. Там отпред са привилегированите места за журналисти, гости и приятели. Блънт всъщност нямаше пряк контакт с истинската си публика. Тя беше отзад. Сякаш й беше дадено право да контактува с певеца само чрез посредници. И сякаш медийните служители и връзкарите бяха упълномощени да изпълняват именно тази функция - да представляват публиката по време на официалния й контакт с нейния кумир.

Мисля, че Блънт доста се смая от лицата под себе си, които поне в началото го гледаха ценителски като античен торс от Британския музей. После си надвиха на масрафа и се направиха на готини, но някак не им достигаше тяга. Полека-лека Блънт се ориентира в нещата, но дотогава беше напрегнат и даже не чу как феновете му на три пъти го поздравиха хорово за рождения ден, който по една случайност бе съвпаднал с концерта. Той просто очакваше тия сигнали на любов по-непосредствено отпред.

Ситуацията не е нещо тревожно сама по себе си. Голяма работа, в крайна сметка, как се е чувствал певецът! Нали е там, за да пее, за какво иначе сме си купували билетите! Но ето как, дори в един съвсем инцидентен отрязък от публичното ни пространство, медиите ни пак заеха привични, твърде привични пози и места. Всъщност каква им е ролята у нас? На посредници или на привилегировани представители? Работата им каква е? Да осигуряват на обществото информация или да не го допускат в пряк контакт с нея? Да дават израз на общественото мнение или да го въплъщават в кулоарите на централната власт?

Щом един такъв концерт може да ражда подобни въпроси, защо се чудим, че потреблението на родна литература у нас практически не съществува?

 


* Този текст беше пратен за публикация най-напред на новинарския интернет сайт BulgariaNews, където му окълцаха всичко, освен чисто литературните пасажи. Цензурата у нас продължава. Значи друго не ни остава, освен да се борим както можем с нея. [обратно]

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.03.2009, № 3 (112)