Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАКЪДЕ ТЕЧЕ ДЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА,
ИЛИ КОЙ (ВСЕ ПО-НАРЯДКО) СЕ СТРАХУВА ОТ ХАНС КРИСТИАН АНДЕРСЕН

Владимир Трендафилов

web

Новият превод на Андерсен (2005), дело на Владимир Старирадев, е едновременно силно позитивен факт от областта на най-новата ни книжнина, недвусмислен успех за преводача и освен това важен симптом - симптом не само по отношение на Андерсеновата ни рецепция, но и по отношение на това, как се е променила дефиницията на детската литература в България през последните вече над сто години. И преди социализма, и през социализма господства адаптацията за деца, т.е. прокарването на основните елементи от сюжета през реториката на чичко разказвач или дядо разказвач (в плана на "а сега, мили деца, ще ви разкажа една...").

Преводите на Старирадев са по-писмовни, по-близки до написаното от Андерсен, а не до предполагаемото очакване на родната детска публика. В този смисъл те не жалят чак толкова читателя, колкото досегашните, не се свиват в шушулката на някаква традиционна идея за невръстното възприятие, не гукат на дечицата, нито ги галят по главичките. Бихме могли да ги наречем "преводи на Андерсен като за възрастни".

Но може би с още по-голямо основание бихме могли да се запитаме дали този превод не е предназначен за едно актуализирано дете? Дали не доближава фиктивните деца, за които са предназначени традиционните адаптации, към реалното дете, към това, което то е способно да възприеме и осмисли? Дали не отчита, съзнателно или не, че междувременно детето потребител на Андерсен се е развило, усъвършенствало е грамотността си, увеличило е багажа на знанията си, заякнало е психически и може по-безболезнено в сравнение с невръстните си предци да разбере някои по-тънки внушения на текста или пък да понесе, примерно, някои хладни или ужасни моменти от приказките? Ерозията на адаптацията можем да тълкуваме, освен по редица други начини, също и като ерозия на страха от текста Андерсен.

Ако въведем един по-дълъг хронологически план, става дума именно за развитие в дефиницията на понятието "детска литература" - развитие, което плюс това тече в много по-широк мащаб, отколкото може да обхване прецедентът на отделния превод, в случая този на Старирадев. Нямам предвид речниковата дефиниция, а изменящия се през годините обхват на понятието в публичното поле - или рецепционното очакване, което то е създало. През 70-90-те години на ХІХ век, когато не само детската, но и въобще националната ни литература е още в пелените си, под "детска литература", когато и където въобще става дума за нея, се разбира най-вече "стихчета за най-малките". Славейковото "Пенчо бре, чети,/ Пенчо не чете..." не конструира ново жанрово очакване. Самото стихотворение е конструирано така, че да се озове в центъра на тогавашното жанрово очакване.

Да вземем пример. Най-пространният критико-рецензентски текст, посветен на детската литература, който е излизал преди зората на ХХ век, е този на Александър Теодоров-Балан в Периодическото списание на Българското книжовно дружество (1891). Същият текст дискутира само детски стихосбирки и песнопойки. Но дори списанията и вестниците, които в онова време отделят внимание и на прозата за деца, обръщат рязко повече внимание на поезията. Поезията, с една дума, е престижният детски жанр.

Това отчасти е имитация на класическата йерархия между жанровете, датираща от Аристотел насам. Но донякъде е и защитен вал, буфер, предназначението на който е да отграничи детската книжнина от авантюристично-сензационната проза, която във вид на брошуръчни къси новели атакува от сергиите вниманието на невръстната публика. Тоест по онова време има някаква стихийно насложена представа от типа на: "поезия" - висока, възпитателна и препоръчителна, и "проза" - по-ниска (макар и не непременно крайно ниска), покваряваща (или най-малкото съмнителна) и непрепоръчителна.

Разбира се, има и изключения. Във второто наше детско списание - "Книжевен имот за децата" на Георги Живкин от 1872 г. - най-отпред дефилира една странна нравоучителна художествена проза, от която възнамерявам да цитирам началото. Заглавието е "Честита нова година":

"На Сурваке рано малкия Добре влязал при баща си, който щом бил станал от спане, наближил до него, сторил му поклон, отстъпил са сетне малко на назад и като понапрегнал гласа си, захванал таквази реч: Тъй както Римляните в старите времена и както в сегашно време сичките христиенски народи си честитят първий ден на нова година, тъй, многопочитаемий мой татко, и аз ида... ах!... и аз ида..."

Тук "малкият Добре", както гледаме, здравата обърква конците. Поантата на текста обаче, която става ясна малко по-нататък, е, че същият действа правилно и похвално, но тъй като опитът му е все още малчугански, замисълът при него е по-добър от изпълнението. Текстът явно е побългарен превод, по всяка вероятност на материал, взет наготово от някое протестантско списание и не особено сръчно пригоден към конкретния български контекст. Така той е запазил конструирано възпитателния си дух и визира култивирани и ерудитски семейни взаимоотношения, характерни по-скоро за препоръчителния дом на някой немски или британски бюргер от ХІХ век, отколкото за някой реален български дом от онова време, та бил той учителски или чорбаджийски. Тоест в случая имаме колажна кръпка, а не инцидент от веригата на установената традиция.

Поради силно възпитателния си характер обаче този прозаичен къс е, така да се каже, "безопасен", т.е. няма риск да бъде сбъркан с някоя от непрепоръчителните художествено-прозаични форми. Именно затова и заема такова видно място в списанието. Художественият (сюжетният, развлекателният) елемент в него е всъщност илюстративен - подчинен е на трактатния му елемент, т.е. на нравоучителното послание, заложено в него. Но едновременно с това е и задължителен, макар да стои на второ място, защото служи за по-лесното възприемане от страна на детето на трактатното послание.

За традиционната детска литература на патриархалния тип общество, особено тази от ХІХ и началото на ХХ век, това е дефинитивно свойство. Тази литература не е просто себе си, а илюстрация на себе си. Сюжетът й е не само разказана история, но също така и повод да се осъществи трактатна цел (ограмотяване) или да се въведе трактатно послание (най-вече от моралистичен характер). Фасадното му предназначение е да развлича, но то самото е валидно или уместно само доколкото улеснява усвояването на трактатна цел или послание. И по този начин се явява прелюдия към света и литературата на възрастните - "широкият" свят и "сериозната" литература.

Петнадесет години след споменатия критико-рецензентски текст на Балан, през 1906 г., в една обзорна статия, озаглавена "Каква е и каква трябва да бъде нашата детска литература?", авторът К. П. Домусчиев, макар и да започва обзора си с поезията, отделя немалко място и на прозата за деца. Същото можем да кажем за обзорния критически текст на Славчо Паскалев, излязъл в сп. "Мисъл" през същата година. Но четвърт век по-късно, през 30-40-те години на ХХ век, обертон на детската литература вече категорично е късият приказно-приключенски разказ. Около неговата форма и обем се развива въобще представата за това що е детска литература.

Разбира се, детската поезия продължава да си я има и по него време. Неотдавна се е появил и българският детско-юношески роман ("Златно сърце" на Калина Малина, късите сериализирани романчета на Емил Коралов и някои други). Но дори различията клонят към обертона. Поезията като цяло демонстрира склонност да увеличава обема си до размера на къс разказ (имам предвид растящия брой поемки за деца, които се издават по онова време), а романът пък, в онзи свой ранен вариант, е все още сравнително къс и прилича повече на удължен къс разказ, отколкото на роман или дори повест.

Интересен факт също така е, че точно в този период се състои първият що-годе масов бум в издаването на Андерсенови произведения у нас. Преводи има и по-рано (началото им е през 1881-83 г. - вж. Ганчева и др. 2003: 26-30), но те са по-скоро инциденти и не съставляват системна рецепция на датския автор. Първият бум е именно през 30-те, на база на преводните адаптации на Светослав Минков и някои други. Тоест Андерсен се утвърждава като присъствие в българската книжнина във време, когато е бил вече жанрово синхронен с книжнината ни, когато типът произведения, които пише, се е покривал максимално добре със статистическата представа у нас за това, що е детска литература.

Когато в самия край на социализма, през 1987 г., по страниците на в. "Пулс" се разгръща последният голям дебат у нас не само за детската литература, но и въобще на литературна тема, под "детска литература" се разбира вече главно "детско-юношески роман" (от порядъка на 120 до 250 страници). Това, разбира се, никъде не се формулира изрично по този начин. Но главно такъв тип заглавия се проблематизират или посочват като представителни за жанра от участниците в продължителната дискусия. По същото време, струва си да отбележим, българският Андерсен е вече и романист. Романът му "Двете баронеси" е издаден от "Народна култура" през 1982 г.

Като погледнем това развитие в обхвата на понятието от аналитична дистанция, в него се очертават три тенденции:

  1. Преход от поезията към прозата.

  2. Развитие от по-къси към по-дълги четива.

  3. Постепенно езиково и стилово сближаване (до степен на частично взаимопроникване) между литературата за деца и тази за възрастни.

Трите развития са паралелни. Поезията, освен дето е поезия, е в чисто формален план средище на къси форми. А и при нея, поради по-големия смислов синтез, който поддържа, е най-отчетлива разликата между имплицитните аудитории, т.е. между малолетната и пълнолетната публика, за която е предназначено съответното произведение. Това можем да го формулираме и по друг начин: адаптацията на стихотворение за възрастни, за да стане като за деца, се налага да бъде по-рязка от аналогичната детска адаптация на разказ, повест или роман.

С други думи казано, в приказката, и съответно в приключенско-авантюристичния разказ (тип "уестърн", например), тия оразличителни параметри са занижени, макар и все още да съществуват сравнително отчетливо. В детско-юношеския роман те са още по-занижени, до степен понякога на недоловимост; пример са романите, които много добре познаваме от детинство (двете "Алиси" на Луис Каръл, повестите на Александър Милн, Селма Лагерльоф, Ерих Кестнер и Астрид Линдгрен), както и (разбира се) приказките на Андерсен. Всъщност за всички тия последните е може би валидна тезата на известния изследовател на детска литература Питър Хънт, който в една своя важна статия настоява да се поддържа разликата между "детски книги за възрастни" и "детски книги за деца" (Хънт 1994: 5).

В основата на всички тия развития отчасти лежи обективен социокултурен процес: организацията на българското образование и съответно снижаването на статистическата неграмотност, съчетано с вдигането на качествения праг на грамотността. Това последното обстоятелство се изразява в развиването на все по-добри и трайни навици за четене. Залъгалка за забавачницата например може да прочете всяко дете, което що-годе е усвоило буквите, но за детско-юношеския роман, с по-големия му обем и езикова сложност, трябва по-подготвена детска аудитория. Именно този тип по-подготвена аудитория, в по-голяма степен спечелена за каузата на четенето, нараства по численост във времето от 70-те години на ХІХ век насам и придърпва детския литературен избор все повече и повече към себе си.

През последните десетилетия се наблюдава обективно сближение, поне в основните параметри, между детската литература и тази за възрастни. Развитието е характерно не само за нашия литературен процес, но се наблюдава и в глобален план. То при това тече и в двете посоки. От една страна, можем да кажем, че детската литература постепенно съзрява по манталитет. Сега тя включва "забранени" доскоро или най-малкото неприемливи теми и изразни средства, а приемливите като че ли стават все по-разнообразни, богати, сложни, някак все по-малко "детски". В една своя статия холандската изследователка Ан де Врис заявява, че през 70-те години на миналия век от детската литература в родината й изчезват кажи-речи всички нравствени табута (Де Врис 1997: 43). Подобно развитие, съответно в Нова Зеландия и Великобритания (при това горе-долу по същото време), анализира и Найо Малкълм (1998).

Но едновременно с това можем да кажем и друго - че "сериозната" литература се инфантилизира. Най-ярките явления в световната белетристика напоследък са издържани като че ли в един "унисекс" (или нека го наречем "унивъзрастов") план, т.е. изглеждат в еднаква степен предназначени за деца и за възрастни. Имам предвид, разбира се, романите на Дъглас Адамс, Тери Пратчет и някои други, както и цели жанрове - научната фантастика и фентъзито например.

На какво се дължи това двупосочно явление? Критиците го регистрират от над двадесет години насам (Елкинд 1981, Постман 1982, Уин 1984) и досега не са успели да постигнат единодушие в интерпретациите си. Една от най-интересните тези принадлежи на Джери Гризуолд, който разсъждава върху причините за парадокса защо в последно време детството, като строго отделена категория със специфични параметри, сякаш изчезва, а в същото време изключително много се разраства продажбата, четенето и изучаването на детската литература. Той твърди, че тенденцията е временна и по същество носталгична: че голям процент от детската литература понастоящем се употребява от съвсем зрели хора, които, съзнателно или не, предусещат залеза на социално-манталитетната категория "детство" и скърбят за нея един вид "на прощаване" (Гризуолд 1997: 38).

Лично аз смятам, че вярното обяснение е по-оптимистично. Не мисля, че става дума за предстояща смърт на детството или детската книга, а за по-ефикасна комуникация в днешната електронна епоха между различните възрасти, както и между различните литературни родове и жанрове. Границите тоест стават все по-малко абсолютни и все повече чисто функционални, рационализират се и се превръщат просто в инструменти на удобното класифициране.

Кога и къде тия граници са максимално отчетливи и фиксирани? По-горе говорих за едно типологично развитие, което се наблюдава в нашата детска литература от зората на организацията й до ден-днешен. Това нейно развитие може да се дефинира и по следния начин: постепенно освобождаване на сюжета от трактата. Всъщност главно трактатът съставлява разликата между литературата за деца и за възрастни. Детската литература е освободена понастоящем от трактата, така както и развлекателната литература за възрастни. Двете разновъзрастови читателски групи се срещат на общо поле - развлечението. Трактатът остава изцяло приоритет на зрелия читател.

В крайна сметка, моето убеждение е, че да се говори за детска литература понастоящем не означава да се говори за определен сектор от литературата. Да се говори за детската литература е един от начините да се говори въобще за литературата. Тоест тя не е жанр, раздел, подраздел, а функция или гледна точка, разновидност на литературната авторефлексия. Което не означава, че я няма. Означава само, че е сериозна.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Андерсен 2005: Андерсен, Ханс Кристиан. Приказки. Прев. от дат. Владимир Старирадев. София: Труд, 2005.

Аурила 1997: Auryla, Vincas. Children's Literature in Totalitarian and Post-totalitarian Society I. // Reflections of Change: Children's Literature since 1945. Beckett, Sandra L. (ed.). Westport, CT: Greenwood Press, 1997, 177-81.

Бекет 1997б: Beckett, Sandra. Introduction: Reflections of Change. // Reflections of Change: Children's Literature since 1945. Beckett, Sandra L. (ed.). Westport, CT: Greenwood Press, 1997, ix-xi.

Преводна 2003: Преводна рецепция на европейските литератури в България. Т. 5. Скандинавски и прибалтийски литератури. Съст. Вера Ганчева, Георги Вълчев, Иван Троянски. София: Академично издателство "Марин Дринов", 2003.

Гризуолд 1997: Griswold, Jerry. The Disappearance of Children's Literature (or Children's Literature as Nostalgia) in the United States in the Late Twentieth Century. // Reflections of Change: Children's Literature since 1945. Beckett, Sandra L. (ed.). Westport, CT: Greenwood Press, 1997, 35-41.

Де Врис 1997: De Vries, Anne. Literature for All Ages? Literary Emancipation and the Borders of Children’s Literature. // Reflections of Change: Children's Literature since 1945. Beckett, Sandra L. (ed.). Westport, CT: Greenwood Press, 1997, 43-7.

Домусчиев 1906: Домусчиев, К. П. Каква е и каква трябва да бъде нашата детска литература? // Учителска мисъл, ІV, 1906, бр. 3, 21-31.

Елкинд 1981: Elkind, David. The Hurried Child: Growing Up Too Fast Too Soon. Reading, MA: Addison-Wesley, 1981.

Малкълм 1998: Malcolm, Ngaio. Children’s Books in the Age of Pluralism. // Youth Library Review, 25 (Autumn), 1998.

Михайлова 2003: Михайлова, Надежда. Ханс Кристиан Андерсен. // Преводна рецепция на европейските литератури в България. Т. 5. Скандинавски и прибалтийски литератури. Съст. Вера Ганчева, Георги Вълчев, Иван Троянски. София: Академично издателство "Марин Дринов", 2003, 21-30.

Ноделман 1997: Nodelman, Perry. Fear of Children's Literature: What's Left (or Right) After Theory?. // Reflections of Change: Children's Literature since 1945. Beckett, Sandra L. (ed.). Westport, CT: Greenwood Press, 1997, 3-14.

Паскалев 1906: Паскалев, Славчо. Нашата детска художествена литература. // Мисъл, 5, 1906, бр. 6, 7, 321-31, 427-44.

Постман 1982: Postman, Neil. The Disappearance of Childhood. New York: Knopf, 1982.

Рефлекшънс 1997а: Reflections of Change: Children's Literature since 1945. Beckett, Sandra L. (ed.). Westport, CT: Greenwood Press, 1997.

Теодоров-Балан 1891: Теодоров-Балан, Александър. Книжнина. // Пер. сп. БКД, VІІІ, 1891, бр. 37-38, 264-93.

Хънт 1994: Hunt, Peter. Criticism and Children's Literature: What Can We Say, and Who Wants to Listen? // International Review of Children's Literature and Librarianship, 9, 1994, No 1, 1-7.

Уин 1984: Winn, Marie. Children without Childhood. Harmondsworth: Penguin, 1984.

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.08.2007, № 8 (93)

Текстът е четен като пленарен доклад на международната конференция "Детската литература - без граници в пространството и времето", ЮЗУ "Неофит Рилски" (Благоевград), 01.-03.12.2005.