Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАПИСКИ ЗА СМЪРТТА

Владимир Сабоурин

web

на г-жа С. Данова

Любознателният и издръжлив читател, стигнал до тази глава на Канети-ридъра, навярно вече ясно чувства, че Елиас Канети е труден, дори мъчителен писател. Обикновено сме склонни да признаваме на т.нар. класици правото и привилегията да бъдат трудни. Тяхната трудност съставлява съществен компонент от престижа и авторитета, с които дадена култура ги обкръжава. Добрите издания на техните книги впечатляват (или отблъскват) с критически апарат от бележки, коментари, обилие от информация, осветляваща - и обгръщаща с ореола на значимото - текста на самото произведение. На практика самият текст се превръща във функция, резултанта на обрамчващия я тълкуващ апарат, който изгражда аурата на творбата. В този смисъл трудността на един писател е вид бонус, който привлича запаления читател. Настоящият ридър отчита, че Канети е труден автор и се опитва да посочи тази трудност като покана за участие в читателска общност, за която, където няма усилие и опасност, там няма приключение. Но ако вече успешно сме преминали през „Ослепяването”, драмите, „Маса и власт” и на пръв поглед мъдро ведрата автобиографична трилогия, трябва да признаем, че Канети е не просто труден - той е мрачен, мъчителен, краен, непоносим. Тези качества по-трудно се вписват в по-скоро светлата представа за класичност. Подвеждащо и в крайна сметка некоректно, нечестно спрямо читателя би било да премълчим, че Канети се нарежда в една линия на мислители, пророци и писатели, които са склонни да виждат страшното, тъмното, ужасяващото в света и човека. Ако литературата е щитът на Персей, в който образът на Медуза Горгона може да бъде съзерцаван, без да се вкаменим от гледката, Канети спада към авторите, които се интересуват повече от вкаменяващия ужас, отколкото от отразяващия го щит. Това предпочитание на Канети е в основата на привличането и съпротивите, които упражняват неговите текстове. Привлечени сме - особено в „Маса и власт” - от почти хипнотичното усещане, че между нас и описваните явления няма никакъв посредник, няма медиум, няма щит. Ние сме изяжданото и преминаващото през вътрешностите животно; ние сме в хайката, изтребваща до крак враждебното племе, изнасилваща и разкъсваща гениталиите на убитите жени; ние сме в параноичния делириум на древните и модерни властници, вътре. Но литературата е образ в отразяваща повърхност, медиум, щит. Амбицията на Канети да свали тази повърхност, да премахне медията, да отстрани щита, за да достигнем до голотата на човешкото съществуване, до голотата на човешкото тяло, загнездва неразрешимо противоречие в самото сърце на най-силните му текстове. Привлечеността и съпротивите ни отговарят на това дълбинно противоречие да искаш със средствата на литературата - мимезиса, подражанието (Канети го нарича „превращение”) - да правиш нещо, което има претенцията за истина, вяра, религия. Оттук произтича мъчителното, за да не кажем измъчено, отношение на Канети към литературата. Основната творба на Канети, неговото „жизнено дело” (Lebenswerk) - както той нарича „Маса и власт” - е резултат от двадесетгодишна забрана за правене на литература, която той сам си налага. Що за писател е този, който сам си забранява да пише? И какво постига с тази забрана? Тези въпроси придобиват най-голяма острота и наложителност по отношение на бележките на Канети за смъртта.

Записките (Aufzeichnungen) са на пръв поглед незначителен, непретенциозен, малък жанр. Канети започва да ги пише в периода на най-мъчителна работа над „Маса и власт”, в разгара на Втората световна война, когато в Англия, където емигрира преди „присъединяването” на Австрия към нацистка Германия, започват да пристигат първите новини за лагерите на смъртта. Вече е взето решение за „окончателното разрешаване” (Endlösung) на „еврейския въпрос”. Немският философ Теодор В. Адорно, който също е принуден да напусне нацистка Германия, ще каже, че „след Аушвиц” не могат да се пишат стихотворения. Налагайки си в началото на 40-те години забраната да прави литература, Канети буквално реализира естетическия императив на Адорно. (След публикуването на „Маса и власт” двадесет години по-късно, Адорно ще бъде единственият професионален философ, който ще обърне специално внимание на книгата и ще направи много интересно интервю с Канети.) Жанрът на записките служи на Канети за отдушник, за поемане на въздух в секващата дъха параноична атмосфера на работата над „Маса и власт”. Усещането на Канети е за липса на въздух, за задушаване, като в песента на Вл. Висоцки за загиващите подводничари, „Спасите наши души/ Мы гибнем от удушья”. Записките са глътка въздух в херметично затвореното, пресовано от чудовищното налягане пространство на параноята. Именно с характера си на фрагменти, отломки, песъчинки бележките спасяват Канети в моментите на отдих - моментите на поемане на дъх - от бетонния блок на проблематиката на „Маса и власт”. Стратегията на малкото, дребното, смаляващото се, за да се изплъзне от всепоглъщащото цяло, най-радикално е практикувана от недостижимия образец на Канети и неговия учител в изкуството на малкото като съпротива срещу властта, Франц Кафка. Смаляването до изчезване, до превръщането в мислеща къртица („Der Bau“), в пееща мишка („Josephine, die Sängerin“) е един от важните уроци, които Канети усвоява от Кафка, този „експерт на властта”, както той го нарича с поглед към собственото си призвание. Затова тези бележки са малки, откъслечни, несистематични (систематичността е една от впечатляващите прояви на параноята), непредназначени за публикуване, избягващи всевиждащото око на всеприсъстващата власт.

В многогодишното си изследване на феномените на властта Канети стига до извода, че в отровния й корен лежи желанието, страстта за надживяване (Überleben) - властникът е „надживяващият” (der Überlebende). От което следва, че всяка власт се основава на възможността да „отклоняваш” смъртта от себе си към другите, всяка власт се основава на потенциалната или актуална смърт на другите. Мигът на надживяването - мигът на преживяването на смъртта на другия - е мигът на раждането на феномена на властта. Абсолютната власт, с чиито прояви през ХХ век пред очи Канети пише „Маса и власт”, е технологично-административната възможност да надживееш всички. Тя си присвоява прерогативите на смъртта, абсолютния господар, както я нарича Хегел, друг голям „експерт на властта” (но за разлика от Кафка и неин „псалмопевец”). В абсолютните си прояви властта е сиамски близнак на смъртта. В този ред на мисли не бива да ни учудва, че централният предмет на бележките на Канети е смъртта.

Не бива да ни учудва - и все пак ни учудва. Може би неприятно. Причините за странното усещане при констатацията, че смъртта е една от основните теми на записките, са комплексни и възхождащи към проблеми, които надхвърлят дискомфортното чувство за неудоволствие. В едни по-широки културологически рамки можем да говорим за фундаментална „криза на смъртта” (Ян Асман) в модерността, т.е. в света, в който живеем от близо пет века. Парадоксално именно времето, което преживява най-големите предизвикани от човека масови изтребвания на хора, започвайки от геноцида над местното население на Америка след откриването на Новия свят в края на ХV век и завършвайки засега с поредния геноцид в Руанда през 90-те години на ХХ век, който вече можехме да проследим по телевизията, - същото това време (в обществата от западен тип) систематично изтласква и изличава следите на смъртта от всекидневния живот. Модерността е време на геноциди - и на скриване на смъртта в публичното пространство и междучовешката комуникация. Ще дам само два примера: 1) западнярите се учудват и шокират от характерните за България некролози в публичното пространство; 2) наскоро мои познати бяха впечатлени от факта, че тяхна колежка чужденка (от Западна Европа) не изразява на работното си място по никакъв начин сполетялата я загуба на родител. Колкото и необичайно да звучи с оглед на сънувания от модерността кървав „кошмар на историята”, модерните общества имат силна тенденция да табуизират смъртта и всичко свързано с нея. Изграждането на модерната идентичност най-късно от ХVІІ век насетне върви ръка за ръка с прогресиращото изтласкване на смъртта от публичната и междуличностната комуникация. Колкото по-твърда е една идентичност, толкова по-непоносима за нея е представата за смъртта. Достатъчно е да сравним нашата съвременна представа за смъртта с описания на физическо осакатяване и насилствена смърт в „Гаргантюа и Пантагрюел” на Рабле или дори в „Дон Кихот”. За съвременниците на Сервантес загубата на част от ухото или на по-голяма част от кътниците, сполитаща рицаря, еднозначно са засилвали комическия ефект, докато у нас оставят смесено чувство, в дъното на което е неудоволствието от нарушаването на телесната цялост като основополагаща форма на представяне на твърдата идентичност. Макар и за нас комичното архетипно да е свързано с телесни неудачи, ние сме шокирани, че рицарят на Печалния образ в крайна сметка наистина (а не само на шега!) остава без част от ухото и по-голямата част от кътниците си. За модерния човек „смешната смърт”, изумително описана в книгата за Рабле на големия руски философ, литературовед и култоролог М. М. Бахтин, е трудно представима комбинация, същински оксиморон, жива смърт. В тази по-обща рамка на „кризата на смъртта” в модерните общества, концентрацията на Канети върху нея придобива измерения на критика на модерността, проект, в който той се нарежда в една линия с недолюбвания от него Фр. Нитцше и с държаните на разстояние К. Маркс и З. Фройд.

Първата бележка за смъртта е точно датирана - „15. Февруари 1942”. Освен всичко друго, тя е интересна и с това, че преседява над 60 години в архивите на писателя, преди да бъде издадена за първи път през 2003 година. Размислите на Канети за - всъщност срещу - смъртта съзнателно и утопически се ситуират в бавното време на екзистенциалната рефлексия и копнежа по безкрайност на живота. Въпреки краткостта на бележките, четенето им трябва да става в същото бавно време, в което са конципирани - не по-малка трудност от нежеланието на модерния човек да се конфронтира със смъртта. На кризата на смъртта в модерността отговаря криза на времето: с помощта на технологиите пестим все повече време - и ни остава все по-малко време за екзистенциалната сърцевина на времето, неговата крайност. Тъй или иначе, все трябва да се почне отнякъде, в крайна сметка от нищото: „15. Февруари 1942 [.] Днес реших да записвам мислите си срещу смъртта както случайно ми идват, без никаква връзка и без да ги подчинявам на някакъв тираничен план.” Това първо изречение всъщност задава концептуалната рамка на всички записки, като занимаващите се със смъртта имат моделен характер: случайност, непреднамереност, асинтактичност, несистематичност. Още в тази първа бележка срещу смъртта Канети се изправя лице в лице с основната дилема на цялото си творчество, фокусирана върху проблематиката на миметичното отношение към света. Тук мимезисът е тематизиран в метафориката на маската, маскарада, карнавала. „...да изкова в сърцето си оръжието, което да надвие смъртта. То ще е мъчително и коварно, за да й отговаря. В по-волни времена исках да го размахвам с шеги и дръзки заплахи; представях си сразяването на смъртта като маскен бал; исках да се стълпя около нея в петдесет маскарадни костюма, всички до един съзаклятнически. Но сега тя отново сграбчи маските.” (курсив в оригинала, В.С.) Ако съдим по този ключов пасаж, Канети първоначално (конкретно това ще рече преди емиграцията от Австрия през 1938 г.) е смятал да подходи към проблематиката на смъртта миметично, литературно. Бележка от 1943 г. съобщава повече за първоначалния - отхвърлен в момента на записването й - литературен план. „Напълно конкретната и сериозна, признатата цел на моя живот е постигането на безсмъртие за хората. Навремето исках да припиша тази цел на централната фигура на един роман, която за себе си нарекох „смъртен враг [на смъртта]” (Todfeind).” Отказът от плана за роман е мотивиран от опита на Втората световна война. „По време на войната ми стана ясно, че убеждения от подобна важност, всъщност религия, би трябвало да се изразяват непосредствено и без преобличания.” Тук са формулирани почти в прав текст две решаващи за разбирането на цялото творчество на Канети твърдения: първо, целеполагането му има квазирелигиозни основания; второ, реализацията на основната цел предполага отказ от литературно опосредяване, отказ от травестия. Структуроопределящата дилема полага, от една страна, маските, маскарада, травестията, карнавала, романа, от друга - религията, непосредствения изказ на последните въпроси и цели на човешкия живот. Записките поставят себе си от литературно неопосредяващата страна на дилемата. „По този начин сега записвах всичко, имащо връзка със смъртта, във вида, в който самият аз исках да го споделя с другите, а „смъртният враг [на смъртта]” бе напълно изтласкан на заден план.” Представянето на литературна фигура, самата идея за фикционално представителство, за литературна репрезентация в този момент се струва на Канети „страхлива”. Записките са видeни като „поле на честта”, радикален апоретичен отказ от опосредяване и репрезентация.

Тридесет години по-късно обаче, в бележка от 1975 г. Канети резигнативно ще определи като свой провал, че не е създал „смъртния враг [на смъртта]”, фигурата на романа. „Смъртният враг [на смъртта]” така и не бе създаден, така че в крайна сметка нищо не съм направил.” Едва ли би могло да се признае по-ясно пред самия себе си, че провалът е от литературно естество: неспособността за създаването на литературен герой. Записаното през 75-а очевидно влиза в противоречие, направо твърди обратното на записката от 43-а. Въпреки че неопосредените, антиномични отношения между отделните записки са неразделен структорообразуващ аспект на заявената им концептуална и жанрова програма, признанието на 70-годишния мъж е повече от тревожно: взетото преди повече от трийсет години решение да изразява най-важните си убеждения „непосредствено и без преобличания” се оказва грешка. Отказът от правенето на литература с цел да се пребори непосредствено - в крайна сметка като създател на една нова религия - със смъртта, всъщност осуетява постигането на „конкретната и сериозна цел” на живота му, безсмъртието за хората. (Нещо подобно вероятно са искали Омир, ап. Павел и Фр. Нитцше.) Мисля, че бихме сгрешили, ако се опитаме да разрешим трудността като се усъмним в искреността на Канети както когато формулира целта си, налагайки си за постигането й аскетично въздържание от литература, така и когато констатира, че е поел по погрешен път за осъществяването й. Модерните литературни проекти са немислими без аскетично отношение към същността на самата литература, без аскеза спрямо миметичната й - Фр. Нитцше би казал „актьорска” - природа. Подозрението на естетическата модерност към идеята за опосредяване и репрезентация, към щита на Персей има в последна инстанция етически основания: желанието лице в лице да погледнеш вкаменяващия ужас на модерния свят. В прочита на Канети модерният човек в бягството си от смъртта поражда масите и масовите изтребления. Записките за смъртта са мъжествено мъчителен, може би невъзможен опит това да се каже направо.

 

 

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2005, № 7 (68)

Други публикации:
Литературен вестник, № 23, 22.-28.06.2005, с. 14.

Текстът е част от Канети-ридър, който предстои да излезе в издателство „ПИК”; публикува се с любезното съгласие на издателството. Немски вариант на текста е четен в рамките на „Седмица на Елиас Канети” на 8 юни 2005 г. в Дом Витгенщайн, Виена.