Из "Свещенотрезвото. Мистика и модерност"

Из Първа част:
ВОЕННИТЕ ТЕХНОЛОГИИ И МОДЕРНАТА СУБЕКТНОСТ

Владимир Сабоурин

web

на Красимир Христакиев

Има клип на Фейтлес, в който интериор с канапе е екстериор на уличен бунт. Парчето се казва We Come One и е пилотно за албума Outrospective (2001). Погледът е насочен навътре, но е „аутроспективен”. Макар и изкуствено образуван от думата „интроспекция”, неологизмът outrospective казва нещо гносеологически и всекидневно издържано и убедително: поглед навън вътре в интериорното пространство. Фронтменът на групата, Макси Джаз, седи на канапе с форма на тежка кожена мебел, гол до кръста и наметнат с голяма кърпа за баня с цвят между керемиден и бордо. Изходната гледна точка е в гръб, започвайки да рапира Макси Джаз бавно се извръща в профил. Следва перспектива отпред с приближаване на камерата до близък план на лицето във фас, съставен от черни клепачи и устни, откриващи бялото на очите и зъбите. Близкият план на лицето се редува с далечни планове отзад и отдясно, разтварящи обема на огромния празен интериор. Лицето в близък план е фокусът на умиротворението и истинното казване. You represent what’s true. Изведнъж в празния до този момент интериор в дъното отпред се появява човешка фигура, която все още не е произвела движение в пространството, за да се оразличи окончателно като неидентична с него. Необходимо е леко извръщане на главата на Макси Джаз, за да може оразличителното движение да влезе в парменидовия паралелепипед на интериорното пространство: фигурата в дъното се затичва на забавен кадър към предния план с движение на мятане на павe или коктейл Молотов на далечно разстояние. По сивия бизнес мокет пред разгръщащата се на забавен кадър мятаща фигура са се появили отсъстващи до този момент предмети, приличащи на изкъртени от настилката и стените й запокитени късове. В следващия миг на клиповата монтажна мигновеност разгърналата се като птица мятаща фигура е помляна някъде надолу от палка на тежковъоръжен полицай, израснал над нея. Следва епическото повторително разгръщане на похвата на редуването на перспективата на гледащия от дивана, наметнат с кърпата, в която на моменти се загръща по-плътно, и уличните батални сцени в интериора, чието влизане в полезрението на гледащия от дивана е маркирано чрез леки извръщания на главата. Първата кулминационната точка на монтажа между интериора и уличната битка е преобръщането на полицейска кола от страна на демонстрантите, която пада досами босите крака на седящия на дивана. В бягащата през интериора тълпа се врязват конни полицаи, връхлитащи с палки и помитащи на земята бягащите. При първото по-рязко извръщане на главата на седящия наблюдател на преден план изскача оголената паст на полицейска овчарка. Един след друг се натрупват детайли на уличната битка, за да стигнем до репортерските (или наблюдателни) камери, в които рефлексивно да се огледа самото гледане на уличната битка в интериорното пространство. Втората кулминация в монтирането на интериор и екстериор е внезапното изправяне на седящия на дивана пред пастта на овчарките. Кърпата пада от раменете му и откриването на мъжкия торс на будистки монах съвпада с думите I’m unafraid. В следващия кадър влачат за косите човек, момиче сякаш с рижаво-руси коси, размятат я наляво и надясно. При нов заден план откриваме, че убито червената кърпа не е паднала докрай от тялото на станалия, а се е задържала някъде на височината на лактите. За първи път от тълпата фронтално на изправилия се Макси Джаз е отчленена Систър Близ, жената на електронните клавишни, първо в план отгоре като светеща точка, после отпред, руса и с яркочервена блуза, в близък план на абстрактно маслиненосив фон. При третото кулминационно конфронтиране „интериор/екстериор” русата жена с яркочервената блуза изскача от тълпата, замахвайки с метален прът срещу невидима до този момент стъклена стена, която в мига на удара става видима в застиналото си разпадане на стъклена сол, предизвикващо непрозрачност между бунтуващата се тълпа и интериорния наблюдател. В следващ момент русокосата жена с яркочервената блуза и металния прът отново е фокусирана в една възвръщаща се прозрачност на виждането и срещу нея е изправилия се мъж с гол до кръста будистки торс, който я вижда и бива виждан от нея. Подредени в редица тежковъоръжени полицаи с каски и прозрачни плексигласови щитове. Тълпата танцува и се удря като прибой в прозрачните полицейски щитове. Шията на изправящ се на задните си крака кон. Прегръщащи се в танца момичета, с пуснати коси и с плитки. В изходен план отгоре Макси Джаз отново се загръща в кърпата за баня в убит керемиденочервен цвят и в последващ план отпред се отпуска назад в канапето с форми на тежка кожена мебел. В тълпата, която вижда, отново седнал, телата са легнали на земята, някои са в седнало положение - русата жена с яркочервената блуза. Забавено премигване на друга по-слабо оцветена седяща жена се пренася от другата страна в бавното отпускане на главата на седящия на канапето. Главата му вече е склонена, когато бавно я вдига заедно с клепачите в едно движение, довеждащо до изходното положение на наблюдаващия в интериорното пространство бунта на екстериора.

*

Нека да се опитаме да погледнем не навътре, а назад в душата. Погледът навътре, който тепърва конституира предмета на разглеждане, който наричаме „душа”, не е въпрос на избор поне от момента на възникване на модерната централизирана държава през последната четвърт на ХV век. Че генеалогическата шахта, в която се намираме, когато поглеждаме навътре, става видима именно в рамките на налагането на модерната централизирана държава, отчетливо проличава в един превод - симптоматично навременен превод: на 15 януари 1554 година в Саламанка излиза от печат първият испански превод на Изповеди на св. Аврелий Августин. Този превод, маркиращ началото на една имплицитна на процеса на субективация генеалогия на модерната душа, незабавно бива реципиран в два на пръв поглед противоположни, дори сякаш взаимоизключващи се дискурсивни режима: пикаресковия роман и испанската католическа мистика. Анонимният автор на Ласарильо де Тормес (1554) - героят му е родом от Саламанка - със сигурност е познавал и използвал латинския оригинал на Изповеди при създаването на първия пикаресков роман, но публикуването на испанския превод епифанично прави възможно забелязването на пародийната междутекстовост от страна на възникналия с книгопечатането масов читател, който получава една-единствена по рода си рецептивна оферта едновременно - в една и съща година! - да може да прочете Изповеди и Ласарильо де Тормес. За родоначалничката на испанската католическа мистика, св. Тереса де Авила (1515-1582), от своя страна, прочитът на испанския превод на Изповеди (изучаването на латински не е влизало по това време в образованието на жените) съвпада с окончателното й „обръщане” (conversión) към „обсипания с рани Христос” през Великденските пости на 1554 година. Както за създателя на ядящия много бой и малко йедене Лазарчо, така и за пронизаната от гледката на обсипания с рани Спасител 39-годишна монахиня, душата и нейното изповядване определено не е безболезнена практика. В следващите разсъждения, кръжащи около въпроса за конституирането на модерната субектност в испанската католическа мистика от втората половина на ХVІ век, ще концентрирам вниманието си върху болезнено-сладките практики на душата, като изхождам от тезата, че възникналата през ХVІ век модерна душа е продукт и агент на ранномодерното социално дисциплиниране.

Модерната душа и модерната казарма не са толкова различни неща, колкото сме свикнали да ги чувстваме в сравнително кратката фаза, деляща ни от структурно ясната и отчетлива конфигурация на Държава и Душа в рамките на континенталния европейски абсолютизъм (края на ХV - края на ХVІІІ век). За по-малко от 250 години след публикуването на Изповеди на Жан-Жак Русо, чрез един процес на ускорено социалнополитическо забравяне Душата ни се явява като радикално другото на Държавата, докато социалноисторически тя - Душата - се ражда във всеоръжието на модерните дисциплинарни техники, чиято най-блестяща проява са военните технологии. Няма да разберем душата си, ползите и вредата от нея за живота ни, насилието, болката, садомазохизма й, ако не обърнем търсещ поглед назад към точката на разумно, ясно и отчетливо, благопристойно взаимно съвместно съществуване на Душата и Държавата в полето на едно всестранно и масово социално дисциплиниране, простиращо се от военните технологии до мистичния опит. Основателят на Обществото на Исус (Compañía de Jesús), по-познато като Ордена на йезуитите, св. Игнасио (Иньиго) де Лойола по професия е войник, който преминава от традиционните за един наследствен аристократ воински занимания към модерното квазивоенно дисциплиниране на вътрешния свят на душата в институционалните рамки на един военизиран духовен орден. Някогашният аристократ-воин от страната на баските става през първата половина на ХVІ в. първият генерал на Ордена на йезуитите. Държа педантично може би да отбележа, че при осъществения от Лойола трансфер между военните дисциплинарни техники и новоучредяващата се сфера на „технологиите на душата” (М. Фуко) не става дума за метафорично преименуване, а за институционално конституиране на душата като поле и предмет на квазивоенно дисциплинаране. За Лойола идеята на Фуко за душата като ефект на казернирането на човешките тела в рамките на „голямото интерниране” определено не би представлявала ексцесна реторична фигура, още по-малко мрачна антиутопия със социално критичен заряд. Създаването и бързото глобално разпростиране на Ордена на йезуитите от Новия свят до Китай през втората половина на ХVІ и целия ХVІІ век представлява водещ аспект на т.нар. „католическа Реформа”, по-добре и невярно позната като „Контрареформа”, която изхожда от средите на духовно мотивирани светски лица - а не от Римокатолическата църква - и прокарва един в същността си модернизационен проект в областта на „ръководенето на душите”, който е един от първите глобално успешни прототипи на модерната „мека” и всеприсъстваща във всекидневния свят власт на дисциплинарните технологии. От Лойола насетне душата е затвор на тялото в буквалния конкретен смисъл на прилагането на военните дисциплинарни техники в сферата на технологиите на душата.

Тезата за раждането на модерната душа от духа на казармата в рамките на католическата Реформа през ХVІ в. прецизира общата теория на Макс Вебер за процеса на рационализация като изхождащ и ползващ т.нар. „етика на Протестантизма”. За да мислим процеса на рационализация в интересуващия ни тук аспект на социалното дисциплиниране, би трябвало да се освободим от псевдоалтернативата „Лутер или Лойола”. През ХVІ в. както протестантската Реформация, така и католическата Реформа решават аналогични властови въпроси, свързани с модернизационния преход към меката дисперсна власт на нововъзникващото дисциплинарно общество, в което започваме да живеем от средата на ХVІ в. насетне. В предварителен план е интересно да се съпостави отношението на двамата големи реформатори към проектираната и олицетворена в евреите невидима власт на опосредяването и капиталовите потоци, подкопаващи предмодерната субстанциална даденост на света. Антисемитизмът на Лутер е добре известен и добре изследван. Ерих Фром дори стига дотам да търси генеалогията на германския националсоциализъм в процеса на формиране на немската менталност през епохата на Реформацията. Във впечатляващ контраст спрямо изразения антисемитизъм на Лутер, идеите на Лойола по „еврейския въпрос” демонстрират една изключителна независимост - определено необичайна за испанския социалноисторически контекст - по отношение на решаващия за Испания от ХVІ и ХVІІ в. комплекс на „чистотата на кръвта” (limpieza de sangre). Лойола категорично отхвърля принципа на „чистота на кръвта”, като Орденът на йезуитите е единственият, който по това време в Испания допуска в редиците си покръстени евреи и маври.

В случая става дума не просто за игнориране на един социалнополитически определящ принцип, а за учудваща резистентност спрямо една всемогъща и потенциално смъртоносна идеология. Нека не забравяме, че Лойола отстоява последователното си отхвърляне на принципа на „чистотата на кръвта” лице в лице със Св. инквизиция. Наследникът на Лойола на поста генерал на Ордена, Диего Лайнес има еврейски произход по бащина линия. Прадядото му все още е евреин, непокръстен евреин. Орденът на йезуитите отстъпва от последователно антидискриминационната позиция на основателя си едва през 1593 г. под нарастващия натиск на социалнополитически ескалиращата истерия на „чистотата на кръвта”. Плебеите и Църквата взимат връх над аристократично-индивидуалистичната меритокрация на Лойола. В отношението му към евреите принципът на аристократично-индивидуалистичната меритокрация дълбоко се преплита с неистовия иберийски пламък на вярата. Ще цитирам в тази връзка едно показателно свидетелство на неговия съратник и биограф Педро Рибаденейра, в което този неистов иберийски пламък избива на повърхността изпод дисциплинарната броня. „Един ден седяхме с доста хора на масата. Когато разговорът пое в тази посока, той рече, че би възприел като особена милост на Господа да произхожда от евреи. Той също така се обоснова и рече: Не е ли нещо единствено по рода си човек да може по плът да е роднина на Христос и Пресвятата Дева Мария? Тези думи той произнесе с такава проникновеност и душевно движение, че очите му се насълзиха и всички седящи на масата бяха поразени.” (цит. по: Марон 2001: 268). Тези насълзяващи се очи на война не падат по-долу от Илиада. В дисциплинарната реформа на Лойола на прага на модерните времена и тяхната душа неразделно се преплитат елементи на модернизиращите се военни технологии, аристократическия меритократизъм, и иберийското пламенно неистовство на вярата, родено в сплавянето на християнски, арабски и еврейски компоненти.

Дисциплинарното конституиране на модерната душа през ХVІ век директно комуницира с модернизирането на военното дело. Ще изведа тази теза, моделно насочваща предприетото тук изследване на началата на испанската католическа мистика, чрез предварителен коментар на основополагащата за социалната история на ранномодерната държава студия на Герхард Йострайх Римският стоицизъм и оранската военна реформа (1953)¹. Доста по-малко известен съвременник на Райнхарт Козелек - не само извън Германия, но и в самите германски хуманитарни среди - социалният историк Йострайх предлага една изключително кохерентна теория на „духа и гещалта” на ранномодерната държава. Доколкото мога да преценя, Йострайх пръв въвежда и обосновава концепцията за „социалното дисциплиниране” (Sozialdisziplinierung)² като принцип на анализа на абсолютистката държава. Може би вече е крайно време да се огледаме, перифразирайки Борхес, за извънфилософските „предшественици на Фуко” преди всичко в областта на социалната история. При това оглеждане концепцията на Йострайх за социалното дисциплиниране определено трябва да е на първо място. При цялата си социалноисторическа и стилистична скромност концепцията на Йострайх всъщност установява самостоятелна мисловна позиция между два социологически колоса: Макс Вебер и Норберт Елиас. Спрямо теорията на Вебер за процеса на рационализация Йострайх изтъква и настоява върху дисциплинарната арматура на окциденталния рационализъм - тук вече в зародиш имаме зрелия Фуко от Надзор и наказание (1975). Процесът на рационализация, който при Вебер представлява основата на специфичното за Европа формиране на живота, е видян от Йострайх като аспект на един всеобхватен процес на социално дисциплиниране. Спрямо Елиас и неговата концепция за цивилизационния процес на елитите („придворното общество”) Йострайх извежда, на свой ред, на преден план социалното дисциплиниране на масите, „структурната промяна на големите маси”³, тази емблема на модерността.

Реформата на военното дело през ХVІ век е структурно-парадигматичен пример за интересуващия ни тук процес на социално дисциплиниране. Модернизиращите се европейски армии - на първо място холандската - се превръщат в първия технологичен парк за масово прилагане на дисциплинарните техники на модерните времена. Изключително важно е да видим, че за реформаторите на военното дело през втората половина на ХVІ и целия ХVІІ в. реформата на армията представлява изричен педагогически проект. „Изходната точка на всички тези стремежи е бил образът на наистина злия и лош, но надарен с разум и съвест човек, който поради тази причина е призован към овладяването на афектите си. Вярата в силата на възпитанието господства над тази епоха.” (SH 14) Вярата във възпитателната власт е необходимо да се разбира в контекста на социалноисторическия мрачно кървав фон на религиозните войни и дескредитацията на политическата власт на плурализиралите се църкви. Както калвинизмът, така и Орденът на йезуитите и хуманистично възроденият римски стоицизъм са активни, волеви, мъжествени, мъчителни отговори на отприщения от кървавите конфесионални смутове през ХVІ век жизнен и светогледен хаос. Късният хуманизъм изиграва в това овладяване на хаоса една неочаквано практическа, дори технологическа роля тъкмо в концептуалното осигуряване на реформата на военното дело. Йострайх говори за „важността на хуманизма и значението на класическата филология за технически-тактическото възникване на модерната армия” и конкретно посочва, че „идеята за всекидневното упражняване, което лежи в основата на модерните армии, получава най-дейна подкрепа чрез буквалното превеждане на античните предписания и заповеди на новоевропейските езици” (SH 15). Началото на това успоредяване на античното и модерното военно дело в рамките на късния хуманизъм поставя знаменитият трактат на Н. Макиавели Arte Della guerra [Изкуство на войната], който оказва силно въздействие върху модернизацията на военното дело през ХVІ век. Концептуализирането на аналогията между античното и ранномодерното военно дело добива завършен вид при нидерландския хуманист Юстус Липсиус (1547-1606), чиито идеи оказват пряко въздействие върху военната реформа в Холандия и Северна Германия. „Два са големите приноса на Липсиус за военното дело: той му предоставя едно понятие за дисциплина, което успява да осигури основата на реформата, и въвежда римско-стоическата етика като морално-светогледна позиция на новата армия.” (SH 19). Модерният милитаризъм не може да бъде адекватно разбран без социалноисторическото и генеалогическо проследяване на стоическото му коренище. Дори когато смятаме себе си в по-голяма или по-малка степен все пак за християни, ние сме по-скоро и то в най-добрия случай стоици, като това е на първо място и във висша степен валидно именно за модерното военно дело. Винаги вече възможният и дремещ в модерните общества под камък милитаризъм се дължи на тази фундаментална подмяна на християнската позиция със стоическата, която подмяна можем да наблюдаваме през ХVІ в. с цялата необходима отчетливост и стряскаща яснота.

Основната заслуга на Липсиус се състои в последователното разширяване и диференциране на понятието за дисциплина, което по този начин става пригодно за всестранното и дисперсно обхващане на големите модерни маси чрез технологиите на социалното дисциплиниране. Едва ли е случайно съвпадение, че теоретикът на военната реформа през ХVІ в. е възпитаник на йезуитско училище в Кьолн, където опознава и се задълбочава във философията на Сенека и Епиктет. Всъщност Липсиус успява да трансформира в обратен ред трансферираната от Лойола в душата военна дисциплина, връщайки я на военното дело, но вече като преминала през душата в качеството й на неведим и всеприсъстващ затвор на тялото. „Основните методически идеи на войника Лойола оказват въздействие върху модерната армия.” (SH 22). След преминаването през тази обходна маневра военните технологии вече са навсякъде. От края на ХVІ век казармата вече е навсякъде в модерната държава. Технологиите на душата и военните технологии достигат до всепроникваща осмоза в общата рамка на всестранното социално дисциплиниране. Лойола нарича метода на своите „духовни упражнения” meditationes armorum, буквално „медитации под оръжие”, медитации във всеоръжието на духа, в пълното бойно снаряжение на душата. „Всекидневното упражняване и йерархичният ред, сляпото послушание и строгата дисциплина определят в съгласие с образеца на йезуитския пионер на ecclesia militans [войнстващата Църква] и с екземплума на римските легиони духа на обновеното от Липсиус военно дело.” (SH 22). От Лойола и Липсиус насетне всяко възпитание е имплицитно казармено, а всяка възпитавана душа е казарма за тялото. Ако при испанския аристократ Лойола върху тази казарма, наречена душа, пада все още отблясъкът на аристократично-рицарските безусловни добродетели да бъдеш верен на Бога и честта, холандският професор-буржоа Липсиус маркира прехода към чистото войнишко подчинение, което ще характеризира модерния свят от училището до концлагера, от Университета до Гуантанамо, от Коменски до Айхман, от Барбара до Джордж В. Буш.

*

През 1860 г. принц Фридрих Карл ще може вече да констатира, че идеята за чест трябва да бъде изоставена, „доколкото е нeсъвместима с удобната дисциплина”.

*

Модерната държава с нейния корелат на дисциплинарното интериорно пространство, наречено душа, е в основата си постабсолютистка. Нека да повторим този труизъм: модерната държава е постабсолютистка държава. Представката „пост-” маркира небрежно високомерно недоглежданата очевидност, че буржоазната демокрация е не просто „след” абсолютизма, от който се оттласква, за да възникне, но преди всичко генеалогически наследник на абсолютистката държава. „Процесът на социално дисциплиниране през епохата на абсолютизма може да се сравни, може би, с един друг голям процес, характерен за модерната държава - фундаменталното демократизиране през ХІХ век.” (Йострайх 1969б: 195). Въпреки мекото „може би”, аналогията между социалното дисциплиниране и демократизацията определено не е мека, а работи с твърди структурно-генеалогически допускания. „Процесът на фундаментално дисциплиниране на държавата и църквата, на икономиката и културата през абсолютистката ера [...], на който не се е обръщало достатъчно внимание, е предпоставка за това фундаментално демократизиране на буржоазно-демократичната публично-правна общност” (Йострайх 1969б: 195). Както модерната субектност, така и модерната демокрация имат за предпоставка меката власт на дисциплинарните техники, изникващи и добиващи блестящата си и твърда завършена форма във военните технологии.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Йострайх (1969а). Цитирам тази брилянтна студия по-нататък в текста със сиглата SH и съответните страници в кръгли скоби. [обратно]

2. Вж. Йострайх (1969б: 187). Студията представлява уводната лекция на Йострайх в Хамбургския университет през 1962 г. [обратно]

3. Срв. Йострайх (1980: 8). Този втори сборник със студии е издаден посмъртно от Бригита Йострайх. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Марон 2001: Maron, Gottfried. Ignatius von Loyola: Mystik, Theologie, Kirche. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 2001.

Йострайх 1969а: Oestreich, Gerhard. Der römische Stoizismus und die oranische Heeresreform [1953]. // Oestreich, G. Geist und Gestalt des frühmodernen Staates. Ausgewählte Aufsätze. Berlin: Duncker & Humblot, 1969.

Йострайх 1969б: Oestreich, Gerhard. Strukturprobleme des europäischen Absolutismus [1962/1969]. // Oestreich, G. Geist und Gestalt des frühmodernen Staates. Ausgewählte Aufsätze. Berlin: Duncker & Humblot, 1969.

Йострайх 1980: Oestreich, Gerhard. Strukturprobleme der frühen Neuzeit. Ausgewählte Aufsätze. Hrg. v. Brigitta Oestreich. Berlin: Duncker & Humblot, 1980.

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2007, № 9 (94)

Други публикации:
Владимир Сабоурин. Свещенотрезвото. Мистика и Модерност. Велико Търново: УИ "Св. св. Кирил и Методий", 2010, 560 с.