ТЕКСТОЛОГИЯ СЕГА

Владимир Сабоурин

web

Сцената е сюрреалистична: любовна среща на второразреден български поет и (западно)германска българистка в слабата подреденост на родните литературни архиви. Любовната двойка е копнежно неравностойна, връзката явно многогодишна, датираща от вече историческото време преди България да бъде открита от щастливите немски пенсионери като алтернативен на пренаселената Майорка последен пристан. Книгата на Габи Тиман „Творчеството на Емануил Попдимитров в рамките на Fin de siècle” (2004)¹ утаява в себе си загадката на внезапното детско влюбване в стихотворение на тайнствен чужд език, чуто по никое време в културно-туристическо предаване по радиото. Това може да бъде ултимативната „Среда на живота” на Хьолдерлин в „Най-красивите есенни стихотворения” по Deutsche Welle или първата детско-юношеска „Пролет” на Е. Попдимитров по „Христо Ботев”. Нещо се случва, докато лудостта и пробуждането на езика говорят някъде в ефира и минават години в разгадаването къде и какво. Ето първичната сцена. „Строфата съобщава и за настроеността на лирическото Аз; то преживява пролетта като „дивна” („wunderbar“²). Въз основа на това то възпява пролетта, пише песни за нея (ihn³): „Аз за нея песни пиша.” [на български, с кирилица в оригинала, б.м., В.С.] Може да се предположи, не и обаче да се каже със сигурност, към кого се отнасят песните: тъй като българската дума за пролет „prolet“ е от женски род, стихът би могъл да се преведе и по следния начин: „Аз пиша песни за нея (sie⁴)”, чрез което темата на любовта и образът на любимата биха се свързали с мотива на пролетта.” (115) Както казва Нитцше, науката първо добре скрива нещо и после дълго се прави, че го търси. Скромният въпрос в случая е дали скриването и търсенето са жизненоважни, което да позволи да се разсъждава в дискурсивно определящите предмета на разглеждане на Г. Тиман категории на философията на живота (Lebensphilosophie). В научнополитически план монографията на г-жа Тиман се разполага във времето на залеза на славистиката като цяло и в частност на българистиката в обединена Германия, обусловен от края на студената война, от която институционално живееха заниманията със славянски езици и култури във Федерална република Германия и Германската демократическа република. Дисертационният проект, лежащ в основата на книгата, хронологически се разгръща успоредно на верижното затваряне на катедрите (институти, семинари, центрове) по славистика и оттеглянето на дисциплината в реалните тесни граници на идеологически и реалнополитически „незаинтересованите” научни занимания. През 90-те години интересите на Германия в Източна Европа и страните наследнички на Съветския Съюз вече не се нуждаят от опосредяващата инстанция на научното изследване на местните езиково-културни формации. Свиването на културологическото опосредяване прехвърля мотивационните тежести и усилия в полето на самата научна дисциплина и в крайна сметка върху избора да се изучава даден малък език.

В дисциплинарен план Тиман настоява върху филологията като работа в архивите. Това е толкова важно за книгата, че в последния абзац, в предпоследното изречение да си послужи с поантна литота, за да завърши близо 300 страници плътен немски академичен plane style. „Въпреки всички усилия за една възможно най-обхватна текстова база, работата по необходимост трябваше да се ограничи върху няколко аспекта.” (287) Ако един научен текст, принуждаващ към бавно продължително четене, изобщо може да се подиграе на издръжливия читател, това е елегантният и симпатичен начин да го направи. Има нещо много весело и мъжествено в сдържаното изцепване на германската академическа конвенция във всеоръжие пред милата аморфност и лекота на отношението към практиките в текстова форма по тия земи. Г-жа Тиман накратко ни запознава в самото начало на книгата си с непоносимата лекота на текстологическото битие на произведенията на един български литератор, който определено не може да се оплаче от чисто веществения аспект на съхранността на ръкописното си наследство. Текстологическият аспект на съхранността обаче е тъжен. В стил кратки съобщения до имагинерна общност: „Всички издания са некоментирани. [...] Липсва критическо издание... (12). Регистрирането на [ръкописните] материали в архива съдържа за съжаление грешки. [...] Можах да събера на едно място само бележките към светогледа на Толстой и Ницше, понеже бяха пръснати в рамките само на една архивна единица (14). Очевиден пример за проблематичното каталогизиране е кореспонденцията с Бальмонт, която не е събрана в една цялост, а е разделена между двата архива (15).” Определям адресата на тези съобщения като имагинерен, имайки предвид българския читател на книгата на Тиман. Реалната им имплицитна обърнатост е, разбира се, към германската дисертационна етикеция. За мен обаче е по-важна възможността съобщенията да бъдат обърнати към някаква имагинерна общност, която да изпълни с реално гражданско, правно и религиозно съдържание ежегодното ритуално биене в гърдите пред уж писмовната митология на кирилицата, светите братя филолози и тяхната славянска майка също. Четенето на книгата на Тиман прави по-поносимо очакването на фарисейските тръби на поредния Ден на славянската писменост - които тази година имат трескаво-сардоничен предизборно предприсъединителен привкус⁵ - показвайки реалната противоотрова на текстологията, добре подредените архиви, коментираните, критическите издания, реалното уважение към битието на написаното на български сега.

Текстологическата изрядност на работата на г-жа Тиман позволява категоричното формулиране на генерални тези за българската литература, които иначе биха звучали като лоша критика на идеологията, характерна за българската литературна историография от началото на 90-те. Изключително елегантен ход представлява извеждането на кардинални типологически заключения от текстов материал, който не предизвиква в българското културно пространство дискусионни енергии и съпътстващите ги обезвреждащи канонични процедури. Емануил Попдимитров е объл камък в руслото на българския космос. Най-увлекателно разказаната част на книгата на Тиман, пълна с прескачащи в материала искри, проследява в немскоезичната пълнота на понятието Bildung образователния път на Попдимитров, който едновременно изпълва и изчерпва възможностите на българското като Космос, подреденост, континуум и лимес. Баща му е трето поколение свещеник, родът се простира като съзнаващ себе си континуитет до времето на борбите за църковна независимост, формирали модерното българско самосъзнание. (Няма как да не си спомним швабските пасторски родове зад гърба на Хьолдерлин и Хегел, а и саксонския зад Нитцше, протестантската рода, събирала от детските му години всяко листче на идиота на семейството.) Мястото на духа е Македония, в детството и юношеството в рамките на България, по-късно в Западните покрайнини на Югославия, днес в Република Македония, но всъщност винаги вече в най-истинската метафизична България отвъд България.⁶ Младият Попдимитров е в контакт с революционните кръгове, организирали Илинденско-Преображенското въстание; двайсет години по-късно е делегат (в качеството си на председател на Върховния комитет на изселниците от Западните покрайнини) на V Конгрес на Обществото на народите по въпросите на малцинствата, където успява дипломатически да прокара признаването на населението на Западните покрайнини като малцинство в рамките на Югославия. Попдимитров преживява сръбския терор (Terror durch die Serben, срв. 40)⁷, баща му е убит от сръбски граничар. Македония е също така дружбата му с Владимир Димитров-Майстора. От друга страна, е уважението на Гео Милев, който му изпраща в ръкопис още непубликувания си превод на „Двенадцать” на Блок; по време на Септемврийското въстание Попдимитров е на страната на комунистите, публикува в леви периодични издания. Като студент участва в освиркването на Фердинанд и е интерниран. Едно от интересните свидетелства от „годините на учение и странстване”, открито от г-жа Тиман в архивите, показва Попдимитров като здраво надрусан читател на Нитцше. „Природа. Нитче „Так говорил Заратустра”. Мизеря [sic]. Глад.” (32)⁸ (на български с кирилица в оригинала, б.м., В.С.) Коментарът на г-жа Тиман: „Както демонстрират писмата до Иван Йотов от това време, Попдимитров се намира непрекъснато в екзалтирано състояние. В уединението [през зимата в Княжево] границите между реалния и представния свят се заличават, за което сигурно благоприятстват гладът и лошите материални условия на живот.” Изкопаната от архивите телеграфична автобиографична бележка и семплият коментар казват повече за рецепцията на Нитцше и българската идеология от високотеоретичния и радикално идеологокритичен постсруктуралистки дискурс от първата половина на 90-те.

Една от дистинкциите, резултиращи от така очертаното изследователско поле, е между „литературна критика” и „филологически анализ”. В дисертационно задължителния обзор на „състоянието на изследванията” върху Е. Попдимитров разделителната линия преминава по-скоро между културологически закрепени степени на дискурсивна отдиференцираност, отколкото между имена и заглавия. Изглежда нещо в поетиката на лирическите текстове на Попдимитров, с които той основно присъства в българското културно пространство, привлича именно „критиката”, оставяйки „филологията” за външния поглед. Дистинкцията „критика-филология” засяга, според мен, един по-общ въпрос, блестящо онагледен върху Попдимитров, прицелен обаче към дълбинната естетическо-институционална функция на литературата като национална идеология и отговарящата й „литературна критика” като потвърждаване или де(кон)струкция на националната идеология. Най-важната за мен теза на Тиман постулира едно непреодолимо „естетическо отношение към света” на българската литература. „Българската литература в същността си не се еманципира, въпреки отделните приближения към европейския авангард, нито от службата на красотата, нито от търсенето на „свещеното единство” на противоречията в света и Космоса.” (87). С риск да пренапрегна елегантната поетологическа издържаност на тезата, на своя глава бих изпробвал генерализацията й по посока на допускането на определени теологически закрепени геополитически основания на естетическата нееманципираност на българското отношение към света. Имам предвид калокагатийния златен фон на византийската естетика, крепяща дълбинната геополитическа ориентация на България и имунизирана сякаш спрямо възможните обрати в самата геополитическа ориентация. Ако в иронията на конкретни събития проблясва някакво познание, което по правило или принцип е недостъпно, за мен това са царете католици на България, целуващи ръцете на православните патриарси, католическите кесари, управляващи чрез калокагатийната естетика на православието, перфидната политическо-естетическа симбиоза на католическия папоцезаризъм и православния цезаропапизъм. Иронията става неудържима и съзнанието смазващо нещастно, когато сякаш по стечение на обстоятелствата православният патриарх и царят католик са интронизирани и толерирани от комунистите. Великден ще бъде Първи Май. Византийска естетика, превърната в путинска политика. Нефтената уранова аура на византийската естетика. 2005-а се случи Великден да е на Първи Май. След края на 90-те византийската естетика за пореден път победи над относително плахите опити на модернистите в политиката (Иван Костов) и на поетологически отдиференцираните проекти на авангарда в литературата (Йордан Ефтимов, Тома Марков). Пет години по-късно можем да констатираме, че мисията сред езичниците, били те православни (комунисти), постмодернисти, PR-агенти, лайф стайл специалисти, изследователи на книжния пазар, заебали това, което не е, заради това, което за кой ли път винаги още не е в България, - мисията сред езичниците се провали.⁹ В явно предстоящите дълги години в пустинята на православния комунизъм и евробюрократизацията остава игленото ухо на филологията, през което се влиза в царството небесно на етиката и политиката, а текстологията е застъпникът на земята на еманципацията на българската литература и живот от естетическото отношение към света.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитирам книгата по-нататък в текста с посочване на съответните страници в кръгли скоби по изданието: Tiemann, Gabi. Das Werk Emanuil Popdimitrovs im Rahmen des Fin de siècle. Frankfurt am Main u. a.: Lang, 2004. Лежащата в основата на книгата дисертация е защитена през 2001 г. в Хайделберг. [обратно]

2. Важна дума за социализиралите се с немскоезично порно през 80-те. [обратно]

3. “Пролет” (Frühling) на немски е съществително от м. р. [обратно]

4. Ж. р. [обратно]

5. Вж. лекцията на г-н Соломон Паси за кирилицата в Европейския съюз, изнесена на 4 април 2005 г. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. [обратно]

6. С. Груенци за момента е в Сърбия и Черна Гора. Фактологическа грешка в книгата, която запазвам с оглед на въображаемата география, която ме интересува тук. [обратно]

7. Срв. също така симпатичното в рамките на немски академичен текст политически некоректно „[о]свобождаване от турското иго” (Die Befreiung vom türkischen Joch) (242). [обратно]

8. Срв. Нитцше за глада: „Най-дълбокото разграничаване: дали гладът, или излишъкът става  т в о р ч е с к и ? Първият поражда  и д е а л и т е  н а  р о м а н т и з м а” (разредка в оригинала, б.м., В.С.). - Nietzsche, F. Nachgelassene Fragmente 1885-1887. // Kritische Studienausgabe, hg. v. G. Colli u. M. Montinari. Bd. 12. München, Berlin u. a.: dtv/de Gruyter, 1999, 122. [обратно]

9. Срв. изходната формулировка на тезата за авангарда като „мисия сред езичниците” в: Сабоурин, Вл. Йожени или Новата Асамблея „Знаме на мира” (Педагогическа поема). Откъс. // Литературен вестник, бр. 26, 2004, с. 13; пълният текст в: Електронно списание LiterNet, 30.06.2004, № 6 (55) <https://liternet.bg/publish8/vsabourin/poezia/zname.htm> (18.05.2005). Тук е мястото да наваксам един важен за мен цитат: „В началото на 20-те години Попдимитров изглежда се е занимавал интензивно със Стария Завет. От тези занимания резултират две произведения, като и двете визират времето на Съдиите Израилеви. Може би Попдимитров е видял някакъв паралел.” (244). Наблюдението на г-жа Тиман ми се струва основателно, мисля обаче, че прочитът на Попдимитров на Св. Писание, типичен за българския Fin de siècle и възхождащ към Пенчо Славейков, е типично гностически; за гностическите следи у Пенчо Славейков срв. Сабоурин, Вл. Гносис на Острова: усмивката на Сатанаил. // Език и литература, № 5-6, 1996, 74-80. Това мое убеждение ми пречи да се съглася с предходното твърдение на колегата Тиман: „Заглавието „Безумен пастир” вече изразява парадокса, лежащ в основата на страданието на еврейския народ.” (239). Концепцията за „безумния пастир” е в основата си гностическа и в този смисъл изразява не иманентен на юдаизма парадокс, а антиюдейския прочит на мотива на страданието в Св. Писание, осъществен в рамките на късноантичния гносис; за сложните отношения на еврейската мистика към гносиса вж. Гершом Шолем и Якоб Таубес. В стихотворението на Попдимитров „Евреи” гностическата генеалогия изплува на повърността: „зли Ехова [sic]”. Изхождайки от наблюденията на г-жа Тиман, заслужава да се помисли върху афинитета на българското краевековие към гносиса, активиращо дълбинни проблеми на възприемането на християнството по тези земи. [обратно]

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2005, № 5 (66)

Други публикации:
Литературен вестник, № 18, 18.-24.05.2005, с. 6.