СЛЕД СЮБЛИМА: BULGARIA LIMITED

Владимир Сабоурин

web | Култура и критика. Ч. III.

Пиесата на Ани Илков "Bulgaria Limited" (2002) е черна буфомистерия, разглеждаща епохата на къснокомунистическия спиритуализъм и предприемачество на 80-те под вида на праистория на народовластието на финансовата аристокрация от времето на царя-буржоа. Използваният времеви наглед има двойствена положеност: от една страна в жанровата форма на неква комическа теология, излъчваща неизтребима веселост; от друга - в доминантната естетическа определеност на ужасното-родно (das Unheimliche), утаена в тематичния материал. Както комическата теология, така и естетиката на ужасното в "Bulgaria Limited" изглежда се мислят в ролята им на застъпници на възвишеното след констатираното в "Зверовете на Август" (1999) закриване на политическите му права¹. Инсценираната в "Bulgaria Limited" негативна диалектика на възвишеното рефлектира три години по-късно директното влизане на сакралното в политиката, което на практика упразднява условията на възможност на възвишеното, заместващо в модерността тъкмо прякото присъствие на свещеното тук и сега. По тази линия пиесата реконструира генеалогическото дърво на българския комунизъм, в което не само Тодор Живков е незаконороден син на Борис ІІІ, но и Симеон ІІ е легитимен син на Людмила Живкова. Чифтосването в лицето на Л. Живкова на развития социализъм с далекоизточен спиритуализъм и рязко отваряне за дискретните чарове на капитализма префигурира сакралната легитимация на финансовите спекулации с външния дълг на Татковина ЕООД², задлъжняло къде него време, "[к]оги [...] комунягите, да ге, признаха телата и удоволствията"³. След навлизането на свещеното в политиката през пролетта на 2001 г. "Bulgaria Limited" вижда единствения полезен ход за удържане на политическия залог на възвишеното в прибирането му към комичното. Ужасното от своя страна би трябвало да маркира в тази негативна диалектика зева, отворен от радикалното изличаване на последните остатъци героично-сладникава позитивност на негацията, скрити в класицистично-абсолютистките гънки на генезиса на понятието за възвишено.

Предложеното схематизиране на "Bulgaria Limited" като негативнодиалектическа инсценировка на преображенията на възвишеното при навлизането на сакралното в сферата на политическото изхожда от допускането, че концептуалната направа на пиесата разчита на модела на модернистичния обрат в категорията на възвишеното, представен в "Естетическа теория" на Теодор В. Адорно. Централна с оглед на интересуващата ни тук проблематика е заключителната секция на частта "Към теорията на произведението на изкуството", озаглавена от издателите на постумния опус, който Адорно е възнамерявал да посвети на С. Бекет, "Възвишено и игра" (Erhabenes und Spiel)⁴. Адорно изхожда от епохалното преминаване на категорията на възвишеното от сферата на природата в сферата на изкуството. "За инвазията на възвишеното в изкуството допринесе тогава понятието за природа на Просвещението. С критиката на абсолютисткия кръг от форми [Formenwelt], табуизиращ природата като необуздана, недодялана, плебейска, в рамките на общоевропейското движение от края на ХVІІІ век в естетическата практика навлиза това, което като възвишено Кант бе резервирал за природата и което попада в ескалиращ конфликт с вкуса." (AeTh 292) Нахлуването на възвишеното от природата в изкуството задвижва диалектиката на природа и субект: "Разкрепостяването на елементарните сили протичаше заедно с еманципацията на субекта." (Пак там.) В схемата на диалектиката "природа-субект" Адорно въвежда едно от ключовите понятия на своето описание на естетическата модерност. "Колкото повече изкуството приютява в себе си неидентичното, непосредствено противопоставеното на духа [Geist], толкова повече то трябва да се спиритуализира [sich vergeistigen]." (Пак там.) Именно това "одухотворяване", захранващо се от неидентичното, позволява на изкуството да трансцендира естетиката на красивото по посока на възвишеното: "спиритуализацията от своя страна е доставяла на изкуството това, което като сетивно не доставящо наслада и отблъскващо преди е било табу за него; сетивно неприятното има афинитет към духа." (Пак там.) Модернистичното възвишено пази родилните петна на произхода си от сетивно неприятното, което в крайна сметка възхожда към антропологически долното и културно ниското.

В този момент от аргументацията на Адорно става ясно, че "трансплантацията" на Кантовото понятие за възвишено от природата в изкуството касае и динамизира на първо място иманентния на възвишеното проблем на господството. В рамките на природното възвишено това конфронтиране с проблема на господството се разрешава в негативно-диалектическия дух на удържаната в мига на срутването й метафизика: "В чертите на господското [des Herrschaftlichen], с които са белязани мощта и величието му [на природното възвишено], то се обявява срещу господството [Herrschaft]." (AeTh 293) Материята на възвишеното в изкуството сякаш принуждава към по-голяма конкретност в касаещото отношението на възвишеното към господството, която се постига чрез идеята за утаяването на иманентното противоречие в артикулацията ("езика") му, при което звездата на помирението свети недосегаемо горе, а възвишеното преминава в "латентно" състояние. "Възхода на възвишеното съвпада с принудата спрямо изкуството да не финтира носещите противоречия, а да извежда докрай борбата им в себе си; помирението [Versöhnung] за тях не е резултат на конфликта; едвам дето той [конфликтът] намира език. Вследствие на това обаче възвишеното става латентно." (AeTh 294) Редукцията на възвишеното до език, артикулиращ съучастническата му оплетеност в господството, и последващото му оттегляне в латентно състояние са стадии на модернистичния обрат, чиято крайна точка е прибирането на възвишеното в неговата противоположност: "в края възвишеното се обръща в своята противоположност" (AeTh 295). Лапидарното заключение на Адорно е, че "[с]прямо конкретните произведения на изкуството вече изобщо не би могло да се говори за възвишено" и че тази невъзможност⁵ "произтича от динамиката на самата категория". (Пак там.)

Противоположното на възвишеното е експлицирано първо в крилата фраза на Наполеон - обратът на възвишеното трябва да стане в "съкровеността" на господството⁶. "Изречението, че от възвишеното до смехотворното [Lächerlichen] има само една крачка, е застигнато [вече] от историята, която го е реализирала с целия си ужас в смисъла, приписан му от Наполеон, когато щастието му се обърнало." (Пак там.) Адорно търси връзка между конкретната случка в лоното на властта, при която несъответствието между претенцията и възможностите поражда комизъм (Komik), и иманентната динамика на съучастнически оплетената в господството естетическа категория: "Но визираното при гафове се случва в самото понятие за възвишено." (Пак там.) Тук Адорно отново се връща към Кант, припомняйки, че още при него възвишеното е обагрено от "нищожността" (Nichtigkeit) на човека, върху чиято немощ като емпирично същество да изпъкне вечността на духовното му предназначение. Оказва се, че модернистичният обрат на възвишеното може да бъде привидян още при Кант (един хегелианизиран Кант, който е може би основният градивен фрагмент на "Естетическа теория" и на концепцията на Адорно за естетическата модерност): "Чрез триумфа на интелигибилното в отделния индивид, който духовно устоява на смъртта, той се наперва сякаш въпреки всичко [в качеството си на] носител на духа е абсолютен. Това го запраща в [сферата на] комизма." (Пак там.) Самото ограничаване при Кант на възвишеното до природното възвишено, с чието епохално трансцендиране Адорно започва своя анализ, е определено в края на интересуващата ни тук секция като "аскеза" спрямо героично-класицистичното възвишено и изпреварваща критика на неговите деривати в модернизма. "Аскезата на Кант спрямо естетическото възвишено [das ästhetisch Erhabene] обективно антиципира критиката на героическия класицизъм и емфатичното изкуство като негов дериват." (AeTh 296) Това, което според Адорно все пак остава като класицистично-абсолютистки рудимент в Кантовата концепция за възвишеното, ни връща към проблема за иманентната оплетеност на възвишеното в господството. "Помествайки обаче възвишеното в грандиозно голямото и фиксирайки антитезата на мощ и немощ, той (Кант - б. м.) нерефлектирано потвърди неоспореното му съучастничество с господството." (Пак там.) Модерното изкуство трябва да се срамува от това съучастничество и да обърне (umkehren)⁷ иманентното на възвишеното господство в неговата противоположност. "Наследник на възвишеното е несмекчената негативност, гола и непривидна [scheinlos] като обещаното някога от сиянието [Schein] на възвишеното. Това е обаче същевременно и наследството на комичното". (Пак там.) Доколкото възвишеното "маркира непосредствената окупация на произведението на изкуството от теология" (AeTh 295), неговият модернистичен обрат води до форми, сплитащи теология и комизъм.⁸

Нека сега да се върнем към двойствената положеност на времевия наглед на пиесата⁹. Времето на действието е посочено като "1984": "Едно място. Може да има телевизор и диван: 1984." (BgLtd 95) Очевидно е, че неопределеното място, възможностната модалност на сценографичните предмети и едноименното заглавие на антиутопията на Дж. Оруел правят от точната дата в не по-малка степен "едно време". Двоеточието, въвеждащо годината, също я детемпорализира: "1984" е застинала картина на интериор с телевизор и диван. Антиутопичната неопределеност на времето допълнително се засилва от неговото хронологическо разбягване в бъдещето, архаиката и настоящето на малките и пусти места на утихнало в очакване наежено сгъчкване и самота в студена нощ. "Ако попилеем времето, може да е и другаде - мое да е утихнала отвъдполунощна опашка за шенгенски визи, мое да е залагане по поляните около некъв манастир в нощта срещу Спасовден, мое да е малък хасковски хотел за деликатни услуги, мое да е опашка по границите и митниците на тае страна, мое да е предварителен арест, мое да е родната ти къща в София или в провинцията..." (Пак там.) Патосът на това утихнало време е, че то винаги вече е изгубено, което се вменява диалектно остранено на всеки един от нас в най-добрите традиции на един Брехтов театър на политическото осъзнаване: "Секи един от тия мое си ти и това да е у вас." В следващия момент сме върнати в "някакво пред-място", определено в края на пиесата като "минималното място" (BgLtd 125), в което персонажът Петър говори по GSM и на което може би отговаря пред-времето на настоящето, свързващо ни с "1984". Настоящето като пред-време осигурява рамката на водещия комично-теологичен мотив на очакването, в което историята тъй и не започва, оставяйки света на персонажите в праисторията. Тази праистория може да се разбира както в смисъла на "тресавищния свят" от хетерния стадий на човешкото развитие¹⁰ или на буржоазното общество, необезпокоявано от "бунта на Бедните срещу Богатите" (BgLtd 123), или на утихналите граждани на негово величество, очакващи изтичането на 800-те дни, така и в смисъла на отдавна отминалото близко минало на социализма и по-конкретно на късния развит социализъм на 80-те.

Женският персонаж Мариета носи тишърт с щампа "LJUDMILA ZHIVKOVA" (главни букви, болд в оригинала) (BgLtd 96) и скандира "както при комунизма - вие знаете как" (BgLtd 122) далекоизточни лексеми. Фигурата на Л. Живкова е репрезентативна за психо-социалната конституция на късния социализъм, характеризираща се с квазиистерично изостряне на чувствителността на системата към "постоян[ния] шизофреничен разлом между материалното и идеалното"¹¹. Подготвяйки през 80-те мирния преход към капитализма, комунистическият елит започва предпазливо да дискурсивира този шизофренен зев чрез настойчивото говорене за работническите колективи като своеобразни "стопани" на предприятията, придружено от неусетното декриминализиране на дребното частно предприемачество. Дискурсивната въртележка, в която се върти натрапливото говорене на Петър и Мариета, е одобрен от най-висша инстанция тренажор за новия човек на капитализма, в който уставът на капитала се разучава и упражнява с упоритостта на кандидат-член на партията. "Сега - за свободата и продаването!" (BgLtd 95) Мариета е дала със съгласието на Петър нещо на някого, за което през цялото време очакват да си получат парите. "Ще почакаме... Нали ти ми каза да продавам!" (BgLtd 97) Малкото дружество с ограничена отговорност обаче е обременено с непосилните ипотеки на социалистическия дребнобуржоазен идеализъм и тежки теологически залози - "Затова ти си Петър!" (пак там) - и тепърва прокарва фундаменталната за еквивалентната размяна на капитализма дистинкция между продаване и подаряване. "Точно така! - да продаваш! - а не да подаряваш...! Затова се съгласихме да продаваме - защото ни липсват пари! Човек не подарява такива неща на непознат." (Пак там.) Най-малката икономическа клетка на развитото социалистическо общество и работливите и предприемчиви граждани на негово величество имат проблем както с теологията, така и с естетиката. С теологията, защото: "По-добре да почакаме. Не бива да губим вярата си заради... пари. Ти си постъпила като човек. Сега е неговият шанс..." (BgLtd 99). С естетиката, защото: "МАРИЕТА: Мисли малко по така за тия неща. [...] ПЕТЪР: Как - по така? Парите ни трябват!... МАРИЕТА: По така... по-красиво!..." (BgLtd 98) Появата на персонажа на евентуалния поет или поне, както казват, поетична натура Иван предизвиква неудобство. "МАРИЕТА: Все пак, не му казвай защо сме тука, неудобно е. Той нали е поет." (BgLtd 101) Естетиката и теологията съвпадат в Онзи, на когото Мариета е дала нещо без заплащане. "Онзи беше по-друг, с изтеглен профил, по-висок, по-лек..." (BgLtd 99) Така се стига до радикалната дилема, която малкото ООД трябва да реши по пътя в примамливото капиталистическо бъдеще: "Какво се оказва - с изтеглен профил, по-висок, по-лек... ами защо не тогава... може и повече, може и нещо друго... без пари! Като жертвоприношение, а?" (Пак там.)

През лятото на 2001-а тази дилема пред редовите първостроители на капитализма от средата на 80-те се реши дяволски лукаво: доволно беше както малкото ООД България, така и юпитата от Лондонското Сити и принцът им. Бяха жертвопринесени 800 дни на един "по-друг, с изтеглен профил, по-висок, по-лек" и с общото съгласие на двете страни в жертвоприношението¹² това беше направено за пари, кът’ еквивалентна размяна, копеле. От една страна бе незабавното и несимволично повишаване на доходите и комисионните от спекулациите с външния дълг на Бългериа Ltd, от друга - жертвоготовността на онзи, на когото бяха жертвопринесени 800-те дни. Поучителната пиеса, на която бяха подложени Петър и Мариета, тези редови млади хора от средата на 80-те, за да се научат като редови буржоазни субекти да правят разлика между "сделка" (BgLtd 98) и "жертвоприношение", завърши с царствено-сапунен апотеоз в ада на многострадалния излъган селски гявол. "([C]ondemnation is the name of the game/ dear eastern friends please don’t pretends/ it’s the very ends dear friends/ the ends)" (болд в оригинала). (BgLtd 126) НЕКЪВ ГЛАС: А’и с’га фък да Сюблимъ, гявол с гявол.

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж.: Илков, А. Зверовете на Август. С.: Анубис, 1999, с. 105. В понятийността на приключването на "възвишената политическа епоха" А. Илков тълкува по-късно и излизането на Едвин Сугарев от СДС: "възвишената политическа епоха отдавна си отиде, просто Едвин много се забави". - Илков, А. Без угризения. // Седем, I, 2003, № 6. [обратно]

2. Спекулациите с външния дълг на България тук се разглеждат, изхождайки от анализа на Ивайло Ганчев "Сделката по замяната на Брейди облигации с Глобални облигации по външния дълг на Република България (Основания и легитимация на управлението на държавен дълг)", любезно предоставен от автора непубликуван ръкопис. Основната интуиция на анализа на И. Ганчев, която подхващаме тук, е, че управлението на държавния дълг се третира като управление на публичен фонд. Същевременно "... загубите от действия по управление на държавен дълг са за сметка на всички граждани и водят до по-големи данъци в бъдеще за тях и потомците им, а загубите при управление на публичен фонд са само за доверилите се частни лица и те ги заплащат /понасят/ непосредствено и веднага." (болд, курсив - в оригинала). [обратно]

3. Илков, А. Зверовете на Август..., с. 51. [обратно]

4. По-нататък в текста цитираме "Естетическа теория" с посочване на сиглата AeTh и съответните страници в кръгли скоби по изданието: Adorno, Th. W. Ästhetische Theorie. Gesammelte Schriften, Bd. 7, 5. Aufl., Suhrkamp, Frankfurt am Main, 1990. [обратно]

5. Или забрана: използваната конструкция sein+zu+Infinitiv (wäre ... nicht mehr zu reden) се колебае между "може да" и "трябва да", макар че при отрицание преобладава модалността на (не)възможността. [обратно]

6. Вж.: Илков, А. За бунтовете. // Тема, 20-26 май 2002. [обратно]

7. Използваната от Адорно дума има в иудейско-християнската традиция силна теологическа конотация - особено в субстантивната форма Umkehr - на "обръщане към Бога", "покаяние". [обратно]

8. Теологическата спекулация с пряка интенция остава въпреки наложителността си сравнително по-малко убедителна, ср.: Илков, А. Re-righting God (манихейска поема). // Демократически преглед, 2002, № 49, 312-313. Ранна формулировка на тенденцията към сплитане на теология и комизъм в естетическата модерност откриваме в заниманията на В. Бенямин с Кафка; вж. писмото му до Гершом Шолем от началото на февруари 1939 г. в: Benjamin, W. Gesammelte Schriften. Bd. II/3, Suhrkamp, Frankfurt am Main, 1991, S. 1183. [обратно]

9. Цитираме "Bulgaria Limited" по-нататък в текста с посочване на сиглата BgLtd и съответните страници в кръгли скоби по изданието Илков, А. Bulgaria Limited. // Сезон, III, 2002, № 4, 95-126. [обратно]

10. Вж.: Benjamin, W. Franz Kafka. Zur zehnten Wiederkehr seines Todestages. // Gesammelte Schriften. Bd. II/2, Suhrkamp, Frankfurt am Main, 1991, S. 428. [обратно]

11. Вж.: Илков, А. Сбъркали сте километъра, комуняги! // 24 часа, 31.08.2002. [обратно]

12. Ср. за мотива на жертвоприношението: Илков, А. Папски дар под знака на Сатурн. // Тема, 3-9 юни 2002. [обратно]

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 497-504.
Литературен вестник, № 38, 20.11.2002.
Владимир Сабоурин. След сюблима. 2003.