Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕЗАОБИКОЛИМАТА МЕДИАЛНОСТ НА ЛЮБОВТА

Владимир Сабоурин

web

на М.

Година и половина преди смъртта на може би най-големия систематик на ХХ век, германския социолог Никлас Луман, наречен в некролог от негов последовател в литературознанието “нашия Хегел” (Х. У. Гумбрехт), а още приживе в средата на 80-те от негов приятел философ, далеч по-известен от самия Луман сред интелектуалците извън Германия, - “несравним” (!) (Хабермас), имах щастието да науча за него по неведомите тривиални пътища на първата среща и първата покана за близост. През лятото на 97-а гостувах на студент, който бе харесал на един симпозиум във Ваймар по не по-малко неведомите и тривиални пътища на пазара на теории тогавашния ми френско-постструктуралистки изказ и, както казват немците, “спонтанно” ме бе поканил да изкарам една седмица при него. Беше времето, в което няколкото ми сполучливи постструктуралистки текста вече бяха зад гърба ми, но на чужд език не само по-лесно се играе роля, но и по-леко се преодолява свена, пречещ на съблазняването. (Последното е може би една от ефективните причини еротикът Д. Камбуров толкова дълго да престои и така трудно да се раздели с постструктурализма, този безотказен, безоткатен органон на съблазняването.) Накратко, немският първокурсник бе прелъстен от идещия някъде от Балканите дискурсивно и по тен тъмен преподавател, чиито предци по бащина линия по стечение на обстоятелствата идеха от славния град Бордо, а всеки студент по германистика знае, че Хьолдерлин се върнал оттам луд, за да може Хайдегер по време на националсоциализма да направи разясненията си и да има хляб за постструктурализма поне за едно-две десетилетия, едно от които дори да се ознаменува със странни революции на изток. Берлин, където учеше въпросният млад мъж, израстваше по онова време като постмодерната европейска метрополия, съчетаваща баснословни хонорари за звезди на постмодерната архитектура с наследената квазищатска студенина на източногерманския социалистически баухауз и миграцията на т.нар. “алтернативни” - левите радикали, анархистите и естетическия им антураж - от Западен към Източен Берлин. Очарователната грозновата мъжественост на младежа бе умело подчертана от пушенето на сравнително скъпи пури с Frankfurter Allgemeine сутрин на балкона, за които я спонтанно се досещащ, я мимоходом ти се обръща внимание, че препращат към тъй важния както за левите радикали, така и за преминалите през опита на реалния социализъм млади неоконсерватори Хайнер Мюлер1, той пък от своя страна напомнящ с жеста на голямата пура за Брехт. Зуркамп тъкмо бе издал в ленена подвързия двутомния магнум опус на Луман “Обществото на обществото” (1997), и в деня за пазаруване преди заминаването за България попитах Марк, така се казваше младият ми домакин, дали си заслужава да купя тази книга. Странен въпрос, не само защото се предполагаше, че трябваше да знам кой е Луман, но и защото всеки нормален интелектуалец, чиито родители не се е случило да са зъботехници, би изчакал излизането на пейпърбека или дори на по-късното джобно издание. С достойно за възхищение търпение, което по-късно здраво щеше да ми лази по нервите из земите на запад от Виена, ми се обясни, че луманианците са здрава кохорта в немското литературознание, спрямо която Марк усилено и свежо, т.е. cool се профилираше в относително екзотичния в средния академичен ешелон на Германия през 90-те постструктурализъм, и най-вече че мога да изчакам една-две години излизането на джобното издание. (В крайна сметка купих великолепния черен пейпърбек през 98-а, оказала се повратна за личната ми история на модерността, сексуалността, щастието и теологията.)

Седем години по-късно, първата ми пролет на скъпи легални дроги, чудовищно ефикасни антидепресанти, щастието отново ми се усмихна: направих сякаш правилния избор на книга в руската рулетка на рецензентския списък на сп. “Literary Research / Recherche littéraire”, избор, основаващ се единствено върху заглавието, равносилен на избора на 37-годишен мъж, изправен пред дузина шеметни 19-годишни създания от калибъра на жените от “Зона Замфирова”, случвайки се да са умни при това (същински вечно 15-годишни и [вечно] девствени хурии от Рая на правоверен, взривил се в самоубийствен атентат), основавайки се единствено на Платоновия интелектуален ерос, на красотата и добродетелния ум, безмилостната калокагатия, жилаво надживяваща християнството по тези земи. Случи се така, че тъкмо бях препрочел с упоение и новата за мен болка на разведен мъж невероятната тънка книжка на Луман “Любовта като страст. Към кодирането на интимността” (1982). Сред многото безумно красиви скептично-страстни2 изречения ще отбележа засега две като въвеждащи в основанията на направения избор: 1) “Съответно любовта тук няма да се третира - или ще се третира само в модуса на отблясък (abglanzweise) - като чувство, а като символен код, който информира, как може успешно да се комуницира в случаи, в които това е по-скоро малко вероятно. Кодът поощрява образуването на съответни чувства. Без него повечето хора, според Ларошфуко, изобщо не биха стигнали до подобни чувства.”; и 2) “В този смисъл медията любов (Medium Liebe) сама по себе си не е чувство, а комуникационен код, в съгласие с чиито правила може да се изразяват, образуват, симулират, да се вменяват на други, да се отричат чувства, и да се поемат с оглед на всичко това последствията, които произтичат от осъществяването на съответната комуникация.” Заглавието в рецензентския списък, на което се натъкнах в описаното в горните редове състояние на духа, гласеше “Литературна саморефлексия в медиума на любовта: изследвания на любовната семантика при Русо и в европейския Романтизъм”3. В назобеното зашеметено състояние, в което се намирах между скъпата насъщна дрога всеки ден и високооктановата теория през последните прозрачни утрини на Света гора, изтръпнах от засичането на словосъчетанията “медиума на любовта” и “любовната семантика” - както се пееше в едно важно парче на Роксет, it must have been love, в случая it must have been Луман. Веднага писах на координатора на “Literary Research / Recherche littéraire” за Германия да ми прати книгата, която в съгласие с безумната бързина на комуникациите, когато решат да са бързи, пристигна от Саарбрюкен до Света гора за по-малко от седмица. Луман със сигурност би останал доволен от подобно развитие на нещата, онагледяващо основната му теза за ролята на медиите - власт, пари, истина, любов, изкуство, религия или просто интернет и Deutsche Post AG (доста по-несигурна след приватизирането си) - за овъзможностяването на малко вероятното.

Основната малко вероятна констелация, носеща всичко останало в книгата на германския романист Томас Клинкерт, е установяваното от него съответствие между Лумановата “теория на системите” (Systemtheorie) и дискурсната археология на М. Фуко. Тази констелация е пленително малко вероятна не само с оглед на скицираната по-горе субективна история, в която връзката между френския постструктурализъм и германската мисловна традиция е колкото копнежно желана, толкова и неравностойна и трудна. (В момента неравностойната любовна двойка навлиза освен това във фазата на носталгичното припомняне, отстъпвайки място на рефлексивното и екзистенциално усилие по конципиране на условията на възможност на равностойността в авантюрата на френския постструктурализъм и германската мисловна традиция някъде на изток, под сведения към нек’ъв потресно изкухял субект поглед, свеждащ антично ослепителните си черни небеса над земя в тиха зелева ферментация, поглед на красивата берачка на грозде, или рози бяха4, от старата двулевка.) Констелацията “Луман-Фуко” е също толкова, ако не и повече, изтънчено малко вероятна и с оглед на досегашния рецептивен опит на френския постструктурализъм в Германия. Въпреки безспорните приноси на левите първопроходци М. Франк, Ю. Хабермас, П. Бюргер, от една страна, деманианците Бетина & Кристоф Менке и Вернер Хамахер, от друга, или на сериозно мрачно десния Карл Хайнц Борер, от трета, за да споменем само основополагащите имена, досега не бях чел германоезични анализи на литературни текстове, ползващи тези на Фуко, които докрай да ме убедят в оперативната приложимост на постструктуралисткия модел към литературни явления, трансцендираща полето на реторическите ефекти, пък били те и изпълнени с прозрения в мощни слепи точки. (В българското литературознание това убедително е направено от Б. Пенчев5.) Клинкерт засича изследванията на Луман върху семантиката на любовта през ХVІІІ век, от една страна, и проекта на Фуко за една история на сексуалността като дискурсивна практика, от друга. При това засрещане, което е прицелено в централния за книгата прочит на “Новата Елоиза”, Клинкерт може да следва цитатната политика на Луман, изтъкващ в “Любовта като страст” именно “История на сексуалността. 1. Волята за знание” (1976)6, при което книгата на Фуко е поставена редом с респектиращи добросъвестния читател заглавия от рода на „Marriage, Morals and Sex in America: A History of Ideas“. Историята на сексуалността като дискурсивна практика е реконцептуализирана в понятийността на т.нар. “символично генерализиран комуникативен медиум”. “Следвайки Луман, бихме могли да кажем, че сексуалността в смисъла на Фуко, също както любовта [в смисъла на Луман, б. м., В. С.], е символично генерализиран комуникативен медиум.” (67) Не се чувствам достатъчно компетентен на своя глава да коментирам дали случващото се с Фуко при тази реконцептуализация е редно и основателно. Ако се доверим на финала на “Философският дискурс на модерността” (1985), където Хабермас, след като е изложил собствения си проект за един “комуникативен разум”, с нескривано възхищение и преминаващо в трепет усилие на понятието се занимава именно с Луман, бихме могли да прочетем предложената от Клинкерт реконцептуализация на Фуко през Луман като издържана в необходимата степен, за да се дебатира по нея. Всъщност Хабермас вижда в Луман една парадоксална - защото е афирмативно обръщаща - неоконсервативна радикализация на генеалогическото раздипляне на модерността, предприето от Фуко. Доколкото този обрат ми се струва повече от интересен не само за германския контекст, ще си позволя интегрално да цитирам пасажа, в който Хабермас развива тезата си. “Тъй като заедно с понятието “разум” той [Луман, б. м., В. С.] се отказва и от интенцията на критиката на разума, той може да обърне всички пропозиции, които Фуко е имал предвид все още в модуса на разобличаващо обвинение (denunziatorisch), в [чиста] дескрипция (ins Deskriptive). В това отношение Луман докарва до връхната й точка неоконсервативната афирмация на обществената модерност, и то на висотата на една рефлексия, където всичко, което адвокатите на постмодерността бяха в състояние да приведат като довод в своя полза, вече е премислено без обвинения (Anklage) и по-диференцирано.”7 Без нито веднъж на близо 250 страници да цитира Хабермас, който освен това не фигурира и в библиографията, Клинкерт на практика прави с Фуко описаното от Хабермас по отношение на Луман. Неоконсервативният залог е очевиден и държи да заяви за себе си чак до строгата до елегантност абстиненция да се цитира Хабермас, дори когато концептуално се ползва. Тази постгенеалогическа и постобединителна неоконсервативна осъзнатост, достигаща до дизайнерска изчистеност, е нещо ново в германската хуманитаристика и заслужава да й се обърне специално внимание, доколкото, както е известно още от “На Острова на блаженните”, българите са прусаците на Острова, и ще е интересно да се види, дали ни чакат в близките години подобни неоконсервативни реконцептуализации на литературния постструктурализъм на 90-те8. Във философията това сякаш вече е подхванато в книгата на Димитър Вацов9 за Ницше (танцуващият консерватор, до чието субвертиране на границата между радикално и консервативно рано или късно опираме).

Проектът на неоконсервативната реконцептуализация на Фуко добива интенционална яснота и твърда стегната плът в предприетото от Клинкерт релативиране на фундаменталната теза на Фуко за раждането на модерната литература като contre-discours (романистът Клинкерт цитира Фуко, разбира се, в оригинал, което ще създаде проблем на всички не-франкофонни простосмъртни читатели дори в бяло франкофонна страна като България). Клинкерт си дава ясна сметка, на какво посяга, и не би могъл да бъде по-внимателен. “...говоренето на Фуко за литературния “contre-discours” със сигурност не е невярно (sic!), ако бъде отнесено към част от възникналите от 1800-а насетне литературни текстове.” (30) (Следват умели обходни маньоври, привличащи в подкрепа на частичната не-невярност на тезата на Фуко не кой да е, а Х. Р. Яус, ще спестя това.) Твърдото по същество: “От друга страна, говоренето на Фуко за литературния “contre-discours” е неспецифично (!) и незадоволително не на последно място поради това, че литературата като дискурсивна и комуникативна практика около 1800 г. си (ja) (!) е твърдо институционализирана. Налице е една социална система на литературата (Sozialsystem Literatur) с актантните роли литературен продуцент, литературен посредник, литературен реципиент и литературен преработвател.” (Пак там) Следват основателните, заслужаващи размисъл аргументи, че развлекателната литература (романът-подлистник, булевардната комедия и криминалният роман), от една страна, и, което със сигурност би било по-важно, ако е вярно, реалистичният роман, от друга, изпадат от контрадискурсивното конципиране на модерната литература. В прав текст: “Предложеното от Фуко понятие за литература, въпреки неговата сугестивност, трябва следователно да се ползва с [необходимата] предпазливост (mit Vorsicht zu genießen).” (Пак там) Буквално: внимавайте с насладата, Genuß от Фуко. Ето неоконсерватора. Радикалът би попитал: че к’во оста’а от Фуко без насладата и ужаса от тезите му? Какво остава от Фуко без гаденето и конвулсивното затръшване на книгата, щом стигнем до края на описанието на водната терапия в началото на “Раждането на клиниката”?!! За пълнота на неоконсервативната картина Клинкерт цитира в бележка под линия голямата книга на Карл Шмит “Политически Романтизъм” (1919)10, откривайки “фрапираща” (!) (34, бел. 88) близост между анализите на романтическата индивидуалност при Луман и Шмит. Много ясно, батка, както биха се изразили Ъпсурт в тази хрестоматийна ситуация на ни-лук-ял-ни-лук-мирисал у десните в Германия, стане ли дума за фашаги (става дума за К. Шмит). И двамата - Шмит и Луман - са десни и католически укоренени, умонастроени, Луман още приживе най-активно е реципиран в Италия. При Шмит католицизмът показва страстното си, разкривено от неговия (и на православието) консубстанциален антисемитизъм, пасионно лице; при Луман - ведрата си средиземноморска пълнота на живот[а] ласкав и любим, облъхната от някаква Абеларова амалгама от високосхоластична строгост и мек разбиращ хумор както в теорията, респ. институционалните кални борби, така и в ебането, респ. кастрирането. “Браковете се сключват на небесата, разделят се - в колата.” В края на краищата: “Оставяме френската терминология както си е в оригинал, защото plaisir е непреводим.” На немски: “Plaisir ist plaisir.”

Русалка 23, май 04

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. В български контекст тази амбивалентна важност на Х. Мюлер може да се наблюдава при Тома Марков, от една страна, и Галин Тиханов, от друга. [обратно]

2. Или по-скоро страстно-скептични, бездънната страст на интелекта, изправил се лице в лице с живота. Вж. Luhmann, N. Liebe als Passion. Zur Codierung von Intimität, suhrkamp taschenbuch wissenschaft 1124. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1994. Цитираните пасажи са съответно на с. 9 и 23. Трите финални цитата на настоящия текст се намират съответно на с. 42, 109 (бел. 5) и 110. [обратно]

3. Klinkert, Th. Literarische Selbstreflexion im Medium der Liebe: Untersuchungen zur Liebessemantik bei Rousseau und in der europäischen Romantik, (Rombach Wissenschaften: Reihe Litterae; Bd. 92). Freiburg im Breisgau: Rombach, 2002. По-нататък цитирам тази книга в текста със съответните страници в кръгли скоби. [обратно]

4. И без друго „Дионисийското грозде и врящата кръв са рози” - Илков, А. Зверовете на Август, С.: Анубис, 1999, с. 24. Анусът на жената е също роза. [обратно]

5. Вж. Пенчев, Б. Тъгите на краевековието. С.: Литературен вестник, 1998; Пенчев, Б. Българският модернизъм: моделирането на Аза, С.: УИ “Св. Климент Охридски”, 2003. [обратно]

6. Ср. Luhmann, N. Liebe als Passion. Цит. съч., с. 34 (бел. 22). Това е единственото позоваване на Фуко в богатата на цитатен материал малка книга. [обратно]

7. Habermas, J. Der philosophische Diskurs der Moderne. Zwölf Vorlesungen, suhrkamp taschenbuch wissenschaft 749. Frankfurt am Main: Suhrkamp, 1988, S. 411. [обратно]

8. Изхождайки от българския контекст на 90-те, Г. Тиханов направи това в англосаксонски модус, вж. Tihanov, G. The Master and the Slave: Lukács, Bakhtin, and the Ideas of Their Time. Oxford: Oxford University Press, 2000 (Reprinted 2002). За неоконсервативния прочит на постструктурализма у Тиханов ср. Сабоурин, Вл. Господарят и Робът при Галин Тиханов. // Сабоурин, Вл. След сюблима. С.: PerMan, 2003, 65-75. [обратно]

9. Ср. Вацов, Д. Онтология на утвърждаването. Ницше като задача. С.: Изток-Запад, 2003. [обратно]

10. Заедно с хронологически и идейно-исторически едновременната докторска дисертация на В. Бенямин “Понятието за художествена критика в немския романтизъм” (1919), може би най-строгата и далеч отиваща книга за Романтизма. [обратно]

 

 

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.06.2004, № 6 (55)

Други публикации:
Литературен вестник, № 22, 02.-08.06.2004 (редакционно съкратен вариант).