Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОДЕРНИЗМЪТ, ОБЯСНЕН ЗА ДЕЦА

Владимир Сабоурин

web

В този текст се случи да сложа каруцата пред коня, тръгвайки от заглавието, което беше готово преди да бях преполовил книгата, може би дори преди това, прекалено бързо, празно множество на несъществуващ текст. При тази бързина, на която давам ход с определено неудовлетвореното съзнание за изплъзваща ми се работа, прескачаща коня на лутането, безпокойството и щастието на дългото завръщане към целта, към началото, - при прибързването на преден план неминуемо излиза алюзията (която най-лесно може да се прочете като иронична) към щастливия разказвач и пропагандатор на малките наративи от 80-те и началото на 90-те, нашумелия в онези години автор на “Постмодерното, обяснено за деца”. Там, където най-лесна е иронията, понякога се случва най-трудна да е нежността. Което изглежда като доказателство, изведено от погрешността на обратното допускане, с каквито недоверчиво се подпитват интуициите, които по-късно, укрепнали, определяме за изначални. Настоящата интуиция за фокусите, фокусничествата на нежността и другите добродетели в книгата на Йордан Ефтимов “Модернизъм. Литературни анализи 10. клас” (2003)1 определено е такава, подпитвана от горчиви разочарования, оставящи след себе си непреодолим привкус на разсеченост в думите за доброто и моралното2, за които да може да не трябва да се мълчи. При настойчивата потребност да концептуализирам тази в генезиса си болезнена интуиция като начало съм склонен да допусна, че в езиковото поведение на Й. Ефтимов има някаква съществена връзка между фокуса и морала. В неразмагьосана страна като България това май не е комплимент, или поне специфична разлика, доколкото на пръв поглед всички се опитват да го правят, с по-голям или по-малък успех. Слабият вариант на хипотезата би доближил визираната уния на фокуса и морала до тъй или иначе вездесъщата пикарескова романизация (чиято всекидневна вездесъщост нагнетява неяснотата защо не следва логическото раждане на големия модерен роман в литературата). Силният й вариант би надстроил импликацията, че възможността да се състои доброто има за условие някакъв вид фокус, трик, номер, при който бенефициентът на действието (да) има неприятното усещане, че го лъжат, но усещането за лъжа, а и самата лъжа (да) е сякаш страничен, неинтендиран ефект на търсените условия на възможност на доброто. Бих определил този вариант, за разлика от базисния пикаресков, като казуистичен. Не че създаващият условия за случването на доброто фокусник не (може да) се забавлява на лекотата и успешността, с която минават номерата му, но на този етап, след пет години абстиненция да пиша за Й. Ефтимов, не ме интересуват обстоятелствата на емпирическия субект, а, както би казал ригористът Кант, ако успеем да го замъкнем на подобен хлъзгав терен, - трансценденталните условия на възможност на моралната практика като фокус. (“Трансцендентални” тук ще рече жанрово-езикови.) Това в силна предварителна абревиатура е концептуалната сърцевина на изведеното в заглавието меко словосъчетание на “модернизма, обяснен за деца”, чрез което в следващите редове ще се опитам да реконструирам предпоставките и прицелеността на литературно-пропедевтичния проект на Й. Ефтимов, следвайки особеностите на реализацията му в новата книга на поета и критика, който през есента на 98-а имах случай да определя като “най-големия български поет между живите и мъртвите”3, силно твърдение, което пет години по-късно нямам основания да ревизирам. Въпреки че в българската ми филология има достатъчно бели петна, които да лишат твърдението ми от желаната категоричност, не ми е известен друг модерен български поет от челото на А-група, истински легионер, който да е автор на помагало по литература за 10. клас (май само Далчев си го представям като възможен такъв поет). Та нали модернизмът обяви война на живот и смърт на буржоазния и социалистическия утилитаризъм, този омразен аптекар Оме?! С думите на чудесния цитат от неподозирания и неподлежащ на подозрение дори от страна на аптекарите съвременници И. Тен: “Не съществува никакво изкуство, нито наука там, където изкуството и науката стават инструменти за педагогия и управление.” (15) Глава първа: Големият модерен поет влиза в леговището на звяра, учебното помагало по литература.

Освен интригуващо, горното може да звучи и героично, но, както ще видим, авторът на М има основания да избягва да влиза във фигури от т.нар. “heroic fantasy”. Не че това не би вървяло сред целевата читателска група на М, ако съдим не само по седмичните боксофискласации на “Господаря на пръстените”, но и по доста по-продължителните като формативно действие фантастични войни и валкюри от РС-игрите, чиито полстери облепят стените на интернет-клубовете. Книгата на Й. Ефтимов обаче залага не просто на по-дълъг срок на годност (сам по себе си все по-силно релативиран и подвластен на автономната динамика на технологичните обрати), а на проектирането на по-добрия момент за усвояване като социална визия в едно по-скоро за пореден път далечно, но все пак екзистенциално обозримо в децата и следователно смислено бъдеще на общество, което взима либералните ценности достатъчно насериозно, че да е склонно институционално да ги налага в средното образование. В качеството си на възпитаник на някогашното съветско училище при Посолството на СССР в НРБ (последният път като минах оттам с 94 на път за Студентски град добродушно усмихнатият Ленин с каскета все още махаше с ръка от фасадата на плувния басейн), което предполагам е било идеологически по-пристегнато от българските училища по същото време от края на 70-те, - с позабравен трепет прочетох в М думи и изрази, които може би сме драскали, дописвали в балончета, намушвани в устите на големите исторически фигури, вождове и поети. Тази субверсивна комиксно-графитаджийска стратегия касае в М вече новите господари на деня, “господари[те] на свободния свят” (срв. 40), които в един силно теоретичен като вътък контекст на отричането на самоуверения (романтически) лирически субект у Бодлер щастливо не са поставени в кавички, оставяйки децата сами (както се пееше в края на 70-те в “Стената” на Флойд) да открият своите три или седем, или може би цели девет разлики спрямо прихванатото някъде в медиите далеч по-рафинирано идеологическо фалшименто на един наистина по-свободен свят.

Но да се върнем към отбягнатата от нашия автор предлагаща се опция на героическото фентъзи като жанрова матрица на повествованието в книгата за модернизма. Става дума наистина за отклонена опция, доколкото, както ще демонстрирам по-долу, в М е направен избор между два жанра като повествователни матрици на въпросното помагало по литература на западноевропейския модернизъм (и един от тези жанрове е именно героическото фентъзи). Преди да разгледаме тази жанрова бифуркация, която според мен е определяща за разбирането на заложения в М проект, искам накратко да се спра на респектиращо или пък в друга перспектива изненадващо дългата предистория на интереса на Й. Ефтимов към писането за деца. Всъщност това е и централната ми теза: че М реализира отколешни виждания на автора за детската литература и писането за деца, които по изключително интересен начин са хибридизирани с високотеоретичната и високооктанова проблематика на модернизма. Само ще маркирам с библиографски бележки и кратко резюме на основните положения първите следи от работата на Й. Ефтимов в това поле: 1) рецензията “Двете детски литератури” (1994) за детски книги на Константин Павлов и Йордан Радичков (в рубриката “Библиотопия” на в. “Литературен вестник”) и 2) рецензията “Бомба - откъм приказката!” (1997) за изследванията върху приказката на Албена Хранова и македонския белетрист Александар Прокопиев. Към 1): въпреки или може би тъкмо поради разказната интонация на четене за лека нощ до възглавката на дете, рецензията е строго структурирана в две части, като първата се занимава методологически със спора на Христо Радевски и Атанас Далчев от 1942 г., посветен на въпроса за детската литература; изведената от дискусията ключова дихотомия е между “литература” (Далчев) и “възпитание” (Радевски), проследено е прерастването на спора около проблема “Как да се пише за деца?” в питане за “скритите подбуди на писането”4; да запомним оттук дихотомията “литература/възпитание”, връзката на “възпитанието” с естетическото прокарване на политическа поръчка и, разбира се, преди всичко връзката на проблематиката на детската литература със скритите подбуди на писането (в рецензията има и други ценни моменти, към които може би ще имам случай да се върна някой ден). Към 2): въпреки възклицателната в заглавието далеч по-сух текст, намираме се вече в 97-а и на старта на “Книжен свят”, соцартно културноиндустриалната притурка за книги на в. “Литературен форум”; от важните идеи, първо, за квазикласицистичната йерархия на литературните жанрове, в която детската литература остава на най-ниските стъпала, в периферията на забелязването и оценяването; второ, за взаимоотношенията на вълшебната приказка (и литературата за деца изобщо) с детектива, научната фантастика и комикса, насочващи вниманието към по-широкото поле на фантастичната литература, което в съгласие с ранния Цв. Тодоров е видяно като най-близко до “ядрото на това, което наричаме литературност”5; оттук за по-нататъшен размисъл взимаме и положението за работата върху детската литература като начин за формулиране на едно “ясно експлицирано консервативно послание: ...да увлече и внуши любов към литературата”.

След предварителното запознаване с тези две рецензии от първата и втората половина на 90-те, маркиращи хронологично и концептуално рамката на заниманията на Й. Ефтимов с проблематиката на детската литература, можем да се придвижим към текста, типологизиращ жанровите опции, респ. жанровата алтернатива пред книгата за модернизма. Интересуващият ни текст носи “естествено наивното” (според терминологията на “Двете детски литератури”) заглавие “Страната на младостта”, за което си спомням, че на времето ме обезоръжи до такава степен с безискусността си, че подписът “йордан ефтимов” не се оказа достатъчно основание да ме накара да го прочета. Малкият текст от коледния брой на в. “Литературен вестник” за 1997-а година сплита мотиви от щрихираните по-горе рецензии, фокусирайки ги върху една жанрова типология на фентъзито, работеща с термините “heroic fantasy” и “speculativ fiction”, които се разполагат в дихотомия, напомняща за отбелязаната по-горе между “литература” и “възпитание”. “Това фентъзи [доближаващо се до т.нар. speculativ fiction] е “просвещенски” жанр за разлика от “романтическото” героическо фентъзи.”6 (б. м., В. С.) Ако във версията от 94-а авторът стои по-скоро зад “литературата”, във версията от края на 97-а предпочитанията са към “просвещенския”, т.е. възпитаващия тип фентъзи. В желанието си да изведа структурно съответствията сигурно редуцирам сложността на наносите на опита в тях. Ще се опитам да коригирам тази еднопосочна структурна редукция с насрещно структуриране на съответствията по линията на разпределението на етическите импликации в двете дихотомии. В дихотомията от 94-а етическото е на страната на “литературата”: “неполитическото, но не аполитичното (защото сцеплението му е в етическата му програма) изкуство”; в дихотомията от края на 97-а пък - на страната на “просвещенското”: “етическите внушения и апории излизат на преден план [...] Това фентъзи е “просвещенски” жанр”. Концепцията за казуистичния модел на съединяване на морал и фокус, която въведох в началото на този текст, би отговаряла именно на този предпочетен от автора тип спекулативно фикционално фентъзи. Тук вече можем най-общо да дефинираме жанровата опция на книгата за модернизма като просвещенско фентъзи, работещо в режима на спекулативна фикция със силен етически заряд. Жанрово определящи за този тип фентъзи - и съгласно допусканията на настоящия анализ съответно за М - са “играта на гледни точки” и “постоянния спътник - хумора”, неутрализиращи опасността от прекалена морализация. От изключителна важност е парентезата към жанровия компонент на хумора: “(в никакъв случай [...] - иронията)”.

Темпоралният модус на предмета на разглеждане в М идеално отговаря на зрителния ъгъл на жанра на “просвещенското” фентъзи, разчитащо и доказващо в нещата странното, необичайното, неразбираемото. Времето на модернизма, към което се гледа през жанровата призма на спекулативната фикция на просвещенското фентъзи, е времето на все-още-не. С оглед на рецепцията, темпоралният модус на все-още-не е въведен още в първото - блестящо - изречение на М: “Ако античната литература или старобългарската книжнина вече са неразбираеми за повечето хора, то модерната литература от втората половина на ХІХ век и от целия ХХ век остава все още неразбираема.” (7) (к. Й. Е.) Валидният за рецепцията на модерната литература темпорален модус на все-още-не е валиден и за иманентната структура на явлението, включително и най-вече за първоматерията му - езика. Търсенето на нов език “превръща модерната лирика в нещо, изпреварващо постоянно времето си” (18). Както възприемателят на модерната литература, така и езиковата й материалност са изместени някъде в бъдещето. С тежката дума на често и продължително цитирания в частта за френската модернистична лирика Хуго Фридрих: “След Рембо и Маларме възможният адресат на поезията е едно съвсем неопределено бъдеще.” (Пак там) Предизвиканата от засмукващия вихър на неопределеното бъдеще проблематика на профетизма - “заемането на пророческа поза”, както е обяснена в скоби чуждицата с прецизно телесно полагане на речевия акт в помощ на децата и литературоведите, - занимава Й. Ефтимов още от текста му за “Стихосбирка” на Б. Пенчев, озаглавен (не по-малко провокативно “естествено наивно” от “Страната на младостта”) “Българската поезия” (1992). “... казаното от пророците е важно, доколкото е тавтологично чрез предсказването на собственото казване, както, разбира се, и чрез предварителното случване на бъдещите събития в словото.”7 Профетизмът като структурна характеристика на модерната литература, произтичаща от специфичното й отношение към времето, задава една от концептуалните рамки на М, която, както видяхме от примера от далечната 92-а, представлява и по-обхватен годишен кръг в текстовия корпус на Й. Ефтимов. В М откриваме понятието “профетизъм” в самото начало при договарянето на понятията, с които ще се говори за модернизма, и в самия край на книгата, който е руски не само по учебна програма, но и като времева кореспонденция със собственото ни последно десетилетие, “това изключително и винаги кратко време” (203), както А. Блок определя момента на написване на поемата “Дванадесетте”. С думите на големия религиозен философ Н. Бердяев: “За Блок и Бели Владимир Соловьов беше прозорец, от който духаше вятърът на бъдещето. Обърнатостта към бъдещето, очакването на необикновени събития в бъдещето - ето кое е страшно характерно за поетите символисти. Руската литература и поезия от началото на ХХ век носеха профетически характер.” (185-186) До Бердяев задължително трябва да стои - с оглед на възпитанието на децата и учещите с тях родители в проточващата се епоха на царя буржоа, легитимиращ се с целуване на ръка на патриарха комунист, същата тази епоха бидейки на президента комунист, получаващ за заслуги неква миришеща на путинска нафта православна награда, - та значи затова до Бердяев трябва задължително да стои Брехт: “Ако Бог съществува, той е свиня.” (78)

Другото не по-малко важно следствие от характерния за модерната литература темпорален модус на все-още-не е, че, простичко казано, “модернизмът не е свършил” (101). А авторът на “Модернизъм. Литературни анализи 10. клас”, както знаем от футболния мач, състоял се на 17 октомври 1998 г. на игрището в Зона Б-5, е либерото8 на съвременните български поети & визуални артисти концептуалисти и социални акционисти, за които модернизмът толкоз (ама толкоз) не е свършил, че се налага киролибералният валия на Софийски вилает да затваря изложбената им зала на пл. “Македония” по некъв нов закон за оскърбление на величеството.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Ефтимов, Й. Модернизъм. Литературни анализи 10. клас. София: ИК "Кръгозор", 2003. По-нататък в текста като М. Цитираме по това издание с посочване на страницата в кръгли скоби. [обратно]

2. Че от Кант насетне отсичането на истината и доброто е необходимо условие за конституирането на сферата на естетическото, е аргумент от друго равнище; М не ги смесва. [обратно]

3. Ср. Сабоурин, Вл. Magic Yordan. // Сабоурин, Вл. Изследвания. Литература / Модерност. Теология. Кино. София: Графити, 2000, с. 124-125. [обратно]

4. Ефтимов, Й. Двете детски литератури. // Литературен вестник, 1994, № 17, с. 2. [обратно]

5. Ефтимов, Й. Бомба - откъм приказката! // Литературен форум, 1997, № 13 (приложение: Книжен свят, № 1, с. 7). [обратно]

6. Ефтимов, Й. Страната на младостта. // Литературен вестник, 1997, № 40-41, с. 4. [обратно]

7. Ефтимов, Й. Българската поезия. // Литературен вестник, 1992, № 38, с. 2. [обратно]

8. Използвам образ на Ицо Хазарта, който описва подобна поставеност в парчето "Искам Твоето Тяло" от невероятния като текстове последен албум на Ъпсурт "ПопФолк" (2003): "Виж са, играя либеро,/ май не ме разбра, говора примерно." За събитието, фигурата и ролята на Й. Ефтимов в този мач ср. Сабоурин, Вл., цит. съч., с. 124. [обратно]

 

 

© Владимир Сабоурин
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.05.2004, № 5 (54)

Други публикации:
Литературен вестник, 05.05.2004.