БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРЕВОДА НА “ДИАЛЕКТИКА НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО”

Владимир Сабоурин

web

Институцията на превода изиграва при “Диалектика на Просвещението” (ДП) не само ролята на рецепция, но и на етап в кодификацията на текста. Първият превод - на италиански (Торино, 1966) - изпреварва и до известна степен и в известен смисъл предизвиква окончателния кодифициран вариант (Франкфурт/М., 1969) на класическия текст на Критическата теория, по-известна като Франкфуртска школа. Изпреварващата намеса на превода в оригинала се дължи на продължителното отлагане на новото, бундесрепубликанско издание. В началото на 60-те първото, емигрантско издание (Амстердам, 1947) вече е изчерпано, започват да се появяват пиратски издания, Маркузе и набиращото сила студентско движение натискат, но Хоркхаймер (по-малко Адорно) се колебае. Двайсет години след хектографското размножаване на ръкописа (Ню Йорк, 1944) за вътрешна употреба на Института за социални изследвания (в Америка като Institute of Social Research), ДП предизвиква задръжки като да става дума за езотерично съчинение. Фр. Полок, на когото е посветена книгата, направо заявява, “че съдържанието на Диалектиката не е пригодно за масово разпространение.”¹ Опасенията му се отнасят до “един прекалено открит език”. Според него би трябвало да се издадат отново само отделни глави, “тук-там донякъде преработени”. Самите автори от своя страна се страхуват от “известни открити формулировки, особено такива, които касаят институционалната религия” (в проект на писмо до Маркузе).

Задръжките спрямо преиздаването на немския оригинал сякаш не касаят италианския превод, за който Хоркхаймер/Адорно дават съгласието си още през 1955 г., като внасят в предназначения за превод текст от 1947 г. значителен брой промени. Полок дори скицира предисловие към превода, в което обосновава промените, засягащи най-вече марксистката терминология. “Терминологията, която ни послужи за критика на тоталитарния ужас, се е вкаменила в употребата на представителите й на Изток до опяване, което противоречи на това, което тя някога означаваше. Никоя дума не е застрахована от историята си.” (V, 450) В Италия никой не забелязва промените чак до средата на 70-те. В Западна Германия обаче марксистки настроени студенти с възмущение откриват несъответствията между оригинала (1947) и превода. Във Frankfurter Studentenzeitung (“Франкфуртски студентски вестник”) излиза статия под многозначителното заглавие “Просвещение на италиански” (1967), в която са изброени 29 променени пасажа като коментарът е недвусмислен: “Какво остана от претенцията на Критическата теория, че е критична, когато се освобождава от жилата, както показва изданието на италиански?” (V, 451) Преводачът Ренато Солми, който настойчиво моли Хоркхаймер да се откаже от повечето промени, се подписва най-накрая с псевдоним (Лионело Винчи). Промените в ДП са по различни причини проблем за меродавните дискурсивни инстанции в констелацията на 60-те: Франкфуртската школа (от Полок до Маркузе), еврокомунизма (и най-вече именно Италианската комунистическа партия) и студентското движение. Липсва само френският постструктурализъм, но той се запознава с Критическата теория, най-вече с Адорно (или си признава за това) по-късно².

Макар че промените стават публични едва чрез превода, процесът на ревизия тече от доста време, като още първото извънинститутско издание (1947) е продукт на терминологически замествания, парафрази и заличавания. Върху апокалиптично-есхатологичното зарево на марксистката терминология пада сгъстяващата се сянка на непроницаемата гностична затвореност - “системата”; върху “философски”³ хомогенизирания фон, напомнящ на ултравиолетовия fuscum subnigrum на барокова живопис върху дърво, изпъква по-ярко стилистичната многоцветност на ултимативната литературност (Одисеята, най-вече песента на сирените и Адорно, учителят по музика), изчистеността на философския трактат и садизма (Кант-Сад и Хоркхаймер, точен, “никое телесно отверстие не остава пренебрегнато”, с. 115), подслушаните по радиото и бензиностанциите лафове (Америка, and that is that). И през всички тези железни дискурси⁴ на биващото, установеното, това, което е, проблясва избавящата дума (erlösende[n] Wort) (V, 250) на теологичното, копнежът по абсолютно другото.

Този копнеж е толкова силен, че 75-годишният Хоркхаймер си спомня година и половина след смъртта на Адорно в едно новогодишно радиоинтервю (1.1.1971) за несъществуващо изречение в ДП: “Помислете си за това, което ние, Адорно и аз, писахме в Диалектика на Просвещението. Там е казано, че политика, която не пази в себе си - пък било то и във висша степен нерефлектирано - теология, си остава в крайна сметка, колкото и да е сръчна, гешефт.” (VII, 388) Няма такова изречение в ДП. Но политиката на книгата, наподобяваща ръкопис в бутилка от потънал свят с въображаем получател, наистина пази във висша степен, рефлектирана и копнежна до неразличимост, теология.

II

Българският превод на ДП има предимството да е направен от преводача на Хабермас. Това сякаш е най-добрата позиция за превод в един интертекстуално разреден откъм франкфуртска концептуалност и стилистика контекст. Позицията е преводачески ефективна и с оглед на прецизната и убедителна комбинация от аналитично-езиково размагьосване и ангажираност, характерна за начина, по който Хабермас чете автори като Адорно, Шолем, пък и Бенямин. Понятията и термините се завръщат логически твърди в езиковите извивки на диалектическия синтаксис, дългите периоди и мъчителния сюжет. Знае се откъде идват, и смисловата деривация помни изходното понятие през дълги синонимни вериги, какъвто е например случаят с най-мощното и разпростряно семантично поле на книгата - господството (Herrschaft), възхождащо към “господаря” (Herr) на Хегел. “Открай време Просвещението в най-обхватния смисъл на развиващото се (fortschreitenden, “прогресиращо” - б.м.) мислене е преследвало целта да освободи хората от страха и да ги наложи като господари (Herren).” (с. 19 / V, 25) Прокарването на понятието би могло да бъде дори още по-последователно в решаващите изречения:

Преводът на Naturverfallenheit с буквалното “упадък на природата” е очевидна грешка. Вж. на други места коректния превод на verfallen: “подчинения... свят” (verfallene Welt) (с. 26 / V, 32); “остава подчинен” (verfallen) (с. 82 / V, 83); “като безвластен (Verfallen) да не попадне под властта (nicht verfällt) им” (става дума за сирените - б.м.) (с. 83 / V, 83). Naturbeherrschung обикновено се превежда по морфо-синтактични съображения с “овладяване на природата”, но на едно място и с по-близкото до понятието “господство върху природата” (с. 224 / V, 221).

Напрежението между автономната динамика на думата и императивите на понятието се проявява с най-сериозни последствия при другия основен за ДП Хегелов термин - Versöhnung (“помирение”). При първата поява на понятието в ДП преводът гласи “примирение”: “В потайното съзнаване на недостига, който по необходимост й е присъщ (на вярата - б.м.), на иманентното й противоречие да превърне примирението (Versöhnung) в призвание (Beruf, “професия”, веберовски - б.м.) се крие причината цялото красноречие (Redlichkeit, “добросъвестност” - б.м.) на вярващите открай време да бъде сприхаво и опасно.” (с. 37-38 / V, 42) Три страници по-късно, отново в теологически контекст Versöhnung се превежда с “помирение”: “Разомагьосаният свят на еврейството се помирява (versöhnt, транзитивно, а не рефлексивно - б.м.) с магьосничеството чрез неговото отрицание в идеята за Бога.” (с. 41 / V, 46) При свързването на термина с философски понятия отново се появява “примирение”: “Примиряването (Versöhnung) на общото и особеното...” (с. 162 / V, 154). Макар че и “помирение”, и “примирение” са речникови значения на Versöhnung, Хоркхаймер/Адорно употребяват думата еднозначно в смисъл на “помирение”, като за “примирение” използват Resignation, засилвайки по този начин разликата между “помирение” и “примирение” до степен на антонимия. Най-важна е тази противоположност на “помирение” (Versöhnung) и “примирение” (Resignation) в теологическите контексти, където тя служи за разграничаване между теология и митология.

По-нееднозначно и “литературно” е съотношението между дума и понятие при термина, с който Хоркхаймер/Адорно описват сферата на митологичното - Entsagung (“отказ” в смисъл на “отказване от”). Терминът възхожда към стария Гьоте и е въведен в речника на Критическата теория от Бенямин, който го анализира във връзка със сексуалността, мълчанието (Verstummen, “замлъкване”) и жертвата⁵. Първо терминът е преведен с “отричане”: “В центъра са поставени понятията жертва и отричане (Entsagung), с чиято помощ се доказват еднакво добре както различието, така и единството на митична природа и просветено овладяване на природата (Naturbeherrschung, “господство над природата” - б.м.)” (с. 17 / V, 21); “И то защото в образите си митологията е отразявала обратно като истина същността на съществуващото (Bestehende[n], “установеното” - б.м.) - кръговрата, съдбата, господството на света - и се бе отрекла (hatte... entsagt) от надеждата” (с. 46 / V, 49-50). Като съществително име - “отричане” - този превод е неудобен поради смесване с термина Negation, който при цялата си прадумна противоположност на смислите⁶ по-скоро спада към сферата на негативната диалектика и теология. Като причастие обаче - “отрекла” - чисто езиково, меко пасва добре. Другият превод на Entsagung е “отказване” (с вариант “отказ”, към който започва да се проявява стилистично предпочитание от с. 81 нататък): “Историята на цивилизацията е история на интровертиране[то] на жертвата. С други думи, история[та] на отказването (Entsagung).” (с. 78 / V, 79) При спазването на фундаменталното разграничение спрямо Negation различните варианти сякаш наистина са въпрос на усет.

Чисто стилистичен, възприемателски, или пък културно-политически, езиково-политически изглежда въпросът дали да се превеждат многобройните (концентрирани най-вече в главата “Културна индустрия”, но и пръснати тук-там в цялата книга) американизми, които са в оригинал на английски. В немския оригинал те чрез ефектно и търсещо ефект внушение синтагматично плътно са омешани с нацизми, хегелианизми и позитивно-теологически тривиалности. Много е ефектно, направо литературно, да се пледира за запазване на американизмите в оригинал. Те имат и ясната програмна за Критическата теория задача културологически да се секуларизира немският идеализъм и марксизмът. Вярно е, че в момента така пише всеки уважаващ себе си журналист и постмодернизмът износи концептуално и стилистично похвата до степен хора като Хабермас, Петер Бюргер или Игълтън да звучат по-свежо. В този смисъл стилистиката на ДП определено е остаряла (до следващото пост-състояние) и създава усещането за претенциозност, което със сигурност не претендира в мрачността си. По отношение на американизмите и стилистиката им може би е най-точно усещането и проекта на авторите при новото издание (1969), че “книгата се превръща в документ (Dokumentation)” (с. 8 / V, 14). Има някакво вътрешно богатство на книгата, за което допринасят и американизмите, и преводът им със или без привеждане на английския оригинал в скоби съсухря част от мрачната й изящност. (Игълтън с право англосаксонско марксистски определя меланхолията на франкфуртците като “патрицианска”⁷. Един от философско-фейлетонните прякори на Франкфуртската школа в бундесрепубликата, тръгнал от Лукач, е Grand Hotel Abgrund, гранд-хотел “Бездна”.) А има и някакъв спотаен апокатастазисен индекс и върху най-зловещите езикови отломки, плуващи в недоловимо очакване в черните води на книгата.

Връщайки се на прокараната от превода философска терминология, специално искам да отбележа два термина, които никога не съм знаел как да преведа с дума, словосъчетание: Verblendungszusammenhang (1) и Schuldzusammenhang (2). Към (1): интуитивната яснота за нещо свързано и зловещо и колкото по-свързано, подключено, уебно, толкова по-зловещо, злокобния алианс на тоталното и мрежестото (Zusammenhang), кулминиращ във вездесъщността си в невидимост, заслепление и латентния ужас на възможното, всъщност неизбежно внезапно прозрение, събуждане в ужаса (Verblendung), с една дума яснотата за много силна ултимативна дума, в смисъл на край, всичко и незнание. Единствената опора и успокоение е епистемологическата интерпретация, ако става дума само за познание в антично-средновековния смисъл на съзерцание. (1) е термин на Адорно и това също предполага обезопасеност, опосреденост. Към (2): за този термин не остана ужас, но всъщност описва по-страшното, защото директно назовава това, което предизвиква ужас във феноменологията около Zusammenhang - вината (Schuld). Свързвайки се с вината, свързаността, взаимозависимостта става кървава, натежала от кръв и мрак. (2) е освен това термин на Бенямин, който не се застрахова с диалектически опосредявания. Терминът е екзистенциален, и излизането става само в теологията, схващана тук като изследване (Studium)⁸. (1) следва словообразувателно и концептуално (2). Артикулацията на (1) като “зависимост на заслеплението” (с. 62 / V, 65) или (по-епистемологично) “заслепяващата взаимовръзка” (с. 254 / V, 237) и на (2) като “взаимозависимостта на вината” (с. 82 / V, 82) би могла да установи традиция при превода на тези два термина на български.

Най-проблематичният стилистичен пласт в ДП е теологическият⁹. ДП е “изобразяването (или “представянето”, Darstellung - б.м.) на действителността като ад” (с. 310 / V, 288). “Подозрително е, разбира се, не представянето на действителността като ад, а рутинираното призоваване към освобождаване.” (срв. с. 310) Параноикът пръвръща света в ад, за какъвто винаги го е приемал. (срв. с. 245 / V, 229) За съществата се говори като за “творение” (Kreatur) (с. 20 / V, 26), “твари” (Kreaturen) (с. 25 / V, 30). “Страданията на лабораторията” (с. 27), през които преминава вивисецираното опитно зайче, са всъщност (католически) “страсти” в смисъла, който пази думата на български в “Страстна седмица”, Passion des Laboratoriums (V, 32). Попадналите в ръцете на националсоциалистите¹⁰ са “прокълнати” (с. 305), т.е. осъдени на вечни мъки (Verdammte) (V, 284) в окончателно избледнелия теологически точен смисъл на термина, става дума за ада. Помирението е най-висшето теологическо понятие и целият му смисъл - очакването; параноята произтича от неспособността за очакване (срв. с. 245 / V, 229).

БЕЛЕЖКИ:

1. Цитирано по Max Horkheimer, Gesammelte Schriften, Bd. V, Frankfurt am Main: Fischer, 1987, S. 449. Всички цитати от това издание са обозначени по-нататък в текста в кръгли скоби чрез посочване на тома и страницата. [обратно]

2. Срв. Ж.-Фр. Лиотар “Нещо като: ‘комуникация... без комуникация’” (1985) и Ж. Дерида “Грамофонът на Одисей” (1984). Особено Дерида би имал сериозни проблеми, ако се окаже, че е чел ДП преди “За граматологията” (1967): терминът “логоцентризъм” (като прилагателно, ж.р. ед.ч.: logozentrische, “логоцентрична”) се появява в ДП (V, 90). Ст. Йотов превежда “логоцентрирана” (с. 90). По-нататък в текста българският превод на “Диалектика на Просвещението” се цитира с индекса “с.” по изданието М. Хоркхаймер, Т. В. Адорно, Диалектика на Просвещението, превод Ст. Йотов, послеслов Ю. Хабермас, ГАЛ-ИКО, С., 1999. [обратно]

3. “Ето защо се чувстваме щастливи от това, че фрагментът излиза в поредица, която е посветена предимно на философски въпроси.” (с. 9 / V, 15); “В качеството си на философ той (параноикът - б.м.) превръща световната история в съдия-изпълнител на неизбежни катастрофи и гибел.” (с. 235 / V, 221) (превод мой - б.м.) [обратно]

4. Изключвайки от числото на железните дискурси - с Адорно, но не с Хоркхаймер - литературата. Тук е водоразделът, който в ДП преминава все още подмолно, за да излезе на повърхността при старите мъже в “Естетическа теория” (Адорно) и “Копнежът по изцяло другото” (Хоркхаймер). Че Хоркхаймер поддържа позицията на Ватикана по въпроса за “хапчето”, не е сенилен куриоз (VII, 396). [обратно]

5. Вж. „Гьотевият роман Родства по избор” в сб. Валтер Бенямин, “Художествена мисъл и културно самосъзнание”, С., 1989. [обратно]

6. Ср. „отричането“ (Verneinung) при Фройд. [обратно]

7. “Patrician gloom of late Frankfurt School” - T. Eagleton, Ideology: an Introduction, London, New York: Verso, 1991, p. 36. [обратно]

8. Вж. J. Taubes, “Der dogmatische Mythos der Gnosis”, in: Ders., Vom Kult zur Kultur, München: Fink, 1996, S. 105; G. Scholem, Sabbatai Zwi. Der mystische Messias, Frankfurt am Main: Judischer Verlag, 1992, S. 43. [обратно]

9. Тилих (теологът Паул Тилих, основател на “религиозния социализъм”; оглавява след смъртта на Макс Шелер знаменитата Катедра по социология и философия на Франкфуртския университет - б.м.) предусещаше, че езикът е тежко засегнат от упадъка на теологията в наши дни.” (VII, 280) [обратно]

10. С Гестапо по петите, Бенямин се самоубива със свръхдоза морфин в Port Bou след като испанските граничари не го пускат да мине границата. (След новината за неговата смърт пускат останалите от групата, с която Бенямин стига до френско-испанската граница.) [обратно]

© Владимир Сабоурин, 1999
© Издателство LiterNet, 26. 01. 2004
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", брой 33, 1999, с. 5, 7.