АПОРИЯТА НА ЗЕНОН

Веселин Веселинов

web

Днес идва моят шеф и вика: "Годината бе успешна, момче. Оценявайки приноса ти към фирмата, ти увеличавам заплатата с 5%." Стискаме си ръцете, на излизане от офиса шефа ми подхвърля небрежно: "Аз ценя работниците си, без които никакъв успех не е възможен. На себе си давам само 3%." Няма нищо по-мотивиращо от признанието и справедливостта. Цял ден летя на крилете на щастието и се приземявам чак надвечер с бира в ръка, изтегнат на шезлонга си и вперил поглед в кофата за боклук. Друг изглед нямам, но имам увеличение на заплатата. С него мога да си потърся жилище на втория етаж. Или да упорствам тук още една година и като се прибави още едно увеличение, тогава вече може наистина да се мисли - за престижен квартал например. 5% не е шега. Наистина можеше и повече да е... но... реалистично погледнато, повече не върви - важното е да се затвърдят успехите, да се развият нови, фирмата да напредва и парите ще дойдат. Шефът е наясно с това, даже по-добре от мен, защото на себе си дава по-малко, отколкото на персонала. Какъв човек само... мислено изчислявам реалната сума, изразяваща увеличението ми. Прилична... и ей така, от нямане какво да правя, пресмятам тази на шефа. По дяволите! Как работи евтината психология... значи на мен 5%, а на себе си само 3%... какъв човек, колко справедлив и ценящ... и мотивиращ, щото ентусиазмът ми се подсилва от небрежно споменатото, че моето увеличение на заплатата е по-голямо от неговото... но аз взимам 10 000, а той - 50 000... и 5% процента като сума са по-малко от неговите 3%... по дяволите! Глътвам бирата си наведнъж и отивам за нова от хладилника. Кофата за боклук, изпречена пред погледа ми, се хили цинично... Затварям очи и се напъвам да мисля за нещо друго.

Какво друго... неделно време ходим за риба с Д. Запознахме се случайно именно на риболов, оказа се, че сме съседи и сега ходим заедно. Д. е философ по професия. Що за професия е това, питам го, с какво се занимаваш? С големите въпроси на човечеството, ехидно ми отговаря той. Аз не разбирам, инженер съм и работя с конкретни дела, постигам конкретни резултати. "Въпросите на човечеството", ала-бала. Разбирам, че очевидно има луди да плащат заплата на философ из колежите, но не разбирам какво точно прави философ. Питам Д., той свива рамене и ми дава пример с измишльотините на някой си Зенон, древен грък. Да предположим, Ахил е най-бързият бегач на света, казва Д., а костенурката - знаеш как се движи. Обявява се състезание между тях и Ахил се съгласява, но предлага да стартира след като костенурката е изминала сто метра. Аз и така ще я бия, заканва се Ахил, а то иначе няма за какво да започваме. Кой е спечелил, подсмихва се Д. Дори не смятам да му отговоря, той вижда презрителното ми изражение и казва: "Грешиш, друже. Ахил никога не успява да настигне костенурката." След което докопва някаква пръчка и почва да чертае в прахоляка - и наистина, според това, което начертава, Ахил никога не настига противника си, въпреки че е много по-бърз... защото, докато той измине половината от разделящата ги първоначално дистанция, костенурката все пак изминава някакво разстояние. Докато Ахил измине остатъка от първото и новодобавеното, костенурката се отдалечава с още малко, което също трябва да се навакса, а тя отива още малко напред. Дистанцията е все по-малка и по-малка, но... Ахил никога не я настига. Дивотия някаква... Д. чертае още няколко схеми, в които стрела не само не може да достигне целта си, ами дори не може да полети, и от този сорт - апориите на тоя Зенон, вика, те са общо взето вариации на един и същ проблем, до ден-днешен нерешен. Това е моята професия, казва, но в моя конкретен случай аз съм само философ-преподавател. Аз го гледам като паднал от Марс - егати безсмислицата... и му казвам. В реалността не е така и няма как да е така. Ако Юсеин Болт ми даде аванс от сто метра, вярно, няма да ме настигне, но и няма изобщо да има състезание, щото цялата дистанция е сто метра. Изобщо е абсурд да се сравнява човек с Юсеин Болт. Д. се съгласява изненадващо весело и леко: "Именно това е и проблемът. Философският проблем. На теоретично ниво е невъзможно това, което в реалността не само е възможно, но е и нормалното решение. Колко векове вече философите не могат да намерят решение на апориите на Зенон. И ако някой го намери, ще се прочуе." Това вече ми се вижда съвсем откачено... "И какво ще стане с човечеството, ако някой намери отговор и опровергае Зенон? По-дълго ли ще живеем, по-добре ли, рибата ли ще кълве повече?" "А на теб за какво ти е да кълве повече?", коварно пита вместо отговор Д. И аз нямам отговор... щото не ходя на риболов, за да осигуря вечеря... Д. се подсмихва... за страничен човек нашето занимание е абсолютно безсмислено... клечиш с часове, най-сетне измъкваш някакво мизерно рибе и моментално го хвърляш обратно във водата. И пак отначало... а за вечеря купуваш риба от магазина... Но дивотията на Зенон се оказва заразителна и не ме оставя - в нея има някакъв дразнещ чар. Частично от това, че абсурдът не е решен до ден-днешен... На другата седмица гордо представям моя принос към философията на Д. "Представи си, че си дошъл в шест заранта и рибата изобщо не кълве. А аз пристигам в десет, мятам въдицата и вадя пъстърва. Не само съм наваксал твоята преднина, но и с един замах съм те задминал." Д. се усмихва и ме потупва по гърба по този начин, който казва: "Ех, щастливо проста душа си ти, приятелю." Навъсвам се, Д. решава да разсее мъглата около нас - "Не само, че не е решение на апорията, но не е и нова апория твоят пример. Вкарваш нов фактор, при това некоректно, понеже резултатът при теб зависи изцяло от шанс." Това разбирам, все пак съм инженер... професията на Д. остава все така мъглява за мен, но започвам да я уважавам мъничко. Този ден нищичко не хващаме, а дивакът с ватенка по-натам улавя поне 50 риби. Той по-добър рибар ли е от нас, по-добър човек ли е, какво? Ами нищо... просто рибата при него кълве, а при нас не... а дори може да е една единствена рибка в цялото езеро, която така си е наумила да играе днес... знаейки, че той ще я пусне според изикванията на закона обратно във водата, тя кълве отново и отново. Защо ли ги мисля тия рибарски истории... защото не мога да се отърва от неприятното разкритие на днешните увеличения на заплатите...

Аз съм като Ахил, а шефът - костенурката. Той и прилича на костенурка... с тази широко ухилена уста на плоското си лице, с бавните си движения, с дългите си мълчания... А аз бачкам със скоростта на Ахил... но шефът има начален старт, който аз не мога да наваксам. Нещо повече... пресмятайки наум какво се получава в дълга времева проекция... ние се отдалечаваме един от друг. С моя процент по-висок от неговия аз непрекъснато изоставам... между нас се отваря все по-голяма дистанция. Зенон! Аз тичам по-бързо от шефа, фигуративно казано, и непрекъснато изоставам... поисква ми се да позвъня на Д., веднага да му кажа откритието си, което или решава апорията на Зенон, или съставя нова апория, моят принос към философията... но вместо да набера телефонния номер, главата ми клюмва и ме наляга тежка депресия. Зенон, уви, се оказва прав. Кофата за боклук насреща ми се озъбва триумфално.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.12.2014, № 12 (181)