Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАД ХЪЛМА

Дияна Боева, Веселин Веселинов

web | web

Лятото позакъсня тази година. Дойде в неделя. Усетих го по полъха, приличен на обрулени момичешки бузи. Да живееш в близост до Родопите, си е приумица и небивала случайност. Трябва да си се родил с късмет, за да минеш по отвъдната страна на ръба и да не пожалиш бедната си фантазия. За нищо на света. Скитащо място е “свърталището ми”. По неведоми пътища се оказа, че мога да живея в подобие на хижа до планината. Мекотата на Родопите ми помогна да усетя мириса на природата и да се науча да премислям сезоните. Безболезнено. Полезността на нещата не успявам да усетя веднага. С времето обаче се научих да откривам дивотата - за себе си, и да не й нося своите мисли за облагородяване. Изобщо, имам ли такива! Пристъпвам сънено и тази сутрин. А нещо шуми в птичи галоп и ми се присмива. Клокочи и близкият поток. А лицето ми сякаш придобива коравите белези на мъж, който не се бори с живота, а го живее - не по свой начин, а по единствено възможния.

...

Светла тракийска лятна нощ, знойна, още непречупена. В тишината се долавят шепнещите звуци на листа, погалени от полъх. Случаен полъх. Крава изпръхтява, но къде ли е? В тишината всеки звук е близко, пронизващ, неприсъщ на дневните шумове. Знойно спокойствие, неподвижност, едри облещени звезди и миризми на гюбре, на кокошки, на овошки, довени от някъдето, което е тук и навсякъде. Толкова е светло навън, като ден. Клоните на дървото (какво ли е това дърво!) свършват до прозореца, сега широко разтворен, но не смеят да се намъкнат в стаята. Потта засъхва по голото му тяло, но дългата коса и брадата са упорито влажни. Бавно дръпва от цигарата, загледан в сънните подробности на двора, игривите сенки по голата твърда земя, завършващи в мрачната сега лятна кухня, опрените по стената й тави, тесла, стара автомобилна гума. По-натам не се вижда, но се чува... отзад навярно има двор... с домати, краставици, чушки... и градското му бедно въображение спира до тук. Цигарата изпращява, по-добре е да можеше да се спи на двора, в полъха. Зад него е пещта на стаята, разхвърляните дрехи, тежкият застинал дъх на секс, пот, цигари и алкохол. Прозорецът е отворен, но нищо не излиза навън и нищо не влиза вътре, вътре не е по-горещо, но е спаружено и потно, няма вятър. Лида запалва цигара, кибритената клечка избухва като граната - сухо, внезапно, със страшна сила... една кибритена клечка в нощта. Не се обръща, прекрасно чува непомръдването на Лида, лежаща по гръб върху леглото, придърпала препълнения пепелник върху стомаха си. Взира се навън, целият уши, долавящи нощните звуци. Спокойствие. Мир. Покой.

...

Когато София опустя и неминуемо се разбра, че нито един телефон не се вдига, а по улиците не се срещат близки души, ясно е и че следващият купон е някъде си и е организиран от третостепенни познати, за които никога не се сещаш освен през лятото. А адресите са географски карти, упътващи за палатки из морски къмпинги. И в което и кино да влезеш - Румен го няма. Тогава той се реши и също тръгна. Стопът сутринта късметлийски го заведе в Пловдив още преди десет. Mота се, яде грозде, сладолед, поколеба се дали да не позвъни на една луда глава и се отказа точно преди да пусне монета в автомата. Гледаше как сноват майните, игривите им момичета, позяпа и заглавия в книжарниците, Стария град, цигари, косата на плитка, сака с една смяна бельо, резервна тениска, пуловер, чорапи, и Хулио Кортасар. С примижали очи се изтегна на римския театър, после отиде на сянка, чете, пи вода, подвоуми се за една бира - видя му се топла. Усети се заспал под някакви дървета, събуди се и не бързаше, не мерна познати, а имаше такива. Кой ги знае къде са този ден! Сети се за стари случки и се посмя тихо на някои от тях. Сякаш изведнъж се свечери - все така лениво вечеря някакви кебапчета и пи лимонада, отново се отказа от бирата, купи си още цигари “Слънце”, без филтър, както винаги. Прекоси града с тролей, какъвто в София няма - само с две врати. След като научи колко е часът и трезво прецени, че стопът няма да го бъде, си купи билет за рейса до селото, стотинки, половин час лашкане... прашен и мръсен автобус, стрини си бъбрят клюки. Слизайки, се поколеба само за миг, а след това просто последва останалите. Оказа се почти веднага на мегдана и там забеляза смътно познати лица да се размотават. Попита къде е квартирата на Лида. Някой знаеше и го отведе на съвсем друго място, където бригадирският купон течеше в съмнителен разкош. Под асмата - дървена маса, чинии със салати, нарязани богато от хазайката, кървави домати от градината, бутилки полска водка, момчета и момичета, обвити в цигарен дим. Висоцки, подрънкван на китара в нощта и до края на нощта, а на сутринта - в безкрайните доматени полета. Не му се зарадваха, никой освен Лида, която скочи пъргаво от колената на брадясал полупознат съкурсник или може би от горния или долния курс. Освободи се от свойската му прегръдка и припна да го посрещне с несподелена от никого другиго там радост. Беше изпушил цигара, може би две, докато полупознатият недоволно и ревниво шаваше с чашата и вилицата си. Тръгнаха си с Лида. Промъкнаха се на пръсти, за да не го усетят нейните хазаи - захлопнаха вратата на отчайващо горещата момичешка стая, поразхвърляна. Съквартирантката на Лида я нямаше и не се очакваше да се появи - пиха задигнато вино направо от шишето, любиха се бавно и лениво като змии. Виното свърши, но Лида имаше скрита още една бутилка. А може би съквартирантката й имаше. Потно, горещо и изнемогващо. Но беше хубав ден. С подобаваща нощ.

Не му се мърдаше от прозореца, полъхван като листенце от вятъра, загледан в листата, в сенките по двора, заслушан в нощните кротки шумове на заспалото село. Влак наду свирката си и веднага ту-дум-ту-дум-ту-дум. Безкрай. Сърцето му се прониза от тази сладка болка, която никога не можеше да опише дори на себе си, болката на копнежа, ту-дум-ту-дум-ту-дум, проследяваше напредъка на влака, ту-дум-ту-дум, без да помръдне, почти виждайки редицата светли прозорци, бягащи в мрака, както се виждат в полето, забързани нанякъде, ту-дум-ту-дум-ту-дум. Представи си този влак - празните купета, оклюмалите в дрямка пътници тук и там, поиска да е във влака, както винаги, ту-дум-ту-дум, докато най-сетне замлъкна. Не бе посмял да отрони звук, да помръдне, докато не отшумя последният шепот ту-дум...

- Чуваш ли? - попита меко, без да се обръща и все още виждащ бягащите светлини на купетата. - Веднага си представям, че съм вътре... и болка в сърцето, не мога да ти го опиша.

Лида шумно дърпа от цигарата си, като въздишка.

- Остани - тихо казва тя. И пак дръпна от цигарата сякаш въздишаше.

Все още следваше влака... как да й обясни това, за което няма думи. Какво ще прави тук по цял ден? И защо?

- Нали обичаш Пловдив, през деня ще скитосваш. Просто остани.

- Не мога - каза късо.

Как да й обясни? И не е само заради безсмислието да се правиш на луд, за да изкръшкаш от бригада само и само да се окажеш в същата бригада. По-скоро причината е във влака: в неистовото желание да е на път, да е без корен, да гледа, да пристига, да заминава, да научава, да се среща с нови хора, приятни или говеда, да го няма. Да го няма! Как да й каже, че точно затова не му пука с кого спи Лида - защото не може и не бива да се ангажира с нея, че беглецът трябва да е сам, необвързан с никого, с нищо... защото иначе остава само едната жестокост на несбъднатите надежди, неискрени обещания, дребни измами, повличащи измамения в бездна.

Усеща сълзите в очите й, нищо, че Лида геройски се опитва да не отрони звук. Той чува сълзите й... но не помръдва.

- Нарочно спя, с когото ми попадне - през сълзи казва Лида, но гласът й е равен. - Как пък нищо не ти прави впечатление... обичам те и това си е. Остани с мен, това искам. Но не! Не разбирам твоите бягства, влаковете и шосетата ти - сякаш те е страх да живееш. Не сякаш - страх те е. Страх те е да избягаш чрез обич.

И отново няма какво да каже, Лида май е права... но веднага си представя нейното бягство: в уют, в единство, затворено, докато скуката се прокрадне като хлебарка. Телевизия, протягане на дивана, отбиване на дневния номер, за да се прибереш веднъж у дома. И червеят на детето... разпъването между човешкото желание и срама от неродения, от бъдещия роб, създаден от теб, макар и с обич. Проклето бъдеще, в което един ден порасналият роб ще те посочи с пръст и ще те обвини: “Ти ме направи такъв! Защо? Знаеш ли, че е по-добре да не бях се раждал.” По-добре Лида да спи с други (помисли си от жал към нея), защото и той я обича, съзнавайки, че няма как да й отстъпи. Поне да знаеше със сигурност какво иска... а то, знае само, че не може да живее тук и така, с партийни секретари, с бригади, в двуличие и банална ежедневна лъжа. Скитникът е сам...

- Няма така лесно да се отървеш от мен, да го знаеш - заканва се Лида. - Искаш ли вино?

- Ти как ще станеш утре? - пресяга се към подадената бутилка, отпива, подава я на Лида. Тя също отпива глътка, някак лакомо в яда си, и в болката си. Той я гледа излегната по гръб, гола, рязката граница, отвъд която слънцето още не е надничало, контрастът на белотата на мечтаните женски части, спрямо тъмнотата на не толкова желаното.

- Ега ти грижовника! - срязва го Лида. - И откъде накъде? Нали си дигаш шапката и не те е грижа? Защо пък трябва да ти пука как ще стана?

Мълчи виновно... просто не може да й обясни... или все пак тя е права, и наистина не му пука. Защо обаче му е виновно, защо го е срам, защо дрънка празни приказки от срам? Мълчат и двамата.

- Колко пъти ще идваш и ще си отиваш? Като влак. Спря, изпухтя, и отново се запъхтя на майната си.

- Не съм те вързал - сърдито отвръща. Сърдит на кого? Сърдит от срам, вместо да се изчерви. Но веднъж като е почнал, докрай. - Тоя от снощи, що не останеш с него? Сто на сто е по-читав от мен.

- Глупак! Я подай виното.

Подава го. Уморено. Миролюбиво.

- Не мога да остана - тихо казва. - Тръгвам сутринта...

- Къде? Искам да знам къде! - заядливо пита Лида.

- Не знам... на някъде. Лято е, дявол да го вземе! На море.

- Ти мразиш морето!

- В Родопите.

- Глупости! Сам не знаеш какво правиш и никъде не отиваш. Остани с мен, какво ще ти стане? Ще се наливате с ракия с хазаина, ще спиш, докогато си щеш. Тихо и спокойно, никой няма да те закача за нищо.

- Не мога да остана! - категоричен е, толкова поне знае. А че ще скита безпътно, му е ясно.

- Проклет...ник.

Не иска Лида да види дори и частица от лицето му и се извръща... паузата на Лида, паузата от безсилието й да каже: “Проклет да си!”. Не може да го каже сърцето й, и така го заболява за нея... но не може да я лъже... затова тя не трябва да вижда лицето му. Защото болката му е на ръба на лъжата. По-добре жестокост...

Пропява петел. После още един, дрезгав. Скоро ще просветне утрото. Как да й обясни, че за да не живее в лъжа, трябва да смрази обичта? А е толкова примамливо да се заслушва в нощта тук, в тишината й, и да проследява влака със сладка болка в сърцето. Лида запалва нова цигара, знаейки, че няма за кога да заспива, знаейки, че той тръгва в зори, знаейки, че думите и за двама им са бледи, недостатъчни, че им липсват думите... В светлата тракийска нощ, в опожаряващото лято.

....

Сякаш след сто години се завърна на същото място. Бяха само десет обаче. Миналото му се премрежи самодоволно. Изтърсак си бе от малък. Мислеше си, че подрежда нещата, като ги забърква до край. Не беше стенал от момента, в който се раздели с Лида. Потулваше и тъпчеше старото - не му се мислеше за глупости и някогашни дивотии. Беше прозрял, че невидимото е досетливост. Нищо повече. Да се досетиш, означава да познаеш и отцепиш зенита от себе си и... да се разделиш с илюзиите. Спомни си за Лида. Сигурен беше, че се отказа от надеждите си - някогашни и изпълнени с цялата сол на морето. И дивеч се осолява, за да не изгние и замирише. И кожата под очите става по-гладка от солта... сълзите имаше предвид. Стъпваше пак по същите места. Пловдив се вторачи в него. Този град примамваше чужденците винаги доброжелателно. А той вече бе такъв... опърничав и сприхав влак, дошъл пак на същата спирка. Нарочно. Да прогони Лида по собствен начин. Отново. Да се изцепи като старо и проядено дърво, полазвано от мравки всекидневно. Не беше стар обаче - знаеше го. Мургавината на утринта му напомняше за външната кора на дъба. Някой беше направил хралупа под кората и там съжителстваше. И той съжителстваше със себе си, знаейки, че за пореден път - този ден - трябва да прогони някого. Не с думи, а с безразличие, безхаберие и пепелявост. Не можеше да си обясни защо се завръщаше - драпаше по хралупата на малките и не очакваше да го заболи - просто беше си останал неопитомен и свлечен, заради старата и машинална влакова композиция. Бързо запали цигара. Податлив на нервност, се опита да овладее конвулсията в скулите си. Към хижата ли да поеме или да се разходи в Пловдив! Имаше памет в този град - някакво лъкатушене, павета, безразличие и скрит умисъл за нещо, което наричаше деликатност. Премина през автогарата, загледа се към Родопите. Беше ходил няколко пъти в близкия квартал “Кючук Париж”. Малкият Париж, пропит от влага и станал леговище на богати момчета и пъстроцветни натруфени момичета. От Кючука се виждаха ясно Родопите - привидя му се някогашното...

....

Изтърси се в хижата посред бял ден - по обед, и не проумя силата на ставащото. Спомни си за лелята на баща си. Сладка бабичка - отишла си от този свят тихо и мирно. Някога е идвала наоколо - от нея наследи хижата. На един хвърлей беше и някогашното бригадирско селище. Леля му пристигаше тук често и береше боровинки. Какво ли диреха кокалестите й ръце? Самодоволно бабе, което всеки път носеше с шепи къпини и боровинки. Лида имаше пък чичо, който намираше постоянно детелини - четирилистни, носеше и шестлистни... Загледа се в тревата, не откри нищо... всичко му беше равно и зелено - като земята... тревясала и недиреща милост и покой. Зеленото е част от ставащото... И да намери петлистна детелина - нямаше да я откъсне. Не искаше да разваля покоя на никого. Някога не пожела и да вземе Лида със себе си, нито пък да остане. Забягна като влакова композиция без машинист. Единственият вагон обаче беше негов. А композицията я нямаше. Някак пропусна да се огледа за останалите. При все това, не се усещаше зле. Нещо го гъделичкаше под лъжичката. Имаше настроение... Затова и си припомни как старата жена разказваше руски приказки. По-късно проумя, че сюжетите в живота са в приказките или приказките са в живота. Обичаше да слуша “Машенка и мечока”. Трябваше ли да затвори Лида в коша, да я накара да направи от своите банички и да разбере дали изобщо ще се получи нещо - каквото и да е? Машенка влиза сама в коша обаче - омесвайки своите предразсъдъци и желания за завръщане. И излъгва Мечока. Лъжата не е поквареност, щом носи привкуса на своето...

...

Тя омеси тестото на мама. Захлупи се в коша на мълниите - последва потайно и себе си в зноя. Позволи си да иде далече и се озова зад хълма. Само зад хълма.

...

Въобразяваше си, че пътешествията са далечни - струваше му се, че беше отишъл просто зад хълма с желание да се загуби. Не успя да го стори - просто се издаде. Нещо му попречи за пореден път да стигне по-далече. Трябваше да реагира някога и да забие юмрук на гърбавия бригадир, който чукаше Лида. И да остане - глупости. Да се бори - глупости. Да простене - глупости. Да се предаде - никога. Мразеше ченгетата и доносниците и до днес.

...

Замина зад граница - зад хълма.

 

 

© Дияна Боева, Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.02.2007, № 2 (87)