ТУИСТ

Веселин Веселинов

web

Без д-р Боримир Фурнаджиев
този разказ нямаше да го има. Благодаря,
Бари!

...нежно ще шепне
щом види Приморско,
ето я, ето я мойта мечта.
Едри звездите, южни слънца,
топло морето, пее нощта.
Весели хора с млади сърца
песни запели за любовта...

Сашо ми намига, аз му се усмихвам и му намигам в отговор. Приморско... От транзистора като по поръчка, специално за нас. Приморско, звездите, морето, любов... утре. Песента свършва, аз се помотвам още малко, допушваме цигарите и повличам крак към къщи. Но дълго се въртя между чаршафите, пуша в мрака, не мога да заспя и се трeвожа... Никога не съм бил на море... и ми е малко страшно, нервно, конфузно... как ще е там? Аз съм си срамежлив... абе, да не беше Сашо, нямаше на никакво море да ходя... и сега ме е срам и ме е страх, и не ща да тръгвам никъде... а пък морето в същото време... фемините... и по някое време съм заспал...

Майка ме буди направо по никое време, да не съм закъснял и дали съм взел всичко, да съм проверял пак, да не съм забравил нещо, и варена кокошка, увита във вестник, за която хич няма място и трябва в отделна мрежа... не мога повече и отивам на края на градината да изпуша една цигара, че нейното няма край. И отново ми става страшно... обаче рекли сме - тръгнали сме. Сашо... откак дойде есента, друг живот започна. Сашо... не можеш го бутна Сашо... стругар, та стругар, друг като него няма, какво да говорим... Бай Пешо, да речем, ама къде е бай ти Пешо, къде е Сашо... и чевръст... с Гинчето от счетоводството се закача, Теменужка от качествен контрол ще го изяде с поглед, казвам ти... пък, като тръгне по центъра, на ученичките от техникума лошо им става... направо като тоя, френския артист, как му беше името...абе, същия... стюардесата му виси на края на устата, бялата риза - найлонова, изгладена... ония ми ти дънки, супер рифле, с капси, единствен в града, абе, изтупан, та изтупан... и все засмян, и очите му шарят, но някак различно се държи... фемини им вика... каква дума само. Фемини! От него я прихванахме. И уж все същото, пък не е същото... уж на кино, пък после - в новия ресторант, коняк, не ракия... майтапи, вицове... после в квартирата, я карти ще направим, я ще ни свири на китарата. Знае едни руски песньовки, абе, опасен... и чисто, подредено, над леглото висят Джина Лолобриджида и Бриджит Бардо, абе, да се пулиш... и топката му се ловка, Горското взехме да го дъним като маче у дирек. Фурия... където и да го барнеш, все фурия... и вика - на море, та на море... Пък аз - какво? Сульо... то Сашо кафе ме научи да пия сутрин, та море... Кой е мислил за морета... началник-цехът, като чуе думата “отпуска”, все едно че му режеш гръцмуля... като писне, като подскочи, като запсува, като почервенее... и аз си знам - отпуска я през ноември, я през декември... да ти се отще и отпуска, и чудо... а Сашо вика - лятоска и на морето, да видиш ти какви фемини се въдят... как лятоска, бе Саше, а той се подсмихва така, като тоя, френския артист, намига ми, ей така, лятоска, ще видиш! Ти сбирай пари, че без пари на морето, мой човек, за никъде не си и за нищо не ставаш. И това си е - картите му карти, станцията на Приморско, втората смяна през юли... началник цехът аха-а да ревне, Сашо го гледа право в зъркелите, уж невинно, пък не е, с очи му казва, значи, ти само надуй гайдата и да видиш какво ще се случи с плана... и началникът зе да преглъща, преглъща, мълчи, чумери си, ама мълчи... и това беше, и сега тръгваме... Саше, Саше...

Помъкнал китарата, в другата ръка - една кожена чанта, през рамо метнал още една, малка една такава, SAS написано на нея, не съм я виждал преди, пък аз с моето куфарче и по сандалети на босо... не мога да се меря със Сашето, и се чувствам малко... абе, Сашо си е Сашо, голяма работа, не му завиждам, а така... едно... чувствам се горд, че съм с него... Пием кафе първо, не може Сашо без кафе. Тръгвате ли, пита Митата, докато оставя кафетата, уж безразлично... ама знам го аз, завистливо пита, пък се прави... И тръгнахме, не ти е работа... претъпкан влак, ние в коридора, после в Бургас едни опашки, една блъсканица, доде се натъпчем на рейса, жега, пот тече, Сашо с вкаменено лице и един такъв решителен, да не е той, направо да съм си останал на автогарата в Бургас, то народ, то чудо... слизаме в Приморско... питаме една жена, тя не знае, Сашо ме вижда, че вече за нищо ме няма, вика стой тука с багажа, пък аз ще разуча... гледам го как говори с разни хора, размахва ръце, пали цигара, и усещам, че почва да се изнервя... Накрая иде, един сопнат, уж научил, тръгваме нанякъде, куфарчето ще ми откъсне ръката, пуфтя, пък Сашо крачи, крачи... сърдит и... за пръв път го виждам несигурен, объркан, кисел... крачи... прахоляк, гърлото ми сухо... и не смея да му кажа да спрем, да починем малко... пек, братовчед, не ти е работа, да ти се не види и море, и чудо... Сашо спира - объркали сме се, разпитва пак, най-после ни упътват и се довличаме до станцията... Сашо мълчи като пукал... влизаме, на рецепцията намусено женище взима картите ни, търси из някакви хартии и накрая, таман съм се притеснил, че ни няма по списъците, ни дава ключа, закачен на едно такова дървено топче ли, топузче ли, за стаята... на втория етаж... катерим се, зяпаме номерата по вратите в коридора, нашата е чак накрая, последната... Сашо отваря с ключа, влизаме...

Сашо хвърля едно око... стая като стая... бяла... две легла покрай стените, маса, един стол, гардеробче... гарафа и две чаши на масата... мивка... балатум... ами това е, смълчан въздух, горещ, тежък, с лек мирис на хлорна вар и прани чаршафи... прозорец с пуснато перде... Сашо ме поглежда, мълком ми сочи с очи леглата - избирай. Свивам рамо, посочвам лявото... той си хвърля чантите на дясното... отива до прозореца, дърпа пердето, отваря го, ама от вънка - още повече жега влиза... просвам се на моето легло. Сашо гледа навън... аз гледам тавана... после той отива до мивката, завърта крана - вода не потича. Поглежда ме най-накрая, погледът му е омекнал, минало му е... пък аз се бях уплашил, че Сашeто си е намерил майстора, че се е смутил, че и той е несигурен като мен... ти почини, казва ми кротко, полежи тука, пък аз ще разгледам какво има и какво няма... даже вземи и му дремни. И да си кажа право, точно това искам, че съвсем съм скапан... и се връща вярата ми в Сашо... с него няма страшно. Сашо излиза с ключа, аз се разгърдвам.... стая като стая, хубаво, чисто... и съм задрямал...

- Ставай! - бута ме някой, тежко отварям очи. Сашо ми се хили отгоре и се сещам къде сме.

Докато съм спал, Сашо е разучил всичко и е намерил нашите... столовата, часовете за закуска, обяд и вечеря, взел е купоните, научил е кога тече водата... и се е прибрал, без да го усетя, и си е наредил багажа в гардероба. Пуши си стюардеската...

- Бай ти Пешо и Улавия пляскат сантасе с мастика - съобщава ми Сашо. - Бай Пешо е на нашия етаж, а Улавия дели стая с Иван Дървения на първия етаж.

Сашо ме поглежда многозначително и ми намига. Аз, още сънено, вадя цигара и ровя за кибрит. Усещам, че Сашо ми казва нещо важно... какво, мама му стара? Поглеждам го и изпускам дим... важно, ама... какво.... а Сашо ме гледа очаквателно, да съм се сетил, един вид... а любеницата нищо не ражда... докато Сашо разбира, че не вдявам и това си е...

- Стани сега - миролюбиво вика Сашо - и си нареди нещата. Оставил съм половината гардероб.

Аз започвам да се надигам.

- Ей там, под смокинята, е варшавата на бай Пешо - съобщава ми Сашо и аз се затътрям до прозореца - верно, под смокинята е варшавата на бай Пешо. Изведнъж усещам сигурност, тука са нашите хора, няма да пропаднем, всичко ще е наред. Ей така, пуша си и гледам бай-Пешовата варшава и в ума ми звъни “тука са, тука са нашите”, и не мога да откъсна очи от сивата варшава.

- Нареждай си нещата, викам, разопаковай се - казва Сашо отзаде ми, - че наближава вечеря.

- Нашите са тука, а? Всичките? - питам.

- Всичките, всичките... - нетърпеливо отговаря Сашо и дими със стюардесата си. Абе, що още пуша Родопи без филтър... - Само Петко от експедицията го няма още... ама то с Петко, без Петко... важното е, че Улавия е на първия етаж.

- Що? - питам и се чувствам пълен тъпанар...

- Щото в десет вечерта заключват и кой се прибрал, прибрал - казва Сашо. - Така е по станциите... а нас не ни се прибира преди десет...

Аз явно съм го погледнал като Улавия и Сашо се засмива.

- Фемините, братовчед... на бай ти Пешо му е лесно да се тръшне да спи в десет, а ние ще гоним фемините...

Продължавам да не вдявам... пълен катил...

- Ами като заключват, какви ще ги дъвчем, бе Саше?

Той прихва и аз вдявам най-после - през прозореца на Улавия. И аз прихвам. И Сашето пуска транзистора... гявол и това си е, друго какво зел и какво не зел, не знам, ама китарата и транзистора помъкнал. От транзистора излиза някакво пращене, никакъв звук... и Сашо го спира.

- Айде, бе момче! - дава ми зор.

- А кокошката? - изведнъж се сещам.

- Не бой се ти и не ми се мотай. Абе, на морето сме, бе!

И изведнъж е станало време за вечеря, така че не успявам дори да отворя куфарчето... отиваме в столовата... грах с домати и кисело мляко... бай ти Пешо нагъва като разпран, а Сашо нещо се мръщи... аз хвърлям едно око на Сашо - голяма работа, значи, вкусно... пък той нещо се чумери... не му харесва... после ще го питам... Улавия вика да сме зели касата и карето... Сашо отказва, не тая вечер... мама му стара, пак се издъних... Саше, що бе - биричка, с нашите хора... той свива рамене, не ще...

И като излизаме, разбирам най-сетне: мен ме е страх, мъча се да съм си в сигурното, като вкъщи, в познатото... пък ние сме на морето и аз съм го мяркал само от прозореца на рейса, нещо синьо там някъде... И Приморско, и фемините... нищо още не съм видял, а бързам да се завра у дома... бай Пешо, Улавия... като да не съм ги виждал... След вечеря излизаме, аз по сандалети и черния си панталон, Сашето блести... супер рифле, капси и една такава фанелка... синя, разгърдена... небрежно си пуши цигарата, вървим... да ти се извие свят от народ... и такива едни... абе, аз си мислех, че Сашето е... абе, чудо... пък то - всеки втори в Приморско навлякъл дънки... но на Сашето не му пука, ей тъй си вървим небрежно... и сега разбирам истински какъв човек е Сашето... не затова, че не се корка от нищо и никой... не... сега забелязвам, че Сашо ме мисли мене... мене... че нарочно не върви бързо, че се нагажда към моя сакат крак, че никога няма да ми даде зор, че не го е срам да е с мен... и то, без да го каже, едно така естествено... и аз не се чувствам неудобно, не се срамувам, не се свивам... просто си вървим двамата... взимаме си сладоледи... палим си цигари... зяпаме... Сашето не се срамува от мен... не се опитва да изпъква... не ме пренебрегва... истински приятел... и не е като да не забелязва какво се размотава наоколо... ръчка ме в ребрата...

- Ахой! - изведнъж подвиква.

- Ахой! - отговарят с усмивка момичетата и ни отминават.

- Чехкини - обяснява Сашо, гяволът, врял и кипял, веднага ги е усетил. Той обръща глава да ги види като как са отзад. А те не се обръщат, пука му... едни такива, високи, небрежни... едната в дънки, другата - по къси панталони... абе, друга порода, не са ти ни Гинчето, ни Теменужка... пък Сашо сякаш е прочел мислите ми... - Догодина сме в Чехия, да знаеш. Ще си отживеем... Прага... бира, дето не си и сънувал... чехкини... фемини...

Аз му се усмихвам... блажено... то, мечтите, бляновете... но със Сашо мечтите се сбъдват... и изведнъж разбирам, че чехкините са си фемини, няма какво да им се коркам... и щом Сашо казва в Чехия - в Чехия ще сме! Не знам как, но сега започвам наистина да се чувствам на кеф. Морето! Ето го! Тръпки ме полазват... абе, не от водата, от безкрайността, а от това, че съм тук... а Сашо си запалва още една стюардеса... и пак ме побиват тръпки - тук съм. Аз съм тук... и си е съвсем естествено да се мотаме наоколо... както всички други, нито повече, нито по-малко...

Разхождаме се, зяпаме... стрелбище... спираме... Сашо лениво някак стреля... първо мишената със зайчето и получава стъклено бастунче с червена течност вътре. После стреля по движещата се върволица орехчета, обвити в станиол... и ги пръска едно след друго... за орехчета нищо не получаваш, но пък е трудно... и аз стрелям, и нали не съм ходил войник, не го докарвам отпърво... но накрая уцелвам зайчето и получавам и аз бастунче, само че със синя течност... абе, без да се усетя, ми е кеф... въпреки че не смея да пробвам орехчетата... после - аз тържествено нося бастунчетата - си взимаме захарен памук, пием ментов сироп с газирана вода... аз изпивам три, Сашо - един ментов и един лимонов... после вървим бавно... и сме разгледали цялото Приморско... и си намигаме, и се прибираме по тъмно, но преди десет....

А на сутринта - закусваме, кашкавал, чай, масло, и сладко от зелени доматчета... Сашо пак се мръщи - щото няма кафе... после отиваме на плажа, цялата ни компания от завода... бай Пешо с жена си и хлапето, Улавия, Иван Дървения, ние... разпъваме чаршафи, бай ти Пешо с бяла кърпа, вързана на плешивата тиква... жена му по бански... да вярваш ли, да не вярваш ли... а Сашето по едни сини плувки... да ти паднат очите... направо като част от него, полепнали... не като моите, черни едни такива, провиснали... то какво ли ми е наред, та плувките да не висят като торба... и черен, Сашето... къде е такъв почернял... не почерняваш на струга... аз съм бял като не знам какво... а Сашо вади нещо си и вика обърни се, и ме маже... кокосово масло, вика, да те пази от изгаряне... ама ще съм бил изгорял при всяко положение... намазва ми гърба, после аз го мажа, после играем карти... със Сашо одрънкваме набързо бай Пешо и Дървения, бай Пешо почва да псува, че не обича да губи, после Сашо отива да плува и Улавия го замества... Улавия за нищо не става и аз поглеждам към Сашето, който плува ли, плува, голяма работа, маха с ръце, вдигат се едни пръски, абе, голяма работа... и все някак надясно отива, дето е евиният плаж... тоя, дето голи жени се протягат и ме е срам даже да погледна нататък... не, че нещо се вижда, щото е заградено, ама на - Сашето не го е срам, ама хич... и после го виждам да говори с някакъв... дъртак такъв един, плешив... и гледам, че дъртакът нещо му показва, и Сашо наш пробва нещо различно... и пак, и пак... и накрая излиза от водата, ляга до нас в пясъка и доволно вика “абе, никога не е лошо да научиш нещо ново. Ей го, човекът там ми показа как се плува истински - кроул му се вика. Голяма работа! До края на отпуската ще се отракам, щото това е плуване, не като моето...” После пак дрънкаме бай ти Пешо на карти, после Сашо пак плува, и го гледам, че само по новия начин се мъчи да плува, опитва пак и пак, не се отказва, упорит... после се връщаме в станцията да обядваме, дремем следобед, мотаме се из Приморско, докато падне мрак, зяпаме, пием бира, отиваме на кея, там от рибарско корабче продават пържена риба... взимаме си и ние, Сашо вика, че е паламуд и рибарите го продават незаконно, преди да се върнат в Бургас и точно в това ни е късметът, че ако не е тъй, ще видим паламуд на кукуво лято... после сме пак на стрелбището, Сашо гръмва де що има орехчета, но повече не стреля за бастунчета, двете от предишната вечер така си лежат на масата в стаята ни... ресторантите са натъпкани до последно, народът яде, пие и се весели, пък бай ти Пешо и останалите от нашите са купили диня, две каси бира, и си правят моабета... така три дни. Хубаво ми е.

Таман да тръгнем за плажа и Сашо вика: “Вървете вие, ние имаме малко работа”. Нашите тръгват, а аз го гледам - каква работа...

- Ти забрави ли защо сме тука? Остави ги бай Пешо и другите, с тях цяла зима има да играеш карти - вика ми Сашето.

Първо отиваме да пием кафе и налитаме на Дървения, който всяка сутрин чака да докарат вестниците и късно отива на плажа... той ни гледа подозрително, Сашо го увърта и отбива... днес отиваме в друга част на плажа, малко късно, търсим си място сред безкрайните туловища, и аз просто следвам Сашо, който ми се струва, че има някакъм план, пък аз нищо не вдявам и няма защо да се напъвам да вдена. Най-сетне разпъваме чаршафите, Сашо слага едни черни очила, дето не съм виждал - ей, като фокусник е тоя човек, все нови изненади. Вади чисто ново тесте карти, почва да ги бърка... става, отива встрани, надвесва се, чак сега проумявам, че на два метра от нас лежат фемини... и ето, че ги води Сашето... и правим каре... значи, Дочка и Радка, лаборантки от Бяла Слатина... Радка е направо като Джина Лолобриджида, ясно си е, че е за Сашо, но и Дочка си я бива, малко дебеличка, пък аз да не съм цвете... ама те играят карти, да не повярваш, и се налага да разпределим двойките така, че да има някаква равностойност - тъй аз съм с Радка, а Сашо - с Дочка. Оспорвано... и на мен не ми се вярва направо, че Сашо предлага да спрем и да се къпем... аз отказвам, щото ме е срам... не мога да плувам, абе, не смея да вляза във водата, абе, срам ме от кьопавия ми крак... от това, че банския ми виси... като съм седнал, не ми личи... не ми личи, че съм куц... а Сашо само вдига рамене и отиват във водата, и аз ги гледам... само Сашо може да плува, така се оказва, и го гледам как се напъва да не пляска, а да плува по тоя начин “кроул”, и се смее, и лаборантките се смеят, и се пръскат с вода, и го гледам как ги подхваща през корема и ги учи да плуват, а те се кискат... и после Радка идва към мен, и гледам как капят капки от тялото й, между краката й, и разбирам колко тя е като Сашо, и тя идва при мен и ме дърпа за ръката да вляза във водата и аз... и ме повежда... и аз знам, че... това е... Радка и Сашо са един за друг и няма как да й откажа точно щото разбирам... а те ме пръскат с морска вода... и Радка ми казва да не ми пука, че и тя не може да плува, и изобщо голям праз... пък Сашо добавя, че никога не е късно да научи човек нещо ново... и на мен ми е добре във водата, която ме гали, и се усмихвам, и грабваме Радка със Сашо и я мятаме във въздуха, и тя цопва в морето, и се смее гръмогласно, и за миг циците й се изплъзват от горнището на банския, когато я грабваме да я подхвърлим пак... леле, майко, а тя се смее... и грабваме Дочка - и нея във въздуха, и изведнъж останалите ме нападат и аз съм във въздуха и дори преди да се паникьосам, цопвам и нагълтвам вода, и плюя, и кихам, а другите се смеят, и изведнъж докопваме Сашо и той полита във въздуха и крещи радостно, изплува, изтръсква се, смее се... и точно в този миг разбирам колко е гот на море... и се кефя... после излизаме, играем още веднъж бридж белот, аз и Радка бием Дочка и Сашо, и е вече по обед, и отиваме към нашата станция, а момичетата - към тяхната си... Следобед, докато лежим в стаята си, питам Сашо сега какво... а той запалва стюардеса... нищо, вика... всяко нещо с времето си...

След вечеря, пак грах ни дават, с компот от круши за десерт, се изнизваме и направо на кея води Сашето, качваме се на моторницата и - отсреща, в Китен. И там народ, почерняло... разхождаме се небрежно и се връщаме пак с моторницата, и обратно в станцията. Тази вечер пием бира с нашите, майтапиме се, играем карти, бай ти Пешо се понапива и почва да се ежи нещо, на жена си де, ей сега щял да си я прати на село да скубе марули, абе, и на него му се е заиграло окото, че то много разголен свят, плакне зъркелите по цял ден... тръгваме си със Сашо... той се е излегнал и дрънка на китарата, водата идва... така си мълчим, докато бавно заспим в жегата... аз съм се оставил изцяло в ръцете Сашови... На заранта го гледам как замислено завърта копчето на транзистора...

...светът все тъй нежно шумоли
пронизван от стрели...

Сашето припява така, небрежно, а песента свършва и той спира транзистора. Припява си, но го виждам, че акълът му е другаде... пък аз искам да дремна още малко, щото само рано сутрин е прохладно... Сашо ме поглежда... ненаспал се, мърмори, айде ставай, има кога да дремеш... аз се надигам, чеша се... вода пак няма... Сашето подрежда нещата си в тая неговата чанта SAS... аз си събирам партакешите... леглото ми е пълно с пясък, изтупвам го колкото мога... отиваме към столовата, дават ни салам, масло, и кафе... Кафе! Ама пак се чумери Сашо, това ако е кафе... вие яжте, пък ние ще вървим... и ме помъква, нашата закуска бай Пешо да й се радва... шляпаме из прахоляка към центъра, там се нареждаме на опашка за мекици... Сашето изяжда осем... после гледаме, че са отворили сладкарницата и си взимаме кафе, и сега вече Сашо е доволен, и ми намига... така се живее... чехи мъкнат дини и си плямпат нещо на техния си език... пък ние лека-полека тръгваме към плажа, гледам аз, че нарочно се мота Сашо... никак не бърза, нищо, че таман сега му е времето да сме от първите на пясъка и да си намерим удобно място, че после навсякъде налягали и свят да ти се завие, дорде намериш местенце да си проснеш чаршафа. Замислил е нещо Сашо, щото вместо към плажа спираме да пием още кафе, купуваме си цигари... аз се решавам и вместо Родопи взимам Стюардеса, човек ще ставам един вид... никакви Родопи повече... пред павилиона за вестници вече се е наредила опашка, пристъпят от крак на крак... и аз си мисля, че и ние ще се наредим, щото Сашо спира и разглежда опашката... което няма да е зле, да прочетем вестник, спорта, туй-онуй... но Сашо само вика, глей им акъла... на море дошли, пък цяла сутрин висят на опашката... Ми кога идат вестниците, питам, пък той свива рамене... единайсе, единайсе и нещо... питай Дървения, нали той кисне тука по цяла сутрин. А народът потеглил към плажа, мъкнат надути дюшеци, дечурлига със спасителни пояси и надуваеми топки... чужденци, дето веднага си им личи, че са чужденци... и банските им по-така, и шумотевицата им друга една, отвсякъде се чува само “цо?”, “цо?”, Сашо хвърля дълги погледи, така изпод вежди... много фемина, много нещо... и аз поглеждам, крадливо така... срамежливо... ама поглеждам де, какво да си кривя душата. За такива поглеждания по нашите места глави се трошат и зъби се къртят, но тук - може. Гол свят колкото щеш, на никого не му пука... докато сме най-после на плажа, и внимавам да не стъпя на някой трън... и ето ни на същото място като вчера, а там вече се излегнали Радка и Дочка, само че в други бански днеска. Много спите, бе... закача се Дочка... настаняваме се до тях... бъбрим разни али-бали, момичетата се кискат... Сашо отива в морето да плува, Радка слага черни очила и уж чете книга... Дочка лежи по корем и се пече... и аз се пека... мълчим... после Сашо идва мокър... после играем карти, после всички отиваме да се натопим и пак Сашо учи момичетата да плуват, и се пръскаме един друг, и така нататък... В мокрия пясък дечурлига издигат дворци, по-натам играят волейбол и се смеят... спасителите наблюдават да не вземе да се дави някой, вълните идат една след друга и приятно ме повдигат и спускат... рахат... потен чичка в бяло сетре продава семки и рогчета, пълни с розов и жълт крем... взимаме си... моят обаче цвърка от долният край на рогчето и пада в пясъка... момичетата ми се смеят... наближава обяд...

Какво правите след обед, небрежно пита Сашето, те отговарят, че ходят на евиния плаж... да взема и аз да дойда, да ви помогна с банските, закача ги Сашо... не им трябвала помощ, сами можели да си свалят банските, гъбаркат се те... иска ти се, дразни го Радка, пък Сашето се ухилва... иска ми се, що? С такива фемини как да не му се иска на човек... те се кискат, Дочка го перва по главата, така... игриво... сутрин е претъпкано на евиния, казва Радка, след обяд няма толкова народ... нали сме дошли да хващаме тен. Ами и ние за това сме дошли, подхвърля Сашето, вие ще си хващате тена, ние - нашия, какво толкоз... Вървете на адамовия плаж тогава, вика му Дочка... няма адамов, кахъри се Сашо... и като няма адамов, тогава щем не щем - на евиния, така мислел той... Мераци, будалка го Радка, ама знаеш ли как ще ви ги резнат мераците бабите на евиния? Че що, невинно уж подпитва Сашо, чехите как ходят на евиния? Целите семейства... Ама семейства, значително отговаря Дочка. Ами тогава ние с вас, все едно, че сме семейства, кой ще ни знае, намига Сашето... момичетата се смеят, пусти мераци, ама няма да стане... Това мъжете, все едно и също мислите... А, грешите, казва важно Сашо, има мъже и мъже, ние не сме от ония... и за да им докажел, ги кани на вечеря, довечера, в осем, в големия ресторант... на което момичетата изведнъж се съгласяват... и понеже е станало обедно време, всички ставаме, събираме си нещата и тръгваме за към станциите... момичетата ни казват “до осем, тогава”, и завиват в тяхната посока, пък Сашо ме повежда вместо към нашата станция към центъра на Приморско.

Спираме пред ресторанта и запалваме стюардесите, Сашо се оглежда внимателно, а аз се чудя какво е намислил, щото този ресторант е все препълнен... вечер чакат на опашка отпред, и си мисля, че ще се изложим... и то само как ще се изложим, щото хич не става да поканиш фемини на ресторант, и да кукуваш на опашка пред вратата... Сашо доближава някакъв, слаб и висок, един такъв, и го заговаря толкова тихо, че не чувам какво казва. Оня го гледа без интерес и клати отрицателно глава, Сашето го увещава настойчиво... оня клати глава... и се сещам, че този е от персонала на ресторанта и Сашо го уговаря за маса, затова деликатно се дръпвам настрани и се правя на небрежен... само така, хвърлям по едно око, предпазливо... те говорят дълго, накрая Сашо му бута нещо в ръката, оня се дърпа, нещо казва, Сашо го е хванал за лакътя, че да не може да се отскубне, пак му говори, вади от джоба още нещо, пак пъха в ръката на оня, който поглежда уж незаинтересувано, въздъхва... сумти, накрая махва с ръка, промърморва нещо... влиза в ресторанта, а Сашето идва при мен... големи хищници тукашните, казва... питам го какво стана, той свива рамене, абе, уредихме я работата, обаче - хищници. Резервации не правели, до осем часа имали столуващи и не работели с клиенти, пък след това - който свари. Аз изведнъж се вкисвам - и какво сега, на опашката? Абе, не бой се, отговаря ми Сашо, нали ти казвам - хищници. Десет кинта не ще, но за двайсетачка се нави. И се прави на гявол... уж това ти и оновати, уж ако разберял управителят, глупости... в осем часа точно имаме маса, това е важното. Абе, келнер по морето да си... тия колко лапат за едно лято, ние с теб не сме и сънували... след което отиваме да обядваме, таратор и пиле с ориз, и компот от круши... бай Пешо нагъва и мята зверски погледи на сина си, я хлапето го е каздисало, я пак е паднал на карти... след обяд си отиваме по стаите...

Сашо лежи по гръб, само по плувки... сега да дремнем, вика, пък после ще му мислим... но не ни лови сън, горещо е, потно, пак има пясък в чаршафите... най-после Сашо става и излиза, как ли ще е довечера, мисля си, да не се изложа нещо... и на Сашо да му дам парите, половината за рушвета на келнера... Сашо се връща... ей, голям серсем Улавия, едва го навих да даде вестник, на чети... и ми подхвърля “Черноморски фронт”... Саше, викам, да ти дам десетте кинта... Какви десет кинта? Ами за резервацията... бегай бе, чети вестник, че довечера ще има да плащаш... хич не му мисли, глей си кефа... и пак се умълчаваме, Сашето изчита вчерашния “Спорт” и си разменяме вестниците... време да минава... после Сашето мърмори, че би било добре да имаше вода, да се измием едно хубаво, а един душ направо би било без грешка... обаче няма вода и това си е. Вода след полунощ, пък след полунощ... и ми намига... и пуска транзистора...

...Всяка игра почва така
с много случайност и смях,
ти си избра мойта ръка,
твойта ръка аз избрах.
Беше сама
и затова
плахо поканих те аз.
Ти се засмя,
кимна с глава,
после танцувахме валс...

- Абе, тия като за нас пускат, бе Саше - казвам, а той се усмихва.

Слушаме, лежим... почват новини и Сашо спира транзистора... става, излиза, а аз гледам белия таван, белите стени, стаята ни... толкова близката вече стая, тихата ни стая... и... какво да го усуквам, страх ме е от вечерта... едно е да си мечтаеш... да можеше са остана тук, да си останем със Сашето тук... я колко е бяло и тихо... а той се връща и си тананика “...всяка вечер топъл звън тихо гали твоя сън, той за мен ще ти шепти, чуваш ли го ти...”... носи ютия... включва я на щепсела... “Без женените за никъде не сме”, подмята, и пак подпява... “тази вечер топъл звън пак ще гали твоя сън, той за мен ще ти шепти, чуваш ли го ти”... и започва да глади... после започва да се бръсне и няма нужда да ми казва нищо - абе, за фемините трябва да се приготвим, да сме лъснати и избръснати... а аз... ами какво аз... колкото мога... Сашето ми оставя половината вода от гарафата... след него и аз се бръсна, а докато се зверя в огледалцето, изотзад нахлува мирис... тоя Сашо... и за парфюм се сетил, “Тройной”... и ми го подава... аз, простата глава, хич и на ум не ми е минало да взема одеколон, а той - “Тройной”! Сашето се е изтупал... найлоновата бяла риза, дънките... черните обувки ги лъска на пердето, прашинка прах няма... лъщят, лъщят... и остри отпред... а аз... риза на квадрати, там панталона криво-ляво го изгладих, обаче чепици нямам, само сандалетите... тях и да ги лъскаш, не личи... а Сашето ме оглежда и казва: “Хич да не ти пука, на морето на никого не му пука. Важното е, че сме с фемините. Всяка игра почва така...” и аз се успокоявам горе-долу. Щото с него... абе, няма грешка със Сашо и това си е... направо слушай какво ти казва и няма да пропаднеш... а той си тананика... пак пуска транзистора...обаче само пращене сега... спира го... замислено разглежда ту транзистора, ту китарата... отива до гардероба докато се причесвам пред огледалцето... вади голямата си чанта, бърка, вади две бутилки “Слънчев бряг” и ги слага в страхотния си син SAS... ей, опасен човек... за всяка подробност се сетил и приготвил... “хубаво и шоколадови бонбони да имаше, ама в тая жега ще се разтопят, на нищо ще станат”, мърмори... и взело, че станало време за вечеря... “ходи, вика ми, да занесеш купоните на Улавия, докато аз отскоча да върна ютията”... и аз по инерция отварям уста, ама що, бе Саше, и в същия миг загрявам... нали ще вечеряме с фемините... и куцук-куцук, отивам при Улавия, който остава възхитен от допълнителната вечеря, пък аз от себе си добавям: “и глей да не забравиш да оставиш прозореца отворен, чуеш ли!” “Нема бе, нема да се плашиш, аз като съм казал веднъж, това е. Къде ще коцкате тая вечер?”... аз свивам рамене, малко така ще раздвижим... а Улавия ми си хили, “ще раздвижите от тука до доктора... знаеш ли го тоя доктор? Кожно-венерическият”... уж се майтапи, ама си завижда и така от яд, гледа да ухапе... “ти прозореца да не забравиш, а за доктора да не те е грижа. Ако се наложи, ще ходим по доктори, теб кво те бърка”... той свива рамене, него нищо не го бъркало... абе, менти... и на него му се ще... ама да дойде наготово... той тръгва към столовата, аз се връщам в стаята ни... и оттам, вече причесани и изгладени, тръгваме, Сашето преметнал чантичката си през рамо...

Шляем се час, час и половина, по-далеч от ресторанта, отиваме на кея, зяпаме чичовците с въдиците, тълпите, дето и те се шляят... да вземем по бира, а Саше?... не сега, че ни чака дълга нощ, ще има и бира... после... сладолед може обаче... глей какви фемини, какво нещо... и чехкини... опасна работа... докато наближило осем и се примъкваме към ресторанта... навалица на входа... последните столуващи се изнизват, а вътре вече се напълнило с клиенти... Сашо мълчи и се оглежда... и го усещам, че мисли същото като мен: само да не ни преметне нашият келнер, че мани, мани... пуша нервно, и аз стюардеска, никакви Родопи повече... и ето ги нашите момичета, накиприли се и те... Радка в една поличка мини, не ти е работа... Дочка и тя в къса рокля на цветчета едни такива... обаче нейната не е толкова къса като на Радка... и не, че на Радка е чак толкоз къса, то по морето едни... абе, една педя поличка... особено чужденките... но Радка... не знам, лепи окото и не го пуска... но Радка си е Сашова, това ясно... и Дочка я бива... а Радка вече се закача, “това ли беше цялата работа, да висим пред ресторанта?”... Сашо е станал един такъв сериозен, делови, опъва врат да види през тълпата къде е нашият келнер... вижда го... проправя си път, дърпа го за ръкава... двамата разменят няколко думи... оня спира един дебел келнер, казва му нещо, дебелият кима, нещо обяснява... Сашо се връща обратно, сърцето ми е на топка вече, паля цигара... Сашо небрежно казва “да вървим” и си проправяме път из навалицата, влизаме в ресторанта-градина, пълно, мале, народ и шумотевица... Сашо ни завежда към ъгъла, там има една-единствена празна маса с табелка “Reserve”... и това е нашата маса, разполагаме се и кой като нас... Сашо маха с ръка... дебелият сърдито подвиква “една минутка”, а масата се клати... нестабилна... заемаме се със Сашо да я нагодим някак, не ще чудото му с чудо, най-после Сашо се завира отдолу, пъха кибритена кутия, и горе-долу се оправя работата... не се клати пустата му маса... дебелият най-после идва при нас, прибира резервето, намусено пита какво ще поръчаме... Сашо отракано го пита: “а какво имате”... и поръчваме шопски салати, мешани скари, три бутилки червено вино и една бяло, Ркацители... и сода, и лимонада за Дочка... и момичетата вадят цигарите си, стюардеса и техните, Сашо галантно пали клечка и поднася огънче на Дочка, и аз уж да не остана по-назад... но беля - с моя кибрит сме нагласили масата... и нямам... и Сашо след като Дочка запалва, поднася същата клечка на Радка... но клечката е на края и изгасва... и той пали нова... и всички се смеем... Радка запалва... изпускаме облачета синкав дим... от всичките маси се издига син дим, гълчава... дебелият носи бялото вино, чаши, панерка хляб, вилици и ножове... отваря сръчно бутилката и изчезва по другите маси... “хляб, сол и бутилка бяло вино”, подхвърля Дочка... обаче ни е кеф, не бързаме, майтапиме се нещо... аз, така, по-малко... повече си мълча... Сашо разправя виц, след него Радка казва един друг... дебелият иде и носи содите и лимонадата... а какво стана с виното, пита Сашо... сега, сега, отговаря дебелият и смучем безалкохолни, докато най-после пристигат бутилките и салатите... Сашо налива в чашите, само Дочка е на бяло вино, другите сме на червено, чукаме се, наздраве и така нататък... към девет мешаните скари най-после идат, моето карначе сурово, такъв ми бил късметът... шишчето изгорено, а карначето - сурово... здраве да е... на естрадата излизат музиканти, мотат се... започват да свирят... и изведнъж дансингът се напълва, танцува народът, не ти е работа, и дечурлига се гонят между двойките и крещят... Сашо поканва Радка на танц... а аз... ами нали не мога да танцувам... и с тоя мой крив крак... даже и да мога, как да се покажа пред толкоз народ такъв куц... като седя на масата, поне не ми личи... за вторият танц Сашо кани Дочка... Радка пали цигара, отпива от виното си, аз й наливам нова чаша... тя ме поглежда и ми вика: “тая вечер ще те науча да танцуваш. Я ги погледни по дансинга - половината поне не могат да танцуват и какво? Хич не им пука. Отпусни се и си гледай кефа” ...навеждам очи, Раде, бе не ставам аз за танци... кракът ми... тя ме тупа по рамото, така топло, другарски... абе като Сашо... “Ще те науча”... и аз изведнъж се отпускам и ми става приятно, и спокойно, и весело... щото... ами на хубавицата не й дреме, че съм сакат... ей тъй... не й дреме от никого и от нищо... както на Сашо не му дреме, че не можел да плува кроул, и сега се учи... и аз така... после Сашо и Дочка сядат при нас, пием, мезим, веселим се... съставът прави почивка, дансингът се изпразва, само дечурлигата остават да се гонят... Сашо поръчва още една бутилка червено и соди, и лимонада за Дочка...

На съседната маса плащат и си тръгват, дебелият събира покривката, изтърсва я на земята, обръща я и я постила отново, на панталона му има мазно петно... нова компания пристига... “какво ще обичате?”... “свърши мешаната... свършиха пържолите... има само кебапчета”... “тия са последните, няма повече... ами да сте дошли по-рано, бе другарю!... ами препълнено е, лято е, като не ви харесва да не сте чакали... кебапчета... нали казах вече, свършиха карначетата... на български ти говоря - няма! Ще поръчвате ли, или само ще седите... я колко народ чака... какво като си доцент, всички са равни тука... няма и това е... сега ще викам управителя за глупости... абе, свършиха, бе... няма, глух ли си, бе другарю... е сега ти го пращам управителя, че ми писна...” А в това време групата излиза на сцената, взимат китарите... “Нека урокът ни по танц започне”... Радка дяволито се подсмива, кимва с глава на Сашо... и той кима и ето ги двамата на дансинга, единствената двойка... “Сега ще го видим твоя Сашо колко го бива”, подхвърля ми Дочка, “Радка е опасна, това е нейният танц. Царица е на туиста”. Радка повдига полата си нагоре, двамата започват да се въртят така, задниците им изпъкнали, и плавно да приклякат... никога не съм виждал такова чудо...

- Как му рече на този танц? - питам.

- Туист се казва. Туист. Не е за всеки - отговаря Дочка, загледана и тя в нашите приятели. - Ама и Сашо го може де. Радка най-много туист обича да танцува, а обикновено няма с кого...”

- Туист... - замислено казвам и като ги гледам, разбирам защо Радка си повдигна полата в началото - с тесна пола не става да приклякаш и да се въртиш в същото време...

...А в нощта щом запеят сто китари луди
с този танц ще започне и една любов.
С този жив и красив, и лек...

И в този миг музиката спира... поглеждам учудено към сцената, а там един с лента на ръкава се кара с музикантите... Радка и Сашо, унесени, продължават без музика... към тях се запътват двама милиционери и още един с лента... “Отрядник” пише на лентата... какво, бе! Какво става тука, бе!... милиционерите хващат Сашо и Радка... започва спор, дърпат ги... ама какво става, бе... аз се надигам... ей, чакайте, бе, какво, бе... а Дочка ме стиска с все сила и не ме пуска...

- Сядай и да не си гъкнал! - съска ми, а очите й в дансинга.

- Ама какво става? - ошашавено питам и продължавам да се напъвам да се отскубна.

- Сядай и трай! - озъбва ми се Дочка. - Не виждаш, че ги арестуваха? И теб ли искаш?

- Ама...

- Трай! На, пий вино и не зяпай нататък. И се моли да ни се размине.

Отпивам глътка и хвърлям един предпазлив поглед към дансинга... вече никой няма там... и състава го няма вече... и забелязвам главата на Сашо на входа вече, и милицията до него... отпивам още една глътка... поглеждам въпросително Дочка. Тя е запалила цигара, сърдита...

- Това ни беше вечерта - казва ядовито.

А на входа вече няма никой, оркестърът го няма, и аз още не разбирам какво стана, защо стана, ошашавено... паля стюардеса, нищо не проумявам... освен че вечерта ни свърши и сега какво? Вяло викам келнера, той пристига, един безразличен такъв, все едно нищо не се е случило, и аз отварям уста да го питам какво стана, защо, какво сега... Дочка ме рита в куция крак... и искам сметката... келнерът пише, пресмята, чеше се по главата... дава сметката, плащам, без да я погледна дори, бакшиш, всичко... все ми е едно... в устата ми горчилка... ставаме... излизаме от ресторанта и нощта е някак мътна, без блясък, тежка... Дочка ме гледа изпод вежди, заплашително някак... “оттук - направо в станцията, чуваш ли!”, процежда, “ако ги пуснат - пуснат, ако не... не знам”... и аз навеждам глава объркано и безпомощно... не знам какво да направя, къде да търся Сашо, как да му помогна... разделяме се сконфузено, тътря крак към станцията... в гърдите ми буца... така по целия път, с наведена глава в мрака... само някъде отдалеч дочувам:

...щом види Приморско,
ето я, ето я мойта мечта.
Едри звездите, южни слънца,
топло морето, пее нощта.
Весели хора с млади сърца
песни запели за любовта...

като привидение или аз съм привидение, или всичко е някакъв страшен сън... влача крак, чак сега усещам болка там, където Дочка ме ритна... Улавия е оставил прозореца отворен, в стаята му мрак, чувам го да хърка, докато се промъквам през прозореца и дано не се събуди... само ми е до Улавия сега... но той хърка, в стаята му тежък въздух, стоя в мрака неподвижно, докато очите ми привикнат, а той хърка сякаш прасе колят... стъпка по стъпка стигам до вратата, тя скърца протяжно, но Улавия продължава да спи... качвам се на нашия етаж и изведнъж ме обзема надежда, че ей сега ще видя Сашо, щом отворя вратата и - ето ти го, излегнат в леглото си само по неговите страхотни плувки, загорял, мускулест, с тая усмивка като на тоя, френския актьор, стюардеската му дими в ъгъла на устните, и ми намига тарикатски... отварям, паля лампата... и никого няма в стаята ни... тихо и жежко, неподвижен въздух, с лек мирис на “Тройной”... и аз оставям синята му чанта SAS на леглото му... в което има пясък... изтръсквам пясъка автоматично... сядам на моето легло и гледам неговото... синята чанта с бутилките вътре... китарата му опряна на стената... мръсните му чорапи на пода... паля цигара и въздъхвам, и знам само, че ще го чакам... какво друго освен да чакам... отивам до мивката и сега има вода, варовита, топла, безвкусна... пълня гарафата и си наливам чаша, и плискам лицето си... свалям сандалетите... и тази стая, дето ми се виждаше така приветлива, когато пристигнахме... сега е гола, бели варосани стени с пукнатини, паяжина в ъгъла, писък на комар... задушно... пясък в чаршафите... и чак сега обръщам внимание, че леглото на Сашо е с изтърбушена пружина... не кой знае колко, но изтърбушена... чужда стая... събличам се и лежа по гръб под голата крушка на тавана... пуша... и ми е криво... и единствената ми надежда е ей сега да се отвори вратата и да се появи Сашо... и най-после съм заспал тежко и потно... не знам кога...

Събужда ме отварящата се врата, шума на стъпки и ето го Сашо... за миг само си мисля, че съм го дочакал, че е още нощ... а е светло, ден... и Сашо е сърдит, нервен... делови... събира си нещата, без да продума... и аз нищо не казвам, само го гледам как пъха яростно дрехите си, как закопчава ципа... как ме поглежда с поглед, дето не съм виждал... или съм виждал... не знам... “Мен по етапен ред”, неясно казва Сашо, “Китарата ще трябва да ти я оставя... няма как”... и докато сгрея, него вече го няма... само китарата му, опряна на стената... и аз ставам и докосвам струните, и чак когато чувам звука им, всичко ми става ясно... и псувам, и бързо навличам панталона, и така - бос - куцукам към вратата, не обръщам внимание на болката, почти тичам... по коридора... по стълбището...през фоайето... навън... и навън няма никой... никой... и се втурвам обратно... слагам сандалетите... обратно навън, през прахоляка със страшна скорост, към плажа... без да обръщам внимание на сакатия крак... без да обръщам внимание на хората по улиците... без да обръщам внимание на нищо... и в очите ми влизат струйки пот... и не им обръщам внимание... и там, на плажа... момичетата ги няма. Нито Радка, нито Дочка... и сега разбирам, че съм се надявал само да видя Дочка... и нея я няма... съвсем други хора... и безпомощно стоя не знам колко време, като статуя... няма ги... и повличам крак обратно... и псувам тихичко... и кракът ме боли, както никога не ме е болял...

До края на смяната съм с нашите, играем карти и шах с Улавия, бай Пешо и Дървения, закусваме, обядваме и вечеряме, дават ни кога кашкавал, кога сирене, почти всеки ден чай, пиле с ориз и ориз с домати, и веднъж пържоли, и мляко с ориз, с канела отгоре, и пасти, и веднъж грозде, и компот от круши, и компот от сини сливи, и хляб колкото искаш, и солта е винаги на камък, и бай Пешо все удря солницата в масата, и въпреки това тя си остава на камък, и вечер взимаме каса бира и правим карето, и така до края на смяната... и се връщаме заедно с Улавия, блъскаме се да се качим в рейса до Бургас и после във влака е също претъпкано, и аз нося китарата на Сашо, и кракът ме боли, и Улавия псува и подтичва, а аз не мога и той ме псува, и аз го псувам... и най-после сме у дома... и аз още същата вечер отивам в квартирата на Сашо, с китарата, нищо, че майка ми вика: “къде си тръгнал сега, почини малко, утре иди”, но аз отивам... и там хазайката ми казва, че Сашо го няма... че още като се върнал, без време отпрашил направо в завода, и напуснал моментално, и станал огромен скандал, и профсъюзният тичал след него и хем се заканвал, хем го молел... а Сашо, без да отговаря, се върнал, събрал си багажа и се сбогувал, и дори не поискал да му върнат наема за месеца, и заминал... и това е... няма го повече, и това е. И не казал къде отива... и това е, и китарата - не може хазайката да я приеме, щото нищо не казал Сашо за никаква китара... и това е... и аз - обратно с китарата, и сега я гледам опряна на стената в стаята ми... и това е всичко, което ми остана от Сашо, от морето, от мечтите, и като чуя “...щом види Приморско, ето я, ето я мойта мечта...”, ставам и спирам радиоточката... и мама ме гледа сърдито, щото радиото й е компания... но нищо не казва... и аз куцукам към вратата и излизам, и нищо вече не е същото... въпреки че градчето си е същото, въпреки че пуша Стюардеса, въпреки че сутрин преди работа спирам да пия едно силно кафе, въпреки че вечер пия коняк или водка с апапите в новия ресторант... въпреки всичко, не е същото... или може би си е абсолютно същото, точно както си беше преди Сашо да дойде при нас... не знам... само от време на време взимам китарата и дрънвам струните... и пак я оставям опряна на стената.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.07.2008, № 7 (104)