Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТЕРОРИСТЪТ

Веселин Веселинов

web

Стратегически беше дошъл точно на време на спирката, преди да се е натрупала опашка. Веднъж в автобуса беше заел подходящото място до прозореца и близо до вратата за слизане. Разсеяно бе огледал останалите пътници - в днешно време е почти невъзможно да се разбере кой кой е. Класовите разлики поне в облеклото отдавна не личат, но той общо взето можеше да ги различава по лицата. Всъщност само възрастните... до него не бе седнал никой, но той не бързаше. На следващите спирки колата щеше да се напълни. Богатите идват в центъра на града с автобус, а на връщане се смесват с младежите, понесли раниците си към планината. В равноправието на облеклото и публичните нрави той самият не се отличаваше от никого... застаряващ плешивец, вързал последните сиви косми на дълга свинска опашчица, в памучна риза, къси панталони и сандали на босо. Половината автобус е облечен така, но важна е посоката - точно този автобус отива в богаташкия квартал. Сега можеше да отдъхне от напрежението за 20 минути и с малка доза късмет, микроскопична доза всъщност, всичко скоро щеше да свърши. Беше започнало добре... още на следващата спирка автобусът се напълни. Дебел бабишкер се намести да него.

Кризата се усещаше отдавна, но истинският взрив избухна в края на 1989 и продължи през 1990 година. Дори не беше за вярване в началото и може би затова самият той бе хванат в капана на изненадата неподготвен. И - както всички други - си беше останал парализиран, без план, без идея, повлечен от стихията на събитията. Още го беше яд... споровете около тресящата се Източна Европа, безплодни и безполезни, но все по-лични и злобни, най-сетне бяха достигнали до фаталния въпрос за разформироване на Партията. Разбира се, той самият се бе съпротивлявал... но неминуемо се бе стигнало до разменени залпове от “ревизионисти”, “капитулатори”, и “догматици”, прерастнали във физическа схватка. В битката той бе успял да строши изкуственото чене на оня идиот (никога не би произнесъл името му!). На него самия му насиниха окото, но какво значение имаше това, след удоволствието най-после да размаже устата на тоя ревизионист, догматик, и подлец. Боят им завърши в съда, където делото за копирната машина и факса се бе влачило година... и той го бе загубил. Въпрос на принцип, не на факс... жалко, унизително... но в тази година съратниците му го бяха напуснали със скандали заради съдебните разноски, жена му поиска развод заради идеологическите им разногласия, течащи от край време и аполитичната му любовница също си бе вдигнала шапката. Нищо чудно... беше останал сам и изолиран в трудни времена.

Във факултета също бе станало плачевно. Той бе останал единственият, преподаващ марксическа литература... старите колеги се бяха пенсионирали разочаровани. Зад гърба му се носеха подигравки... дори се наложи да промени курса си от чисто марксическа критика в критическа литературна критика. Гадни времена... студентите му намаляваха, повечето или попаднали случайно поради липса на избор, или идеха с намерението да прибавят късчета Грамши към арсенала си от постмодерни идиотизми. Гледаха го апатично... когато бе запял “Интернационала” не само никой не се бе присъединил, но хлапаците го гледаха, сякаш е изкопаемо, фосил някакъв допотопен - с такова изумление. Половината караха БМВ-та, подарени от родителите им... класовата борба за тях беше някаква приумица. Беше спрял да пее пролетарски песни, но не бе престанал да преподава Маркс, Енгелс, Ленин... повече напук... пред безразлични очи.

Автобусът громолеше по моста над реката, разделяща квартала на богатите от останалия град. Реката, той бе чел напоследък, била вече кристално чиста. Как няма да е, след като заводите отдавна бяха затворени... краят на работническата класа... отдясно се носеха гласове, че работническа класа изобщо не съществува... е, постараха се и за това... но краят на буржоазията го няма, Маркс е прав и валиден, и щеше да си е, ако това белязано копеле, Горбачов, не бе разпердушинил всичко... какви времена! Проказата на измислиците, довела до съединяването на Маркс с Ницше. Ницше! Беше изпръхтял от възмущение и дебелата го бе изгледала с ужас и се бе отдръпнала колкото е възможно по-далеч от него. Страхът на богатите, треперещи за привилегиите и парите си, както си е от край време. Но той трябваше да се вземе в ръце, да остане незабележим в тълпата, не може да рискува, не днес... Той не помръдна, забил поглед в облегалката пред себе си, усещащ недоверчивите погледи на бабето. Но в крайна сметка тя се бе успокоила...

И какво... беше мислил да зареже всичко, да отиде в Северна Корея или Куба... корейците не му дадоха виза... нищо чудно в обстановката на международна враждебност, той ги разбираше - в крайна сметка е частно лице и може да е всякакъв агент... кубинците... не бе успял да се срещне с Фидел, с никого... те май се интересуваха най-вече от твърдата валута, от туристи... бяха го разочаровали... и обикновените хора, които бе срещнал, го бяха разочаровали... проститутки, бармани, далавераджии, с широки усмивки, готови да го прекарат, в очакване Фидел да умре... крах. Крах!

Беше се върнал объркан, недоволен... обезверен... беше чел литература... тя все се извърта в някакви странни направления, феминизъм, критицизъм, мъдрувания, дебати и плоскоумия. Купища теоретици, които не са дори марксисти... безкрайно премятане на думи... но мъртви думи... нито едно свежо име... отговарящо и адресиращо настоящето, катастрофалните промени... само плямпане и никакви организационни, практически дейности... няма мобилизация, агитация, никой на барикадите... активизмът се бе изродил до неузнаваемост... той ходеше на всички протести, на стачки, по съзнание... от солидарност, но... профсъюзната буржоазия дори не му обръщаше внимание... заобиколена от ята адвокати и профанираща свещени лозунги... абсурди... студентската стачка срещу корпоративното спонсорство на Кока-кола... никой от колегите му не бе отишъл на пикета... никой от някогашните му “другари” не бе отишъл... той бе отишъл от солидарност... Солидарност? С какво? Отговорниците на стачкуващите им бяха донесли сандвичи и освежителни напитки... червени консерви Кока-кола... той се бе обърнал към закусващите студенти с въпроса как връзват протеста си с това, което консумират, не ги ли е срам, какво правят всъщност... те го гледаха с недоумение... някой от немай-къде бе изтърсил, че вкусът на напитката му харесва... невежество... никаква надежда... Бодрияр, Бурдийо, Фуко и Ницше... за малко да изсумти пак.

Тогава бе решил да се занимава с история... да отвори архивите... да анализира и разкаже... но нямаше архиви... от дните на пропадането бе спасил само две папки с документи... фрагмент... другото бе унищожено, разкъсано, на буклука... или може би оня с ченето бе докопал придвидливо архива... за да го преиначи... най-вероятно архивът отдавна е изгнил на бунището... всеобщия отказ от минало... за да се създаде нова митология и да се нагодят към силните на деня... някои го бяха направили, успешно, авторитетно... половината от собствените му поддръжници някога отдавна вече се бяха присламчили към десницата. При това трупащи активи от отказа си да бъдат марксисти... “бивш марксист”, колко бяха станали такива... може да ги изброи поименно... Няма полза от история обаче... преди време бяха го издирили студенти историци за информация... единият откровено му бе заявил, че темата му е антимарксическа... другият парадираше, че е марксист... философ от кафенето... никога не чел Маркс... само извадки... теоретици, дрънкалници, академици... Теоретици! А практиката?

Разочарование и тревога - а сега какво? Беше опитал в лутанията си да създаде ядка, група, кръжок... безкрайни надути дрънканици до среднощ... никой никога не бе работил и вероятно никога и нямаше да работи... от кафенето бъдещето е известно... дебати, лунатизъм... той се бе отдръпнал, нов провал... безнадеждност... политическа коректност... дали черен да се пише с малка или голяма буква... дебати за сексуална идентичност, феминистки дебати относно клиторния и вагиналния оргазъм... кой е патриархален тормоз и кой - освобождаващ жената от такъв... в крайна сметка индивидуалистични въпроси... отклоняващи надалеч от Маркс, от кристално простата истина - класови отношения и класова борба... какво общо има оргазмът с класовата борба? Мъгла от думи, думи, думи... и никой не е чел Маркс, Енгелс, Ленин, Мао... само извадки, оттук-оттам, най-често пречупени през идиотските интерпретации на постмодернистите... на буржоазните теоретици, в последния анализ. Марксизъм, придобит от цитати... и Ницше! Чели Ницше, а не чели Ленин!

Разочарование, разяздаща безпомощност... апатия... никаква практика... Практика! Борба! Теорията е голи думи, ако няма практическо приложение, активност, дело... Защо отново, защо непрекъснато мисли само за това решение? Не го ли е взел? Съмнява ли се? Не... просто проверява за последен път... защото е страшно решение... но какво друго да направи? Тероризмът е заклеймен заради анархизма, заради индивидуализма в последния анализ. Терорът е част от класовата борба, но не индивидуалният терор - само класовият терор е оправдано средство. Но когато няма партия, когато няма програма, когато няма дори съмишленици, какво друго остава да се направи? За да се запази класовата борба жива в тези години на мракобесие, на опортюнизъм, на тотално замъгляване на съзнанието... години ще минат, докато се възстановят условията за масова политическа активност... а капитализмът копае сам гроба си с унищожаването на индустрията, с преместването й в третия свят... страхотна криза наближава и тогава вече ще има барикади... но сега, в момента, в затишието на безверие и упадък, неговата длъжност е да действа... акция... дело... практика... и нека го заклейми бъдещето като индивидуалист, нека бъдещето не го признае... не в това е въпросът... на него не му трябват признания и заслуги... просто марксизмът трябва да се запази жив... просто трябва да се ускори процесът на разлагане на капитализма, да се съкрати агонията и да се доближи неминуемата революция... което води до саможертвата... до борбата със себе си да се приемат индивидуалистични и анархистични методи... саможертвата е единственото решение в тази обстановка... съпротивата срещу убежденията си... железни убеждения... снизяването... това е... решението му е правилно, но безкрайно мъчително... и изборът му е малък...

Спирката му наближава, автобусът е комфортно пълен с буржоа, с хлапаци, държащи се като буржоа, с промити мозъци... не може да има жал... класовата борба не знае жал, покрай сухото гори и суровото... и какъв може да е неговият избор в крайна сметка? В тази обстановка на пасивност и отказ от мисленето? Ето, това е проблемът му... някога всеки заловен революционер, всеки терористичен акт, наказан с жестокостта на буржоазното право, водеше до масови протести, до сблъсъци с полицията, до гневни статии в печата, до искане правителството да подаде оставка... след 11 септември 2001 всичко е обратното... всеки иска главата на терориста, всеки иска сигурността на полицейските палки... идиотите са готови да им бъркат в задниците само и само да ядат мизерната си пица на спокойствие... исляма докара нещата до триумф за потисниците... с техните религиозни щуротии... опиума им... нищо лошо нямаше в 11 септември, стига да беше поставен на правилни идеологически позиции... символизмът не би бил загубен, а то - религия... война на религиите... заради което аз самият съм в изключително неблагоприятна обстановка... не мога да разчитам на никаква публична подкрепа... напротив... първият идиот да кресне, и полицията ще дойде, и никой на моя страна... действията ми ще бъдат изопачени и в ущърб на марксическата кауза... каква обстановка... затова трябва да съм безпогрешен...

Автобусът наближава спирката му, тук слизат много пътници, сменящи автобуси. Той хладнокръвно изчаква колата да спре, първите да слязат. Надига се, безмълвно, дебеланата трябва също да стане и да му направи място. В това време той е готов, държейки кутийката в шепа. Изходът е на една крачка, най-важната крачка. Преценявайки точния момент, надявайки се това да е точният момент, той отваря кутийката, мигновенно я изтърсва и слиза от автобуса.

Пресичайки улицата, към спирката за обратния автобус към града единствената му тревога е да не е изтърсил дървениците върху себе си.

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Делник (Ямбол), бр. 174, 13.09.2006.