ТАНГО

Веселин Веселинов

web

Гълъб на перилото на балкона. Отвъд широко отворената френска врата - гол паркет, бели стени и таван, дървена маса без покривка, широка, поне за шестима, на нея лежат само пепелник, отворена кутия "Марлборо", и мълчалив стар мобилен телефон. В кухненския бокс ври кафе. Вдясно на дългата стена на хола - огромен телевизионен екран, на който Астор Пиацола е към края на "Libertango", концертен клип от джазовия фестивал в Монреал. Отстрани на екрана висят плакати - образите на различни изпълнители на танго, Карлос Гардел в полупрофил, главата леко наведена, цигара в ъгъла на устата, и стари улични сцени, предимно танцуващи, някои са двойки мъже. Изровени в интернет снимки, направени на плакати, черно-бели. Черна електроника под екрана, в средата на хола черен кожен диван, нищо друго. Гълъбът отлита подплашен от завършека на Пиацола, започва клип на Адриана Варела, "El morocho y el oriental", вратата на хола се отваря и мъж само с хавлия на кръста отива бавно на балкона, безгрижно оставяйки мокри стъпки на паркета. Оглежда околните покриви, хвърля поглед надолу към улицата от която почти нищо не се вижда, защото мансардата е все пак част от скосения покрив. От нея се виждат само други покриви, тавани и Витоша. Мъжът спокойно може дори да не слага хавлия, няма кой да го види. След Варела започва "Cambalache" в изпълнение на Енрике Дисцеполо и мъжът отива до масата, пали цигара, поглежда за миг екрана - изпълнението е твърде старо, за да има филмов материал, само лицето на Дисцеполо - и отива, с цигара в уста, да налее кафе. С чашката в ръка се връща на балкона, отново оглежда околните покриви, отпива глътка, дръпва от цигарата, усмихва се на тежката решетка на таванския прозорец точно срещу него, "Cambalache" свършва и започва "Cafetin de Buenos Aires" в изпълнение на Едмундо Риверо, може би с оркестъра на Анибал Троило, мъжът не е сигурен. Това е последната му подредба на танга, тя се мени, в момента е такава, отпива нова глътка кафе. В утрото, осем и двайсет, е мирно. Което е едновременно вярно и лъжливо, понеже тангото е черно и бяло, никога само черно или само бяло, той не забравя това.

Когато започва "Heraldos negros" на Док Суд мъжът отива до масата, изтръсква цигарата в пепелника, първата пепел за деня, и вперва поглед в мъжката двойка, извита в танц на стенния плакат. Отляво певецът на Док Суд размахва драматично ръце, а отдясно на плаката двойката сякаш се раздвижва, поне във въображението заплахата е истинска. Мъжът е все още як и атлетичен, ниско постриган, тъкмо преминал 45-те на вид. Той започва така всеки ден. Отпива нова глътка кафе, загледан в мъжката двойка на стената. В кафеварката има за още една чаша, вече изстинала, ще налее и нея, ще запали втора цигара. Няма да се бръсне днес.

Докато Карлос Гардел пее "Por una cabeza a color", мъжът излиза от просторния хол и се връща в средата на ужасния запис на оркестъра на Хуан Д'Ариенцо. "Loca". Агресивно маестрото сякаш напада петимата си бандонеонисти, докато шестимата цигулари са контрапункт, омекотяващ бруталната атака на бандонеоните. Пианистът е с двойна роля, докато самият Д'Ариенцо, приведен като боксьор, надава викове. "Essа, essа, точно така". Мъжът доближава екрана и наблюдава войната на музикантите, записът е от зората на уругвайската телевизия, черно-бял, размазан, звукът - ужасен... Отива до кафеварката и си налива останалото кафе. Излиза от хола за кратко и се връща все така бос, гол до кръста, но в удобни меки черни панталони от стар костюм. Модата от втората половина на 1980-те, торбести, в тях тялото му има свобода на движенията, скрити предмети не могат да се забележат. В такива панталони е Соледад Виламил в дуета ѝ с Адриана Варела. Или обратното? Отпива от кафето и погледът му се премества от женския дует на екрана отново в старите плакати с танцуващи двойки от началото на 20-ти век. После поглежда навън - и защо на прозореца отсреща има решетки? Толкова високо могат да стигнат само алпинисти.

Разбира се, не помни точно кога. И му липсват думите да обясни дори на себе си какво означава тангото. Подсъзнателно и на части, постепенно, получава яснота... съвсем случайно веднъж гледа по телевизията танго-шоу, от скука, но не може да откъсне очи от кинжалните движения на танцьорите. И звука... накъсаната агресивност на бандонеона, в началото хал-хабер си няма какъв е този инструмент. Поразен, отива на другия ден в "Дюкян Mеломан", там имат само Астор Пиацола, и обратно у дома си го пуска. После го пуска отново. И отново. И отново. И пред очите му са танцьорите от шоуто които са заедно и не са... и после, вече в шумната чалготека, иде сравнението, за което така и не може да намери думи... устременият вихрен танц... който води... към никъде. Трескаво препускане уж напред... тъпчеш, докато те стъпчат... някак като мухи еднодневки, привлечени и кръжащи от изгарящата светлина на електрическата крушка, която е тяхната бърза и безсмислена смърт... тогава само гледа поразен, целият му свят кръжи във вихъра на чалгата и се появява едно дълго хоро от мъртъвци... лицата на тези, които вече ги няма, дълъг списък. Еднодневки... тези, които умират от куршум, от дрога... еднодневки... заместени от нови, с все толкова кратко съществуване. Ослепени от изгарящия прожектор на живота, но нещо липсва, нещо много важно липсва в гюбеците - а в тангото не липсва... Постепенно, макар да не може да каже кога и как, той осъзнава и се променя. Две случки от по-късно време, и между тях има поне година дистанция, са едновременно яснота и демонстрация на неговата новоосъзната същност - първо е шофьорът на таксито, който го докарва и му казва с едновременно критичен и съжалителен тон "старичко ви е блокчето". Тогава само се усмихва и не казва нищо - кооперацията е на малко над десет години, строена след промените. Бакшишът, пърдящ в панелка из джендема на комплексите, не признава "старото"... но кое е старо? Това са чалгарите... гонещи винаги новото, което е неуловимо, щото е ново само сега, а утре вече е старо и трябва отново да се гони новото... във вечното недоволство, че не си актуален, че някой има повече, че е по-лъскав. Гоненето на новото, в което убиваш, за да го получиш, и умираш, без да разбереш как и защо... Този бакшиш никога няма да получи новото, свършен е... няма защо да му трошиш тиквата... и той не му я строшава, а усмихнато и мълчаливо затваря вратата на таксито. Никой от улицата не може да види прозорците на мансардата му, това е първата му стъпка танго... каквото не се вижда няма защо да има решетки на прозорците. А бакшишът трябва да трепери за зарешетените прозорци на боксониерата си, които с нищо няма да му помогнат. Еднодневката никак не може да си представи живот без решетки, решетките му доказват, че уж нещо е постигнал, има за какво да трепери. И после, месеци по-късно, също така мълчаливо, ще се усмихне на думите на съученика си, думи, които е смъртно опасно да се изричат в лицето му... преди. Този съученик е повикан да инсталира скъпата му музикална уредба, купена само заради тангото, и виждайки плакатите с танцуващи мъжки двойки, подхвърля "бе, ти да не си се нещо...". Еднодневката, бидейки еднодневка, греши при всеки мозъчен напън... той само го поглежда и оня се спаружва, чак сега вдянал, че думите са го предали, че ги е казал на човек, който още в детство е избивал зъби. На плаката мъжките тела са увити в битка... и двамата се опитват да избегнат острието, което при първо невнимание ще покоси партньора, приятеля, съперника, другия... не можеш да живееш, ако дори за секунда забравиш за смъртта, танца на живот и смърт... не знаеш ли стъпките, танцът свършва... съученикът му е мъртъв в мига, в който е казал, каквото казва... така грешат чалгарите и колко лесно е да ги поставиш на мястото им... Смъртта никога не им иде на ум, не ги ръководи - единствената им мисъл е да настигнат живота, да заживеят вечно, във все по-страшно темпо, поддържайки го с кокаин, давай, напред, на хорце, заловени за ръце, право в озъбената паст на смъртта... Започва "Lunfardo" на Астор Пиацола. Тъпият гълъб отново каца на перилото на балкона и мята тревожни погледи, пълни с желание, към масата, където дими втората му цигара. Невидим гарван изграчва от покрива и гълъбът отлита подплашен...

С гълъбите е толкова лесно... Когато решава да научи повече за тангото, отива направо във факултета и там го насочват към някакъв надарен студент. Парите са добри и създанието с дредлокс и нелепи дрешки като чували се съгласява моментално. Веднъж седмично за два часа, ехе... създанието безметежно пафка марихуана и слуша хаус и техно. От танго няма понятие и на първо време смята, че парите падат ей така от небето. Гълъб... явява се с половин час закъснение и неподготвил нищо. Един юмрук в добродушната му усмивка поставя всичко на място. Лунфардо се оказва жаргонът в Буенос Айрес, езикът на тангото. От литературни текстове малко го грабва, но две неща от Борхес се оказват право в десятката - едното е краткият разказ "Кинжалът", няма и страница, чист дестилат. Металното острие, създадено единствено за да убива, мирно лежи в чекмеджето, мечтаещо ръката на убиеца. "История на тангото" допълва "Кинжалът" - смъртният двубой е празник. Насилието е постоянно присъстващо, винаги готово да избухне, неизменна част от живота като смъртта. Кинжалът приключва живота. Обикновено пред нощта, в танца на уличен ъгъл, където един от двата самотни кинжала прави дребна грешна стъпка и не достига деня. Трагедията е в неизбежността на този танц... по един или друг начин неизбежен, това не бива да се забравя нито за секунда. Следователно, единствените достойни хора са тези, танцуващи танго. Нощ, кинжал, драма, танц, самота - това е животът. La vida. Правилно е усетил от самото начало какво се крие зад начупените звуци на бандонеона и шеметните стъпки на танцьорите - заедно и отделно, борещи се един с друг. Гълъбът всяка седмица доставя нови преводи на танга, изровени в интернет изпълнения, история, биографии... живота на града. И ако слуша танго предимно сутрин, то противоречие няма - след драмата на нощта следва драмата на деня, танцът никога не свършва, трябва да оцелееш през нощта, за да достигнеш до деня, да оцелееш през деня, за да достигнеш нощта... Една погрешна стъпка и танцът приключва. Винаги нащрек, защото прегръдката в миг се превръща в острие, забито в слабините. Дори гълъби като някогашния му съученик са способни на удар в гърба... но тях е лесно да прочетеш и изненади няма. Другите обаче, чалгарите...

Отрос Айрес започват "Sin Rumbo", любимият му клип, празната среднощна улица, в която мъж и жена се срещат случайно, танцуват, и всеки продължава самотния си път. Живи! Понеже са прекрасни танцьори... Мъжът отпива кафе, разклаща чашата си, останало е още малко на дъното. Глътка-глътка и половина... за това и живее сам, не е попадал на жена, разбираща тангото... такава, която в прегръдката на танца им е винаги готова да забие токче като кинжал в крака му... ако не внимава и сбърка стъпка... Тези за една нощ, завлечени от чалготеката, ги знае още преди да е открил тангото - мухи еднодневки. Сега е в класическото танго - самотен мъж на уличния ъгъл в очакване. Умее да чака, както кинжалът на този Борхес. Той знае сега, че тези мъжки двойки на стената, танцуващи по улиците на Буенос Айрес в началото на 20-ти век също чакат своята жена, готвейки се за танца с нея, репетиращи стъпките. Което е само част от танца... защото за тази танцьорка най-вероятно трябва да изтанцуват тангото на смъртта с приятелите си, командвани от същото желание и ревност. Справедливо е да репетират заедно... в играта на живота, за да спечелиш, първо трябва да загубиш, както е написал Франсиско Гарсия Хименез. Последната глътка кафе изпива с решителност, сякаш слагайки точка. На екрана Карлос Гардел започва "Silencio", докато мъжът излиза от хола, без да затваря вратата зад себе си. Остава само гласът на Гардел, който някак си е част от тишината на празното помещение.

Малко градски шум достига дотук, но това е само една от причините да купи мансардата. Другата, по-важна в началото, е невидимостта. От улицата не може да се заподозре съществуването на този апартамент. Наоколо само покриви, стари необитаеми тавани, тук-там незаконно разширени и наети, вероятно от студенти, няколко подобни мансарди в новите кооперации, чиито обитатели той почти никога не вижда. Те него също, анонимността на града. Непристъпността на анонимността. В началото е огледал внимателно покрива и е очертал възможните пътища за бягство - достъпа до апартамента е само един и винаги има време да се изнижеш по покрива като котка. Но тази начална мотивация отшумява - никой не идва тук на своя глава. Досега в апартамента са влизали само двама - сръчният в електрониката съученик и преводачът студент. На своя глава понякога пристига комшийски котарак. Още един танцьор на танго, рискувал живота си да достигне дотук, където получава купичка прясно мляко и чесане зад ушите. Котакът се наслаждава из хола известно време, понякога придремва на кравай върху софата, понякога мята кръвнишки поглед върху гламав гълъб, неразумно кацнал на балкона, после си отива така безшумно, както е дошъл. Отива си в собствения танц на живот и смърт по стръмните покриви, от които всеки миг може да падне и да се размаже на паважа. Една погрешна стъпка, една разсеяност... котаракът му е невероятно симпатичен, горда и самотна душа, неподлежаща на контрол, истински tanguero. Днес котаракът го няма, което не е странно - тангото на котака си е негово свое. А апартаментът му е голям, той изобщо не ползва втората спалня. В началото е смятал да инсталира гладиатор за физически упражнения, но се оказва, че предпочита да плува три пъти седмично в басейна към баня Мадара и сега в тази стая има само празни кашони от музикалната му уредба, все забравя да ги изхвърли. Голямо и малко... обичайната му среда, живее в огромни замъци, които, бидейки показни, се налага да са под непрекъсната охрана. Те искат да ги видиш и така - оцениш, но видимостта ги поставя в постоянен риск. Видимото предизвиква желание за стрелба у чалгарите... някой е по-голям, има повече, за да станеш ти голям, да го изпревариш, трябва да го застреляш... дръж се, земьо, шоп те гази. Охраната не помага, с времето се засилва единствено страхът, а страхът води до повече кокаин и жестокост. Човек трябва да знае мярката дори на жестокото... а на голямото? В очите на чалгарите неговата мансарда не е интересна - малка, загубеняшка работа, няма на какво да завидиш и се хванеш за пистолета. А на него му е голяма, една стая в повече, излишна, непотребна... Може би, когато се появи танцьорката на танго, няма да е така, тази празна стая е като кинжала на Борхес... стои и чака застинала в своя единствен сън-мечта.

Мъжът се появява отново, вече в бяла риза, но все така бос, в едната ръка обувки и чорапи, в другата - черно сако. Оставя го на гърба на стола пред масата, под стола обувките, в тях - черните чорапи. Отива до хладилника и си налива чаша студена вода. На екрана привършва изпълнение на Рикардо Иорио, чийто дрезгав и непрокопсан глас му харесва, понеже историите, неговата и на певеца, са някак идентични... Иорио е първо пънк-рок звезда. Напоследък открива тангото. Така докладва гълъба с дредлокс, слушащ хаус и техно... До тангото някак си стигаш чрез това, че си уличник... и той, и Иорио, са уличници, оттам и близостта... така си мисли. Кинжалът им е познат и неизбежно ги е довел до тангото, до яснота, макар сам да не може да я облече в думи. Ясно му е, когато слуша Иорио, когато слуша танго... не някакъв бакалски сатър, а изящно и дискретно острие. Часът е вече девет без четвърт и той някак автоматично поглежда мобилката, лежаща като кинжал на масата. Телефонът е включен, мълчи... както кинжалът мълчи. Иорио е яка работа, но той все пак предпочита следващото изпълнение, на "Поляка" Роберто Гойенече, "Cafe la humedad". Не може да каже защо... може би заради странната еднаквост, непоклатимата вечност на тангото... Иорио пее сега, докато изпълнението на Гойенече е от 1930-те... е, мътният телевизионен клип е от 1970-те... когато Иорио е още хлапе... в кафенето е задушно, той физически усеща тази необходима задуха, сам е прекарал години в задухата на кафенетата, неподозиращ все още за какво именно става дума... е започвал танца си на живот и смърт, друг няма, кинжалът на Борхес... сам е кинжал... и винаги ще остане кинжал, това е неговата същност... и той няма нищо против, не иска промяна... не може да иска промяна, понеже кинжал не може да бъде нищо друго освен кинжал... Запалва третата си цигара за днес. Котакът го няма, гълъбът го няма, нищо чудно и невидимият гарван да го няма... Поглежда навън, все този зарешетен прозорец на отсрещната мансарда... тези решетки са покана. Ела и ги разбий, щом има решетка, значи нещо ценно има вътре, ела и го вземи... Егати... по всичко личи, че това е единственият прозорец на вероятно голяма стая. Малък прозорец, зарешетен... какъв страх ги гони тия? Какво неистово искат да опазят? Какво е това, което командва и смразява живота им, кара ги да треперят и да се крият? Който не разбира тангото, се влачи така през дните и годините... движещ се мъртвец в килията си. Само поклаща глава... отива до хладилника и налива мляко в купичка, оставя я под масата. Днес е слънчево, топло, няма да затваря френския прозорец-врата към балкона, ако котаракът реши да дойде, млякото го чака. Котакът го заслужава след рисковете по стръмните покриви, нека отдъхне за следващия танц на живот и смърт.

Телефонът иззвънява точно когато си обува чорапите, мъжът инстинктивно знае, че точно сега ще звънне. Отговаря кратко и лаконично, да, да, добре, след 15 минути, най-много двайсет. Спокойно, даже лениво, отговаря... Дръпва от цигарата, поръчва такси, слага обувките, хвърля бегъл поглед наоколо, всичко е наред, нищо забравено включено, нищо излишно. Слага сакото, размахва ръце, за да провери удобството му, за всеки случай, отива до уредбата и вади от чекмеджето на шкафа ѝ пистолет. Проверява дали е зареден, знае, че е, но тангото изисква винаги да проверява, да е винаги нащрек и готов, и го слага във вътрешния джоб на сакото. В днешно време е така, във вътрешния... хем го има, хем го няма... Гаси фаса в пепелника, на екрана се появява Хулио Сезар Фернан, здрависва се с бандонеониста и двамата започват "Cambalache" зад шапката на улицата в Буенос Айрес... Фернан пее на улицата и мъжът тръгва към улицата. В празната стая остава само гласът на Фернан, после тангото свършва, Фернан прибира няколкото хвърлени монети от шапката, чисто символично, защото си изкарва прехраната нощем, пеейки в заведения, и клипът свършва. Някакъв гълъб, нищо чудно същият, стоящ на перилото на балкона по-рано, каца отново там, хвърля тревожно-любопитни погледи през отворения френски прозорец, прави няколко предпазливи крачки по перилото, прелита на пода, оглежда пак стаята и влиза крадешком вътре. Клъвва загасения фас в пепелника, не му харесва, оглежда се за нещо друго, нагло крачи по масата, изцвъква се, прелита косо към кухненския плот, вглъбен в търсенето си, самозабравен в тишината и тогава на балкона тупва котарак със светещи очи, безшумно влиза в стаята, всички пътища за гълъба са затворени сега, сега е безнадеждно късно, таванът е твърде нисък за спасителен полет, той се удря в него, после в стъклото на прозореца и пада на земята. И тогава котаракът го сграбчва и всичко приключва. Отрос Айрес започват "Barrio de tango", след котарака остават малко кръв и перушина, Отрос Айрес свършват и уредбата се изключва сама, остава само слънчева тишина. По-късно през деня котаракът ще се появи отново като фантом, ще пие жадно мляко, ще дремне на софата, ще се протегне с извит гръб и изпънати нокти, и лениво ще си отиде.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2021, № 1 (254)