Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

В БЛУСА

Веселин Веселинов

web

Изключително трудно е да се пише за този албум. За тях отдавна е казано всичко - и добро, и лошо. Те винаги са свирили точно тази музика, нищо различно. За такъв албум се говори от години - много от почитателите им не са били родени, когато и групата, и критиците спекулират за точно такава "тава". Аз самият съм стар, закоравял любител и съответно непоправимо пристрастен. Само една банда може да направи такъв албум. The Rollingstones. 'Blue & Lonesome'1.

The Rollingstones. 'Blue & Lonesome'

The Rollingstones. 'Blue & Lonesome'

Първата ми информация е от ревюта и в тях усещам нещо необичайно, поради което решавам да купя албума - при условие че съм игнорирал почти всичките им записи след 1981-а година. Този път ревютата звучат някак различно... Хвалебствени, да, но всичките им записи след 'Steel Wheels' са хвалебствени. Последното е, боя се, само заради статута на Стоунс. Фалшиви ревюта с години - а в последните долавям не само искреност, но и същото затруднение, каквото сам изпитвам: как точно да се анализира този албум? Какви са думите за него, в какво точно се крие силата му, че да се отбележи. Някак си ми се струва най-подходящо да се говори чрез посочване на какво албумът не е... Защото инак никак не може да се опише - в него няма нищо излизащо извън познати рамки. Но не е нарочно правен албум и излиза извън рамките. Без да излиза.

Стоунс отдавна няма какво да доказват никому, дори на себе си - те са извън всякакви мерки, сами на върха, живи легенди, най-старата рок-група. Няма друга група като тях - преди година, така да се каже, "преживях" Стоунс в Аржентина. В продължение на седмица всичко в медиите бе Стоунс - в това отношение вероятно само посещение на Папата може да предизвика толкова силен обществен интерес. А само с жеста, направен с концерта в Хавана, Стоунс спечелиха нова публика, която е на годините на внуците на музикантите. Стоунс наистина могат да си позволят да записват каквото си пожелаят заради статуса си, заради богатството си... и заради характера си. Но този албум само привидно може да се обясни като фриволен каприз и не това е обяснението.

Албумът е записан за три дни и тук отиваме в спецификата на групата. Вероятно заради особената структура на бандата - комерсиализмът на Mick Jagger срещу хулиганизма на Keith Richards, балансирани от "котвата" Charlie Watts и, докато бе жив, Ian Stewart. Необичайната комбинация им позволява дълголетността, пророчески - според днешна дата - обадена от Джагър по времето на разтурянето на the Beatles: "ние никога няма да се разпаднем". Отдавна е отбелязано от звукозаписни специалисти, че Стоунс работят както никоя друга група в студио - ако нещо не върви, не се хвърлят в истерични мъки да преодолеят запека, а просто променят драстично стила или изобщо зарязват невървящото парче. Мик се ръководи от това, което може да се продаде, Кийф иска по-скоро да привършат, че да се оттегли в страничните си нечитави занимания, какво да си блъскаме главите, давай да пробваме другояче, че само губим време. По думите на продуцента Don Was този албум се появява именно така - спонтанно, в резултат на криза. Стоунс записват нов материал, нещо закъсват, Кийф предлага да изсвирят някой стар блус за прочистване на главите. Парчето е записано, Don Was предлага да запишат още едно - и се появява съвсем непланирано отдавна очакваната блус-тава на Стоунс. Спонтанно, понеже изведнъж нещо тръгва и е купон. Джагър казва, че никога не са записвали така - без никаква допълнителна работа, отведнъж. На 11 декември 2015 са записани 5 парчета, на 14 декември - 6, и на 15 декември едно. Край. Всичките са кавъри.

Перфектно... какво могат и не могат ветераните отдавна се знае. И отдавна е постигнат съвършен синхрон между музикантите - поне от 30 години няма дърта банда, която да е зле музикално. Това, което е зле, е духът: перфектно, но бездушно изпраскани китки от железни хитове за последно събиране на парса, от Fleetwood Mack през Eagles до Deep Purple. И ако има проблеми, то те са свързани обикновено с вокалиста, в настоящето бледна сянка, ако не пълна пародия на себе си. Халтура изцяло, вкл. факта, че почти няма оригинални членове на групите. Стоунс обаче звучат живо, свежо, ентусиазирано, изобщо не е да мине номера. И изобщо не е това, което публиката желае да слуша. Концертната им програма е съвсем различна.

В рамките на работата си в студиото Стоунс отдавна са уникат - общо взето, винаги записва цялата група, не отделни музиканти своите партии. От една страна, това ги доближава максимално до "живия" звук, от друга - така може да се промени радикално концепцията на място и всъщност да се роди именно този албум: вместо умуване има просто засвирване. А да се запише блус албум така, се оказва лесна "хрумка": това е, което свирят като репетиции така и така. Но блус е също добре и банално познатото... Стоунс свирят блус открай време. Връщане към корените? Носталгично завръщане в младостта? Оказване на почит към предците? Опит за доказване на значимост чрез директен "чист" принос към жанра? "Златни хитове" в интерпретацията на Стоунс? На всички тези банални въпроси може да се отговори с "не"... и какво е тогава този албум? След като всичкото в същото време го има...

Само един подобен албум ми идва на ум за сравнение - 'Pin-Ups' на David Bowie от 1973-а година. Албум изцяло от кавъри, "златни хитове", и "Боуи интерпретира предците", но тези "хитове" не са точно хитове - не са "Хитовете", а доволно еклектичен сбор. Дотук двата албума са идентични. Идентична също е причината за появата им - от зор, че нещо не върви оригинално замисленото2. И толкоз... албумът на Боуи до голяма степен е резултат на договор, трябва да запише албум - пред Стоунс такъв въпрос изобщо не стои. Но двата албума са еднакви в еклектиката си: нито едно от парчетата, записани от Стоунс, не е хит, това са сравнително непознати неща, оригинално записани от по-слабо известни блусари. Да и не... Оригиналните изпълнения са на Little Walter (4), Howlin' Wolf (2), Little Johnny Taylor (1), Otis Rush (1), Eddie Taylor (1), Magic Sam (1), Jimmy Reed (1), Lightnin' Slim (1), автори на парчетата са съответно Little Walter (4), Samuel Magnett (1), Miles Grayson (1), Eddie Taylor (1), Otis Hicks/Jerry West (1), Ewart G. Abner Jr./Jimmy Reed (1), Willie Dixon (2), а оригиналните изпълнения са появяват на пазара между 1955-а и 1971-а година - 8 обаче са от 1960-та назад. Еклектика във всеки аспект: не са "фундаментални" парчета на блус-класиката, но не и непознати за любителите на жанра. Изглежда като връщане в корените, щастливото "детство" на откривателство, на носталгия по него, понеже основната музикална маса е от времето евентуално породило Стоунс, но и не е така. Но "котвата" е все пак там, понеже албумът има жанрова - или поджанрова - конкретност. Не е "история на блуса" в никакъв случай - а е именно и само чикагски блус, Rhythm'N'Blues. От една страна, Стоунс са безкомпромисно верни на корените си и изобщо не отиват встрани от тях, но пък това в същото време прекрасно се знае, до прозявка се знае, няма защо да се "доказва". А не покрива този албум "корените" на музикантите, че да се определи като връщане в детството. Мик е слушал основно Jimmy Reed. Кийф получава "своя" блус чрез Мик и отдавна покойният Браян Джоунс. Чарли иде от съвсем друга страна на блуса - джаз, конкретно hot jazz. Басистът Darryl Jones също иде от джаза, но този на Miles Davis, в чиято група първо свири. Да, албумът е изцяло R&B и електрически чикагски блус, но напълно отсъстват музиканти, оказали силно влияние на Стоунс - няма Chuck Berry, Muddy Waters, Sonny Boy Williamson. Почти няма Jimmy Reed. А има донякъде нетипичния за Чикаго блус Willie Dixon. Няма Muddy Waters... но една четвърт от албума покрива Little Walter, ключов член на групата на Muddy Waters. Уж няма "рокаджии", донякъде "нечисти" и "комерсиални" музиканти като Chuck Berry и Bo Didley, но всъщност има - Jimmy Reed и Otis Rush. Защо тези парчета? Вярно, Стоунс са буквално ходещи блус енциклопедии, но точно този избор спонтанно? Ей така им иде на акъл не точно познатото... репетициите са си репетиции, а такъв странен избор някак навява мисълта за дългичко обсъждане и ровене на стари плочи. Ама пък ходещи енциклопедии защо да не извадят от дълбоките резерви при нужда? И ако наистина с такива неща "подгряват" Стоунс, то възниква коварният въпрос защо в последните двайсет години не записват като албуми репетициите си, ами разни безобразия. Едно нещо е неоспоримо при слушане на албума - музикантите очевидно се кефят, липсва каквато и да е рутина, изключителна свежест, която едновременно връща в началото на 1960-те, началото на Стоунс, възстановяване не толкова звука, колкото духа на оригиналните записи от 1950-те, а не звучи като ретро или носталгичен запис. Амалгама на времето чрез духа на блуса. Духът е непокътнат, в това и свежестта. Плюс няколко изненади.

Които също влизат в известното и познатото... и все пак са изненади, понеже именно сега човек си дава сметка за качества. Сериозни качества. Високи качества. А така добре "ги знаем"... Как да не е перфектна тавата, след като Мик, Кийф и Чарли свирят заедно от 1962-а година. Рони е с тях от 1972-а. Darryl Jones е "само" от 1992-а. Chuck Leavell свири със Стоунс десет години по-дълго от D. Jones. Хубаво, знаят си и най-старите протези в устата... вкл. останалите участници в записа Matt Clifford, Jim Keltner (1 парче) и Eric Clapton (2 парчета). Като извадим последните двама, това е формация на Стоунс в процес на световно турне. Ни най-малко не може да има съмнение за формата, в която са музикантите. Но...

Телепатията между Кийф и Рони тук стига до нова висота - при тях още от средата на 70-те си е комуникация чрез размяна на погледи, но тук изобщо не мога - поне аз не мога - да различа кой именно е водещият китарист. Обикновено мога, дори когато си разменят ролите насред парчето, а тук двете китари звучат като една, като един китарист.

Мик си е направо изненада - не само защото вокалът му звучи точно като този на младия Мик от 60-те години. Донякъде късмет, донякъде сериозно отношение - Мик Джагър, за разлика от много остарели вокалисти, е запазил гласовите си способности, но тук изобщо не звучи на годините си. Звучи, както звучеше на 20 години - проверявам сравнително, слушайки по-късните от записа концерти в Мексико Сити и Хавана: в тях Мик звучи като настоящия Мик, а в тавата като Мик преди 50 години. Вярно, Мик отдавна работи с гласа си като оперен певец, но такава свежест е учудваща. А има и по-голяма изненада - хармониката му. В интервю от края на 80-те той казва, че е напълно реалистичен относно способностите си - че може да свири малко на китара, но е наясно, че колкото и да се труди с инструмента, голям китарист няма да стане. Струва си да отделя време за работа с хармоника, където би могъл да се развива, но пък музиката на Стоунс е такава, че мястото на хармониката е спорадично и второстепенно, поради което няма смисъл да набляга в подобряване. Централният му "инструмент" остава гласът и той се занимава основно с него. Последното обяснява свежестта на вокала му, но че е толкова добър на хармоника, е ново. Ново, ново, колко да е ново, след като от първите си дни до днес Стоунс използват хармоника - но в не повече от едно-две парчета в тава и на концерт. Знаем, че Мик може да свири на хармоника - не знаехме обаче, че действително е силен изпълнител на този инструмент. Научаваме го именно в този албум, където хармониката е водещ инструмент от начало до край. И с това си изпълнение Мик се изкачва много високо - ако не непосредствено до Sonny Boy Williamson, Little Walter, Paul Butterfield, то много близо. Работил е Мик, въпреки старото си интервю, и то с удоволствие. Резултатът е наистина изненада.

Чарли. Заради неговия звук в тази тава се завирам в стари записи - чувам нещо познато, но различно от обичайния му "стоунски" звук: звучи ми като washboard3. Заради това особено звучене се връщам назад в записи отпреди 1966-та - и да, така звучат стари блус барабанисти. Чарли напълно е влязъл в духа на записваната музика - не е това обичайният "стоунски" звук на Чарли. А не е и звукът от страничните му джазови проекти. Връщайки отдавна забравен звук, Чарли вкарва нещо ново. Парадокс, но е така.

Washboard

Washboard

Ерик Клептън. По думите на Мик, той е записвал в съседна стая по същото време4 и той, Мик, го е "довлякъл" да се присъедини към стоунския запис. Ерик си е Ерик, няма празно, каква изненада? Трудно е да се каже - Стоунс и Клептън са свирили заедно толкова много пъти, че никаква изненада не може да има. В самото свирене няма, има в нещо друго - понеже е блус тава, може най-сетне да се чуе наистина какво би било, ако Клептън бе станал член на Стоунс, каквито намерения съществуват на два пъти - след смъртта на Браян Джоунс и няколко години по-късно при напускането на Mick Taylor. Само за прегледност, първият път Mick Taylor става Стоунс, втория път Ronnie Wood. Тук се противопоставя реалният Стоунс, този с Рони, срещу хипотетичния с Ерик. Различен звук. Напълно различен - повече блус, но по-скоро Мемфис и Тексас блус, и по-малко рокендрол с Ерик. Друга динамика, повече по оста Мик-Ерик, отколкото реалната Кийф-Рони, с доволно категорично установяване на Кийф като ритъм-китарист. Вероятно намалено присъствие на клавишните музиканти за сметка на по-утвърден принос на Мик на хармоника. Интересен контраст. Вкл. силното съмнение - имайки предвид най-вече конкретното време, когато Ерик е с вероятност да се присъедини към групата - че тя би издържала дълго в такъв вид. "Жертвата" би бил Кийф, така ми се чини, като слушам "двете формации" в една тава.

Заради този контраст възниква според мен един друг въпрос - какво изобщо е Стоунс? Кой е Стоунс? От години, вкл. този албум, групата се състои от Мик, Кийф, Чарли, и Рони. Внимание! Рони е даван като член от самото си включване до днес, но с години - историята е мътна, но поне до средата на 90-те - не е действителен член на бандата, а само на заплата. Darryl Jones е взет, за да замени напусналия Bill Wyman през 1992-а, но до ден-днешен формално не е член на групата. Нито пък пианистите в този запис Matt Clifford и Chuck Leavell. Ясно е, че Jim Keltner и Eric Clapton са гостуващи музиканти, но какви са другите? Leavell записва със Стоунс и участва в турнетата им от началото на 1980-те, тоест, от времето когато Jan Stewart е още жив и активен. Шестият Стоунс... който никога не се явява член на групата, дори рядко се мярка на сцената, оставен в сянка по няколко причини, неинтересни сега. Но изключително важен не само музикално за групата, реално член. Парадокс за рок-група - Стоунс едновремнно имат силна устойчивост на състава и в същото време той не е точно това, което се приема да е рок-група, някак си по-широк и флуиден. С много "гостуващи" музиканти и в студиото, и на живо. С много трудно приемане във "вътрешния" кръг, но пък и без затворени врати - Bill Wyman, например, не е затворена страница, поне според Кийф: стига да поиска, когато и да поиска, може да се върне обратно. Негово решение, проблеми няма. Стоунс не оперира като рок-група - оперира като блус група: съществува определен център, а периферията е плаваща според желания, нужди, проекти. Като групата на Muddy Waters примерно, където Little Walter може да е член, да напусне, да дойде Paul Butterfield за известно време или само за един запис, или само за едно турне, после Little Walter да се върне и така нататък. Едновременно фиксирана и нефиксирана група, заради което в света на блуса няма такива кръвожадно-носталгични противопоставяния и спорове от сорта дали Deep Purple е "истински" с Jan Gillan или с David Coverdale. У мен не възниква нито за секунда - и не съм забелязал да възниква у критиката също - съжалителното "абе, яка тава, ама не е същото като с Браян Джоунс, Йън Стюарт, Бил Уайман, Мик Тейлър". Както Muddy Waters си е еднакво силен в какъвто и състав да е групата му, така и Стоунс са еднакво силни. Силни! За това не възниква съжалителното "абе не е баш като с...", понеже отсътващите присъстват, те са амалгамирани в груповия звук, не е въпрос "по-добре с този, отколкото с онзи". Дялани камъни си пасват идеално един до друг, един над друг.

Има разлика, но как да се опише... може би чрез сравнение с "другия Стоунс": Bill Wyman and the Rhythm Kings. Също "плаващ" състав, също дебели имена, понякога Мик Тейлър също участва, блус-ориентирана и работлива банда, вече със 7 албума, изпълняваща основно кавъри. Но за разлика от Стоунсовата тава групата на Бил завива силно в носталгичния купон - дърти милионери се кефят. Вярно, кефят и публиката и никак не са вяли, но и нищо повече от носталгична разходка не предлагат. Документалният филм на Бил 'Bill Wyman's Blues Oddyssey' е чудесен, но в исторически и образователен план. Той е ЗА блуса, не е В блуса. Тавата на Стоунс не е ЗА, не е дори С блуса, за това е силна и меродавна, а не носталгична, доказателна, образователна, или отдаване на почит. Стоунс са В блуса тук и това ми се струва, че определя значимостта на албума им. В същото време ми се струва, че не е изчерпателна такава констатация, че се нуждае от още нещичко, от още едно камъче.

И го откривам при търсеното в старите записи разгадаване на странния звук на Чарли - във филмирания Нюпортски фолк фестивал 1966-а година. Там е заснет скандалът между Howlin' Wolf и Son House. Son House, пиян, се намесва и доволно неприятно разрушава изпълнението на Howlin' Wolf, на когото естествено писва, но Son House е от предишната генерация блусари и Howlin' Wolf не може да си позволи просто да го прати по дяволите. Вместо псувни Howlin' Wolf се обръща към пияндурника с обвинителна тирада, която в същото време обяснява блуса като повече от музика и съответно задълженията на блус-музиканта към това, от което си вади хляба. В общи линии, съкратено, излиза така: "Ти имаше шанс с живота си, но не направи нищо с него, понеже обичаш само уискито. Ти не предаде блуса нататък." Това е - нищо чудно взето от същия филм, - което Кийф иска да бъде изписано на надгробната му плоча: че е предал блуса нататък. Да изпиташ блуса на живота е сравнително лесно - достатъчно е да си "роден беден на края на града", да съединя Howlin' Wolf с Буги Барабата и Васко Кръпката, но да го вкараш в сърцето си като музика не е достатъчно - веднъж в блуса, трябва да го предадеш нататък, на хората, на следващата генерация. Предателството към блуса е да не го предадеш нататък, да го замениш с нещо друго, да си без уважение и безотговорен. Това е обвинението на Howlin' Wolf към Son House. А Стоунс може да са всякакви, но винаги са имали огромно и искрено уважение към блуса и музикантите му. И отдавна са получали същото. Днес те са на такива години, че действително са най-дъртите живи блусари и изпълняват задължението си да предадат блуса нататък с този албум. Съзнателно, подсъзнателно, това присъства като мотивация и вероятно от това и свежестта, и безвремеността на този албум, който звучи едновременно като запис от периода 1955-65 и като запис, направен точно днес. Това не е Стоунс свирят блус, не е отдаване почит на блуса, а е само и единствено Стоунс В блуса - както всички големи преди тях, кумирите им, учителите им. "В" блуса няма значение чие е парчето, няма значение дали ще го изпълниш по-добре от Х или точно както Y, а има значение да го изпълниш с цялата си душа, да останеш ти и едновременно да е цялото и да си безличен, понеже блуса не е твой - той е на всички. Това Стоунс са постигнали напълно. И така предават блуса нататък - именно с това затруднително за описване смесване на време, безвремие, не копие на 50-те, а 50-те и днес омесени в едно, неразделими. Най-добрият запис на Стоунс? Едва ли. Значителен албум? Без съмнение. Нещо не си спомням дърта банда да е правила силен, хеле пък значителен, албум в последните 30 години... Стоунс В блуса обаче направи. За който се чуди защо цинични милионери до ден докосват сърцата на хората по цял свят.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Почти всички имена ще останат на латиница. Почитателите на блуса се ориентират по-бързо така. А който не обича блус... все ще е тая дали е на кирилица, или на латиница. [обратно]

2. В случая на Боуи - няма материал за запис. Оригиналните "хитове" са на The Who, Kinks, Yardbirds, Them, The Pretty Things, Easybeats. [обратно]

3. Оригинално, washboard си е именно дъска за пране - импровизиран ударен инструмент, поради бедност. Днес изглежда съвсем различно - прилагам снимка на този сравнително непознат инструмент. С времето постепенно излиза от употреба в джаза и блуса и днес е централен инструмент комай само в зайдеко - "френската" музика в Луизиана. [обратно]

4. Което може би обяснява присъствието на Keltner - той много често е част от Клептъновите формации. [обратно]

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.05.2017, № 5 (210)