Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИЛВИНА ОКАМПО

Веселин Веселинов

web

Винаги има писатели които остават встрани не само от масовия читателски интерес, но и от по-рафинирия интерес на изтънчения читател, обречени на неизвестност. Често това са интелектуални творци, провокиращи и тревожещи, вместо забавляващи, изискващи активно, диалогично читателско участие. Силвина Окампо (р. 1903, Буенос Айрес - п. 1993, Буенос Айрес) е от тази категория. Извън Аржентина тя е практически непозната и причините за неизвестността й са комплексни.

Окампо изучава изобразително изкуство при де Кирико и Леже, но остава разочарована от ограниченията на изразните средства в живописта и се насочва към писането. Нейните първи разкази се появяват в ключовото и легендарно литературно списание Sur, основано от сестра й Виктория Окампо. Кръгът събран около Sur е авангардистки, в него влизат Хорхе Луис Борхес и дългогодишният му приятел и съавтор Адолфо Биой Касарес. През 1934 г. Силвина Окампо се омъжва за Касарес и участва в съвместни литературни проекти с Борхес и Касарес. През 1937 г. излиза от печат първият й сборник разкази, последван от множество книги до края на живота й - поезия и проза. Окампо е носител на няколко престижни аржентински литературни награди и се радва на откритото признание на писатели като Борхес, Итало Калвино и Алберто Мангуел. Въпреки благоприятните условия, Окампо не успява да стане известна извън страната си. Донякъде причината e в историята на латиноамериканския литературен бум: той идва едва в началото на 60-те години с нашумелите Маркес, Кортасар, Карпентиер, Астуриас и Льоса. Благодарение на тях Борхес бива "открит" със значително закъснение от света, покрай него, но в далеч по-малка степен - Касарес, и то главно заради съавторските му работи с Борхес.

Окампо принадлежи на далеч по-ранно поколение, което се оказва изолирано след завръщането си в Южна Америка (с изключение на Неруда и донякъде на нобелистката Габриела Мистрал) - Уйдобро, Борхес, Хирондо и други са активни в европейския авангард от първите 30 години на миналия век, но след като напускат Европа, интересът към тях изчезва. Преоткриването им се дължи на новата генерация, самата тя на гребена на литературната вълна в 60-те и 70-те - в тази конкуренция освен Борхес нито един от по-старите писатели не може да бъде признат за повече от второстепенна фигура. Малшансът за Окампо е и в близостта й до Борхес - тя остава в сянката му. Тук, разбира се, става дума не за отношения или ревност между самите творци, а за това как световната критика и публика ги приема: при наличието на нови книги от Маркес, следвани от нови книги на Кортасар, творчеството не само на Окампо остава периферийно, колкото и несправедливо да е това положение.

С днешна дата, шансовете за "откриване" на Окампо са също микроскопични: в климата на политическа коректност и разни бойки активистки движения нейната специфика е доволно неприемлива - аржентинските писатели като цяло се различават от останалите латиноамерикански. Тяхното писане е Магически реализъм само след уговорки - аржентинската проза, под колосалното влияние на Борхес и винаги с един крак в Европа, е суха, урбанистична, дисциплинирана, ерудирана. Абсурдът и гротеската са силно изразени за сметка на вербалното отприщване на безкрайни истории, на джунглите от думи и събития, по-присъщи на останалите южноамериканци. Кафка е по-вероятно да бъде намерен като източник в Аржентина, а не митове за конкистадорски "загубени из джунглите империи". Оттук и последиците: у писатели като Окампо отсъства екзотиката на "онеправданите по-малки братя" или на постоянните "жертви на американския империализъм". А от ерудирания абсурдизъм идва и отсъствието на едноизмерни характери - за съвременен феминист например е непосилно да преглътне проявите на непровокирана и непринудена жестокост на женските характери у Окампо, точно както настоящето активистко "gay community" не обича писанията на Уилям Бъроуз. Прекалено безкомпромисни са такива творби за розовите митологии на политически коректни активисти.

Окампо пише кратко и прецизно, но с тънко чувство за нюанса. Тя изглежда по-близка до писателите на "обикновени чудеса", като италианците Енрико Морович и Томазо Ландолфи, отколкото до Франц Кафка или Дино Будзати. Борхес отбелязва, че "нейният дух е с далеч по-широк обхват от моя. Вселената, която аз обитавам, е матова, понеже е чисто вербална, докато в нейната всички сетива вземат участие в най-деликатни нюанси. Тя ни вижда отвътре, като че ли сме направени от стъкло, вижда ни и ни прощава. Тя е поет, една от най-добрите в испанския език, и този факт издига прозата й ... която между нас, в Аржентина, клони да бъде продукт на фантазия, получила пълна свобода." Самата Окампо предлага следното виждане за своето писане: "Аз пиша, за да забравя насмешките и презрението, за да не ги забравя, за да не мразя, от омраза, от любов, от спомени, и също, за да изглежда, че няма да умра. Писането е лукс или, с малко късмет, дъга от цветове... Светът не е магичен. Ние го правим магичен, изведнъж, вътре в себе си, и никой не научава за това, освен много години по-късно. На бял лист хартия аз скицирам ръка от едно известно време; ръката ми скицира думи." Окампо пише живот, живот в цялостната му пълнота - и затова навярно обикновени събития изведнъж и без видима причина се превръщат в изблици на жестокост, разказани елегантно, но и с небрежна ежедневност в същото време.

Жени, младежи, и най-често деца, са носителите на жестокост, често със сексуални елементи, ангели и дяволи в една кожа. Борхес, самият той майстор на поврати в изтънчени жестокости, признава, че "в разказите на Силвина Окампо има нещо, което аз никога не успях да разбера: нейният странен вкус към невинна и мрачна в същото време жестокост." Но този "вкус" според мен се дължи не на извратеност на авторката, а на нейната чувствителна наблюдателност, на психологическия й усет за неосъзнатите човешки желания (телесни, най-често), отприщващи фантазията и превръщащи фантазията в реалност. Окампо добре разбира, че животът не е нито само "светлина", нито само "мрак", а постоянна смесица от двете у човека - плът и дух, желания и разум, не само в конфронтация у самия индивид, но и в конфронтация с други индивиди, носители на същата дуалност. Опити са правени и се правят да се обясни постоянно присъстващата жестокост в прозата на Окампо със слуховете за лесбийските й афери, но ми се струва, че не "тъмните тайни" на живота й са причината за странното й писане - по-скоро нейното уважение към живота, към живеенето, към "пълния живот", с неговите рискове, поврати, неочакваности, подеми, падения, желания, мечти, е в основата на тази толкова особена разказваческа чувствителност, превръщаща за миг нежна лилия в кръвожаден хищник. Не случайно, но изглеждащо невинно игриво, Окампо завършва предговора към единственото си издание на английски с въпроса "Винаги ли ще останем само изучаващи себе си?" Отговор отсъства.

Отговор присъства: "Аз съм аржентинец. Аз станах моряк на кораб. В Марсилия намерих лекар, склонен да подпише документ, че съм луд. Не беше трудно за него, защото май той беше луд. По този начин аз успях да напусна кораба, но ме заключиха в лудница и сега нямам надежда, че някой ще успее да ме измъкне оттук. Това е моята история: за да избягам от страната си, аз станах моряк, а за да избягам от кораба, аз попаднах в лудницата." (Azabache) Мисля, че е излишно да добавям каквото и да е.

 

 

© Веселин Веселинов, 2004
© Издателство LiterNet, 01. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.