РЕАЛНОСТ СРЕЩУ ЛИТЕРАТУРА

Веселин Веселинов

web

За да изпълнява критично-корективната си функция, литературата трябва да изпреварва реалността. Писателят подбира централните проблеми и ги представя амплифицирано пред читателя - чрез въображение, ирония, гротеска, абсурд ни е представена нереална картина на действителността. Измислица, лъжа, фикция. Всекиму е ясно, че в живота Грегор Замза няма да се събуди насекомо. Героят на Кафка е лъжа спрямо реалният свят, но само така, насилвайки реалността, писателят стига до нас и евентуално ни довежда до катарзис, търсене и намиране на решения, коригиране на вредни тенденции в действителния свят.

Но за съжаление, не обитаваме същата ситуация вече - днес реалност, изтъкана от абсурди, не позволява на писателя да я изпревари. Литературата е непрекъснато изоставаща и в невъзможност да адресира проблеми. Това е симптом на дълбока цивилизационна криза, видим най-добре в „покрайнините“ - в случая България е изключително подходящо поле за наблюдение, понеже реалността е напълно абсурдна.

„Телефон зазвонил опять. Азадовский взял трубку, послушал немного, и его лицо расцвело широкой улыбкой:

- Вот это я хотел услышать! Контрольный сделали? Хвалю.

Видимо, новость была очень хорошей - встав, Азадовский потер руки, пружинисто пошел к встроенному в стену шкафу, достал из него большую клетку, на дне которой что-то быстро заметалось, и перенес ее на стол. Клетка была старой, со следами ржавчины, и походила на скелет абажура.

- Что это? - спросил Татарский.

- Ростропович, - ответил Азадовский.

Он открыл дверцу, и из клетки на стол вылез маленький белый хомячок. Посмотрев на Татарского маленькими красными глазками, он спрятал мордочку в лапки и потер нос. Азадовский сладко вздохнул, достал из стола что-то вроде сумочки для инструментов, раскрыл ее и выложил на стол пузырек японского клея, пинцет и маленькую баночку.

- Подержи его, - велел он. - Да не бойся, не укусит.

- Как его держать? - вставая с кресла, спросил Татарский.

- Возьми за лапки и разведи их в стороны. Как исусика. Ага, вот так.

Татарский заметил на грудке хомячка несколько зубчатых металлических кружков, похожих на часовые шестеренки. Вглядевшись, он увидел, что это маленькие копии орденов, выполненные с удивительным искусством, - кажется, в них даже мерцали крошечные камни, что усиливало сходство с деталями часов. Ни одного из орденов он не узнал - они явно относились к другой эпохе и напоминали регалии с мундира екатерининского полководца.

- Кто это ему дал? - спросил он.

- А кто ж ему даст, если не я, - пропел Азадовский, вынимая пинцетом из баночки короткую ленточку из синего муара. - Держи крепче.

Выдавив на лист бумаги каплю клея, он ловко провел по ней ленточкой и приложил ее к брюшку хомяка.

- Ой, - сказал Татарский, - он, кажется…

- Обосрался, - констатировал Азадовский, окуная в клей зажатую в пинцете бриллиантовую снежинку, - это он от радости. Оп…

Бросив пинцет на стол, он наклонился к хомячку и несколько раз сильно дунул ему на грудь.

- Сохнет мгновенно, - сообщил он. - Можешь отпускать.

Хомячок суетливо забегал по столу - подбегая к краю, он опускал мордочку, словно пытаясь разглядеть далекий пол, мелко тряс ею и пускался на другой край, где повторялось то же самое.

- За что ему орден? - спросил Татарский.

- А настроение хорошее. Что, завидно?“

Виктор Пелевин, Generation П, 1999.

„...сестрата на това момиче, което изговори маса работи срещу МВР, сега да си помисли за неговите близки, участници в това, което са направили, и да се надявам, че ще се извини на колегите, които, и аз не съм спал, и Цветанов, щото пращахме тежка техника да ровят, не можахме... след това едно куче, за радост, успя да намери трупа, за което съм казал на Цветанов, от неговата заплата и 3-4 пържолки, телешки, да прати на кучето, освен да награди водача.“

Бойко Борисов, буквален цитат свален от записа на Нова тв и публиуван от вестник „Сега“, 14 януари, 2012.

На пръв поглед впечатлението е за, така да се каже, ранна фаза - животът имитира литературата. В Северна Америка отдавна казват „живота имитира телевизията“, и веднага се допълва „лошата телевизия“. Което е същото - реалността възпроизвежда фикция, а не обратното. Донякъде това е негативен потенциал на фикцията, забелязан от Платон и изразен в негативно - според литературните факултети, не философските - отношение към литературата. Но дотук още се следва голата хронология: романът на Пелевин предшества - и така предвижда - реалността. Критическата функция е запазена - според 1999-та година обаче, не според 2012-а. Предвиждането с нищо не променя действителността днес - Бойко Борисов не е фикция и действително призовава да се раздават пържоли на песа.

Реалността тотално иззема инструментите на фикцията и последната не може дори да я приближи, не да я задмине. Да, абсурд и гротеска са думите на Борисов, но те са реалност... в която вече не може да се прецени кой е най-важният проблем. Твърде много са представени в няколко думи, но нечисто. Например откъде накъде държавен глава се занимава с разкриване на обикновено - да, тежко и брутално, няма спор, но не национално бедствие - престъпление. Това е нормална работа на полицията. Но пък именно от това участие възниква въпросът за компетентността на полицията - щом „топ полицаят“ на България смята установяване на престъпление (откриването на труп на жертва нищо повече не е) равносилно на разкрито (и така успешно приключено разследване) престъпление, то първият нов въпрос е за професионализма на ченгетата и съответно достигащ по асоциация до компетентността на главния „кормчия“ на реалността.

Възникват още въпроси обаче - преди дори да са открити първите, - така че това, което се откроява най-силно, е моралната пустош на „главата“. Тук фикция и реалност могат да се свържат - „процесът“ (както го нарече Борисов) е изцяло представен: Азадовски „създава“ труп в началото, Борисов го „открива“ в края. Впечатлението е за индустриална поточна линия. Не случайно пред Азадовски не изниква изобщо въпрос, че може да бъде предмет на разследване - в реалността откриването на трупа е завършек на разследването. Произведен е труп... това е крайното заключение, очертаващо моралната пустош на протагонистите, които, доволни от постигнатия резултат, бързат да режат ленти и раздават медали и пържоли. На кучето, дето хем е полицейско, хем на Червен кръст (тренирани за различни функции - поне така е в обитавания от мен свят), и на бялата мишка Ростропович. Ужасното е, че едното е художествена измислица, а другото - реалност. А моралната пустош прави протагонистите взаимозаменяеми - Борисов в началото на „процеса“, Азадовски в края, разлика няма. Само дето фиктивният Азадовски не създава и не моделира реалността, а Борисов - да, и още как. За тези, които сега започват да четат романа на Пелевин, книгата бледнее...

За писател, решил да атакува действителността, усилието става невъзможно - още преди да е разнищил събитието, за да избере важните проблеми за адресиране, реалността го надцаква с нов абсурд. Самоубийството на задържания „престъпник“ (такъв се установява в съда и до присъда терминът е само „заподозрян“), който се застрелва с пистолет, докато е под арест с белезници, на практика заобиколен от полицаи, току-що приключили обиск на дома му. Пистолетът не намерили и т.н. Борисов порицава ченгетата, но основната му тема е пържолите на песа-герой. Тоест, наградите стоят на първо място. И правилно... след като, преди още този абсурд да е абсорбиран (и дума не може да става за осмисляне, поради липса на време), се появява следващия абсурд - другият обвиняем представя свидетелство за лудост. Недосегаем според закона... ами прав е бил Борисов да казва, че разследването е завършено с изравянето на трупа. Абсурдната реалност оставя писателското въображение някъде в прахоляка си, далеч назад.

И не спира трупането на абсурди - още преди горкият потенциален писател да си поеме дъх реалността му предлага акция на СБОП, в която 20 маскирани и тежко въоръжени ченгета арестуват „съпротивляващ“ се дядка и в последвалия обиск разкриват огромните му престъпления: 5 (пет) кутии нелегални цигари. Е, как да не дадеш 4-5 телешки (телешки? В страната на пенсионерите пасящи кисело мляко?) „пържолки“ на кучето?

Това далеч не са всички абсурди на реалността, разбира се... в постоянното „horror show” литературата просто не може да намери фантастичен ужас, с който да надхвърли реалния. Ситуацията е напълно безнадеждна, щото, ако човек може да затвори трилър, да спре видеофилма по средата, и да си легне, рискувайки най-много да сънува кошмари, то от кошмарната реалност не може да се излезе. Тя е животът. И в нея всеки човек участва, всеки допринася. Бойко Борисов е „главата“, а народът „опашката“, но кой избра Борисов? Та и куклата му за президент? От горе до долу в пирамидата се създава абсурдната реалност - завършваща в свойското манихейство на любов-омраза, в която тълпата се идентифицира с бат Бойко, Рапона, Пожарникаря, Тиквата, и прочие прякори, а Той си я нарича „мат'ряла“. Взаимно недоволни един от друг, но в симбиоза един с друг. Писател няма как да адресира такава реалност, няма с какво да шокира читателя и да го доведе до катарзис.

Накрая абсурдната реалност изтръгва и основния писателски инструмент - езика. Бойкоборисовски брътвеж е труден за измисляне. Най-малкото иска време... а на Борисов му иде естествено, спонтанно, ежеминутно. И не е само той на всичкото отгоре. Но понеже негови думи ползвам, на тях да останем - Борисов трябва да се превежда. Каква житейска ирония... Рапона е всъщност прав да се сърди, че журналистите го „изваждат от контекст“, тоест, „загубен в превода“. Всеки превод е донякъде такъв - в основата си: не е оригиналът. Нова фикция. Романът на Пелевин четох първо в английски превод и веднага ми се натрапи, че това няма как да е истинската книга. Превод, целящ да стигне до американски читател, чрез подходящи за него „културни референции“, но резултатът е изопачаване на Пелевин: от общо взето универсален проблем преводът насочва към някаква частно руска идиотщина. Руски проблем и никакъв друг! Стеснено и дори вече абстрактно четиво от комерсиален тип. Пелевин е „загубен в превода“. Всеки превод губи нещо от оригинала и съответно протест е винаги валиден. Борисов е прав... само дето тогава изобщо няма как да се разбере какво аджеба е искал да каже, но това пък има ли някакво значение? Уви, има... но когато реалността обсеби всички изкази тотално, писател просто няма с какво не да натърти, ами само да очертае проблем. У Пелевин е създаден фиктивен руски президент - чист компютърен образ - който е избран от народа. Възможно е да се моделира от социолози „идеален образ“ на политик, отговарящ на „българската душевност“. Възможно е дори да се „отгледа“ такъв от плът и кръв. Но от какъв зор такива сложни усилия, след като реалността го породи „спонтанно“.

И съответно реалността не спира с абсурдите. Борисов, сърдит на журналята, ги обвини в пълна недобросъвестност заради снимката му как рита мач с руски мафиот. Отново извадено от контекст... и отново имитиращо фикция, този път на английския писател Тибор Фишър. В романа 'The Thought Gang' най-издирваните престъпници играят благотворителен мач с ченгетата. Стискат си ръцете преди мача, разотиват се по живо, по здраво след последния съдийски сигнал. В реалността... същото, но вече на „международно“ равнище. Борисов не е частно лице - като държавен глава не е негова работа, а въпрос на протокол да се проучи дори с кого ще рита топка. И така нататък... в що-годе „нормална“ реалност полицията на Ванкувър наистина ще играе мач с откъсаците наркомани (полицейски контингент, но в момента на свобода), но министър-председателят на Канада няма да играе мач с, да речем, колумбийски гости, имащи глава на кокаинов клан в състава си. Но България е изцяло абсурдна реалност. В която дружката на Борисов по топка и акъл - Христо Стоичков - битува като съвсем реален универсален „консул“ на страната. Не за и в конкретна страна, а консул за целия свят. Лицето на България. И гласът... Кой е копие, кой оригинал - но има ли значение, след като те СА. Обичани, спорни, обичани... ваещи действителността „отгоре“. „Отдолу“ - същият език, същите разбирания, същите нрави, същата морална пустош. Писател не може да накара пустош да мисли. Не може да измисли по-голям абсурд от ужаса на изцяло абсурдна действителност.

В такава действителност критично-корективната роля на литературата изчезва. Литературата е неизбежно слаба. Писателят не може да развълнува читателя - реалността е „ужасяващо представление“, но читателя не е зрител, а участник. Дори комерсиалната литература бледнее спрямо действителността - правилно книги, които другаде се вписват в жанр „трилъри“, в България са наречени „вулгарна литература“: те се явяват по-скоро хаджиографии на мафията, отколкото чисто забавление за преди сън. Хаджиографиите служат за поука и възхваление... нарочно пасажът от Пелевин завършва с въпроса на Азадовски към Татарски, парафразиран тук: „Ти какво, завиждаш на медала на мишката Ростропович?“

В абсурдна действителност и морална пустота няма значение какво си направил и какво правиш даже и в „процес“. Фиктивният Татарски стига до върха, но за какво? Като се проследи внимателно, той създава точно една реклама. Всичките му други проекти са отхвърлени или просто са разработки на породени от други идеи. В реалността - на базата на какви дела Борисов е генерал и премиер? Стоичков също... това, че единият е бил частен охранител, не може да се класифицира като полицейска кариера, а това, че другият бил гениален футболист, не е точно критерий за встъпване в дипломатическата област. Но абсурдната действителност е такова менгеме, че не позволява да се открият и зададат правилните въпроси, за да им се търси решение. „Гафът“ с почетния докторат на Стоичков например не бе адресиран правилно - почетни титли се дават къде ли не за това, че някой е известен. В „нормален“ смисъл - никакъв проблем. Проблемът е абсурдната българска реалност - в нея нищо не пречи утре Стоичков да бъде направен действителен лектор по литература. Борисов доктор по психология, Стоичков доктор по... всичко. Строители на действителност, не на фикция. Масата не само ги приема за такива - тя ги прави такива, не е пасивна. Олицетворение на себе си... и литература просто не е нужна.

Именно реалността обезсмисля началната представа, че животът имитира литературата: за да е така, Борисов трябва да е чел Пелевин. По гордите премиерски думи, той е чел „Винету“... самото заглавие казва преди колко (и на колко) години реалният протагонист е приключил с „книжките“. Няма как да „копира“ фикция - той е естествена абсурдна реалност. Писателят е лишен от целия си творчески арсенал. И му остава само да се „позиционира“ в абсурдната реалност - вместо критик на действителността, да се превърне в образ, в „имидж“, чрез който да си осигури доход - и медал, да не е само кучето с пържоли и мишката Ростропович с медали. Какво именно създава писателят, излиза от фокус. Дали изобщо създава нещо, е без значение. Безпомощност. Тя се долавя например в странното изречение още в началото на иначе добрата статия на Иван Станков „Принос към прочита на българския постмодернизъм“: „Поемам риска да кажа, че българският постмодернизъм остана по особен начин непрочетен“. Подразбира се, че става дума за прочит на академията, но понеже не е изрично казано, ще си позволя да „загубя в превода“ Станков - това, което не е прочетено, автоматически си признава, че не може да е важно. Обществено е така - постмодернистите в България са, в най-добрия случай, академичен дебат. За обществото техните текстове нямат стойност - не са пред абсурда на действителността. Обществото познава само имидж - етикета „писателя Георги Господинов“, вече съвсем конкретно. Господинов е избрал - и едновремнно е избран за - медал и пържолки. Той отдавна е преекспониран, медиен образ. В личен план - доход. В обществен план - нула. Той може и да има какво да каже... но тези, които се дразнят от имиджа, от навиращото се рекламно пано на голия Господинов до голия Азис, не вярват, че Господинов има какво да каже и отказват книгите му. Той се явява сходен на Ким Кардашиан, не на, примерно, Уилям Бъроуз. Тези, които го приемат като имидж... те просто нямат нужда да го четат, защото вече го познават. Всъщност няма никакво значение не дали Господинов е четен, а дали изобщо пише. Станков кажи-речи обезсмисля четенето на собствената си статия с констатацията си, но белята не е нито в него, нито в разглежданите „непрочетени“ автори - в абсурдна действителност читателят по-бързо стига до извода, че литературата няма какво да му каже, нито писателят. Последният просто се напъва... безуспешно, по Камю, но не във времевата ситуация на Камю. Абсурдната реалност не е пропуснала и Пелевин - романът му, осмиващ рекламата (на едно ниво четене и интерпретация) се преподава в бизнес факултети, курсове по реклама. Не в литературните факултети... Тотална абсурдна реалност. Непреборима.

Но ако се върнем към моралната пустош... празното, вакуумът, е смърт. Доколкото реалността копира фикцията... Азадовски е убит от тези, споделящи едно и също пространство с него. Те не са приятели, не са съратници, не са точно подчинени, не са колеги... езикът е беден в моралната пустош и нищо по-прецизно не хрумва от „позиционирани моментно заедно“. Моментното е именно това - моментно, съответно променливо, но неоставящо следа и въпроси. Борисов може да бъде елиминиран по същия начин от същия тип хора - в реалността. Може би. Може би не. Без значение... „неговата“ реалност не се променя от това. Празнотата не се напълва. Не се коригира. Остава по-голямата смърт - цивилизационната. Краят на Римската империя е представен от слаба литература. Българската литература е слаба. Световната литература в момента е слаба. Умберто Еко вижда близка смърт на България. Абсурдната реалност е тотална - „интервюто“, разбунило мнозина напоследък, е фиктивно, но прието като реално. Поради реалността на тревогата се „опонира“ или „приема“ фикцията. Тревогата за неминуем край. Бойко Борисов в този смисъл е само „гарван“, злокобен вестител... а голямата картина, погледната „отгоре“, никак не помага да се живее. Живият не може да приеме смъртта... понеже автоматически става „смъртта ми“. Празнотата затова е празнота - в нея няма нищо, няма саможертва, няма смисъл... и литературата не може нищо да предложи. Кой по-рано, кой по-късно, но реагиралите на „интервюто с Еко“ ще разберат, че са излъгани от фикция и срамежливо ще заровят глави в пясъците на мълчанието, докато Борисов на практика каза: „На ви трупа и ми благодарете, че ви го давам!“ Естествен роман.

Черногледство и песимизъм... може би не е така? Доказателство за обратното? Песимистите обичат опровержения. Критично-корективната функция на литературата. Хм, медалите не са довод. Нито пържолите. Те са неоспоримо вкусни, толкова вкусни, че любителите предпочитат да не знаят от какъв труп са изрязани.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2012, № 1 (146)