ПРОСЯЦИТЕ

Веселин Веселинов

web

Пред вратата цялото ми същество се противи, обзето от ужас. Аз имам една кинта и трябва да намеря още една, за да си купя кафе. Трябва да изляза навън, а така не искам да изляза. Защото по някакъв начин просяците винаги знаят, когато имам една кинта. И ме чакат да се появя.

На времето, когато бях неопитен, се опитах да разговарям, да им обясня. "Само толкова имам", казвам, но желащият все едно не чува, влачи се след мен, и с обвинителен тон повтаря: "Дай кинта, дай кинта, не съм пил кафе, кинта дай." А друг се хваща за ръкава ми и поверително шепне: "Брато, имам половин кинта и ми трябва само още една, за да си взема шише самогон. Само една кинта, брато." А мен ме взимат рогатите и отвръщам: "А аз искам да изпия едно кафе, липсва ми само половин кинта. Що не ми дадеш?" И тогава кандидатът спира като ударен от гръм, очите му се встъкляват и започва да крещи: "Шлякан емигрант, върви обратно откъдето си дошъл! Пълно е с въшливи емигрета, които не уважават нашите традиции, начинa ни на живот!" Около ни се събира тълпа, гледа ме осъдително, някои започват да свиват юмруци и аз търтих да бягам. Оттогава не разговарям, но не мога да се отърва от искащите кинтата ми - те винаги знаят, когато имам, и ме чакат да изляза.

А трябва да изляза... тялото ми се противи, но волята надделява и натиска дръжката. Тълпата се люшва насреща ми, първи достига махленският просяк, прекарващ годините си на ъгъла, монотонно мърморейки: "Не съм ял от три дни". Тежи около сто кила. Зад него напират раста-момчетата от организация "Просто защото съм момиче", веднага до тях - мускулестите лезбийки, представляващи фондация "Спасете децата". Следва млада жена, облечена като проститутка - тя събира пари за фонд "По-щастливо бъдеще" на данъчното управление, до нея дрънка звънец матрона в униформа на подполковник от "Армията на спасението", с рамо напира елегантна и строга госпожа, представяща банката, под девиза "Рай на земята", после следват неустановени по пол същества от НПО "Да спасим кита", с лакти напират юнаците от неразбираемото сдружение "Да спасим климата", после треперкат от студа здравеняци по слипове - те са пожарникари, до тях, солидарно, но все пак независимо, е говорителката на полицията, маскирана като цирков клоун. Всяка институция, всяка организация, всяка фондация, всички са тук, огромна тълпа, искаща моята кинта за каузата. А кинтата ми е само една и даже да се предам, да се отърва, като изпълня желанията им... на кого да я дам? Или да я хвърля на паважа и докато те се боричкат за нея, да се омета? Каквото и да направя, няма спасение... защо им я подхвърлям, сякаш на куче, защо на един, а не на друг, защо, като съм дал някому, не давам и на останалите? Все ще съм виновен... защо само една кинта, най-сетне! "Дай кинта, кинта дай", ръмжи хорът пред мен, вперил обвинителни очища в мен. Аз мълчаливо изпъчвам гърди и започвам да си пробивам път, но те не млъкнат, "Дай кинта, кинта дай, нима не искаш да спасиш кита, дай кинта!" Аз вървя намусено, забелязвайки с крайчеца на окото си елегантен господин, слизащ от Ферари от другата страна на улицата. Защо тия не се втурват да искам кинта от него? И веднага прогонвам мисълта си... ето, той вече е усетил какво има в джоба ми и бърза да се присъедини към глутницата. Аз почти съм си пробил път, още няколко крачки ми остават, когато един от полуголите пожарникари процежда: "Тоя май не разбира езика. Шлякан емигрант, защо ги търпим още? Дори не искат да се научат да говорят!" Госпожата от банката кимва в съгласие. Аз се отскубвам и си плюя на петите, трябва да намеря още една кинта, за да си купя кафе.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2014, № 7 (176)