ПРИКЛЮЧЕНИЕТО

Веселин Веселинов

web

Прах. Тонове прах. Под прахта има легло, маса и два стола. Древни тапети висят на парцали. Цветовете, шарките, фигурите са избледнели много отдавна, но върху тях са се оформили сравнително нови - кръв, сперма, сълзи, мъртви мухи и кой знае какво още се преплита във фантастична мозайка. Издраскан от безброй токове и токчета паркет. Ритници личат по стените. Прозорецът нито се отваря, нито се затваря, замръзнал близо до перваза вероятно през 1950-та година. Но и следи от живот все пак - радиатор клокочи, гола жълтеникава електрическа крушка, вода капе от крана в някогашен вграден гардероб, впоследствие преправен и первезно кръстен "баня". Останки от дрехи, одеяло покрива леглото, съдове за храна, лъжици, антично изобретение за готвене, което изглежда захранвано от неизвестна енергия. Всъщност електрически котлон от времето на Маркони. Във въздуха постоянно се носят звуците на дейности, дейности не особено далеч.

Ние забърсваме праха от масата, готвим върху наследеното от Маркони и сядаме на византийска вечеря със сума ти вино (и още три бутилки са складирани в банята). Дейностите бръмчат отвън. Човек няма нужда да вижда какво се върти наоколо -просто знае. Гето. Тази буклукчийска кофа се назовава хотел. С горд надпис на входа "посетители не се допускат след 10 часа вечер". Доста след десет е вече и смесицата от туземци и посетители е вулканична. Невъзможно е да се каже с точност откъде идат писъците, кой кого убива, но и това може да се отгатне с висока точност, понеже няма значение всъщност точно кой и точно къде. Може да се отгатне всичко, което става тук, но портиерът знае конкретно. Той живее в своята клетка с полузатворени очи и не е моя грижа.

Стаята обитава Владо. Той плаща кротки 300 долара от 500 и нещо социалка. Седи безметежно срещу мен и си вие цигарка в пълна концентрация. Аз измъкнах адреса му от П. С огромни мъки. Пратих му писмо да го известя кога пристигам, на което нямаше отговор. Владо е най-добрият ми приятел. "Писане!" - казва Владо с ниския си равен глас, палейки цигарата си. - "Безсмислено в наше време. Хората... те си имат телевизия, компютри и виртуална реалност. Те не четат, по-лесно е да си купят сънища... Аз изобретих финалната форма на изкуство - несъществуващото изкуство. Пиша постоянно, разбира се, но не на хартия. От какъв зор на хартия? Аз съм непишещ творец, разбираш ли?" Издишва дим и отпива щедра глътка от чаената чаша. Винени чаши той няма. "Виж, всеки "пише" днес. Спортни звезди с речник от десет думи публикуват автобиографии по 500 страници. Тук някъде, в града, съществува жена, която заявява, че не умее нито да чете, нито да пише, но е писател. Напълно неграмотна, но си има диктофон. Говно! Боклук! Тъй че не пиша. Не видимо. Аз създавам разкази и романи в главата си. Работя постоянно, редактирам, коригирам. И както се досещаш, аз съм също единствения си читател. Помниш ли у Стругацки? Всяка книга има един читател, зачислен към нея, това е професията му. Вече няма никакъв смисъл от публикуване. Кой чете? Хората си купуват играчки... готварска книга най-много или някоя с подвързия, вървяща с цвета на гостната за украса. Всичко друго им досажда след минута усилие. Толкова играчки има днес, лъскави и лесни за употреба. Играта командва, не усилието. Усилието не е за лениви мозъци".

Слушам Владо прекалено дълго, два дни и две нощи. Нямах представа, че живее в такава дупка, но когато намирам "хотела" и паркирам отпред, той ме чака на тротоара, облечен от глава до пети в магазин на "Армията на спасението". Той е кожа и кости, кожата му е някак сива, целият му вид болнав. Прегръщаме се. Разнообразни същества, пълзящи наоколо, ни разглеждат с нарастващ интерес. Владо поглежда колата ми и казва: "Не може да я оставиш тук." Очевидно е. Качваме се и подкарвам в търсене на сигурен паркинг, Владо не е помощ, но после ми помага с багажа обратно към хотела. Предлагам му да вземем стая в истински хотел, докато съм тук, но Владо реагира с възмущение. "Аз живея тук", казва, "И ми харесва. Хотел? ТОВА Е ХОТЕЛ." Не настоявам повече, все пак съм дошъл да го видя, не да се караме за дреболии. Купувам храна и вино и прекарваме времето в разговор. На сутринта Владо отива на разходка сам. На следващата също. Предлагам му да ми покаже града и той реагира с огромно учудване. "Градът? Нищо няма тук, не си струва." Ей така, с едно изречение отказва. Но сутрин аз го чакам да се върне от разходката си наполовина дремещ, наполовина пиян. Постоянните дейности в хотела ме държат нащрек. Когато Владо се връща, отново сядаме на масата и продължаваме разговора. "Защо живееш като плъх?", питам. "Намери си работа и се разкарай оттук." Той се ухилва саркастично. "И каква ще да е разликата?", пита. "Не знам... да се върнеш към живота. Колко дълго може да я караш така?" "Завинаги." "А какво ще стане, като изтече социалката?" "Тук е Канада, човече, социалката е вечна. Виж сега, двуличниците не могат да оставят отпадъка ей така да мре на тротоара пред очите им. Не могат да понесат такава болка за очите, такава грозна гледка, нарушаваща спокойствието им. Затова вечно ще дават по нещичко на отпадъка." Аз клатя глава, какво да кажа, мълчим известно време. "Социалната служба не те ли кара да си търсиш работа? Не може да е цял живот на социална помощ." Владо се ухилва като вълк. "Разбира се, че мога. Глей сега, като пристигнах тук и начаса се тропнах в офиса да подам молба за социална помощ, аз носех резюмето си. Великата служителка го прочете и каза, че ще е ТРУДНО да си намеря работа. И така станах свободен. Аз си го пазя това резюме, при нужда го показвам." "Господи, и какво си написал в него?" "Истината." Нямам какво да кажа, сразяващ аргумент. Владо завърши някога българска филология...

Около десет вечерта е, когато някакво земетресение разтърсва сградата. И настъпва тишина. Аз съм разтревожен, Владо обаче ни най-малко. Поглеждам го. "А, нищо особено", казва, "Някой е убит, не обръщай внимание. Сега ще дойдат ченгетата." И наистина, авторитетно се чука на вратата след няколко минути. "Ето ги", сочи с глава Владо и лениво отива да отвори. Ченгетата го питат дали е чул нещо, той казва "Не", и това е всичко.

На сутринта Владо го няма почти до обяд. Мисля, че е едновременно засрамен и раздразнен - засрамен, щото аз плащам всичкото ядене и пиене, раздразнен, щото е нарушена рутината на живота му. По моя преценка, социалката е достатъчна единствено за наем и тютюн. Той пуши към 40 свити на ръка цигари дневно. Храната му е безплатна - той знае всички столови за бедни в района и се храни в тях. Същото е като му потрябват дрехи. В този район наистина най-сигурно е да не притежаваш абсолютно нищо, нито материално, нито духовно. Но моето гостуване е интервенция. Рутината е нарушена. Владо е видимо в неловкост, виждайки ме да слагам торби храна и вино на масата и гордо отказва да пуши от моите цигари. Твърди, че не харесва вкуса на американските.

Стаята му е толкова гола, че никой не би дори тършувал - нищо за крадене. Къде държи торбата си с тютюн, нямам представа, предполагам, че я крие някъде навън. От любопитство ровя из дюшека, проверявам в казанчето на кенефа, нищо няма. Много вероятно това да е причината за дългите му сутрешни разходки - отива до скривалището, вие цигарите за деня. Дали да не го питам? Единствено останките от пиянския ни нощен банкет по масата създават впечатление, че стаята не е напълно гола. Мишки, без съмнение, са търчали, докато сме спали. Сутрин "хотела" е сравнително тих, туземците са изнемощели или са плъзнали навън. Никога обаче не е напълно тихо и кротко.

Под леглото лежи купчинка хартия. Пластът прах отгоре й е поне пет сантиметра дебел. Хартия, недокосвана... две години, пет години? Един Господ знае. Внимателно издухвам прахоляка, отвратителна операция, сега прашинките са във въздуха из цялата стая. Неприятно за пръстите усещане при докосване на хартията, по дяволите. Повечето страници са празни, но по някои е писано. Изглежда да са Владовите ръкописи. Аз почти чувам как хероинът се изсипва в гладните вени наблизо в сградата, чувам всичко, когато започвам да чета. Написаното е на български.

"Чука се на вратата. На прага стои Мишо, леден, тъмен, свил глава между раменете, ръцете дълбоко в джобовете. Сняг вали навън, Мишо е покрит със сняг, нощта е светла и блестяща от снега, сипещ се от небето, след полунощ е. Захлупващата тишина на падащия сняг. Грайферите на туристическите му обувки оставят сняг по килима, който скоро се топи, мокрите следи на Мишо в стаята. Навън снегът е заличил следите му вече. Той бавно сваля канадката си и я оставя просто да падне на пода. Снегът по нея се топи, водните капки отразяват игриво светлината от лампата. Скоро канадката му ще е мокра, след време ще изсъхне. Мишо, черен облак, вади преполовена бутилка "Плиска". Отпива. Запалва цигара. "Не издържам повече", казва почти шепнешком. В. мълчаливо му дава чаша. Ние пием вино, цяла дамаджана, напълнена у бай Генчо през деня. Този ден, който е толкова далеч, денят, който вече ни избяга и е почти забравен, вчера, някога, едно време, когато снегът едва-едва започваше да прехвърка и бай Генчо бе все още отворен, и пред магазина се виеше безкрайна и бавна опашка, редица от хора, потропващи от крак на крак в студа.

Мишо е тъмен облак вече от месеци, ставащ все по-тъмен и тъмен, кисел, нервен, нетърпелив, сбива се по улиците с непознати, проваля купони, крещи, разбива бутилки в стените на стаите, ръцете му треперят, не се прибира у дома, цяла нощ крачи по улиците с диви очи, на края на силите си. В. обикаля редакциите, редактор след редактор, със седем ръкописа. Показват му къде е вратата. "Хм... да... Много интересно. Но още незряло. Кхъ-кхъ... Писането е сериозно нещо, кхъ-кхъ, иска много работа. Да...а... Не всеки е скроен за писател, хората обаче си въобразяват какво ли не. Кхъ-кхъ. Продължавайте да работите, кхъ-кхъ, носете нов материал при нас." В. вдига ръце. Добронамерена ръка го подхваща под мишница и го отвежда в "Кристал". Там, на щедра чаша водка, добронамерената ръка му дава акъл, само между двамата да си остане. "Бе, просто го направи! Напиши там някаква халтурка, пълно говно, хвалещо Партията. За за пробиеш веднъж. Тука е така. Не смеят хората, разбери... Не се отказвай, само бъди търпелив. Наздраве!" В. набляга на водката, пускайки покрай ушите си съветите. Карай да върви, кой ти дава водка... никога няма да пробие! Аз съм отвратен в университета. Лъжи! Безсмислици! Арогантност! Съответно, не мога да взема куп изпити. "Нищо не знаете, колега! Друг на мое място щеше направо да ви изрита! Тройка, че съм милостив. Трябва да се учи, момче, да се учи!" Нищо не се променя, отвращението ми се уталожва в униние. Унинието - в безразличие. "Повече така не мога! Искам да живея с жив човек, не с някакво ходещо лайно. Не ми се обаждай повече, да не си посмял да звъниш на вратата!" И какво от това? Аз не съм жив, ти, драга, не си жива, никой не е жив. Всички сме загубени някъде из паяжината лъжи, парализирани. Вървим като привидения по мъртви улици. Този кошмар не може да свърши, но в същото време не може и да продължава. Напивам се с В. Напивам се с Мишо. Напивам се сам и се замъквам да се дооткова с Мишо. Или с В. Говорим все по-малко. Напиваме се седем дни в седмицата. Телефон звъни някъде, дразнещ, нереален звук, който строшава ценното спане. Обажда се майката на Мишо. Мишо не се е прибирал от три дни, зная ли къде е? Не зная. Мишо лежи на пода в мъртвешки сън, по гръб и с отворена уста. Едната му обувка е върху бюрото, другата - неизвестно къде. Не зная къде е, госпожа, не съм го виждал напоследък. Замъкваме се в първата мръсна закусвалня, поръчваме шкембе-чорба и бира. Не обелваме дума. Безмозъчно се влачим към В., докопваме бутилка гроздова по пътя. В. го няма, голям праз, влизаме през прозореца. Слушаме Джими Хендрикс. Само Джими Хендрикс. По някое време Мишо отива за още една бутилка грозданка и цигари. Джими Хендрикс. В. се прибира и изгаря ръкопис. Последната страница вади направо от пишещата машина. Наблюдаваме горящата хартия с ледени сърца. В. псува талантливо и си налива ракия във водна чаша. Мишо изчезва и се връща по тъмно, водейки някакви момичета, облечени изцяло в черно. Момичетата са някак мълчаливи, като че ли срамежливи. Остават през цялата нощ. В мрака се любим, полудели от самота, дори не проумяваме какво правим, нито защо."

Чета, докато идва краят на текста. Ръкописът е недовършен. Просто изоставен. Повече недокосван. Звучи откачено и в същото време е някак реален. Животът ни тогава. Някак си това е нашият живот тогава. Владо успя да избяга в Австрия, дори заедно с жена си. Оттам - в Канада, не в Щатите. Още помня тайно пратена картичка от Виена, пълна с оптимизъм. В Канада жена му иска развод. Женени три години, дори бях на сватбата им. Те в развод, а аз още бях в София и ми изглеждаше странно. Отвориха ми се очите, когато успях да се добера до Милано - разводите са нещо често и обикновено между емигрантите. Отношенията се трошат като яйца. Не зная какво точно е строшило Владовите, той сега е развалина. Изглежда луд. И едновременно не изглежда луд... Изглежда ми с пречупен дух, загубил посока. Изглежда ми, че е загубил душата си. Ние говорим през цялото време. Говорим за живота, за миналото, за настоящето. Но не за бъдещето. Владо избягва бъдещето, някак си идентифицира бъдещето с настоящето. Бъдещето е свързано с хотела насред гетото, перманентно. Казва, че поне тук е живо. Тук може да пише. Но не пише... Просто се е предал.

Владо се връща от мистериозната си утринна разходка. Нищо не се променя. Безразличен. Без никакви емоции. По стената пъпле охранена хлебарка. "Как мина разходката?", питам. "Както винаги", отговаря, палейки цигара. Рутината му е заразителна. Аз изобщо не мислех, че ще прекарам цялото това време в една стая. Ядейки, пиейки, пушейки. И отново. Напивайки се, постепенно започвайки да смърдя. Нищо друго не се случва, откакто съм пристигнал.

"Владо, слушай", започвам, притеснен да не го ядосам. "Дай да излезем навън. Да се качим на колата и просто да се размотаваме. Да отидем в някой парк или в планината. Дай да походим един час на чист въздух. Стаята ти може да е ОК за теб, но мен почват да ме взимат дяволите, аз не съм свикнал така." Той ме разглежда с искрено любопитство, "Ти не живееш ли в Лос Анжелис?" "Да, но не в Южно-централен ЛА. Виж, ако искахме да живеем в дупка, тогава защо...", аз не довършвам.

"Ти върви", казва Владо след известно време, "аз оставам." "Не. Не оставай. Ела с мен. Може би ще погледнеш на живота по друг начин. По дяволите, пътувай с мен, ела на пътешествие. Канадски гражданин ли си? Ела с мен, аз имам достатъчно пари, няма да се тревожиш за нищо. Ако пожелаеш, остани при мен в ЛА, колкото искаш."

Той ме гледа сериозно, право в очите, но някак особено. Почти съжалявам за предложението си... пътуване с клошар, велика идея... "Пътуване", бавно казва. "Звучи добре. О, да, канадски гражданин съм, дадоха ми една смешна хартия ей толкова голяма. Казаха хиляда високопарни думи. Смехория... Семейства се снимат за спомен с ченгето в парадна униформа. Господи, какъв смях... най-големият ти миг в живота: прегърнат с ченге. Да, нямам никакво затруднение да пътувам... но не виждам защо. Едно или друго място, каква е разликата? Не ща, прекрасно се чувствам тук и така."

Мда... принципна разлика между различни места няма. Разликата е в главата. Той отказва... Нима е луд? Той се досеща какво мисля и се ухилва. "Наред съм, не бой се. Аз избирам да остана тук. Ти пътувай." Само клатя глава. "Владо, аз излизам навън." Той повдига предупредително показалец, "ОК, само не забравяй, не се допускат посетители..." "...след десет вечер", прекъсвам го и довършвам смешния надпис на входа, дето никой не спазва. "Ако се отвея до късно, ще си взема хотел и ще дойде утре сабахлем. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен?" Тъп въпрос... но той отговаря съвсем сериозно, "Да. Върви!"

Оставям го и се мотам известно време безцелно, после взимам колата и карам към планината. Отгоре градът изглежда съвсем различно, красиво, като обещание. Панорамно стелещо се обещание... ти само ела и ще постигнеш всичко. Всичко, каквото си пожелаеш... Сезам, отвори се, аз идвам при теб. Просто седя на тревата и гледам града отгоре.

По-късно се обаждам на Петър. Оставям съобщение в машината и карам покрай брега. Когато меката вечер започва да наближава, се обаждам пак. Петър се е прибрал и чака на телефона. Уговаряме се да се срещнем в ресторант, той ми обяснява как да стигна до него и когато пристигам, ме чака отпред. Прегръщаме се сърдечно. По телефона той ме моли само за едно, "Не взимай Владо". Това е лесно.

* * *

Гръцкият ресторант е празен. Типичен. Боядисан в синьо и бяло, покривките на масата са в същата окраска, псевдофолклорни репродукции и снимки от Родос или нещо подобно, донесени от "родината" медни съдове, окачени по стените, гирлянди от чесън и - мексикански със сигурност - сушени чушки. От Ню Йорк до Лос Анджелис, от бряг до бряг все същото... гръцка салата със сурови чушки, сувлаки, мусака, калмари, пита, цацики, една и съща гръцка песен, петък вечер кючек за голямо развлечение на клиентите. Танцьорките са индийки и кой знае още какви... накрая "гръцко кафе" от джезвето, което всички други, дори арменците, наричат "турско". Във вечния гръцки ресторант, сякаш го влачиш със себе си от бряг до бряг, всичко е "автентично гръцко" - и мексиканските чушки, висящи по стените, и индийските гюбекчийки. Не е обаче петък, не въртят голи кореми дебеланите, таверната е празна и тиха, само някаква двойка преживя в отсека за непушачи. Историята също е вечна и еднаква от бряг до бряг... дългокосият глуповат водопроводчик завел прясно гадже в "екзотичен" ресторант, да й омотае акъла окончателно и евентуално да я пъхне по-късно в леглото си. Не е лесна тяхната, видно е, че им е сефте и хал хабер си нямат кое какво е. Менюто не е дълго, но те са поръчали само което им изглежда понятно - сувлаки, калмари, и местна бира.

Ние сме в зоната за пушачи и величествена сервитьорка със задължителна пластмасова усмивка носи вода и меню. Поръчвам мастика и преди тя да се е отдалечила, коригирам - двойни! Разглеждаме менюто, без да има нужда... то си е все същото навсякъде. Запазена марка. Скучно. Каквото е най-бързо и лесно за приготвяне в ресторант.

Собственикът лично носи мастиките ни. И той е клише... мустакат, нисък, ухилен до уши, три чаши на подноса, една за него. Добре дошли! Ясу! Клише след клише... откъде сте? При отговора се ухилва до разчекване и пита: "Кога ще колим турците?", като при това прави страшно движение с ръка, глави сече, не друго, та почти си разлива чашата. С Петър се споглеждаме. "Няма да им сечем главите", казвам, "защо да им ги сечем?" Тоз, без да сваля усмивката, отговаря "Аз само така... нали сме християни. Ясу!" Ясу! Петър не е християнин, аз не съм дори мислил дали съм, или не съм... Мъчи се човекът да подхване разговор, но нас не ни е до бръщолевене с него. Знам наизуст този разговор... първо, турците, робството, християнството, сеченето на чалми; второ, Македония, Александър Македонски; трето, защо наричаме Филипополис Пловдив. От общото към частното - чалмите ще колим заедно, Македония е част от Велика Гърция, следват и някогашните древногръцки селища в България и мустакът ще е щастлив напълно и завинаги. Само дето тук е Америка... "Слушай, приятел", казвам нетърпеливо, "Как ти беше името?" Стийв. Стийв от забутаното пелопонеско село с неговите идиотски мечти и бизнес в Западна Канада. Дори няма значение какво е истинското му име - дори и когато отива да се дуе в някогашното си село, е Стийв... иначе няма да има авторитет. "Стийв, приятелю, имаме тук важен разговор с господина отсреща. Разбираш, нали?" И още как! Господата имат бизнес среща, свещено. Стийв гаврътва узото си и оттегля мустака си в кухнята. Ние с Петър се връщаме към чашите си, поръчваме салата, маслини, сирене, печено агнешко и бутилка вино, и се усмихваме един на друг.

Запознахме се в Италия. Когато се добрах, той бе вече там. Оказа се, че имаме общи приятели и се сближихме. Петър има чичо в Канада и скоро след запознанството ни се качи на самолета за Торонто. Доколкото зная, чичото си е все там, но Петър не бе особено очарован от Онтарио. Междувременно Владо вече се бе установил във Ванкувър и аз го препоръчах на Петър. Макар и по телефон, двамата си допаднаха и когато Петър се премести на запад, известно време съжителстваха заедно, Владо вече се бе развел. Бяха приятели, но сега не са.

Петър ми разправя за живота си - работата му е добра, но мисли да я сменя, понеже е достигнал лимита на растеж в тази компания. Той е строителен инженер, дори минал изпитите на тукашната професионална асоциация и станал неин член. В това е неговият проблем - където работи, не гледат с добро око на това му постижение, понеже трябва да го повишат. Той работи под статуса си, взривоопасно положение, неудобно за компанията, самия Петър го кара да се чувства като роб. Известно време ругае шефа и общото състояние на нещата, но инак е доволен и щастлив от живота си. Иска земни неща и ги постига - плаща ипотеката на малък апартамент, изплаща Волво - комби, редовно ходи на ски през зимата, три пъти в седмица - на джим, гледа популярните серийни комедии по телевизията, спестява редовно, но без да е за сметка на качеството на живот. Разправя ми в подробности ваканциите си: Мексико - Акапулко, пълен пансион, гмуркане и после с чашка текила на сянка, Гърция - Атина и няколко острова, загар, почивка, узо, накрая кратко отбиване в София да се види с родителите си. Чудесно прекарване, макар и клише, изключвайки София. В България не му харесва хич. Повече от преди, казва. Той не иска изненади, неприятности, разправии, неизвестност, той иска мирен, кротък, стабилен, лесен живот. Никакъв зор. Дори смята да смени колата си - като всички европейци си е купил кола със скорости, но ще я сменя с автоматик, да се сменят скорости, все пак е усилие. Гледайки го, слушайки го, аз нямам съмнение, че е вече съвсем близо до окончателното постигане на живота, както го разбира. Употребява само копринено бельо, меки и удобни костюми, слуша мека музикална боза, Яни и тем подобни, удобни обувки, удобна храна, удобни сънища. Със сигурност ще намери вярната работа, той обича професията си и е на ниво. Професионално не само е на ниво, ами поддържа и освежава знанията си. Професионално, настоящите му затруднения са само временни и всъщност породени от лимитите в структурата на компанията, за която работи, а инак репутацията му е вече солидна. Петър определено мечтае постижими, банални, простички неща. И защо не? Америка му позволява да се чувства прекрасно със себе си. Единственият му реален проблем са жените. Тук наистина се разпростира нашироко в детайлно оплакване - в този град, по дяволите, жените са егати ужаса. Недостъпни. Не желаещи да ги доближиш. Реален зор... който е по-дълбок: за да постигне напълно щастието си, Петър иска да има семейство. Жена и деца. Окото му е лакомо, но всъщност иска скромното: да има семейство. Тогава вече всичките му цели ще са постигнати. Аз обаче никакъв съвет не мога да му дам, мога само да го слушам и съчувствам, той и не иска повече от мен.

Ние сме седнали да говорим за себе си, между отдавна невидели се приятели какво друго? Когато свършва със себе си, Петър ме пита аз как я карам. Понеже завършва с жени, започва с жени - той знае за развода ми. Как беше? Гадост? Разкажи, излей си болката в доброжелателната фуния на ухото ми. Аз нямам разказ... разводът ми е по класическата юридическа формулировка "несъответствие на характерите". Вярно, Джанет постави развода на масата, но аз самият вече бях установил, че не съм за семеен живот. "Колко ти завлече?", с ужас пита Петър, наясно със северноамериканската класика - жената те опустошава при развод. Но аз нямам кошмарни истории - с Джанет се разделихме бързо и мирно, без никакви претенции. Тя няма нужда от пари, от една страна, а от друга - просто е такъв човек, зло не мисли и не е алчна. Като се замисля, може би най-силният фактор за развода ни бе, че на Джанет не й харесва Лос Анжелис. Тя искаше да се върне в малкия си роден град в Минесота. А аз точно тогава чисто професионално не можех дори да мисля за преместване - тъкмо градях име и репутация и да почвам от нула хич не бе моментът. Това и надделя... при други обстоятелства може би щяхме да сме женени и досега, всеки живеещ своя си живот според разбиранията си. Тъпо, но напълно вероятно... След развода Джанет си замина за Минесота и повече не сме се виждали и чували. Несъответствие на характерите... аз даже не се и сещам за нея, само ако някой попита. Петър слуша със смесица от облекчение и разочарование - от една страна, прекрасно, че нищо лошо не се е изсипало на главата на приятеля му, от друга - моите еретични виждания за брак са в пълно противоречие с неговите и на всичкото отгоре даже няма драматична история, та човек да научи какви са вероятните злини, когато нещо тръгне на терсене, че да си опича акъла от рано. Нищо не мога да предложа, уви... моята история е безметежна, срещнали се и се разделили, почти като два влака на гара, всеки по пътя си.

Общо взето, всичко сме си разказали точно когато сме изяли и изпили поръчаното. Бавно и премерено... нито той, нито аз искаме още, достатъчно ни е толкоз и така. Плащаме.

Понеже сме говорили за жени, в главата на Петър са се зародили мераци... навън, той предлага да отидем на стриптийз. Дяволска работа... явно е силно фрустриран от трудностите с жените тук и мъжкият му нагон търси заместител, временно облекчение. Представям си какво му се върти в главата, тази смешна борба между естествен нагон и консервативна моралност. Стриптийз барът е по средата... такъв един тъп компромис. На мен обаче ми е невероятно скучно именно в стриптийз барове - шоуто е едно и също, досадно ми е, музиката гърми с такава сила, че не можеш една дума да чуеш, разговор е невъзможен, мутрите наоколо... Петър е напълно разочарован да чуе всичко това, не може да ме навие. Свивам рамене, какво да се прави, на мен, ако ми дойде зор, викам проститутка. Изведнъж моите житейски решения се оказват по-прости от неговите, но той така не може... моралността му го спира, не е въпрос на пари примерно. Той иска "отношение", "връзка", аз не, и той чистосърдечно казва как ми завижда, че мога така. Само гол секс. На мен дори ми става смешно... сексът не е толкова важен за мен, докато за него е. Може би за това аз мога да си викна проститутка, а той - не. Защото иска секс плюс още нещо. Аз искам само секс. В редките случаи, когато ми се прииска, когато ме подгони нагонът. Него хем го гони постоянно, хем не може да го следва... странно нещо са хората, толкова различни, каквото един може, друг не може. Не е въпрос на интелектуално разбиране и осмисляне - така, интелектуално, Петър няма нищо против проститутките. Предлага да ме закара до леговището на Владо, аз отказвам. Наистина няма нужда, колата ми е паркирана също тук, двамата сме пили еднакво, не е много, но е над позволения лимит. Прегръщаме се за сбогом, аз паля цигара и го гледам как се качва в колата си и потегля. Към стриптийз бар, сигурен съм. Аз изобщо няма за къде и за какво да бързам, след 10 часа е вече. Допушвам си цигарата, качвам се на колата и въртя из града, докато намеря хотел. Взимам стая и поръчвам да ме събудят в 6 сутринта.

* * *

Че нямаме уговорка за време с Владо, се сещам едва когато излизам от банята. Съмнявам се, че ще го хвана вкъщи, приблизително знам кога се прибира от разходката си. Очертава се неприятно чакане в неприятен район, но за всеки случай решавам да пробвам още сутринта и съм пред дивия му хотел към осем. Странно, но не се изненадвам да го видя да ме чака на входа. През нощта са придошли облаци и вече вали. Владо с безразличен вид ме чака увит във фантастично яке с качулка. "Мислех, че съм те изпуснал", казвам, "Извинявай, ама снощи забравихме да се уговорим." Той вдига рамене, голяма работа. Предлагам да го водя на закуска, той отказва и точно в този момент ми хрумва, че вече сме изговорили всичко и е най-добре да си вдигам гълъбите. Той е стигнал до същото заключение, понеже никак не реагира на думите ми. Качваме се в стаята му да си събера багажа, не е много, но обемист заради спалния чувал. Гледката е още по-угнетителна след общо взето приятния хотел, от който ида. Владо, сигурен съм, само чака да си вдигна партакешите, за да влезе в нормалните си релси. Не ме пита нито къде отивам, нито какво ще правя, просто ме гледа и чака. Сещам се за нещо, което той каза в нощните ни разговори - че сме загубено поколение. Съдейки по нахвърляния и непродължен ръкопис, изглежда това е темата на тъй нареченото му писане. "Владо", казвам, "Защо наистина не напишеш за нашето загубено поколение?" "Хемингуей", отговаря безразлично. "След него няма смисъл, той всичко е описал. Друг разказ няма."

Отвън дъждът се е засилил, набързо се прегръщаме и аз подкарвам. Когато поглеждам назад, Владо вече го няма. Къде отива в дъжда? Усещам, че повече няма да го видя. Усещам, че повече няма да видя Петър. И усещането се превръща в сигурност, когато установявам, че карам към границата, на юг.

Дъждът ме гони, този вечен, предисторически дъжд, захлупил Западния бряг от края на Калифорния до Британска Колумбия, нагоре, на север, не знам докъде. Сиво, ниски облаци и неспирен дъжд... не влизам в Сиатъл, не се отклонявам по витите и живописни шосета, следващи брега, карам по магистралата на юг. Натоварен трафик пречи да гледам встрани, какво да гледам - живописната природа е забулена в дъжд и облаци, малко се вижда, потискащо. Спирам чак в Портланд, влизам в центъра на града, намирам ресторант и паркирам наблизо. От колата до входа съм вече вир-вода. Докато обядвам, се мъча да подредя мислите си. Загубено поколение... Нищо чудно в това да е причината нито един от нас да не се интересува от България, какво става там, защо. И тримата сме избягали от един кошмар, точно както днес бягам от кошмарния дъжд - единствената цел е да оставим кошмара зад гърба си. Но дали наистина сме избягали от кошмара? Дали, бягайки, не сме пропуснали твърде много, включително да осъзнаем с какво именно искаме да се разделим, да погледнем кошмара в дълбочина, от близо, и така да го преодолеем? А проблемът с кошмара е като с дъжда... той забулва всичко и те кара единствено да се махнеш колкото се може по-бързо и завинаги. Загубено поколение... родено в комунизъм, избягало от комунизъм, но с цената да не научи нищо друго освен да бяга. До къде? И защо? Аз не съм философ и не съм писател... аз съм завършил история. Част от кошмара, понеже историята чак толкова не ме интересува - просто влязох история, не успях друго. Друго? Вече няма никакво значение, понеже беше това. И като завършил история, а не литература, не мога да преценя дали след Хемингуей следващото загубено поколение има разказ, или не... Може Владо и да е прав... Аз искам просто да достигна до слънце, да достигна Калифорния, да избягам от дъжда... Петър ще постигне пълното си щастие, когато се ожени... Владо... странно, но той твърди, че е добре именно както е. В дупката. Вярвам му... всички сме в дупката. Така, че... какво? Навън вали... Плащам сметката и питам къде има уличен телефон.

Карл е щастлив да чуе гласа ми. Как върви ваканцията? Добре. Как е в офиса? Както си го знаеш. Карл е протегнал крило в началните ми дни, приятел и учител, с достатъчна доза цинизъм. "Никога не забравяй едно", е най-важният му урок. "Ние сме просто едно стъпало над търговеца на употребявани коли. Разликата е нищожна, но достатъчна за самоизмама - облечени сме по-добре, изкарваме повече, и не сме толкова отвратително пълзящи. Нищо особено, нищо, с което човек да се чувства горд. Не се мисли за голяма работа, не изпадай в самодоволство. Ако искаш да останеш човек, то си намери странични интереси и занимания и извън работно време никога не мисли за офиса. Тук сме само за мангизите, за нищо друго." С Карл бързо се сприятеляваме, между нас отдавна цари пълно разбирателство. Той е завършил астрономия, а е продавач на недвижими имоти. Аз съм завършил история и също съм продавач на недвижими имоти. Едно стъпало по-нагоре от продавач на стари коли... "Карл, имам молба към теб. Заеми се с продаването на къщата ми." Нашето разбирателство е наистина пълно, никаква изненада... "Ще ми липсваш, приятелю. Разбира се, ще се заема, нямай грижа. Накъде?" Още не съм решил. Още нищо не съм решил... още дори не съм мислил върху думите си, решението се оформя сега. Обаче на юг. Мексико. По тази магистрала... Халиско. Право напред и пристигаш там... "Правилно", одобрява Карл, "на твое място щях да направя същото. Колко спешно искаш продажбата?" Не е спешно... нищо не е спешно сега... дори Халиско не е спешно. Карл мълчи, според мен прави някакви предварителни сметки. "Хубаво", вика, "че не е спешно. Ще изкараш добри пари." "И ти", казвам, той се смее - за теб без комисионна, всичко твое. "А какво си решил за напред?" Не зная, не съм мислил още... може дори да се върна обратно, не знам. "Винаги добре дошъл", искрено казва Карл, "Грубо сметнато, с парите от къщата може да изкараш минимум 6-7 години в Мексико. Не в разкош, разбира се, но приятно. Ще ми липсваш..."

Карл... който си е преустроил тавана в малка обсерватория и нощем с часове гледа звездите през телескопа с чаша чай в ръка. Карл... нямам усещането, че повече няма да се видим, напротив. Карл... често сме отпрашвали през уикендите към Аризона, той инсталира телескопа си за нощта... А аз съм прекарал часове на плажа в Малибу, мислейки върху думите му... какво искам да правя със себе си... в началото е плаха проба, мимолетно желание без никаква увереност, желание, което не съм и подозирал, че е съществувало дълбоко в мен. Някак на шега, просто да опитам, се записвам в колежа и към края на семестъра съм наистина сграбчен. Нямам изобщо за цел да се дипломирам, изкарвам общо 3-4 курса, но за собствена изненада галерия приема работите ми, продава две, организира първа изложба, преди десет дни откриха втората... аз не мисля, че съм или ще бъда велик художник, нямам никакви амбиции и илюзии, просто ми харесва да рисувам и дори се получава приличен резултат. Никога не съм мечтал да съм художник... не мечтая и сега. И съм сигурен, че едва ли ще мога да се препитавам от живопис. Дори и да се заселя в Мексико. Защо продавам къщата си, зарязвам работата си и се хвърлям в неизвестното... защо на юг? Не знам... Карл... честно, мислех, че той ще зареже пръв... направил е доста пари, има няколко публикувани статии... поставен е по-добре от мен да остави глупостите и да се отдаде на любимото си звездно небе. Вместо него, аз зарязвам пръв. Дали наистина? Не знам...

Не знам... но знам, че няма да завия към Сан Франсиско, знам, че на всяка цена, по най-бързия и кратък начин ще отфуча право на юг, ще прескоча ЛА и Сан Диего, без да намаля скоростта и чак отвъд границата ще спра да подреждам мислите си, наистина да осъзная и реша какво и защо ще правя с живота си занапред. Подкарвам с максималната скорост, която пътят и трафикът позволяват, да избягам от дъжда, да напусна Орегон, да напусна Северозапада на Америка. Далеч от дъжда, под чисто небе. По дяволите, Петър и Владо са наясно с живота си, решили са как и защо... а аз не съм. А може и да е точно обратното... кой знае. Загубено поколение... натискам газта, изпреварвам огромния камион с прицеп, от чиито безбройни гуми пръскат фонтани вода и правят пътя невидим. За да прогледна, трябва да рискувам първо слепота... натискам газта и се надявам на късмет.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2018, № 4 (221)