ПОЛИТИКАТА КАТО ВЪПРОС (?)
ВМЕСТО КОМЕНТАР

Веселин Веселинов

web

Когато и литературните вестници се занимават с политика вместо с нови книги, нещата са много зле. В затлаченото устие на реката от думи е неуместно да се прибавят нови - повторенията са неизбежни, оригиналното се сблъсква с досадата, изразена чрез "и това сме чували, аман". Не виждайки какво мога да добавя, се обръщам към цитата. В последните месеци Аржентина е в новините - интересът е в злокобните сравнения с "нова" България. Ето защо наместо горещи попръжни цитирам изцяло краткото есе на Хорхе Луис Борхес от 1946 г. "Нашият беден индивидуализъм".

"Нямат край илюзиите на патриотизма. В първия век от нашата ера Плутарх се подиграваше с тези, твърдящи, че Атинската луна е по-хубава от Коринтската; Милтън в ХVІІ в. отбеляза, че Господ има навика да разкрива Себе си първо на Своите англичани; Фихте, в началото на ХІХ в., заявяваше, че човекът с характер и германецът са очевидно едно и също нещо. Тук, в Аржентина, гъмжи от националисти, движени, както те твърдят, от достойното или невинно решение да издигат най-добрите черти на аржентинския народ. Но именно те пренебрегват аржентинския народ. В полемиките си те предпочитат да го определят като функция на някой външен факт: на испанските конкистадори, да речем, или на измислена католическа традиция, или на Саксонския империализъм.

Аржентинецът, за разлика от Североамериканците и почти всички европейци, не се идентифицира с Държавата. Това се дължи или на обстоятелството, че правителствата в тази страна най-често са ужасни, или на общия факт, че Държавата е неразбираема абстракция. (Държавата е неперсонална. Аржентинецът може да проумее само персонифицирани лични отношения. Следователно, за него ограбването на обществени средства не е престъпление. Аз отбелязвам факт, не го оправдавам или извинявам. Х. Л. Борхес, бележка под черта) Едно нещо е сигурно: аржентинецът е индивидуалност (личност, а не гражданин). Афоризми от сорта на Хегеловия "Държавата е реалността на моралната идея" му изглеждат зловещи шеги. Холивудски филми често представят за възхищение историята на човек (обикновено журналист), който се сприятелява с престъпник с цел да го разкрие на полицията; аржентинецът, за когото приятелството е страст, а полицията е мафия, приема такъв "герой" като неразгадаема свиня. Той чувства, заедно с Дон Кихот, че "всеки има своите грехове, за които да отговаря" и, че "на нищо не прилича честни хора да бъдат екзекутори на себеподобните си, щом става дума за обстоятелства, с които екзекуторите лично нямат нищо общо". Неведнъж, сблъсквайки се със суетните симетрии на испанския стил, подозирах , че ние сме напълно различни от Испания; тези две изречения от Дон Кихот ме убедиха, че съм бил в грешка; те изглежда да са тайният, тих знак на нашата прилика. Това е дълбоко потвърдено от една единствена нощ в аржентинската литература: ужасната нощ, когато един сержант от провинциалната полиция изкрещя, че той не може да понесе греха да убие смел човек и започна да стреля срещу подчинените си рамо до рамо с беглеца Мартин Фиеро.

Светът за европееца е подреден космос, в който всеки индивид заема своето определено място; за аржентинеца светът е хаос. Европеецът и североамериканецът смятат, че книга, отличена с каквато и да е награда е добра. Аржентинецът допуска вероятността, че наградена книга може и да не е лоша. Като цяло, аржентинецът не вярва на фактически обстоятелства. Той може да не знае, че човечеството винаги съдържа 36 Lamed Wufniks (Не намирайки адекватен превод, оставям на вещите в еврейската митология да намерят точният израз на български. - В.В.), които, неизвестни един на друг, поддържат света да не се разпадне, но ако чуе нещо такова, то не му се вижда странно, че тези "мъдреци" са потайни и анонимни... Неговият любим герой е единакът в конфликт с обществото - или действително (Фиеро, Морейра, Черната мравка), или потенциално, или в миналото (Сегундо Сомбра). Други литератури не записват подобни събития. Сравнете например двама велики европейски писатели: Киплинг и Франц Кафка. На пръв поглед между тях няма нищо общо: темата на Киплинг е защитата на реда, на реда въобще (пътят в Kim, мостът в The Bridge Builders, римската стена в Puck of Pook's Hill); темата на Кафка е непоносимата, трагична самота на човека, лишен дори от най-долното място в подредбата на света.

Би могло да се каже, че чертите, посочени от мен, са просто негативни или анархистични; би могло да се добави, че те не са предмет на политическо тълкуване. Ще рискувам да настоя на противното. Най-важният проблем на нашето време (разкрит с пророческа яснота от почти забравения Спенсър) е постоянното вмешателство на Държавата в частния живот; в борбата с това зло, чиито имена са комунизъм и нацизъм, аржентинския индивидуализъм, колкото и да ни е изглеждал безполезен или вреден досега, ще намери своето място и своите отговорности.

Без надежда и с носталгия, аз мисля за абстрактната възможност за партия, дето би имала някаква близост с аржентинския народ; партия, дето би обещала (да речем) стриктен минимум управление.

Национализмът иска да ни омае с видението на безкрайно досадна Държава; тази утопия, веднъж установена на земята, би имала свойството да накара всеки да желае и най-сетне да изгради нейната антитеза."

(Borges, Jorge Luis: Selected Non-fictions, Penguin, New York, 2000, стр. 309-310)

Този текст не би трябвало да е загадка - майсторът на превъплъщението и неавторството Борхес би насърчил читателя да замени далечното и непознатото с близкото до него. "Българин", вместо "аржентинец". Фиеро, Морейра, Черната мравка, Сомбра - с митологични, литературни, или исторически български лица. И на читателя му остава изборът да се идентифицира или с Андрешко, или с поп Минчо Кънчев, или... Очевидно е, че българинът не може да е гражданин. Но би могъл, припомняйки си индивидуализма, да си почисти тротоара - не защото Държавата го кара или пък се прави на гражданин, а защото му е писнало да живее в кочина. И това би било най-ефективният отпор на Държавата (и политическите й зли магьосници), дето не я е грижа за човешките същества, но ги храни с лозунги за светло бъдеще. Разбира се, Държавата доволства, когато българинът предпочита Андрешко като модел за съществуване.

Ванкувър, 14. ІV. 2002

© Веселин Веселинов, 2003
© Издателство LiterNet, 03. 02. 2003
=============================
Публикация със съкращения във в. "Литературен форум", бр. 17, 30. 04 - 06. 05. 2002.