ДРУГА АТМОСФЕРА

Веселин Веселинов

web

Да се пише рецензия почти две години след събитието е смешно, но аз имам предвид нещо друго, а забавянето има причина, която, надявам се, ще се разбере. Точно до входа на кооперацията, в която майка ми и сестра ми живеят, има туристическо бюро и на прозорците му се лепят разни обяви. Минавайки, забелязвам афиш за концерт на аржентинска група, свиреща танго. Никога не съм чувал името, но съм заинтригуван поради нарастващ с годините интерес към жанра. Концертът е в делничен ден, пролетта на 2011-а, в някакъв клуб. Вечерта ми е празна за момента и взимам "плаващо" решение - ако не изникне нещо друго, ако не се окаже този клуб някъде на майната си, да отида.

"Плаващите" решения са единствената ми политика - България посещавам рядко, съответно, не мога да "подредя" много и различни хора, а следвам техните възможности. Изобщо е чудо да имам свободна вечер, но както и да е. От сестра ми научавам, че въпросният клуб "май" е в НДК - името "Sofia Live Club” нищо не й говори, смята, че е нещо ново. Така се и оказва - преди същата зала е била чалгаджийница и името друго. Сега вече ставам по-амбициозен - под носа ми пусто НДК. Никой не е пророк в собственото си село... групово и индивидуално, сестриното семейство отказва да го водя на концерт, същото правят и приятели. Споменавам го, защото става дума за хора меломани, с огромни колекции, ходещи по рок-концерти, слушащи солиден музикален диапазон, в който присъства и модерно танго. Може би и аз съм си виновен, не можейки да похваля стоката - никога не съм чувал за "Otros Aires" и нарочно решавам дори да не проверям из интернет. Искам да съм изненадан и каквото дойде - и ако не дойде, дигам си шапката. Най-сетне се обръщам към приятел от детинство, не само с доза предпазливост, но и с готовност, ако той предложи нещо друго, каквото и да е, да му уйдисам. М. К., за съжаление, е болен от проклет вид рак... ужасите са му изменили психиката, направили са го сприхав и докачлив, а той си е дебела глава и постоянна спореща контра от малък... иска ми се да отклоня мислите му от болестта, да му доставя някакво удоволствие, но и не искам да го насилвам и съм готов да последвам неговото. Той се съгласява обаче без никакво мрънкане. Напрежението остава, понеже знам какво той има предвид под танго - "класическото" танго, дошло в България през Франция, и останало като "стари градски песни". Аспарух Лешников и "La cumparsita". Аз подозирам, че групата нищо такова няма да свири - по-вероятно е "модерна", продължител на Пиацола. Моят интерес, не на М. К., и шансовете ни са да влезем в противоречие по време на концерта. Без конфликт не минаваме, но групата изненадва и двама ни.

За щастие, първите впечатления са благоприятни - клубът е голям и се оказва пълен с публика. Пипнато е там - и отвсякъде се вижда отлично сцената, и звукът е перфектен и балансиран. Рядко може да се води разговор, без да се крещи, в клубове с музика на живо, а тук може. Публиката също мe изненадва положително - всички възрастови групи са обхванати, от дребни дечурлига до достопочтени старци. Цивилизована публика, която искрено се кефи, танцува и не прави никакви бели. Де що има испаноговорещи из София са дошли, други чужденци също, но повечето публика си е българска и някак подготвена - не изглежда ей така дошла, да види какво става. Впрочем има и някаква прослойка, дошла по други причини - тя нервно се вие близо до изхода, час по час пърха към бара, говори по мобилните си... млади едни такива, напудрени и намахани, изглеждащи ми на "социални катерачи", дошли с цел да бъдат забелязани, може би да бъдат снимани, да се появят утре в светските клюки на вестници и телевизии. Не знам дали са се сбъднали надеждите им, но определено бяха единствените не на място тази вечер. А нашего брата омекна още повече след като поръчахме аржентински малбек и виното се оказа отлично - крушката си имаше опашле все пак: ентусиазираният М. К. поръча същото уж вино другаде след няколко дни - бoклук. Вероятно защото идва "насипно" и се бутилира в България, така отваряйки вратата на "неограничените възможности".

Otros Aires е игра на думи, почти непреводима. Игра с името на града - и оттам намек за различен подход към музиката, неотделима от Буенос Айрес - и в почти същия дух може да е "друг въздух", "друга атмосфера". Много бързо се убедих, че името е невероятно точно. Групата излиза изненадващо навреме, някак небрежно заемат местата си - аз дори в началото ги взимам за техници - и някакъв бабаит с вид на касапин се изцепва по микрофона. "Добър вечер", вика, размахва ръчища, аз тъкмо се каня да го пренебрегна като представител на клуба, обявяващ само концерта, но "техниците" започват да свирят и касапина - да пее. Квартет: Диего Рамос, пиано, Емануел Майол - ударни, Омар Масса - бандонеон, а касапинът е лидерът на бандата, Мигел ди Хенова - вокал, китара и компютри. Лаптопът му ме изпълва със съмнения, също и рападжийските му движения и речетативи. За кратко се съмнявам... наистина е друг звук, "друга атмосфера". Изненадващо, нищо общо с традицията на Пиацола - липсва авангардност, а се набляга на танца и преживяването. Още от самото начало усещам заемки от стари танга, Рамос и особено Майол много пестеливо и елегантно вмъкват "цитати", отделни фрази от класически танга в изпълнението си. Получава се по-скоро музикален колаж, но оригиналността не се губи нито за секунда - пътуването във времето е много дълго, от началото на 20-ти век до днешния рап в една и съща композиция. И повече дори - екранът зад гърба им не е просто ефект от "шоуто им": в композициите са вмъкнати "samples” - част са рап, но друга са внезапни, но винаги на място, части от автентични изпълнения и киноленти, Гардел, други, вече непознати в България, стари звезди и дори имам чувството, че ползват и една невероятна уругвайска певица, която съм слушал на живо. С напредване на концерта им концепцията вече се отгадава - вместо авангард, наблягане на традицията, смесена със съвременна музика, главно рап и танцувални електронни жанрове. Ефектът е върху публиката - различни възрастови групи, с различни музикални интереси и предпочитания се чувстват еднакво уютно. Танцувално уютно, доколкото самият ди Хенова ясно показва на сцената, че можеш да танцуваш каквото ти иде, каквото чувстваш. Не е необходимо дори да знаеш как се танцува танго - важното е да ти е кеф и... да се чувстваш съпричастен. Толкова щастлива и някак единна публика рядко съм виждал. М. К. на няколко пъти отваряше недоволно уста само и само да завърши фразата си противоложно - "Ама тоя рап сега, ето, това е танго". Групата е ненатрапчива и изпълнителски, и като поведение. Че са майстори си личи, но не наблягат на виртуозност, приковаваща вниманието върху тях. Ди Хенова е определено буен, но е прекалено зает с лаптопа си, за да вилнее из сцената. Фокусът е върху преживяването на публиката, тя да се превърне в активен участник, а не просто зрител и слушател. С това "Otros Aires" категорично отиват в различна посока от тази на Пиацола, която доминира настоящия ренесанс на тангото - авангардни композции за слушане, не толкова за танцуване, интелектуални, родеещи се с класическата музика и джаза, и съответно попадащи в капана да принадлежат не на улицата, а на концертните зали. А тангото е музика на обикновените хора, танц, преживяване, начин на живот, уличност, махала... това и връщат "Otros Aires" повече от успешно, като наблюдавам как реагира публиката, как се чувствам самият аз и как М. К. само се опитва да се начумери, понеже и той се чувства добре. Толкова добре, че изпива повече вино, отколкото му се разрешава. Но тази банда е не просто "народна" - това са отлични музиканти, великолепно подготвени. За улицата, за улицата, ама пред всеки стои нотен статив. Мярката им е безупречна, нито една грешка, нито едно вяло изпълнение, нито едно слабо парче. Вероятно голяма част от публиката не е наясно с историята на тангото, но е грабната, радва се, кефи се, и е някак... добра. Спечелена публика - какво по-хубаво за един музикант. Великолепен концерт. След края му искам да поговоря с момчетата, но това е повече от ентусиазъм - отдавна знам, че е най-неудачното време за разговор с музиканти. Разменяме няколко думи, докато ми дават автографи - ди Хенова с гръмогласен смях ми казва, че не се очертава да свирят във Ванкувър и изобщо в Северна Америка. Напълно го разбирам.

Тръгваме си, навън изненадващо вали сняг, М. К. се взима в ръце и решава да надигне глас в несъгласие, но е видно, че е само по принцип, хич бива ли да не е опозиция. Не било това баш танго - той искал "европейското". Що е то, питам. Ла Кумпарсита... цялото парче, не само една хилава фраза... Казвам му, че авторът е Херардо Матос Родригез. К'ъв е тоя, подозрително пита М. К., очаквайки пропадане. Уругваец, викам. Той мълчи, после казва, че е много доволен. Отиваме да вечеряме, по пътя минаваме покрай друг стар приятел и му връхлитаме на гости до три заранта. Махалата... все още можеш да се изтърсиш ей така, в десет вечерта насред седмицата. Но... М. К. и Стефанаки, живеещи точно на две крачки един от друг, не са се дори "засичали" от години. До Стефанаки е сложно да се добереш, той вече няма телефон. Никакъв. В махалата сме... и не сме, доколкото не се срещаме. Не се виждаме. Аз се оказвам единствения катализатор - когато отида в София изведнъж се виждаме, прекарваме прекрасно и туземците удивено се питат ама защо така се разминаваме, като ни е гот заедно? И се заричат да се видят скоро пак, което се случва... когато аз се появя. След години. Махалата е разрушена - и всеки има достойно оправдание за отчуждението си и съответно за всичко друго, което се случва наоколо - в негово присъствие, но без негово участие. От работа вкъщи и там закрепостен между четирите стени... е, тротоарите разбити и така нататък.

"Otros Aires" никога не са се обявявали като чисто музикална група, а като "аудио-визуален проект". Формално е вярно - концертите им са по-скоро инсталация: клиповете на екрана, непрестанно вмъкваните фрагменти от стари изпълнения са повече от "добавка" за шоуто - по-скоро групата е вторична, съшиваща фрагменти от миналото в композиционно единство. Много композиции в дисковете им са "бленд" - "авторски композиции по..." - не "кавър", не нов аранжимент, а "по еди какво си". Те обаче не възстановяват забравена музика, а смесват и обединяват минало и настояще. И отправната точка е... махалата. Ди Хенова е синтезирал отлично "мисията" в сайта им: "този проект е осъществен чрез смесване на исторически аржентински корени - тангото, старите махленски звуци, Гардел, милонгите, "типичните оркестри" (1920-40 година, когато тангото е на върха като популярност в Аржентина - подобно на танцувалните зали, озвучени от джазовите биг-бендове по същото време в Северна Америка. Популярна, измъкната от първичната си среда музика с комерсионално ударение и предавана на живо по радиото - бел. В.В.) и различни електронни ритми." Миналото не просто е напомнено, а е инкорпорирано с настоящето, синхронизирано, и принадлежащо не на инцидентната концертна зала, а на живота извън нея. Връщане към махалата, но не в миналото, а в настоящето и със съпричастност. В тази съпричастност уличните звуци не са просто фон, а конкретни - човек, прибиращ се у дома, чува по пътя си радиото на бай Х, тенджерите на госпожа Y, свадата у Z, разпознаваеми елементи от битието. В което хората се познават - поколение след поколение - съответно, знаят как да се приемат един друг и гордо държат на идентичността си, на махалата, която ги обединява, която ги кара да се грижат за нея, за себе си, за децата си, понеже те също ще живеят в тази махала и ценностната система и начинът на живот се предават. Така времето и поколенията не са фрагментирани и накъсани, а са в плавно единство. В него новото не се държи на ръка разстояние, а се инкорпорира в съществуващото, втъкава се в единство. Музикално, рап, 'samples', елементи от други съвременни танцувални жанрове са смесени с Гардел, с древните хитове на Анибал Троило, Освалдо Пуглиезе, Роберто Гойонече, Роберто Фирпо и резултатът не оставя никого равнодушен просто защото всеки намира достатъчно за себе си - и безболезнено се приема "неприемливото", рапът от "дъртите", "оная вехта скука" от младежта. В този смисъл "Otros Aires" илюстрират реалната махала... в нея музиката е само един от елементите на единство. Повечето и по-важните са взаимопомощ, охрана, комунални проекти - най-често заченати на масата в махленската кръчма, където всеки са отбива вечер.

Така звучи носталгично - друга причина да се хареса "Otros Aires", понеже създават много ефикасна музикална картина - особено в България. Аз мога да поставя датата на края на моята махала - ние, родените през 1958-62 бяхме първите отчуждени, нещо съвсем друго. За което днес хора, живеещи един до друг и израснали заедно, се виждат веднъж на пет години. И забравят веднага за срещата си... а така добре се почувствахме в "махалата" на концерта, и дори още няколко часа след това вече във физическата махала... нима е само мимолетна носталгия? Да, махалата изглежда е мъртва - "Otros Aires" според мен имат амбицията да я съживят, истинската цел на "проекта". Напълно разбирам нежеланието на ди Хенова да свири в Северна Америка - тук няма махала, ние се обединяваме по друг начин - ако имаме общ интерес нещо да се направи или предотврати, но целта, не хората, е сърцето на обединението. Европа и Южна Америка имат по-богата и перманентна концепция за махала - донякъде, малко село от граждани. Което някак е все същото. Което упорито държи на себе си, на сградите си, на начина си на живот. Основата е не приятелство, а съпричастност и солидарност.

Умряла работа... най-много носталгията и породените от нея мечти по време на концерт на "Otros Aires". В крайна сметка тангото е пропито от носталгия... но и от съпричастност. Момчетата са аржентинци, традициите на 'barrio'-то са живи в тях, както и тангото... което е по-скоро възникнало в Уругвай. В Монтевидео видях и се насладих, и дори завидях на живите махали. И там, в един от любимите ми махленски "барове" гледах съмахленците как без никакво напрежение си пиеха уискито (неочаквани нрави, разбиващи предварителни представи, но уиски пият там и то конкретен вид уиски), докато хлапачките на съседната маса се кикотеха на бира. Забранено е да се сервира на малолетни, но "дъртите", които познаваха всичките хлапетии, не обърнаха никакво внимание... и правилно: момичетата изпиха общо към три бири и си заминаха. Наистина, колко алкохол ще изпият, ако не им дуднеш и не ги гониш? Наближаваше осем, дъртите се покумиха дали да не повторят, но предпочетоха да си ходят и те. Както всяка вечер... Ей така, кротко, майтапи, едно питие преди вечеря, обсъждане на махленски събития... но поколения, които не са в опозиция, не са врагове, не са разделени... които са готови като един и да запазят бизнеса на кръчмаря, и да идат на танци, и да помогнат на нуждаещ се съсед, и да изискат от общината да им ремонтира тротоара. Естествено и спонтанно възникват тия решения, докато се майтапят в "бара" преди вечеря. В такава обстановка израстват следващите поколения. Може би за това в Монтевидео не видях пияни, не видях агресивна младеж, не чух да гърмят аналози на чалготеки посред нощите, и да реват форсирани мотори на скъпи автомобили и мотоциклети. Любезни и добронамерени хора. Махленският дух е жив. И тангото е живо... няма друг град в света, където на "стъргалото" да се пуска всяка вечер танго - от 6 до 8 - и минувачите да започват спонтанно да танцуват, често с абсолютни непознати. Не казвам, че тангото е панацея, не казвам, че младите там не слушат всъщност съвсем друга музика, не казвам, че е идеално и безпроблемно, че е идилия. Казвам, че връзката между минало и настояще не е загубена, че е жива. Махалата е жива. Човешко... солидарно... някак по-спокойно... много човешко. "Otros Aires" целят тази човещина и поне за кратко я правят постижима за слушателите си.

М. К. почина няколко месеца по-късно. На мен ми остана спомен. На него поне успях да дам малко удоволствие... и за миг си върнахме махалата... която осиротя... част от съпричастността в живота. И все пак е възможно да не е само мимолетно и носталгично... в 21. век, казват "Otros Aires". Щом може за два часа... защо не по-дълго и устойчиво? Целта не е по-добър живот, а по-човешки. Махалата е друга атмосфера, в нея въздухът е по-здравословен, диша се по-леко.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2013, № 12 (169)