ОТМЪЩЕНИЕТО

Веселин Веселинов

web

Не можеш да повярваш, че си ми в ръцете. Тоест, на такъв като мен. Но това няма никакво значение. Факт е, че аз мога да направя каквото си пожелая с теб. Да ти сваля черните очила и да ти избода сините очи, които никога не се усмихват. С карфица. Или да ти изрежа тънките устни, разтегнати във вечната усмивчица, една и съща и пред журналисти, и пред съд, и пред тези, които никой като мен не е виждал. С ножче за бръснене. Какво ще кажеш? С кое да започна? Мълчиш. Ти винаги мълчиш, не хабиш думи, а мозъчето щрака - докато аз говоря, време минава, ти си жив, и докато е така, може да се намери отвор за спасение. Железен си ти, издръжлив, непоколебим. Ровиш из мозъка да се сетиш кой съм, но усмивчицата не издава мислите ти. Аз знам какво мислиш, а ти няма да се сетиш кой съм. И да ти кажа, няма да се сетиш, няма как да се сетиш, защото ти помниш много малко. Само каквото ти трябва. Да помниш, че си лежал в затвор за изнасилване? Не, разбира се. Както и да е, сега да се концентрираме върху най-близкото бъдеще. Дали да изрежа със скалпел забравени имена върху кожата? Китайско мъчение с капчици вода? Или още по-добре с капчици разтопен метал. Заставам зад гърба ти и от време на време капя. На различни места, за да не се губи очарованието на изненадата. Но може би е по-добре да не си хабя труда и просто да те зарежа да се валяш в ъгъла, докато пукнеш. Мъчително бавно и безразлично. Разбира се, ти ще се гърчиш до последно, ще пиеш пикнята си, ще преглъщаш лайната си, жилаво, до последен дъх, в надежда, че ще дойде полицията или момчетата. Не се надявай, никой няма да дойде, ти просто ще се вкочаниш, когато свършат говната и пикочът. Не ми харесва обаче - ще усмърдиш стаята и освен това ще трябва да те гледам. А аз не искам да те гледам. Не искам изобщо да ми се мяркаш повече, достатъчно съм те зяпал по вестници, по телевизия, къде ли не. До гуша си ми дошъл. Сега се чудиш какво точно на мен си направил, за да ти мъстя така. Погрешна мисъл - ако ми беше направил нещо, сега нямаше да седим тук, мен просто нямаше отдавна да ме има, нали така? И още една погрешна мисъл - че ще седна да ти разказвам какви си ги вършил. Що да ти разказвам, като не помниш. Ще ти кажа само това: аз те помня много от отдавна. Когато бяхме още деца и когато ти провеждаше първите си още неосъзнати тренировки за съзнателния живот. Когато разпаряше живи котета с кухненски нож в прахоляка на двора, а ние, останалите хлапета, трябваше да гледаме. Големите бабаити от махалата се грижеха да не избягаме, а ти вадеше черва с усмивката, която носиш и до днес. Как се прави дисекция, викаше, че ни показваш. Тогава очите ти грееха радостно. В края на учебната година оставаше на поправителен по биология, но винаги имаше шестица по физкултура. Стига съм си губил времето с теб. Бърза ще е смъртта ти, иначе ще трябва още да те гледам, не ми е жал за теб, жал ми е за мен. Смърт по твоите правила, няма какво да се обясняваме.

Посягам към ножицата и ти отрязвам главата с едно движение. Толкова бързо, дори не чувам звук на драна хартия.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2006, № 10 (83)