|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ОКОЛО СВЕТА ЗА ТРИ ДНИВеселин Веселинов Студена и влажна пролет се случи и какво да правим с Боби - седим на чаша ракия, лениво си бъбрим, думите ни се процеждат бавно като капките по простора. Капчукът пее монотонно. Нищо не може да се свърши из двора и така прекарваме следобеда, двама старци. И неминуемо се връщаме назад, чак в детството ни с ожулени колена. И неусетно си спомняме за романите на Жул Верн. Романите, с които времето и мястото изчезваха и ставаха съвсем други. Отдавна забравени романи... внезапно припомнени, част от магията на детството ни... "Магия", замислено казва Боби, "Около света за 80 дни... магия." Отвън е вечният копривщенски двор, същият като в детството. Малък свят... който изведнъж се променяше... "Около света за 80 дни". Усмихвам се тъжно... магия. Магията на приключенията, на далечните страни, на лятната ваканция в затънтен тих градец, неизбежният контраст на черковната камбана, биеща пет часа следобед, прибирането на кравите от паша... този непроменящ се, скучен, малък свят... с лекота напускан само като се отвори Жул Верн. Около света за 80 дни... оттук? После сме забравили приключенията... реалността на възрастния, ежедневието без магия. В него се отчуждихме с Боби, виждахме се от дъжд на вятър в София, един ден научих, че е избягал. Не заради приключения от страниците на Жул Верн. Едва сега се срещаме отново и подновяваме забравеното приятелство... двама пенсионери, оттеглили се встрани, човкащи из дворовете, дребни поправки на къщи и огради, плевене на бурени, ей тъй, да минава време. Никога не ни е било до приключения... Боби е, така да се каже, видял свят покрай емигрантските си миткания, а аз - София и една екскурзия до Дойранското езеро. Не, че не съм искал да видя и аз света, но не се случи... като остарях, вече ми бе и безразлично. Върнах се назад... не в детството си, а на спокойствие. Боби - също. Магията на детството е мила, но ако не валеше, хич нямаше и да се сетим за романа на Жул Верн... аз трябва да окося двора, Боби и той има да човърка... "Знаеш ли", казва Боби, "за времето си обиколка на света за 80 дни е нещо изключително. Дори в нашето детство граничи с невъзможното." "Оттук - да", отговарям, "Затворените граници и така нататък. За това и така сме се кефили на романа. На Запад - друга работа. Кеф ти самолет, кеф ти паспорт. Обикаляй... за един ден става." "Хммм...", скептично процежда Боби и допива чашата си. "Не вярваш? Точно ти?" "Не вярвам", казва Боби. "Със специален военен самолет, да, става. Но просто ей така... да се дигнеш и да го обиколиш... няма как. Минимум десет дни, по-скоро две седмици. И то на специално организирана екскурзия от корабните компании. Круиз около света." "Е, това пък аз не го вярвам", казвам, "от Копривщица няма да стане, но примерно от Лондон... няма начин да не става." "Може и да става", съгласява се Боби, "но не съм чувал някой да го прави. Не говоря за масово, а така, за да го впишат в Книгата на Гинес, да речем. Не е работата в това - по-скоро е в детството. Приключението да четеш за приключения." И на мен така ми се струва, но някъде дълбоко има и още нещо, неформулирано, неясно, гъделичкащо... нима само си спомняме с носталгия щастливото детство? И така случайно се сещаме за Жул Верн, а може и за нещо съвсем друго да бяхме се сетили... например за махленските мачове. Не знам дали е само носталгия... Боби не иска още една ракия и си тръгва, навън притъмнява и продължава да вали. От съклет и любопитство изваждам старото томче. Зачитам се с дълбокото убеждение, че книгата моментално ще ми се види скучна и нелепа... аз съм остарял в свят, разрушил всички тайни. Около света за 80 дни... звучи направо смешно... но пък, от друга страна, от София до Копривщица пътувам с колата си за час-час и нещо, с влак както си е било от край време, да речем, два часа с бързия, а с автобус... по-бавно от преди двайсет години. Е, Копривщица е на края на света... но за да обиколиш света? Не се ли налага да минеш и през зачукани места... започвам да разбирам скептицизма на Боби. А в книгата се зачитам. И добре, че продължава да вали, защото тя ме поглъща и не ме пуска. Неочаквано... не ме пуска, докато не стигна до последното изречение. Боби се появява след два дни предпазливо заобикаляйки локвите из двора. Нещо носи под едната мишница, с другата ръка придържа огромен серсемски чадър с надпис "Pepsi”. Щуква ми, че в Копривщица днес този чадър е точно толкова нелеп, колкото Жул Верн в детството ни - елементи от някаква друга вселена, неуместни, неприсъщи... но съществуващи. Къде? Тук или там? Боби тръска чадъра на стълбите, докато отварям да го посрещна. "Дай едни чехли", вика, "да не внасям кал." "Влизай, влизай", викам, "напалил съм кюмбето. Да не повярва човек, че е май, егати дъжда, егати студа, егати чудото." Боби влиза и тресва бутилка уиски на масата. Аз още малко ще прихна... още една нелепица от друга вселена... Боби си грее ръцете, с гръб към мен, и оттам избоботва: "Аз взех, че прочетох пак Жул Верн." "И аз", учудено възкликвам. Боби се обръща мигновено, гледа ме пронизително. Мълчим, щото и на двама ни става ясно, че другият също не е оставил книгата, докато не я е свършил. Затова не сме се видели два дни, даже по телефон не сме се чули. С очи Боби посочва бутилката. "Не обичам уиски", казва, "но мисля, че е подходящо за случая. Мислех да те врънкам да четеш... просто за да имаме основа за разговор." "Същото...", свивам рамене и вадя чаши. "Само на дъното", предупреждава Боби, "аз само за адет... иначе ще пия ракия." Аз също, мисля си, щото мезе за уиски нямам... а за ракия имам. Изобщо, дошъл е момент не за уиски, а за една чудна гроздова, скрита отдавна в килера. Боби ме гледа как нареждам софра. Одобрително... чукаме се с по глътка уиски и се разполагаме на истинската маса. - Не очаквах - казвам. - Ей тъй, викам си, дай да видя за какво точно беше тази книга. Най-много една страница мислех, че ще издържа... - И какво? - любопитно пита Боби. - Как да ти кажа... като оставим настрана това, че докато не я свърших, нито съм спал, нито съм ял, нито нищо, наведе ме на странни мисли. Надеждите и очакванията на 19-ти век. Вярата в реда и прогреса. Убеждението, че за човек няма непреодолими неща - той покорява природата на своя воля и за свои нужди. Както във всичките романи на Верн... разумни господари на света. Много различно от сегашното ни мислене - това най-вече ми прави впечатление. - Дааа... - проточва Боби. - Вярата на 19-ти век. Няма нищо непреодолимо, благодарение на човешкия разум и реда, който е създал. - Мечта - казвам. - Все пак, само мечта. Художествена измислица, за съжаление. - А защо за съжаление? - Защото не е възможно. Това пътешествение не е възможно тогава. Просто оптимистичното въображение на Жул Верн... Боби се пресяга да сложи дърво в кюмбето. Ето, това е 19-ти век, неочаквано ми хрумва... реалният, а не измисленият. Тук-там парен локомотив, корабите още с платна, каруци за товари, дилижанси за "бърз" човешки транспорт. Това в напредналия свят... а географската карта все още е огромни бели петна. - Знаеш ли - замислено казва Боби, - в края на 19-ти век един англичанин, не мога да се сетя името, наистина е обиколил света. Почти като в романа - само с визитната си картичка. И без дори да излезе от Британия. Златните дни на империята, в която слънцето винаги изгрява. Същият кръг, от Лондон на изток, през Египет, Индия, Северна Америка, и обратно в Англия. Една визитна картичка е достатъчна... Потвърждава Жул Верн, не е гол оптимизъм. - За 80 дни? - Едва ли... не му е било цел. - Значи е възможно все пак? - питам потресен. - Възможно... абе, аз рових из интернет. Оказа се, че Жул Верн, както се разхождал из Париж през лятото на 1871-а, намерил захвърлен пътеводител на компанията Томас Куук. Туристическа брошура на езика в наше време... и не забравяй, че компанията си съществува до ден-днешен... В пътеводителя видял параграф, оповестяващ, че благодарение на редовните влакови и корабни линии човек може да направи туристическо пътуване около света за три месеца. Най-обикновен туризъм, разбираш ли. За нищожно време. Отиваш в най-близката агенция на Куук и се записваш. Като всяка туристическа агенция в наше време, нищо по-различно. На Жул Верн моментално му хрумнала идеята за романа, в който целта е да се бие времето, обещано от реалната компания. При това не да се бие фантастично, ами според наистина съществуващи разписания и линии. Мълча и отпивам глътка. Това не очаквах, а всъщност така става още по-интересно... вече не е просто роман за хлапетата, каквито бяхме едно време. - Жул Верн публикува романа серийно в списание. Обичайна практика в ония години - нова глава в следващия брой и така до финала. Духовете моментално се раздвижват - започват масови облози дали фиктивният герой ще успее. Кореспонденти на чуждестранни вестници пращат телеграми за развитието на пътешествието в новата публикувана глава, сякаш става дума за истинска новина и пътешествие. А представители на корабни компании нападат Жул Верн с предложения героят му да ползва техен кораб в последната част от пътешествието. Срещу заплащане, разбира се. Високо заплащане! В реалното си време този роман е истинско събитие, сякаш се случва в действителност. Просто няма равна реакция на тази... може би единствено паниката, възникнала в Щатите по време на излъчване на радиодраматизацията на Орсън Уелс по "марсианското нашествие" от Хърбърт Уелс. И според мен обществената реакция е толкова силна не заради приключенията и препятствията, не и заради неяснотата дали ще успее героят да постигне целта си в уречение срок, а защото това не е просто фикция, а нещо реално възможно. - Интересно - казвам. - Но всяко чудо за три дни. Този англичанин, дето викаш, че обиколил света само с една визитна картичка... той кога го е направил. - По-късно. В края на века... може би 20 години след излизане на романа. - Значи, все пак не е било наистина възможно през 1871-а. - Но е било възможно за три месеца. Самият срок не е дори толкова важен. По-важно е, че човешкият прогрес прави такова пътешествие възможно и достъпно за всеки. Това е голямото послание на романа, напълно в унисон с голямото послание на 19-ти век. Наливам в празните ни чаши. Навън капките се гонят по простора както вчера, както преди сто години. Кюмбето е самоделка, правено от циганин по времето на дядо ми. Ракията е варена нелегално, подарък от приятел... когато той умре, повече няма да има. Маринованите гъби съм ги брал и консервирал сам миналата есен. А клисавият хляб го карат вкочанен от Пирдоп... Чашите, в които пием, са поне на 50 години, просташки едни такива... мътно, дебело стъкло. Токът спира често... откак се помня, завали ли и вече не се знае докога ще мига и премигва... една гръмотевица и със сигурност няма ток. Копривщица... 21-и век, 20-ти век... а от 19-ти век е газовата ми лампа... абсолютно необходима тук... но... в двора е паркирана тойотата, която, макар и старичка, безотказно ме отнася за час до София. На миндера лежи мобилният ми телефон, в спалнята е лаптопът ми... Боби е ровил днес из интернет, мобилният му е в джоба... и е купил бутилка ирландско уиски от бакалията... странна смесица, която някак не ми изглежда убедителна... като смешния чадър на приятеля ми... - Достъпно за всички? - скептично питам. Боби се засмива и вдига рамене. - За всички по принцип и в перспектива. Като цел на бъдещето, към което се стремим. Типичен 19-ти век... В действителност достъпността зависи от финансови възможности и локация. - И обществено положение! - вдигам назидателно пръст. - Да - съгласява се изненадващо Боби, вместо да ме обвини веднага в недоизкоренен марксизъм. - Нашият герой има пари. Не е много богат, но обезпечен за цял живот. Ако харчи разумно, няма нужда да работи и ще има необходимия съвременен комфорт. Удобно жилище, слуга, нищо повече... на наш език, нова кола, адекватен мобилен, лаптоп... Не се лишава, може да поддържа жизнено равнище на средната класа и съответното обществено признание и уважение. Разумен човек, вярващ в реда, институциите и техните норми и разписания. Това е човекът от реалността, взет за универсален модел... градски човек, съответно поставен в метрополията, центъра на прогреса и прогресивното мислене, тласкащи цялото човечество напред. Жул Верн, дете на времето си, прокарва цялата идея точно до педантизъм. В реалността такива хора са малко, но като цяло идеалът е средната класа - евентуално цялото човечество да се превърне именно в такова и след като то е такова, действията му ще са подобаващи - примерно, разписанието на влаковете се прави от хора досущ като нашия герой. Няма начин те да не го направят разумно, няма начин то да не се изпълнява точно, след като машинистът е със същото мислене. Разумен непрестанен прогрес, на който може да се уповаваш безрезервно... В действителност обаче трябва да си обезпечен безделник именно от средната класа, англичанин или американец, за да можеш да предприемеш такова пътешествие. - Е, светът не се е променил много от тогава - казвам. - Да, условията остават същите... всеки може да обикаля света, стига да има пари, свободно време, и надеждни документи. Това, което важи, е потенциалът - вратите са отворени за всеки, който може да си го позволи. - Значи, не е за всеки - умърлушено казвам. - Напротив - опонира Боби. - За всеки е. От теб зависи да постигнеш пари, свободно време и документи. Обещанието е, че след това нямаш грижа за нищо - всичко е осигурено. Филиъс Фог тръгва без никаква подготовка, защото няма нужда от такава в подредения свят - едно разписание на влакове и кораби плюс чанта с пари и два чифта чорапи са напълно достатъчни. Всичко, от което възникне нужда по пътя, ще му бъде доставено. Цивилизован свят. - Ако си от средната класа, англичанин, и от Лондон - мърморя. - Я, ако си в Копривщица? - Ами за това и става дума - засмива се Боби. - Вярата на 19-ти век е да се постигне евентуално за всички, чрез прогрес. Неспиращ вървеж нагоре. Маркс е напълно в този дух всъщност. Жул Верн, французин, използва адекватна обстановка и герои - неговият герой-французин е все още несъвършен, за което е и слуга... но и в тази си роля участва в осъществяването на проекта. Един вид, "проглежда" и като се развие, като "убие" примитивната си емоционалност, ще може да постигне равнището на господаря си. Ще стане равен, когато осъзнае и започне да действа рационално и разумно - като престане да забравя газта включена в стаята си. Какъв урок, а? Какъв по-убедителен урок от сметката за профукана газ за 80 дни? Поуката се налага от само себе си. И един ден всички ще станат, така да се каже, англичани и навсякъде ще е като в Лондон. Примамливо... Крушката примигва и токът спира. - Мечти... - промърморвам. - И реалност в 21-и век. Боби избухва в смях. - Е, аз не твърдя, че идеята е постигната. Дори не казвам, че е вярна. Казвам само, че е доминираща през 19-ти век. По нея се движим досега. Просто пусни телевизора и погледни първата реклама. - Абе, аз съм без телевизор - разсмивам се и аз. - И аз - смее се Боби. - Но и двамата влачим лаптопи. - И не само това - махвам с ръка в тъмното. - Обаче токът пак спря. Тъй че... - Критиката на прогреса може да започне оттук - казва Боби. - На ти прогрес... техниката блокира все пак... - А, това е България... - Чакай, не ме прекъсвай. Техника блокира по цял свят. И се оказва, че с нея и ние блокираме. Нямаме алтернатива откакто сме последвали технологическата зависимост, към която неминуемо води идеята на 19-ти век. Аз паля газовата лампа и Боби прихва пак. - Тук, в покрайнините на цивилизацията, решение има - връщане назад - казва през смеха си. - А в модерния град? Тук ръгай цепеница в кюмбето... а там? Разписанието ли ще топли, или вярата в прогреса? Помниш ли епизода в Индия, където Фог смело спасява бъдещата си булка от варварщина? Цивилизацията побеждава! Значи, доброто побеждава. Като реклама на Nike. - Боби - викам. - Сам не знаеш колко си прав. Като как мислиш да стигнеш до вкъщи в тая тъмница? - С факла - моментално отговаря той и допълва. - Не знам. Дано дойде токът. Ние сме си деца на нашето време, друг начин няма. - Сега виждаш ли, че отвсякъде няма начин да се направи пътешествието не само през 19-ти век, ами дори днес. Просто романът си остава гола фикция. Мечта. Просто мечта. Боби свива рамене и сянката му играе по стените редом с отблясъците на кюмбето. Мечти и романтика... ние не се реем в бъдещето, а в миналото. И се докосваме до него дори, което обърква... тези сенки и отблясъци са изключително приятни. Извън времето... във времето Боби ще трябва да прилази някак до дома си. До тъмния си дом. През локви, калища, в непрогледна нощ и под неспирен дъжд. Примитивното не ни радва, модерното не работи и така - също не ни радва. Боби се надига да си върви. Не всяко приключение е приятно... реалните по-скоро не са. Какво ли би направил Филиъс Фог в обувките на Боби? - Независимо от всичко, пътешествието днес е възможно от всяка точка на земното кълбо - казва той на сбогуване. - Под условието "който може да си го позволи". - И за колко време? - питам скептично. Боби вдига рамене, процежда псувня и нагазва в мрака. Филиъс Фог никога не псува и се прибира от клуба си с файтон във влажните и мъгливи лондонски нощи. От клуба си... ние с Боби сме почти същите... събираме се в частното си общество вечер, занимаваме се със смешни разговори... да обсъждаш роман на Жул Верн е точно толкова празно занимание, колкото и вечните игри на карти на Фог. Каква близост между Лондон и Копривщица изведнъж... Ако рационалната прогресивност е валидна, то следва човек винаги да се занимава с нещо полезно... а какво правиш когато си свършил работата си или просто е невъзможно да я вършиш, защото вали? Пиеш в кръчмата, тъпо зяпаш телевизия, дрънкаш си за Жул Верн... Филиъс Фог е описан комично. И като мистерия... за него не се знае нищо от никого. Свещеният индивидуалист, разположен в общество, базирано на индивидуализъм... естествено, никой не следва да знае нищо за някого другиго... нещо такова излиза... ние с Боби сме точно толкова неизвестни... уж същото, а не е - ние просто нямаме обществена стойност. А тайнственият Фог излиза, че има... или и той не? Не знам... неговото място в света е сред двигателите на прогреса... член на клуб "Reform”, малък намек, но достатъчен. Но пък е одобрен за член след препоръка на банковата къща, чрез която се движат житейските му разплащания... Убежденията не са достатъчни - трябва да са подплатени със "солидност"... нещо такова казва Боби... "всеки който може да си го позволи". Примъквам старото томче плътно до газовата лампа - връзката на Фог с идеята за прогреса е изцяло в личния му живот, който е организиран с машинна пунктуалност... графикът е същината на живота... "закъсняхте с четири минути", е първият укор към новия френски слуга. Който встъпва в длъжност от 11 часа и 29 минути сутринта, сряда, 2-и октомври... смътно се сещам за разказ, писан по-късно от романа на Верн, в който животът на героя пропада завинаги, защото неговият часовник показва веднъж друго време от останалите... закъснял веднъж, закъснял завинаги и няма значение, че не е по негова вина... не помня, ще питам Боби, дано се сети... А пунктуалният Фог е безстрастен флегматик... чудесна ирония... нима е възможно флегматичен човек, нямащ изобщо за какво да бърза, да държи на секундата? Човек-хронометър... а от какъв зор? Освен от идеен... Верн така гради непоколебимата си идея в прогреса... прецизно организирана машина... икономична... балансирана... неемоционална... рационална... ненатрапчива... перфектна... полезна дори с безполезността си... пълният антипод на несъвършения парижанин Паспорту... който е емоционален, развей-прах, любопитен, небрежен към външния си вид... далеч от образеца на новия свят, но не и безнадежден... поставен под режим, под ръководство, пред блестящ пример... и един ден Паспорту ще престане да е слуга в широк смисъл на думата, превръщайки се в още една разумна машинка... сега-засега Паспорту няма нищо против да обслужва машина... а защо машината пътува? Сама по себе си, тя няма нужда от приключения, от рисковете на обикалянето на света... освен да докаже, че именно машинният живот е верният... индивидуален механизъм, част от огромния световен механизъм... това пътешествие има само една цел - да докаже на неверниците, че машината работи... но е приключение в неизвестното, модерно приключение... Фог е смешен сега, може би е бил смешен и в детството ми, но магията на приключението остава... с интригата на престъпление, преследване, грешна идентичност... иронията на машинния свят... всяко отклонение от предписаната норма превръща безобиден индивид в заподозрян, в престъпник... това вече описва литературата на 20-ти век, да не говорим за реалността, но Жул Верн е усетил инстинктивно опасността... инстинктивно... криминалната интрига е само за подсоляване на неминуемо сух и скучен разказ, като се има предвид какъв персонаж е замислен... движенията на машината не правят интересен разказ сами по себе си... токът не иде и аз си лягам в първобитния мрак. На другият ден облаците ги няма, токът е дошъл, и аз се впускам в делата си. В бараката установявам, че е прокапало, счупена керемида, която трябва да открия и да сменя. Пипкаво занимание, което само може да се подготвя до момента, в който не се стабилизира времето. Боби явно се занимава с подобни дела, появява се след ден, в ранния следобед. В очите странен блясък... зарежи копането, вика, имам да ти казвам нещо важно. Моите пенсионерски дела не са заек да избягат, правя турско кафе, а Боби се връща към Жул Верн. Не е трудно да се върна към предишния ни разговор - Боби повтаря основното: че пътешествието е възможно. Свивам рамене в съгласие, но какво от това? Инат човек е Боби... хванал се да провери концепцията. Вдига показалец назидателно: адекватно на книгата, но осъвременено, отговарящо на настоящето ни. Поднасям кафето. Боби е подробен - основният мотив на книгата е настоящето. Пътешествието е възможно "сега", в настоящето - а нашето настояще е 21-и век. Тоест, за да бъде човек верен на идеята, то следва да се адаптира към днешния ден. И помня ли аз думите на Боби? Че пътешествието е достъпно за всеки? "Който може да си го позволи", допълвам - аз че помня, помня, но не разбирам накъде бие, за какво повтаряме стар разговор. Още повече, че мечтите на Жул Верн са префасонирани от времето - да се обиколи земното кълбо не е никакво чудо. Може за ден. В безоблачна нощ човек може да види обикалящите кълбото ни изкуствени спътници. - За ден не може - казва Боби. - Идеята е, че всеки може да го направи по общи, а не специални изключителни правила. Не става дума за начинание под благоприятни, но уникални условия. Става дума за общия знаменател, за мен и теб, ако ни щукне да го направим. Използвайки общите правила, но сами - не да речем като предложена организирана екскурзия. Това също е изключително правило, докато общите правила са в рамките на транспортната система. Влак и кораб по времето на Жул Верн, самолет днес. Влак също - това все още ни е директната връзка с 19-ти век. Система, позволяваща да си дигна шапката сега и да обиколя света точно както го прави Филиъс Фог. И за колко време, според теб? - Не знам - вдигам рамене. - За осемдесет дни обаче е безсмислено. Не е чудо за днешно време. А остава въпросът откъде се тръгва... - Откъдето и да е - прекъсва ме Боби. - Оттук. Поглеждам го скептично - от Копривщица? - От Копривщица... от която и да е точка, в случая Копривщица, щото сме тук, нали? - Може, но с подготовка - продължавам да съм скептичен. - Е, подготовката е част от оригиналния разказ - Филиъс Фог се консултира с официални разписания - възразява Боби. - Да, но разписания от и до Лондон - упорствам. - Съвсем не откъдето и да е и в никакъв случай от и до Копривщица. - Не вярваш? - смее се Боби и отваря раницата си. - Аз тръгвам утре. - Къде? - тъпо питам. - Около света за три дни - отговаря Боби, включвайки лаптопа си. Облещвам се диво - що за шега? Боби ми показва карта на света - от Копривщица около света и обратно, три дни. С влак и самолет. - Говориш по принцип - не се съгласявам. - На карта бива, но наистина... просто няма как. Вадене на визи, купуване на билети... само това ще ти отнеме поне месец и като нищо дори 80-те дни на Жул Верн няма да се окажат достатъчни. - Нищо подобно - смее се Боби. - Отне ми точно три часа вчера. Повечето в търсене на по-кратка възможност. Тази е най-кратката - три дни. От утре сутринта до петък вечер. - На екран - подсмивам се аз. - Не говорим за виртуално пътуване, нали? - И Жул Верн не говори - опъва се Боби. - Филиъс Фог просто поглежда наличните разписания и изчислява 80 дни. Аз просто търсих най-краткото възможно пътуване днес. - Относително - викам, - ако от затънтена Копривщица си намерил за три дни, което не вярвам, то от Лондон ще е по-кратко. - Първо, не сме в Лондон - назидава Боби. - Второ, въпросът не е Лондон, а всеки човек, където и да е, ползващ транспортната система на подреден рационален свят. Филиъс Фог просто тръгва. - Той - може би, а аз - не - опонирам свадливо, а Боби маха с ръка. - Ти - не. Според негласната квалификация на "всеки". Днес човек не може да вземе просто така слугата си, така че трябва да се съобразим с настоящите условия. Аз мога да платя пътуването ти, да те направя един вид Паспорту, но там вече закъсваме - ти да си извадиш визи вече ще е много бавно, ако изобщо стане. Настоящето не признава добавъчни фигури като Паспорту. Ти не можеш да пътуваш, но аз мога - като канадски гражданин, аз почти никъде не се нуждая от виза. Паспортът ми е достатъчен. Освен това аз няма да влизам в нито една страна, а само ще се прекачвам като транзитен пътник. Фог пътува без багаж, само с торба пари и два чифта чорапи - в днешно време преводът е кредитна карта и компютър. Аз не мога да се съглася... фантастика и развинтено въображение. - Теоретично - мърморя. - А на практика как е? - Ето така - и Боби измъква куп хартии. - Разписанието на пътуването ми. Не съм го правил специално за теб, а за да се ориентирам по пътя. Това е разпечатката от вече ангажирани билети, благодарение на Маstercard и Амеrican Еxpress. Всичко се покрива - има го разписанието, достъпно за всеки, който може да си го позволи. Аз мога - и ето ти на:
Боби ми подава листовете. "Не може да бъде", промълвявам. Боби ме гледа строго. - Така - сухо казва. - Утре заран ме изпращаш на рейса в осем и в петък вечерта ме чакаш в осем. А сега се хвани здраво за нещо да не паднеш - пътуване около света от Копривщица до Копривщица е по-бързо отколкото Лондон - Лондон. С един ден по-кратко. Аз само клатя глава. Боби свива рамене, "Не вярваш? Интернет е твой." Камбаната удря пет часа след обяд... като през 19-ти век... отдалеч реве магаре... какъв свят? - Боби, дай да пием по едно - казвам с внезапно пресъхнало гърло. - Може. Чукаме се пред кюмбето. - Това е за Гинес - казвам. Той свива рамене и отпива. - Ама това си е рекорд, бе! - По книгата - усмихва се Боби. - Ако се обадим на Гинес няма отърваване. И журналисти, и авиокомпании ще се натегнат за реклама. А Фог пътува на общо основание. По нормално разписание. Затова на Гинес после, като се върна. - После, после - ръмжа. - И кой ще ти повярва? - А бордните карти? Няма никакъв проблем с доказателството. Ще се прочуем, не бой се. И отбележи още нещо - целият разход е 3790 долара и 25 цента. Американски. Плюс около 50 лева влак и рейс. Това е доста по-малко отколкото Фог харчи за своето пътуване. Всъщност той рискува почти всичките са пари, за малко да ги загуби до стотинка. За преодоляване на непредвидени обстоятелства той носи чанта с пари, а аз - кредитните си карти. Каквото и да се случи, няма да се разоря. - Боби ми намига. - Универсалната пенсионна система. Благодарности към Бисмарк, ретроградния консерватор. А? Какво ще кажеш? Нищо... мълча си, все още смилам новината. Не е за вярване... Боби тръгва утре оттук да обиколи света за три дни. От Копривщица?!? Изведнъж ме обзема еуфория, е-хааа, какво приключение... и моментално ме наляга униние. Да обиколиш света, без дори да го зърнеш... от самолет на самолет... за 4000 долара може да се поскита доста. Скромно, но отблизо, наистина да се види... поглеждам Боби. - Жал ми е - викам. - Каква файда? Нищо няма да видиш, все едно че никъде не си бил. Боби свива рамене. - По книгата. Фог нищо не вижда и светът не го интересува - той играе карти през цялото време. Той - карти, а аз ще гледам тъпи филми. Едни и същи във всеки нов самолет. Идентично с Фог... и какво да му гледаш на света в днешно време - навсякъде говорят английски и набиват хамбургери в Макдоналдс. Еднакъв е светът... Ще ти донеса кимоно от Токио, само там имам доста време между полетите. Но на мен ми е тъжно... магията на пътуването, на откриването, на преживяването е мъртва. Нима е било само детският трепет по приключението? Боби е прав обаче... Фог не се интересува от различното и непознатото, от света. Той пътува така, сякаш е в клуба си - същите действия, същите занимания... никакво любопитство даже за секунда, дори поглед не отправя навън... Боби разправяше с възмущение, как мрази туристическите агенции и туриста, който иска на Малдивите да бъде точно както е у дома в Канзас Сити. Което му се и предлага в пакетираните ваканции и туристическите "селища"... и за какво изобщо да ходи на Малдивите тогава? Той винаги е в Канзас Сити... и никъде другаде не иска да бъде... Боби ще пътува, без да пътува. На кресло, зяпащ тъп филм отново и отново, еднаквата самолетна храна, еднаквите летища, кимоно вероятно може да ми купи и от летище София - същото като продаваните на летище Токио... или което и да е... Обиколил света, без дори да се е докоснал до света, отвисоко, даже не и като да го зърне неволно през прозореца на влак. Една синева и млечни облаци... Боби наистина се превръща във Фог... а виж, ако можеше да ме вземе със себе си, то аз нямаше да съм Паспорту... понеже французинът вижда света, докосва се, изумен е, любопитен е... докато аз бих бил просто на съседното кресло до Боби - отвън синева и млечни облаци, на екрана - филм, в чашата кока-кола, и никакъв свят. По-добре, че не може да ме вземе. А Боби ми намига - утре в осем без пет на автогарата. И си тръгва. Аз си наливам още една ракия в пълно недоумение - хем приключение, хем не. Едните имена мамят, а всъщност си остават само имена. Егати...
Изпращам Боби. Той носи единствено компютър, паспорт, кредитни карти, и чехли. За самолета, щото му се подували краката. Дори и яке не носи, зъзне тук, но колко му е - почти всичкото време ще е в отоплено затворено пространство. Не се сбогуваме с церемонии, той просто вдига палец в победен знак. И се намъква в раздрънканата частна машина на шофьора, който свирепо псува, че бусчето се строшило и босът го накарал да откара клиентелата със своята кола... за гарата има само трима души, изглежда ми нереално, че Боби потегля на околосветско пътешествие... В петък вечерта съм на линия, по-рано отколкото трябва, понеже съм в трепет. Приключението надделя над тъжните ми мисли, нямам търпение... около света за три дни от Копривщица до Копривщица. Наистина се оказа, че е с ден по-кратко отколкото от Лондон до Лондон, два дни съм стоял в интернет, ровейки комбинации. Бусчето пристига от гарата, вратата се отваря, някаква тетка слиза с огромна чанта, после двойка младежи, и накрая - Боби! Който е мръсен, начумерен, брадясал, и някак изнемощял. "Боби!", подвиквам, и той вперва дивия си поглед в мен. "Боби! Обиколи света, а? Ейййй!!!" Боби прави несигурна крачка към ресторанта на автогарата. "Ами! Стигнах до Буново и след това какви мъки бяха, докато се добера обратно до Копривщица. Сизифовски мъки знаеш ли какво е? Искам ракия и на топло. Веднага!"
Авторска бележка: Полетите и цените са автентични за датите 16-18 май 2012 година. Търсенето е направено на 12 май и сравнено с маршрут около света Лондон - Лондон - поне за съответните дати наистина околосветска обиколка Копривщица - Копривщица бе с един ден по-кратка от Лондон - Лондон, движейки се на изток, както е маршрутът на Фог в "Около света за 80 дни". Естествено, в тази посока се печели един ден от смяната на часовите зони - което позволява на Фог да се върне навреме като дата и да спечели баса си. През пролетта на 2011-а действително микробусът бе повреден и шофьорът му бе накаран от работодателя си да превози пътниците до гарата със собствения си автомобил - добре, че бяхме само трима за влака в осем сутринта. Що се отнася до финала - докато препрочитах романа на Жул Верн, сестра ми изпрати следната забележителна снимка от автогара Копривщица: Околосветско пътуване от и до Копривщица е възможно, стига да пристигне влак...
© Веселин Веселинов |