ОЛИВЕРИО ХИРОНДО

Веселин Веселинов

web

Хирондо е непознат не само в България - едва преди година се появи първият превод на английски и то от малко издателство, благодарение на което личното ми "приключение" с този автор завърши началната си фаза. А самото начало бе през 1995, когато латиноамерикански приятели донесоха новият тогава аржентински филм "Тъмната страна на сърцето" (режисьор Елисео Субиела, 1994). Поезията, използвана във филма ме порази, но името на поета не ми говореше нищо. Впечатлението ми бе, че е съвременен поет и дори се загнезди заблудата, че е уругваец (вече не помня какво именно породи тази заблуда). С раздразнен апетит рових в следващите години из библиотеки, каталози, книжарници да намеря нещо от него - напразно. В интернет обаче под името изскачат купища страници за него, но на испански. Та по едно време ученето на испански ми се видя единствената възможност да се добера до автора и то при условие че такъв наистина съществува. Щото имаше и съмнение за някакъв хитро скроен номер... докато в една нова биография на Борхес в групова снимка на списание "Сур" не се мъдреха лицата на "митични" хора, като Маседонио Фернандез, за които смятах, че са продукт на фантазията на Борхес. Между тях - Хирондо. Е, поне съмненията отпаднаха. През 2002 най-после бе издаден английски превод.

Оливерио Хирондо е особен случай, както и да се погледне. Роден в Буенос Айрес на 17 август 1891 и починал в същия град през 1967, той пише и издава малко неща, навявайки подозрението за вродена мързеливост, но пък е основна фигура в литературния живот на Аржентина за времето си и е известен като неуморим насърчител на нови автори. Бохемският му живот до голяма степен е "подкрепен" от наследена заможност, осигурила му не само образование в Лондон и Париж, но и общо взето необременено от финансови затруднения съществуване, превърнало дома му в литературен салон на модерността и авангарда. Началото на литературната му кариера е поставено през 20-те години на миналия век - в Испания, където младият Хирондо прекарва известно време. Чилийският поет Висенте Хуйдобро (все Борхесиански имена!) създава "креатонизма", последван от "ултраизма" в Испания - течение създадено от Хуйдобро и Хирондо, към което се числи и младия Борхес, също живеещ на Иберийския полуостров по това време. Разбира се, това е времето на манифестите, на футуризма и дада, на мириадата от течения, до едно "разбиващи" традициите. Ако "креатонизъм" и "ултраизъм" са понятия, малко познати днес в България, то не е така в автентичното им време: виж есето на Сирак Скитник "Тайната на примитива", от което и "заемам" термина "креатонизъм". (Сирак Скитник не споменава имена, пък и идеята му е друга, но в случая към термините прибавям малко "плът".) Експлозията на латиноамериканския магически реализъм през 60-70-те години до голяма степен се дължи на европейския авангард от началото на 20-ти век и в частност на кръга около списание "Сур" и неговата създателка Мария Окампо - в него са и Борхес, и съавтора му Адолфо Биой Касарес, съпругата на Касарес Силвина Окампо, споменатия Маседонио Фернандез, самият Хирондо. Влиянието на това "европейско" и "интелектуално" авангардно писане може да се проследи в аржентинската литература, винаги по-различна от останалата латиноамериканска, до наши дни - не само у Кортасар, но и в съвременни автори като Мемпо Хирардели и Умберто Константини. В този исторически дух приносът на Хирондо не може да се отмине.

Креатонизмът и ултраизмът в най-общи линии представят ново третиране на метафората (най-често наричана "образ" - или ако предпочитате "имидж") и нови теми. Те са силно урбанистични, отразяващи променящия се живот под влияние на нови технологии и научни открития. Респективно, езиково отразени в новите метафори: железници, авиация, небостъргачи, радио. Технически език, който прави тези "текстове от миналия век" изненадващо съвременни и "градски". Самият Хирондо изследва възможностите на езика, преплетени с формалистични "игри" - често формата на поема взема визуална графика на предмет, на обект, но тази "визуалност" е също пренесена и в реалността, като един вид хепънинг, предшествуващ 60-те години (за илюстрация - виж по-долу). Хирондо отива достатъчно далеч всъщност - отвъд всякакъв вид "-изми" във вербалната фантасмагория, пронизана от ироничност, неочаквани обрати, и непрекъснато прескачане от сублимното в баналното. Трудно е да се приеме, че Хирондо е поет или прозаик, заради тези му "подскоци" - най-точно, той създава "текст" и воден от моментни приумици (а и мързел), дори не го е грижа дали наредените думи пораждат "дълбок" смисъл или не. Провокацията е тайната идея и читателят е непрекъсното атакуван с противоречиви слова и е оставен сам на себе си да си ги подреди - или отхвърли (поемата "Покана за повръщане" примерно) - според наново вложен от самия него смисъл. Елементът на "разгадаване" е задължителен (тези които ценят ВБВ или Даниил Хармс вероятно ще харесат Хирондо), личното въображение е необходимо, в общи линии теориите на Волфганг Изер стават приложими при четене на Хирондо. Като илюстриращ анекдот, езиковите странности на автора са на такова равнище, че "заблудиха" мексикански приятел, на когото предложих да послуша четене на Хирондо (записи на аржентинското радио, намиращи се на http://cervantesvirtual.com) - в озадачеността си, слушателят ми каза, че слуша латински с вмъкнати испански думи и се наложи да види текста, за да се увери, че е испански все пак.

Но текстовите "игри" не са всичко: Хирондо директно ги свързва с "жива" театралност, с авангарден провокиращ хепънинг. Той издава сам "Плашилото" - колекция от кратки текстове, не непременно свързани един с друг - през 1932 г. Щом книгата излиза от печат, авторът наема файтон, теглен от шест коня, с помпозно униформен кочияш. Във файтона е разположено плашило от папие-маше с бели ръкавици и мека шапка, а до него се изправя Хирондо с мегафон в ръка. Така той обикаля многолюдните улици на Буенос Айрес, четейки текстовете си по мегафона и насърчавайки минувачите да се отбият в определена книжарница, за да си купят книгата. Като последна изненада, купувачите са "пресрещани" от привлекателни девойки пред самата книжарница. Резултатът е пълното изкупуване на тиража, но елементът на визуална провокация е равностоен на комерсионалната самореклама. Впоследствие плашилото е поставено в антрето на дома на Хирондо да посреща (или плаши?) гостите. След смъртта на създателя си е подарено на градския музей.

Извън историята на аржентинската литература значението на Хирондо вероятно е нищожно, частично заради "безгрижното" писане и частично заради скромното количество текстове. Като парадоксален и куриозен автор, той се нарежда в редиците на нетипични автори, неподатливи на класификация и на анализ - такива като Даниил Хармс, Енрико Морович - авангардни минималисти, забравени в отминалия век. Четенето на Хирондо си остава лично приключение или отвращение.

© Веселин Веселинов, 2003
© Издателство LiterNet, 08. 05. 2003
=============================
Първо издание, електронно.