КРАТКА ПРОЗА. ПЪРВИ ОБЗОР

Веселин Веселинов

web

Шест месеца след като поех рубриката Кратка проза на Електронно списание LiterNet, намирам, че е дошъл моментът да изложа наблюденията си. С уговорката, че ще говоря единствено за публикуваните досега текстове - “невидимо” тече работа по следващи публикации, аз съм изчел доста голямо количество до момента, но ще се отстраня от “невидимото”. Смятах да не споменавам никакви автори, единствено творби, но се налага да се назоват имена. В една втора част на “трикрако” писание от оперативен характер. Изключвам от обсег преводните работи.

Инцидентно или не, получиха се връзки и пресичания между различни творби. До момента забелязвам тематични такива: тялото, семейството, сънят. Любопитно е, че тематичната близост не е следствие на моя подредба, а просто така идваха текстовете - аз съм размествал тук и там, но като цяло нямам пръст в тематичния избор. Погледнати в съвкупност разказите обхващат изцяло спектъра на човешкия живот, преминаването през различни етапи, пораждащите се грижи, съпътстващите ги тревоги. Само на пръв поглед изглежда, че героите са се затворили в себе си - всъщност много деликатно присъства външният свят и “другите”, наред с нещо много важно - връзката с миналото като част от идентичността или най-малкото търсенето й. Разказите често си намигат един на друг, допълват се или спорят - инцидентно “наговаряне”, позволяващо на читателя да ги чете заедно, панорамно.

Тялото. Доколкото интересът към него направо запраща към сексуалността, в българската литература традиционно подходът е срамежлив или нескопосан: или се избягва, или се минава в крещяща вулгарност, от едната крайност в другата. Настоящите текстове разчупват навиците, третирайки физичността на тялото без свян и без вулгарност - то е част от личността ни, с важност не само за нас самите, но и за цялостната физическа реалност. Къде е разположено тялото, какво му се случва, какви въпроси поставя пред околните. Чуждото тяло, реципрочно, е от същото значение. Намекът за смъртността му - което насочва към задаване на екзистенциални въпроси - е очевиден. Тялото е несъвършено и чупливо, в единство с несъвършенството и чупливостта на душата. В “Два от пръстите ти на дясната ръка ги няма” (“За забраната на пушенето на публични места”) е синтезирано виждане на тялото, за което може да се говори - “Достатъчно си голяма да говориш за чувствата и мислите си” (“Три пъти”). Докрай, макар и с по едно изречение. Тялото е за обличане, докосване, разглеждане, в комфорт и дискомфорт, расте, радва ни и ни тъжи, докато наближи краят му. И тогава иде проблемът с отсъствието - започващ с падането на косите (“Писмо до единствената приятелка”) и стигащ до пълното му отсъствие (“Виктор на дъжда”). Смъртността на тялото отстранява сантименталност, нарцистичност и мъдруване върху безсмъртността на душата - възелът е тук и сега. Сексуалността присъства съответно, може би като отпор на смъртността.

Натурализмът не винаги е директен - от едната страна е “Ще ги свалиш (ботушите ми) с рязко движение по прасците и ще стоплиш стъпалата ми с твоите устни” (“Стъпалата на лятото са топли и зимни”). Консумирана сексуалност, която обаче не е самоцелна, а част от многообразен живот. От другата е неконсумираната - “Брат ти, както никога приживе, прокарва пръсти през нея (косата ми) и между тях дълги кичури остават” (“Писмо до единствената приятелка”). Тя остава като тъжна мечта в момент на равносметка, но с горчивия вкус на финалност без възможност за корекция. В този смисъл пропуснатите житейски възможности отново очертават многообразието на живота - не всичко е постижимо, не всичко е по силите ни. Тъй мечтите и сънищата придобиват житейска значимост, навързани с болезнения проблем за комуникативността ни с околните.

Семейството е на фокус. От една страна, е отбелязано и отстоявано правото на индивидуалност, присъща на настоящето - “Само малкото грозниче чака пролетта, за да се огледа в езерото и да разбере истината за себе си” (“Лебеди в пяната на капучиното”). Тоест, майката, родителите, не могат да командват личностите на децата си, на други индивиди. От обратната страна децата също не пристъпват личностни граници - “Явно живеят в някакъв свой свят. Остават си само двамата. Както са били, преди да се родя.” (“Сдобряване”). Отстояването на индивидуалността обаче има твърде висока цена: мъчително се търсят пътеки за отваряне на комуникации, защото пълната индивидуализация води само до пълна самота и изчезване на личността (“Виктор на дъжда”). Писмото - архаична форма вероятно за младите читатели - се явява като възможност. Писмото, понеже предлага да се търси липсващото вече в ежедневието - думите, разговорът. Търсенето е взаимно: “Писмо до сина му, когато навърши двайсет” (“Времето на охлювите”) и “Писмо до татко”, като обратно търсене. Търсенето обаче не приключва оптимистично: “Пощальонът разпръсна отлаганите писма и вятърът ги прочете безскрупулно” (“Писмо до татко”), “Толкова е лигаво (времето), че той дори не може да започне писмото” (“Времето на охлювите”). Песимизъм цари - желание за комуникация има, но как да се реализира? Възможно ли е въобще днес? “Не са се виждали от пет години. Седят и си мълчат. Срамуват се.” (“Времето на охлювите”). Животът не ни дава да сме заедно - “Ще трябва да вървя, мамо. Вероятно до Коледа... Пак ще се видим. Или до другото лято.” (“Три пъти”). Отстояването на личния живот нарушава комуникациите, оставя ни в самота, но поне, настояват разказите, трябва да сме наясно (самопознание) с тази ни ситуация и да търсим начини за възстановяване на връзката. От една страна, ни дебне привлекателността на скиталчеството на свободата (“По пътя”), от другата - трагедията на пълната самота, на ужасяващата тишина на егоизма, мълчанието (“Писмо до татко”, “Виктор на дъжда”). В търсенето на разчупване на комуникативната безизходица се явяват междинностите на “Писмо до единствената приятелка Г.” и “Три пъти” - сън като опит за комуникативност. Метафоричността на съня (дали е сънувано или не наистина) води по-скоро до пред-етап в опитването за възстановяване на комуникацията - осъзнаването, че трябва да започна да мисля върху загубеното, да се опитам да го изкажа, първо на себе си, после вероятно на някой друг, макар и не на същинския адресат. Събуждане след съня, един вид излизане от безпаметността и първи стъпки в надделяването на срама от мълчанието. Поглеждане на другия като на приятел, признаване на съществуването му и на наличието на разочарования у него също. Надделяването на страховете, че отворя ли веднъж личната си кутия на Пандора, “съкровищата” в нея могат да донесат само упреци и обвинения, захлупване на личността от друга личност. Затова и надеждата е в “Изкуството да обичаш (в оригинал)” (“По пътя”) - опит първо в мисълта си да приема другия човек, да си го представя като мен - несъвършен - за да мога да отворя сърцето си към него. Първи стъпки в надделяването над себе си - да чуя другия, може да донесе смелостта да очаквам, че ще бъда съответно чут. В този смисъл сънищата са един вид тренировка, още повече че те отварят раклите на дълбокото минало. Чрез осъзнаването му и приемането му отново се търси път към установяване на изгубени контакти още от ранно детство, когато и възрастни, и деца са поставили граници върху индивидуалността си и са престанали да се намесват в чужд живот.

Поне два разказа директно установяват връзка с фолклора (дълбокото минало), чрез него с природата, и оттам с настоящето. Природата не дава нищо, тя е (метафорично) пречка в търсенето на комуникация във “Виктор на дъжда” и “Времето на охлювите”. Доколкото предметността на обкръжението ни може да се приеме като “природата на съвременността”, то по-оптимистично предложение съществува в “По пътя” и “Сдобряване”. “Писмо до единствената приятелка Г.” и “Три пъти” вече насочват с фразеологични намеци към връзка с фолклора (“Загръща ме вечерно премяната твоя”, “Увива се белотата връз мен” - самодива. “Животът ми на счупена стомна прилича... все приказка някаква бълбука” - твърде директна референция). Едновременно две различни цели са постигнати: едната е защита на културна самобитност - никак не сме модерни по Макдоналдс и Версаче, а като българи, наред с отхвърляне на феминизма в името на равнопоставеното приемане на мъжа и жената. Те не са два различни враждебна свята, мъжкият - доминиращ и потискащ, а съществуват съвместно и жените конкретно не са безпомощни жертви - напротив, много са силни. Могат да печелят, да губят, да тревожат и да се тревожат. И това не е от вчера, както намеква фолклорната традиция. Равнопоставенността на двата пола в универсално човешкото позволява да се търсят комуникативните пътеки - признаването на еднаквостта ни като човеци вече дава правото да се предяви разчупващо изискване - “Мълчанието е дивото лутане - човешкият изблик на гняв и самотност. Моята - твоята самотност, мамо.” “Престани да мълчиш.” (“Три пъти”).

Не са това всички теми в разказите, нито пък интерпретацията е пълна и категорична. Достойнствата са най-вече в интерпретативната свобода, която дават текстовете - възможни са много и различни прочити, някои изненадващи за самите автори, както разбирам от кореспонденцията си с тях. Според мен най-важното в тези текстове е диалогичността им, “споровете” помежду им. Съвкупно, те предоставят една богата картина на съвремието ни и човешките търсения в него. Но и едно намигане не е забравено - “Шумерски писар. Едното му око е глинена плочка, боядисана в синьо, с надраскано клинообразно писмо.” (“Из “История на окото”). Не е пропуснато да се отбележи, че А) става дума все пак за фикция и Б) работата на фикцията - и на писателя - е да тревожи и провокира, не да дава категорични модели за поведения, които могат да се навличат като риза (и - пей, сърце).

Последното води до споменаване на имена на автори във втората част на този текст. В случая заради похвати и структурни възможностти. Ще спомена само три имена, илюстриращи три различни “техники”. Николай Фенерски предлага класическа структура в разказите си - те имат плавно развитие и завършеност. Това донякъде ме изненадва - не ми се струваше възможно да се развие традиционно композиран разказ в кратък формат. Мария Липискова е изключително лаконична и разчитаща на (скрити) препратки. Дияна Иванова набляга на “ритмичен” стил, на поетичност и създава впечатление за автобиографичност. Георги Чобанов ми обърна внимание върху връзката с читателя: докато Фенерски предоставя всичко “наготово” и смляно за читателя, то Липискова е противоположност - тя предоставя тълкуването изцяло на читателя, прекалено разчита на него. Дияна Иванова е по средата между двете крайности. В никакъв случай не бих искал да създам впечатление, че един начин на писане е по-добър от друг - напротив, достойнствата са именно в разликите. Текстовете показват, че качеството не е привилегия на определена техника или че една структурна форма е несъмнено по-добра от други. Дори споменаването на конкретни имена не значи, че те са еталон, извисен над всички други. Искам дебело да подчертая, че начините да се напише силен текст са много и няма привилегировани такива. Свободата да се търси конкретен авторски избор е работен момент - едната идея, едното хрумване не са достатъчна обосновка за завършеност на текст. Въпросните текстове обаче са ориентир за търсене на изказност, за търсене на мяра. Лично аз съм възрадван от досегашното разнообразие, особено ценно поради тематичните близости. Това позволява на текстовете да влизат в диалог помежду си, да бъдат сравнявани и да въздействат на читателя, който не е забравен от авторите - читателят е равностоен участник в приключението. Надявам се да не си въобразявам - авторите са обединени от хуманистичната традиция, поставяйки я много трезво в български културен контекст. В същото време баналността на конкретното българско битие е изоставена, което може би е директно възражение на странното, но непрекъснато повтаряно, мнение, че българската литература е страхотна, ама непреводима.

Третата част е в съвършено друга посока. До момента работата ми с авторите на кратка проза е изненадващо лека и приятна - непрекъсната кореспонденция, обсъждане не само на “своите” работи, но и на текстовете на “конкуренцията”. Липсва завист и злонамереност - видно, всеки се интересува сериозно от работата си и това е обединително, а не разделително. В същото време не съм получил нито едно читателско мнение - мълчанието ме тревожи. Не зная дали рубриката предизвиква някакъв интерес, дали нещо се харесва или не, дали изобщо някой чете. Според мен не е честно спрямо автори, които не страдат от манията, че са най-добри и затова самодостатъчни. У мен се явяват разяждащи мисли: или читателят смята, че Кратката проза е името на частен клуб, затворен в собствения си живот, или че читателят е напълно разглезен и като не види думичката “форум”, мисълта му блокира. Вярно, писането на писма е мъчително преодоляване на себе си, както именно авторите бъркат с пръст в раната без упойка, но мълчанието е също и пълно безразличие. Напсувайте ни поне, да разберем, че не сме като героя на Милан Кундера, застанал на границата на Камбоджа или Кампучия.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2006, № 6 (79)