ОБИЧ

Веселин Веселинов

web

Някога светът е плосък, сив, и стабилен в обещанието, че още малко и изпод хоризонта ще изпълзи някакво ослепително слънце, и тогава вече... изобщо, вечен свят, в който друго освен чакане на това слънце няма да се случи. Но изведнъж, без никакво предупреждение или знак, светът е разтресен и докато човек се усети, е вече друг, непонятно как и защо, но друг. Все така плосък, но вече не хоризонтален, а вертикален. По-късно мнозина ще обясняват, че катаклизмът е причинен от колективната безсъзнателна мечта по бананите, сочейки, че сега целият свят е покрит с банани, докато слънцето отвъд хоризонта от гарантиран факт се е превърнало в сън на проскубани носталгици. Дали тази теория е вярна, или не, слабо вълнува Р. - в хоризонталната плоскост той е обитавал периферията, вертикалността почти не променя позицията му. В началото се опитва веднъж-дваж да се нагоди към новите условия, тоест, да се катери, не успява и се утаява на дъното. За разлика от брат си, който недоволно мърмори до последния си дъх "ебати и късмет, цял живот искам лайф, а все получавам жизнь", Р. има коренно различно виждане - "човек има автобиография до женитбата си, после биография, докато жена му е наоколо, а след това - само ЕГН". Р. дълбоко осъзнава наличието на обективно съществуващ и научно доказан от водещи физикохимици природен закон, съществуващ паралелно и независимо от плоския свят - дали хоризонтален, или вертикален, ЕГН-то винаги се шляе из тайнствените безкрайни простори на обществените регулатори, прескачайки от папка в папка и от терминал в терминал, а физическото тяло е само придатък, който от време на време се налага да обслужва породените нужди от прескачането - да попълва декларации и анкети, да дава справки или да плати сметката за ток. Повечето време Р. битува в прибежки до махленския супер, смяна на телевизионни канали, и в среда на непрекъснато оредяващи роднини и приятели. В настоящето Р. живее в стария си апартамент и единствената роднина е дъщерята на брат му, с която силно се обичат още от ония изцяло носталгични дни, когато хлапето го гледа мълчаливо с удивено вперени очи. Тя е единственият му наследник.

Отношенията между двамата са детерминирани изцяло от разликата в създаването на ЕГН-та им - те са лаконични. Макар и възникнала в хоризонталния свят, Д. укрепва изцяло във вертикалния. Тя комуникира кратко и ясно от малка: "искам сладолед", "трябва да ми напишеш домашното по литература". Все по-затихващите функции на Р. в пространството го карат да откликва с радост, понякога и с лична полза - да нямаше Д. изпит по средновековна поезия, той никога не би открил... няма значение какво. Лаконичността и изискванията на вертикалността разреждат съприкосновенията все повече и повече - след завършване на университет младата жена понякога навестява Р., когато идва за кратко в родината на ЕГН-то си, звъни изневиделица, но настойчиво на вратата, казва "Здрасти, как си, чао, че ме чакат" и го целува по бузата. Само преди няколко години му прави подарък за имения ден, който е четири месеца по-рано - стария си мобилен телефон, на който по някаква причина работи само фотокамерата. Д. набързо обяснява как да борави с уреда, виж, даже може да направиш видео, поглежда си часовника и се пръждосва. Р. няма компютър и този телефон му е безполезен, но покрай него се сеща за фотоапарат "Смяна", заровен в килера на миналото. Този фотоапарат, оказва се, работи прилежно и така разкрива нова форма за борба с неумолимостта на все по-дългите и празни дни - Р. започва да прави разходки из града, в които тук и там снима, грижливо избирайки обектите, щото пенсията, отредена от ЕГН-то му, е малка. И поради този факт повечето снимано си остава само на филмова лента. Но е доволен от вниманието на племенницата си, която му е разкрила пътека за уплътняване на битието и съзнанието.

Както винаги, Б. се появява един ден без предупреждение, но този път сяда на масата. Р. се разтапя от кеф и налива липов чай. Б. подушва скептично чайчето и пита "Ти кога планираш да умреш?". Установявайки потреса, блокирал вокалните възможности на вуйчо си, тя въздъхва, като малко дете с това ЕГН...

- Да ти обясна простичко - казва. - Всеки компютър стига до момента, в който или хардуера се скапва, или софтуерът е стар и повече не може да се ъпдейтва и ъпгрейдва, по-често софтуера, и трябва да се сменя всичко с ново. Човек планира такива неща, иначе всичките му файлове ще идат на кино. Аз съм го планирала - апартамента да го направя еърбиен'би, това е новата програма, но за да го ъпдейтвам, трябва да знам кога планираш да умреш.

Р. не разбира изобщо какво говори Д. и успява само да промълви "не съм планирал и не планирам да планирам". Настъпва неловко мълчание, в което двамата се опитват да си преведат думите на другия. Р. кисело разбърква чая си, а Д. изглежда обидена. Тя отново въздъхва, той казва, "когато пукна, тогава прави, каквото щеш", и Д. отвръща напълно шашната "ама как така без план... не може без планиране, аз как да знам кога...". "Ами тогава, когато - аз не съм компютър", тросва се вуйчо й. Тя го гледа известно време с честните си сиви очи, какъв проблем с тия вехти ЕГН-та... и натиска с палец умния си телефон. "Еми не ще да планира - казва на телефона, - кво сега?" Телефонът нашепва нещо и тя казва "Чао". Отпива глътка чай.

- Виж сега - започва мило. - Ти си вече дърт, сам, остаряла програма. Има една такава ниша, за стари програми, дето повече не може да се ъпдейтват. Що не идеш в старчески дом? Там е хубаво, ще се грижат за теб, закуска, обяд, вечеря, олинклузив, все едно на тризвезден курорт. Ми най-добре, помисли. Такова ти е ЕГН-то, нищо друго не може да се направи. Аз ще ти го намеря, сега ще видя в интернет, един клик и готово.

- В никакъв старчески дом няма да ходя - сприхаво парира вуйчо й.

- Бе, ти как не разбираш, че сега е моментът за еърбиен'би. След пет години няма да е актуално, даже след две. Трябва да пусна апартамента в оборот, то това на нищо не прилича, все едно да държиш компютър в шкафа. Мисли позитивно - и ти ще селебрейтваш всеки ден, и апартаментът няма да стои безполезен - и скромно добавя: - На мен ми трябват пари, просто няма начин за ново ниво. А? Велика идея? Аз ей сега.

И посяга към умния телефон. Р. сумти "никъде няма да ходя, това си е моят апартамент, като умра един ден, прави, каквото щеш." "Що за човек си, бе - разстроено отвръща Д., - то за най-малкото нещо да не те помоли човек. Не виждаш ли, че ми скапваш всички планове?" Пат, двамата мълчат и се гледат обвинително, търсейки някакъв взаимно разбираем речник, не го намират и Д. си тръгва.

Три месеца по-късно, около 8 вечерта, тъкмо Р. гледа новините с липовия си чай, входната врата е разбита с гръм и трясък и шашнатият Р. е притиснат на пода от миризлива кубинка. "Къде си бе, гад? - съска глас от висините. - Не мърдай, че ти размазах мутрата, урод, да те търсим цяла седмица, не знаеш ли, че от нас няма къде да се скриеш, в кенефа да се завреш, пак ще те намерим. К'во? Да, шеф, заловихме го. К'во? Ми кво да напраим, тия не разбират ли, че джипиесът к'вото покаже... Еми да се оплакват, голяма работа, три врати... е, как идиоти, бе, шеф, ела и веднага ще ти покажа джипиеса... черно на бяло. Ми стават грешки, да не е наша вина, че се крият като хлебарки, да. Да, джипиеса на долния етаж, таман се бяхме засилили с тарана, там една се катереше с торбите и Джуката добре, че я попита. Кво? Аха, разбихме... ми да се оплакват, ние к'во... Еми като ни подават грешно... пише номер 78, апартамент 7. Е, да де, ама на тоя адресът е номер 78, апартамент 7, да, грешно са ни го дали... А, за това вече не отговарям... Слушам!" После Р. е вдигнат мускулесто, сложени са му белезници и е откаран в ареста, където след седмица му е прочетено обвинение и е изправен на съд за сексуално насилие върху малолетно ЕГН. Племенницата му, според документираното, най-после е събрала сили да разкрие ужасите в детството й, предизвикали перманентна психофизическа травма. Тя прилежно преразказва маркиз дьо Сад с някои осъвременявания, почерпани от порнографията, кръжаща в интернет, и щедро проливане на сълзи в паузите. Р. е осъден на 20 години затвор без право на досрочно освобождаване, предвид тежестта на престъплението и отсъствието на разкаяние, изразено чрез шашнато мълчание.

Вече в затвора Р. е викнат на свиждане с посетител, племенницата му, която му носи половин недояден шоколад Тоблерон и го гледа с честните си сиви очи право в сърцето. "Ти извинявай, ма така беше най-добре за теб - казва тя. - Малко брейнстормихме с нетуърка и го планирахме. Значи, твоето ЕГН много сложно, много стар модел, с който никой не е работил и не познава програмата, даже трябваше да аутсорсваме и ползваме външни консултанти, но се справихме. Хич не беше лесно, да ти кажа, че с твоя профил... грабеж, убийство, не са актуални, малко години дават, пък телефонни измами кой ще повярва, като ти види ЕГН-то. Трябваше да е нещо съвременно, брандирано, за да се реализира значителен обществен резонанс, генериращ таргетирания клик, трудно, но се справих, няма нужда да благодариш. Аз трябва да ти благодаря, нямаш представа как ни разнесоха из социалните мрежи. Ти стана звезда, аз станах звезда, такава промоция не си и сънувал, бизнесът пощуря. А по време на обиска полицията изпотроши всичко в апартамента, направо безплатен бонус, щото представа си нямаш как се изнася тоя шкаф в хола от петия етаж и колко щеше да струва. И се изкачих цели три нива с всички екстри! Черешката на тортата. Полза и за мен, и за теб, сам виждаш - имаш покрив, дневен режим, три пъти на ден топла храна, баня, постоянно наблюдение, ако ти се случи нещо, веднага ще се вземат мерки, лекарства, болнично легло, всичко необходимо и никакви грижи. И няма значение колко дълго ще живееш, тая програма е с гаранция 20 години, а според твоето ЕГН, ти не се обиждай, ама може да не оперираш толкова дълго, от което и обществото ще има полза, понеже ще освободиш койка за друг клиент и ще спестиш разходи по обслужването на данъчната система. За друг не бих го направила, абе, бих го направила, ама не безплатно и без договор, но аз така те обичам... ето, шоколад съм ти донесла, не знам дали разрешават. Тук те хранят, обличат, едва ли нещо ти липсва, не мисля, че и шоколад ти трябва, ама като си те обичам...

- А апартамента? - гламаво пита Р.

- Нямай грижа - весело отвръща Д. - продадох го. Много амортизиран и еърбиен'бито се скапа по-рано, отколкото се прогнозираше. Сега всичко е наред и за теб, и за мен, нали сме роднини и се обичаме. Хей, тая черна кутийка, дето пише "Смяна" на нея, оцеля след обиска, намерих я в хладилника. Ти май се беше привързал към нея, може да ти я донеса. Пак ще дойда да те видя, когато имам възможност, ти си ми като... като... първия ми лаптоп, не ми дава сърце да го изхвърля, нищо, че отдавна не бачка.

- И аз те обичам - плахо отвръща Р., според законите на ЕГН-то му нищо друго не би могло да бъде.

- Знаеш ли, тая идея със старческия дом не беше много яка - доверява му Д. - В интернет пише, че обслужването е едно гадно и тормозят клиентите. Тук нали няма хлебарки?

- Има - отговаря Р.

- Абе то навсякъде се навъдиха, хич да не ти пука - тъжно отвръща племенницата му, - даже във Виена. Май не ти казах, аз ще се местя оттам в Сиена. Планирала съм за след месец, ще дилваме с партньорите некъв препарат против насекоми, не го знам к'ъв, ама много яка промоция. Ще ти пратя от рекламните мостри с куриер, тук нали може? Айде чао.

"Как се уреди с такава племенница, бе", завистливо мърмори надзирателят, докато води Р. обратно към килията. "Моите само викат дай пари и чакат да се пенсионирам, че да ме изритат на село при кукумявките. Няма кой да се погрижи за старините ми, а твоята, еехххх... и шоколад ти носи. Имат си хората ЕГН-та... абе, откъде ги взимате? Влизай."

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2020, № 12 (253)