НОБЕЛ ЗА БОБИ

Веселин Веселинов

web

Предисловие. Понеже се мотах около седмица с този, хм, "текст", се получи едно такова дълго и досадно. Предлагам избор - който иска да чете от начало, който иска - да скочи направо в послеслова. Принципна разлика няма, всичко е въпрос единствено на храносмилане - послесловът, струва ми се, няма да породи киселини у... у "прогресариатския" читател.

Преди 45 години щях да скачам до тавана при такава новина. 45 години слушам Боб Дилън. В момента също, докато пиша. Не се радвам, има нещо странно и тревожно. От една страна са аргументите "за", изложени прекрасно от Владимир Левчев в статията му в "Култура" от 21 октомври, 2016. Тя е озаглавена "Защо Дилън?", което ми намеква, че и той не се чувства напълно комфортно с тазгодишния избор. А мълчанието на Боб Дилън, довело до момента до обвинение в арогантност от страна на Нобеловия комитет, ме кара да мисля, че и награденият има проблем с награждаването си. Мътен хаос... "Something is happening here, but you don't know what it is, do you, mister Jones?" (Bob Dylan, 'Ballad Of A Thin Man').

Избрах тази снимка от 1989-а година, защото ми се струва, че концентрира всички възражения и недоумения относно награждаването му. Нищо чудно дори неговите собствените... някаква застаряваща поп звезда с много непристоен вид и поведение. Ни има глас, ни може да свири на нито един инструмент като хората... Чиста попкултура, при такъв прочит - "произведен от машината" идол, ниска култура. И на тоя Нобелова награда за литература... Докъде стигнахме!

С Боб Дилън се отварят много недоволства - не, че са нови, но някак си се фокусират и концентрират в неговата личност, място в културната история, принос, дейност. Аз не искам да повтарям Владимир Левчев, ще пробвам малко от други страни, но не вярвам да избягна напълно повторения.

На повечето критики може да се отговори сравнително лесно. Първото възражение е политическо. Конкретно в Русия и русофилска България изборът на Дилън се приема като част от "тоталната война" срещу Русия. Дилън върви в комбинация с миналогодишната нобелистка Алексиевич. Дотам стигнаха в падението си американските подлоги, че зарязаха всякакви претенции и критерии - журналистка и поп певец. Като руски пример избирам изказване на Юрий Лоза, естраден певец. Той, като "академично образован музикант", смята, че Дилън не е музикант, единствено поп икона. И доколкото има някаква културна стойност, то тя е само в Америка, другаде е непознат. Нищо в сравнение с Висоцки във всеки смисъл, включително международно значение. Българският пример е концентриран във форума на вестник "Сега", доминиран от русофилско-сталинистка група с център Миряна Башева. С претенцията, че са "образовани, интелигентни, информирани, умни", последните разбиха Боб Дилън на пух и прах още в мига на съобщаване на новината. Със същото заключение, което прави Лоза, прибавяйки Ленърд Коен към Висоцки. Но като разгледа внимателно писанията, човек бързо открива, че нито Лоза, нито българската агитка всъщност познават творчеството на Дилън - те знаят ЗА него, не него. И не той е всъщност важен, а атаката срещу Русия. Това, което знаят обаче, почива на коварен факт: каквото познават, познават като литература, на хартия, не на звук - някога издадената стихосбирка в серията "Поети с китари". Подобни обаче са и много от недоволствата на Запад - на политическа основа. Не е тайна, че Нобеловата награда често е давана по политически причини, но пък е и достатъчно да се погледне цялостния списък на наградените - ако ще се водим по политика и идеология, то левият спектър е представен почти пълно и непрекъснато във времето, докато дясното се свежда до не повече от четири имена, достигайки почти до общоприетото крайно дясно - фашизма - чрез Кнут Хамсун, 1920. Само ортодоксалните комунисти са петима до сега, няма нужда дори да се отива в другите леви вариaции, за да се види несъстоятелността на политическият аргумент и като цяло, и в конкретния тазгодишен избор. Хамсун го слагам най-вече за хатъра на "левите", че е фашист на дърти години, далеч след като е получил Нобеловата награда. Шолохов и Неруда обаче са железни сталинисти цял живот. И да се твърди, че Нобеловата награда служи на американски интереси, е просто смешно - последният американски носител на Нобел преди Дилън е Тони Морисън през 2003-а. Но няма руснаци? Няма. Па таквиз с подходяща сталинско-путинско-патриотарска нагласа хептен няма. Или има? Кои например? Нима Пелевин... в името на "Единная Россия"?

Щото с Висоцки не става поради условието за награждаване - трябва да е жив творецът. Но "поети с китари"... ни риба, ни рак. Поети, ама с китари, с китари, ама поети, уви, с китари, не с цигулки. Накъде бия? Бия към другото огромно възмущение - наименуваме и подреждаме в кутийки, първата наредба е висока и ниска култура. По Аристотел. Високата култура е полезна, с нея се извисяваме. Просвещението по Кант. Условието на Нобел си е директно по формулировката на Просвещението на Кант: "най-голямата облага за човечеството", "идеалистична насоченост". Гнездото на Аристотел-Кант е академията - ние всички живеем в свят по тази формулировка, академията обаче ни свежда реда. И в този ред кутийка "поети с китари" няма... това е нещо междинно, "строго погледнато", нито музика, нито литература. Важно, но по-ниско и някак извън двете "високи", клонящо към ниска култура, поп. И е така - нека сравним 4 образци от "два свята": Дилън и Коен от едната страна, Висоцки и Окуджава от другата, поети с китари всичките, бардове. Популярни в тези среди, идентифициращи се с високата култура - интелигенцията, но минаващи все пак за малко развлекателна страна. Защото "строго погледнато..." китарата пречи да са чисти поети за кутийката. Коен и Окуджава тръгват от литературата, Дилън и Висоцки идват от други места. Висоцки приживе няма издавани текстове на хартия, остава основно на частни звукозаписи. Коен обаче получава признание първо като поет - и питан по-късно защо отива с китара на сцената, след като е получил признание, отговаря с неудобното, но вярно: "Защото признание не плаща наем и не купува хляб". Чисто формално обаче, по академичните кутийки... Дилън, Коен и Окуджава са писатели. Имат и стихосбирки на хартия, и романи. Мда, "строгата подредба"... по нейния критерий няма лошо с Дилън. Но... тези четиримата са "контра-култура". Мъгла и антиподи - "контра". Или реакционно, или ниско.

Но "бардове", "литература", "висока култура", "строгост"... нещо много се размиха границите, наруши се редът и критерият с тоя Дилън. И Алексиевич. Нима? От самото начало Нобеловият комитет използва много широко разбиране за "литература" - писаното слово въобще. Още вторият нобелист не е писател, а историк. А днес увехналият вече постмодернизъм ни остави едно утвърдено обединително смесване - "текст". И всичко е "текст". Това, ако обичат, именно академичните критици на награждаването на Дилън да не забравят, че те преподават "текстове". Другото смятам, че знаят добре - конкретно поетичният авангард на 20-ти век разчупва класическия "строг" модел и вмъква изразни средства от други изкуства много години преди да се появи постмодерната теория. Маяковски създава пропагандни афиши, по дяволите. Ниска култура?

Високата култура е думи на хартия, ясно разграничени кое какво е. Нима? Че класическата наредба идва от Аристотелово време - поезия и драма. Гледане и слушане, не четене. Не индивидуално кантианско усамотение с полезен "текст" в ръка след усилната дневна работа, а публичен спектакъл, целящ да доведе публиката до катарзис. Малко като концерт на Боб Дилън започва да мяза... И това иде от академията, по нейния канон - който бързо стига до Чосър, Шекспир, Рабле... ниска култура отвсякъде, че и чист комерсиализъм на всичкото отгоре... Така с високата култура... Чосър от безброй години се преподава минус една глава. Тя е извадена отдавна именно от академията, понеже е неразбираема за съвременния читател. Единствената глава, принадлежаща на високата култура според академичната наредба - теологически трактат. А изучаваме доста графично представения виц за дъртия рогоносец... Че и в превод ги четем класиците, че не им разбираме архаичния език, чужд език... Ботев не четем в оригинал. Ботев е вестникар, дявол да го вземе. Пък Боб Дилън бил ниска култура. Нещо не върви убедително.

И никак не върви убедително соченето с пръст на китарата. Шилер го слушаме като песни. Борхес пише танга. Брехт - опери и песни. Френският шансон е пълен с текстове на силни поети. Жак Брел. От другата страна - Джон Ленън издава стихосбирка, Джим Морисън изобщо иска да бъде запомнен като поет, а не като рок музикант, Ник Кейв пише романи. Йън Андерсън, от наскоро гостувалата в Пловдив група "Jethro Tull", сериозно се двуоми дали да не избере журналистиката пред рока. Оп, журналистика... академията се сърди, забравяйки, че академията не е само хуманитарните факултети. Академията също смята, че на всекиму се полага домат, при това без пирон в средата... Джетро Тъл, смехотворно и бомбастично, се е водил изцяло по Кант и цял живот е бил искрено убеден, че прави точно това, което доста по-късно Нобел е поставил като условие за наградата си. Кой е Джетро Тъл и какъв е неговият принос се изучава в... агрономическите факултети до ден-днешен. Нито е едномерно, нито "чисто". Недялко Йорданов носи аурата на виден поет в масовото българско съзнание единствено заради симпатичните естрадни шлагери, най-сетне. Какво може да е чисто и подредено, както ни се ще на въображението и собственото невежество? Колко "литература" създаде постмодернизмът? Много... теория. Ако завием към фикцията - постно. Много вероятно е това течение да остане без Нобелова награда въобще - що се отнася до художествена литература, Умберто Еко почина и освен него аз поне не виждам някой с реално световно значение. Също никак не мога да си представя строгата академична Нобелова комисия да се справи с препятствието на колектива последно известен ми като Лутър Блисет. Остави, че е колективен автор, ами нарекъл се с името на футболист...

Конкуренцията. По начало Нобеловият комитет е закостенял и консервативен при избор - това някак си е заложено от условията на Нобел: за да се изпълнят добросъвестно, трябва да се избира между напълно установени имена с доказано значение и принос. Което автоматически означава стари... и стават все по-стари. Дилън е на 75 години. Възможните други? Филип Рот - 83. Петер Надаш, да речем - 74. Ленърд Коен - 82. Кормак Маккарти - 83. Стоп! Отдавна утвърдени имена, с един сериозен проблем - "строго погледнато", някак второстепенни. Щото са признати отдавна, но без да са били централни представители. Що се отнася до течения и важност - като махнем Камю и Астуриас, никога Нобелова награда не е давана в унисон с избухване на литературно течение. Винаги е постфактум, често години по-късно - когато всъщност радикалният авангард се е уталожил в общоприета и невинна норма. Награждава се миналото, историчността. Това е валиден проблем с настоящата Нобелова награда, която изглежда да дава признание на битниците, от които обаче вече живи няма, та дериватно и ерзац. И проблемът не възниква сега - той се забелязва в скорошни нобелисти: Модиано и Ле Клезио никога не са били водещи автори.

Но има и друго тресавище, към което води Кормак Маккарти - той пише в теченията southern gothic, western, post-apocalyptic. Усещате ли на какво започва да замирисва? На презряната комерсиална литература, на ниска култура в пълен ръст и прелест... Поехме към Джон Гришам (61), Даниел Стийл (69), Стивън Кинг (69), Паулу Коелю (69). И те не са млади на всичкото отгоре, та нещо пресяването отива съвсем на естествен подбор - който още е жив като пръв определящ критерий.

Академията ще се съпротивлява чрез "строгата си подредба" на собственото си преподаване на "текстове", разбира се, но времената са се променили необратимо. В подредбата поезията е най-отгоре, първа и най-висша. Прозата е по-долу. Но през 20-ти век местата се разместват и падат свидни жертви. 20-ти век поставя най-отгоре романът. Не е мое твърдение и не е ново - това е стара академична констатация, на която обаче констатиращите упорстват да реагират адекватно и поддържат поезията на изкуствено дишане. Животът и времето си казват тежката дума - поезията губи обществената си функция и значение. Салонът, където изпъчени офицери декламират и обсъждат последните стихове на Лермонтов с нежни млади дами, заключени в корсети, и се обясняват в любов епистоларно в куплети, принадлежи на 19-ти век. И купонът на моята младост с гласа на Боб Дилън от магнетофона също вече е в далечно минало... Поезията съществува камерно - набива се насила в студентските глави из литературните факултети. Не ме разбирайте криво - не е отпаднала нуждата да се пише поезия, отпаднала е нуждата да се чете, преживява и научава нещо от нея. Поетът е все повече сираче, разчитащо на академични индулгенции - в крайна сметка Коен отива на "поп" сцената, за да има от какво да живее. И е напълно наясно с това - преди десетина години с доволна доза отвращение слушах по радиото церемонията по награждаването му с най-почетното канадско отличие. Някакви хора умилно бръщолевеха за "нашия Ленърд", без когото така не можем, като дори не можеха да скрият, че целият "наш Ленърд" им е дошъл в главата единствено поради повода и само от слушане на няколкото "евъргрийн-а", въртени постоянно от радиостанциите. Коен никак не пропусна да отчете пародийността и отговори кратко и саркастично, като му дойде реда - благодари за честта и прибави: "ако знаех колко много ме обичате и се нуждаете от мен, щях да напиша повече". Шега. Шегичка. Всички се смяха, но някак тревожно... ами я ако пък вземе да напише? И като казахме, че без него не можем, ще трябва да го четем, леле! Така с поезията.

А прозата даде окончателни жертви. Новела отдавна няма въобще. Разказът едва шава. То никак не е трудно да се потвърди чрез списъка на Нобеловите носители, че той е бърз преглед на 20-ти век. Само двама са носителите на Нобел измежду автори преимуществено на разкази - Хемингуей и Алис Мънро(у). На Хемингуей е обаче за технически принос към развитието на формата (основателно) и конкретно за "Старецът и морето" (новела все пак). Стесняването на жанровете и разместването на важността им неминуемо води до вглеждане встрани - теорията ("текст") и практиката (Нобеловият комитет от самото начало има доволно широко разбиране за "литература") позволяват. И след като позволяват, да се пищи "откъде накъде Дилън" е нечестно, особено от академична страна. Хубаво е да се прочетат решенията за какво е присъдена наградата, преди да се вдига врява - в сайта на Нобеловият комитет си ги пише и са от по едно изречение. Не звучат особено убедително и "строго", съгласен съм, но показват все пак широта и гъвкавост.

Широта и гъвкавост вървят заедно с отчайващ консерватизъм и застиналост - поетите ще се влачат за ушите, това няма да се промени, но има куп драматурзи. А класическата строга наредба... поезия и драма. Кой чете пиеси? Те се създават за гледане, за спектакъл... Академията държи упорито на традицията, нищо, че театър и литература са две отделни вселени факултативно, ако изобщо не са и отделни учебни заведения. Е, пак "строго" разделени в отделни кутийки. Обаче... драматурзи може, а сценаристи не може. Каква аджеба е фундаменталната разлика, освен като махнем тази, че киното и съответно професията "сценарист", се появяват "чак" през 20-ти век? Има си хас театърът да е висока култура, а киното - ниска... Има си хас театърът да е идеалистична дейност, а киното - "стриктно" комерсиална... Има си хас сценаристите да се някакви литературни некадърници... ми то Нобелови лауреати са писали и сценарии. На тоя фон как Дилън е проблематичен, а Дарио Фо не е? Че той даже не е награден за драматургия, за писане - прочетете за какво и да видим какво толкова не става с Дилън. Точно ако се разгледа "стриктно", възниква сериозна прилика между Фо и Дилън.

И като се разгледа "стриктно", свръщаме пак към "поетите с китари", в комерсиалното, в поп културата, в ниското... шоу на стадион пред 20 000 крещящи и куфеещи диваци. То и там наш Боби не се държи като хората... "като хората"... като се дават такива награди като Нобеловата, някак си изниква образът на сериозни чичковци в изгладени костюми, които от зори до мрак преливат мъдрост от умната си глава на листа хартия чрез перодръжката за благото и извисяването на човечеството. Има и такива - Стивън Кинг, например. Неговото изобщо си е подредено като индустриално предприятие, той наистина отива сутрин на работа - от къщата през двора в котиджа, където работи. Като се свърши работният ден - по часовник, не по вдъхновение - се връща от бач, последно довършва бизнеса със секретарката и започва да отпочива. Но творецът в повечето случаи е същество хаотично, доволно неприятно, водещо крайно нездравословен, да не кажа покварен живот. Да ги видим писателите в "строг" вид обаче е възможно, защото те не са публични личности. Заниманията им са скрити от реалния поглед, не наблюдаваме скандалното и недопустимото от гледна точка "високата култура" - някакво мърляво животно, надрусано до козирката или повръщащо от килото баято уиски за закуска. За някои знаем все пак - конкретно, за битниците. Неприятна гледка, да? И ето я - Боб Дилън на сцената. Неговото не се търпи... и "добър вечер" не казва, и е с гръб към публиката, и си мърмори нещо непонятно под носа, яде не отделни букви, не даже и думи, ами цели строфи, иди разбери какво пее и колко е надрусан. Да не говорим, че стадионите по правило са с ужасна акустика. Друго си е авторско четене... не, че е отмряло, но апогеят е в СССР. Евтушенко чете стиховете си на стадион. Как е различно от двете страни на Желязната завеса... обезумелите тълпи на единия стадион, ниска култура в целия си ужас, противопоставени на тихата спретната културна публика, жадно слушаща Поета, триумф на високата култура... който Поет с гъгнив и монотонен глас каканиже. Автор още не означава декламатор - за това си трябва актьор, тоест, наистина спектакъл, и тук вече нещата се изравняват, коварно залитащи към "ниското", масов спектакъл, шоу, още повече, че колкото Дилън изнася концерт за пари, толкова и Евтушенко чете публично за пари. Едва ли има нещо по-досадно от авторско четене - концерт на Боб Дилън, особено когато го грабнат дяволите, се спасява винаги от рок групата му. Аз лично никога не съм бил разочарован от концерт на Дилън - вярно, както повечето около мен, бързо се досещам кое парче "пее" Боб, понеже ги знам. Но аз съм любител и не моите доволства са важни - важното е, че Боб Дилън е толкова пристоен или непристоен, колкото са и Хемингуей или Фокнър и това, че е на показ, не е точно аргумент за "ниска култура", комерсиалност, липса на творческо качество или културна значимост.

Несериозни са критиките срещу награждаването на Дилън, включително недоволството на Нобеловия комитет от арогантността на наградения, който до момента нито им е отговорил, нито дори споменал някъде, че е награден.

И все пак ми е трудно да приема награждаването на Дилън, едно такова неуютно чувство на съмнение, прозиращо и в статията на Владимир Левчев, и дори в самото мълчание на Дилън. Дотук изглежда, че след отхвърляне на възраженията е лесно да се аргументира "за" - но точно там е слабото място, струва ми се. Понеже изглежда лесно да се стигне до "за". "За" Дилън същевременно казва още:

В момента съществува сериозна липса на силни литератори в световен мащаб. Аз поне не мога да назова никого - добри писатели има, разтърсващи няма. Ако имаше, Модиано, Ле Клезио, Алексиевич и Дилън нямаше да са нобелисти. Едно е да "прекараш" Борхес и да наградиш Маркес, съвсем друго да гледаш встрани към журналистиката и рок музиката, дано намериш кандидат. Такъв е моментът в човешката история и той поставя въпроси за преоценка на самата Нобелова награда.

Може би е добре да се спре Нобеловата награда - с годините, тя прекалено натежа и неизбежно се дирят повече кусури, отколкото да се приема радушно. Изборите пораждат все повече и повече недоволства дори чисто сравнително - вглеждайки се назад, човек си казва "Дилън не е Фокнър". И е така... Самият Дилън би го казал. Факт: живеем в "най-образованото" време в човешката история - и четем Дан Браун. Факт: техническите средства позволяват напълно неграмотен човек да бъде успешен и уважаван писател. О, няма нужда направо в компютрите - носителят на Сталинска премия за литература Джамбул Джабаев. Тоже певец.

Награждаването на Дилън силно прилича на много късно признаване на битниците. Дилън се явява заместител - нещо неприятно дори за самия него, смятам, понеже всъщност не става дума за оценка и признаване на собственото му творчество.

Да се приеме награждаването му като закъсняла победа на контра-културата е доволно съмнителна "плесница" - съвсем сполучливо Владимир Левчев я нарича "музеен вариант". Музеен е, защото отчита нещо много отдавнашно. Контра-културата е абсорбирана и нормализирана още през 1970-те. Никаква полза няма от признаване на нещо, на което отдавна са му извадени зъбите - това е по-скоро гротеска.

Дилън е с музикални корени - той е литературен тип, да, но основата му не е книгата. И творческата му среда е друга - звукозаписното студио. Писателската среда е странична, вторична, неважна, не негова. Казвал го е, дори често. Дори общо взето е фиксирал датата на отказ от занимания с "чиста" литература - в документалния филм "No Direction Home", режисъор Мартин Скорсезе, излъчен 2005-а.

Дилън е трудна личност и публичността му, за съжаление, фокусира бързо върху личността, а не върху творчеството. С награда и без награда, конфликтът е политически - "предателствата" му от гледна точка на левицата. Незабравени, непростени, влачени до ден-днешен като главното в обсъждането на Дилън. Завоят му към "комерсиалното" и "дясното" със скандалната му - Кощунствена! Предателска! Нож в гърба! - поява на Нюпортския фолк фестивал с електрическа рок група. 1965-66 година, когато свири с Пол Бътърфийлд Блус Бенд и с Бенд (тогава все още "The Hawks"). Скандалът е с неговото изпълнение - нищо, че буквално предишния ден Пол Бътърфийлд Блус Бенд свири на фестивала "електрически" (A други - Хаулин' Улф, примерно - и по-рано в годините). Кънтри периодът му около 1970-та година, когато записва в Нашвил с Джони Кеш. Кънтри - реднек! Нашвил - храмът на реднекщината, реакция в пълен ръст. (Нищо, че Джони Кеш е прогресивен от лява гледна точка и чест участник в Нюпорт. То май там и се запознават с Дилън.) Християнският му период от втората половина на 1970-те - началото на 80-те - Bible belt, ултрареакционното на дясното в Северна Америка. (И най-слабият творчески период в дългата му кариера.) За левицата Дилън отдавна е етикиран като завършен десен реакционер. И понеже е Дилън, следва и "предателство" към дясното, за баланс... към такива като мен, един вид. Артьомий Троицкий пише в своята история на съветския рок: "Боб Дилън бе голямата бяла надежда на фестивала, но тя не се изпълни. Той изпя две-три парчета на един голям и много официален концерт и след това просто се разтвори в комфортното блато на съветския елит. Говореше се, че е отишъл в Грузия и Одеса. Някои от духовните му деца - конкретно Макаревич и Гребенщиков - отчаяно го търсеха и така не го намериха. Веднъж Дилън написа парче, в което казва, че всички трябва да служим някому - в Москва Дилън избра да служи другиму." Годината е 1985-а, цитираната строфа е от неуспешния християнски период, конкретно, от нещо като spiritual в тавата 'Slow Train Coming' и означава "всеки трябва да служи на Господ". Нито Троицкий, нито аз имаме зъб на Боб - левицата му има - но е прекалено чепат характер и прекалено публичен. Полемиките около него в политическо-личностен аспект няма да спрат. Награждаването му с Нобел само хвърля нови съчки в огъня. Ирония на съдбата е, че съобщението за награждаването му се случи в разгара на турне, току преди концерт в... Лас Вегас. Съчки за кладата да иска човек.

От горното големият и тревожен факт е липсата на разтърсващи литератори сега. Награждаването на Дилън го подчертава много ярко. Мисля, че това е в основата на дискомфорта ми, на този на Владимир Левчев, и на самия Дилън. И понеже е Дилън, като едното нищо може да осветли още по-ярко проблема чрез... мълчание. Приятел сподели, че очаква точно това да направи Дилън и аз съм склонен да се съглася: да не реагира въобще. Да не промълви нито дума. Нито да се яви на награждаването, нито да потвърди, че е научил, нито да приеме, нито да откаже, просто да мълчи. До момента е така - дори появилото се съобщение, че е награден, на официалният сайт "Боб Дилън" бе изтрито. (Тук трябва да се напомни, че това не е сайт НА Боб Дилън, а ЗА Боб Дилън, опериран от Sony.) Едно такова никакво е с избирането му за Нобелов лауреат, объркано и хаотично, в унисон на кризисния ни времеви отрязък, че сензитивността на Дилън, чувството му за дискомфорт наистина най-добре ще се "електрифицира" чрез мълчание. Понякога мълчанието крещи. А Боб винаги отлично е усещал и намирал израз за осветяване на кризисен човешки момент. Хм, накрая все пак излезе, че съм "за" награждаването и то съвсем в духа на Нобеловото условие - да донесе "най-голяма облага на човечеството", за произведение с идеалистична насоченост. Ако наистина замълчи докрай и игнорира Нобеловия комитет, то Дилън заслужено е награден именно за произведението, създавано в момента чрез пълно мълчание.

P.S. Бе, я да видя как се развива пожарът с Боб Дилън. Днешният вестник казва... Hallowin. Секция по секция, барабар с рекламите. Цялата азбука - от "съсечи телефонната сметка за този месец пред Халоуин - само 35 долара" до наставления "как да оцелеем". "Как да оцелеем"... купона, първия учебен ден, избора на червило... Някак си нобелистите не са успели да ни доведат до справяне с ежедневни и неискащи кой знае какъв акъл "драми", те са същият проблем като атомната бомба, та трябва тукинка да ни научат как да ги решим...

А има литература, имааа... цяла страница. Премиерата на филма "Inferno". Дан Браун, дами и господа, другарки и другари, "интелектуален трилър". Трижди да горят в ада Борхес и Биой Касарес!

"Другото вестник"... някъде горе, може някой все още да помни, съм дращил за политическите недоволства. Те го те неспоменатото - американските писатели пищят за системното им пренебрегване от Нобеловия комитет. Какво казва тоз комитет? Аха... контра-обвинение. Американските писатели системно отказват да участват в "международния диалог на литературите". Това ще да е отказ да ходят по конференции... Фалшиви се нещо и двете страни... Едните, че имат предвид данбрауновци - другите също, всъщност. Данбрауновци нямат време да се прозяват по конференции, манифактурата не може да слага кепенец "затворено" нито за секунда. Академията обаче ходи по конференции, ако наистина "международен диалог на литературите" означава нещо. И още как ходи!

Междувременно на чекръка се върти 'No Direction Home', началото на интервюто с Том Кланси. В кръчма. С Дилън Томас на стената. Встъпителните думи на Кланси са към портрета, тост с халба ейл в ръка, "Как я караш, Дилън?" По-късно преминава в рецитация, не слушам конкретно... май не е Томас, може би Йейтс. Аз поне единствено проклети впиянчени келти знам да преминават спонтанно в рецитация на поезия. Или в песен. И само в Буенос Айрес съм срещал надрусани с пако пройдохи и разбойници спонтанно да вмъкват в разговор "Както казваше Борхес, ...". Какво ли би казал Нобеловият комитет по такива наблюдения? За Дан Браун не питам.

Дали от вестника, дали понеже слушам Дилън в момента... в главата ми изниква едно парче баш от момента на първия незабравим и непростим скандал, в което Дилън избухва в смях насред строфа. "Everybody must get stoned" (‘Rainy Day Woman #12 & 35’). Какво главоболие за преводач на български... Добре, и на руски, за хатъра на вокалната секция от аудиторията. "Да се замеря (убива, пребива) с камъни" и "да се надруса"... Един смисъл в единия превод, съвсем друг в другия. Па като ги съберем двата се получава трети смисъл... Дивашка му работа, я по-добре така спонтанно да си туря на устата едно цитатче от вечното на нобелистиката, от Т... Транс... трансибирян?... Транс... Транс... Транструмер? Транстрьомер? Абе, подскажете цитатчето... не мое да не го знаете, да не сте някакви невежи уличници...

Стига толкова с Дилън, свалям го от чекръка... сменям го с Жак Брел. Отдавна мъртъв, никакви проблеми, никакви конфликти, никаква неуютност...

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.10.2016, № 10 (203)