Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАМЕТНИК

Веселин Веселинов

web

На Николай Фенерски, поверително: гранит - това звучи гордо.

Късметлия съм, винаги когато отида в България, виждам занимателни гледки. Тази пролет в Копривщица веднага ми се забоде в очите некролог, подписан от местния Комсомол. В сегашно време! Не можах да се разсмея, щото некрологът бе за панихидата на приятел от детинство. За покойника ще кажа само това: преди години с много хумор той ми разказа как се разочаровал от БСП. След митинг се завтекъл с вика: „Дайте да ви стисна ръката, другарю Първанов!“, от което бъдещия - тогава - български президент видимо се уплашил, подскочил настрана, и дал знак на охраната да действа. Както и да е, местното ДКМС скърбеше пролетес. А три години по-рано уцелих откриването на паметник - през април 2008 в същата Копривщица.

С комшийка бяхме излезли на разходка и пред кметството, което за разлика от повечето български селища не се намира на „мегдана“, виждаме няколко паркирани черни мерцедеси, един далеч по-скромен автобус “втора преснота“, и делови млади люде в строги костюми, сновящи между мерцедесите и кметството. Комшийката знаеше какво става - „Откриват паметника на Врачев“. Вече на мегдана бе самият гранит, някакъв чунчо свещенодействаше с допотопна озвучителна уредба и според настроението на вятъра от време на време се чуваха откъслеци от партизански маршове, съчинени през 1950-те. Пред паметника се бяха струпали двайсетина проскубани старци с отчетлив вид на бивши военни и вечни „активни борци против фашизма и капитализма“. Немощни едни такива. Младите люде с мерцедесите си имаха по-важна работа из кметството и не се явиха. Туземци - нито спонтанни, нито организирани - нямаше, освен някой роднина. Явно, бе мероприятие, организирано от БСП и то повече за „твърдия електорат“: бяха осигурили автобусче за другарите на паметника, уредба за озвучаване на същите, докато истинската дейност на аджеба настоящите партийни функционери си бе концентрирана в гнездото на властта. Мижава гледка, може би най-вече за ветераните - „мероприятието“ не интересуваше нито народонаселението, нито собствената им партия. Самото откриване на гранита не гледахме с комшийката. Тя само каза, че Врачев все пак заслужава паметник - за разлика от „убиеца Антон Иванов“, извисяващ се пред кметството.

Не зная кога е дялкан паметникът на Врачев - изглеждаше пресен, но в стил „социалистически реализъм“. Аз не съм се приближавал до монумента и за това няма да гадая върху подробностите. Ще „разсъждавам“ за създаването му, хм, културологично. Мястото на Копривщица в българската история е централно и добре известно. Съответно градът е вероятно с най-много паметници на глава от населението в България. Град-музей - така бе официално някога, нищо чудно и сега. От една страна, при толкова съществуващи паметници нови едва ли са необходими. От друга - град-музей предполага нарастваща колекция. Традицията го изисква, а пространството се изчерпва при толкоз конкуренция. Копривщица е дала много исторически лица - в самото комунистическо време: двама - Иван Врачев и Костадин Лютов.

Горните не са от най-големите функционери на комунистическа България и не са съвсем познати. Кой е и какъв е бил генерал Иван Врачев, може лесно да се научи от интернет. Противоречива биография, ако се отиде отвъд Уикипедия, мине се през биографията създадена от някаква „к.ф.н.“ в сайта на „Дума“, и се стигне до публикациите на артилеристите. Трябва да се отбележи, че Врачев достига апогея на кариерата си през първата половина на 1960-те, след което върви надолу с все по-“затихващи функции“. За Костадин Лютов няма да намерите почти нищо в интернет. Той достига апогея си през 1980-те - като главен прокурор на държавата. И вероятно за негов късмет, напълно обезличаващ го съответно и обясняващ отсъствието на интернетна информация, е сменен през 1987-а - достатъчно преди да настъпят „сътресенията“. Споменавам двамата понеже те са в контраст днес - паметник на Врачев, но никакъв такъв не се предвижда за Лютов.

Дотук става дума за фигури в „голямата вселена“ - в по-тясната вселена „Копривщица“ вече говорим за Иван Врачът и Кото Лютов. Последният принос на малката вселена към голямата, което е хубаво за локалната гордост, макар и запъртък в сравнение с по-стари имена, но истинският местен въпрос е по-различен: какво са направили нашите хора за нас. Кото Лютов - нищо и съответно няма паметник за негова милост и не се предвижда. Иван Врачът обаче се помни - като направил градския водопровод и канализация. Благодетел на града, в поредицата благодетели - почти всичко „музейно“ и историческо в Копривщица е частно дарение. От второто в България „модерно“ училище - функционирало като такова до средата на 1970-те, след това и до днес е картинна галерия - до последното едро дарение на града от непозната извън локалността личност, с което Копривщица става частичен собственик на Суецкия канал. В смисъл, придобива акции и - теоретически - дивиденти. Казвам теоретичсеки, понеже в края на 19-ти век политическата конфигурация е променена и продължава да се променя по начин неблагоприятен за опериране с въпросната собственост. Следва дълга пауза, докато се появи следващият благодетел около 1970-та година.

Първият въпрос, произтичащ от горното, е доколко е оправдано монтирането на комунистически паметник в днешно време. Докато съществуваше нещо като „дясно политическо пространство“, СДС публично се чудеше и недоволстваше как „революционна“ Копривщица последователно гласува за БСП. Последните вероятно са доволствали от наличието на „червен бастион“, а според мен и двете партии така и не са успели да проумеят какво всъщност се случва: Копривщица никога не се е интересувала от света отвъд границата на общинското землище, приемайки го като универсално враждебен. В Копривщица не се гласува за идеи и програми - гласува се за местни хора. За тези, които заявяват, че единствено градът ги интересува - не като правене на нещо, а само като декларация на лоялност, гарантираща, че външният свят няма да бъде допуснат до проникване в местната вселена. От такава позиция кой кандидат коя партия представлява няма никакво значение - поради което е съвсем естествено местният кмет да смени партийната си принадлежност даже по време на текущ мандат. Стига да остане лоялен на града у дома никой не му се сърди, напротив - така и трябва. И от такава позиция няма нищо чудно, че се появява на пръв поглед комунистически паметник - той е такъв отвън, за БСП да речем, която ловките копривщени вероятно са омотали да финансира проекта. За БСП - добре. За пред „твърдия електорат“ добре - нека се порадват, че уж нещо се прави за „принципа“ и „идеята“. Нека се порадват, че Партията продължава да дава отпор на „капитализма и фашизма“. И ето им един раздрънкан автобус да ги закара на откриването, да си спомнят младостта, бойните другари, маршовете, и пр. Който още можел да шава, се качил на автобуса. А истинските дейци пристигат делово и вече си имат работа в надцакване с „червения“ кмет - където не се знае кой кого е надцакал. Такава е „голямата картина“.

Малката е същинската. Копривщица издига монумент на собствен благодетел. Разбира се, идеология не липсва, но тя е някак частична и странична - семейните амбиции например имат по-голяма мотивационна стойност. Така или иначе, „червена“ Копривщица не се яви на партийното по принцип откриване на паметника. И под строй никой не се яви - при положение че театралното пресъздаване на 20 април 1876 и до ден-днешен се организира именно под строй. Аз мисля, че монтирането на паметника бе плод на съвсем тесни и лични игри и интереси, но политическото послание все пак надделява, туристи идват много в града, а на мегдана - пресен комунистически паметник.

И заради това ми е интересно противоречието между „празника“ и пълното безразличие на „червеното“ население. И щекотливата противоречивост на личността, овековечена в гранит. Кое кого интересува, какво се разчита, какво се отхвърля като неважно и пак от кого. Естествено, не е този паметник пръв и единствен с комунистическо съдържание в града. През 1960-те зарята на „Братската могила“ бе силно и спонтанно посетена. Партизански монумент с принадлежащ парк. На въпросната заря ходеха и антикомунисти - стояха нацупени втсрани, извън парка, да гледат сеир. Както и почти всички други - въпрос на историческо време и забавления. По-късно монтираният паметник на Антон Иванов не предизвикваше спонтанност - там само под строй. Вече в края на 1970-те и 1980-те. И така - до никого без директен сантимент през 2008-а. Но и без възражение - такъв-онакъв Иван Врачът, ама поне направи ВиК-то.

Благодетел. Което е следващият въпрос. Какво означава това, от една страна, и от друга - винаги ли е приемано така името „Врачев“. С коя част от въпроса да се започне, е трудно за преценяване - по времето когато ВиК или бе още в строеж, или прясно завършена, погребението на Вельо Врачев предизвика огромно негодувание в града. Полковник Вельо Врачев е вече съвсем анонимна фигура в национален мащаб. Брат на Иван Врачев и също партизанин. Вероятно тясно свързан със строежа на ВиК, вероятно под команда на брат си. За него съвсем не се намира информация - аз открих единствено в автобиографичния сайт на Николай Колев-Босия: бегло споменаване на нелепата му смърт от спукана язва. Според Босия - такава, според апокрифни някогашни версии - по-различна, но също нелепа. Погребението му бе извършено в затвореното гробище в двора на старата Копривщенска черква - и това предизвика местното недоволство. Заради грандоманията на семейството. Това гробище на практика е музей - в него място няма отколе и погребения просто няма къде да се извършват. В същото време старите надгробни паметници са си историческа ценност - например те са впечатлили Николай Райнов, за да ги скицира и включи рисунките в един съвсем рядък академичен исторически албум за Копривщица от 1920-те. От този албум могат да се научат интересни неща - например колко неминуемо ниско застават късните герои в една не национална, ами съвсем локална класация на „велики личности“. Забраната за погребения в старата черква не е заради научна ценност, а по санитарни причини и регулации, тоест, по закон, тогава комунистически. Допълнително натоварена забрана иде от факта, че имотът е църковен и какво може и не може да се прави в него се решава от църквата, а не от гражданската администрация. Поне на книга и освен това далеч не твърдя, че църквата е безгрешна в управлението на имота си. Въпреки закони и собственици семейство Врачеви, ползвайки тежестта си, прати багер да копае гроб и Вельо Врачев помпозно бе погребан там. Неудобен момент, щото на пръв поглед излиза едва ли не меко дисидентство - напук на партийния атеизъм, дърт партизанин се погребва в чисто християнско гробище.

Тази версия спокойно може да се отхвърли - на огромния надгробен паметник се мъдри стандартна комунистическа петолъчка. За повечето местни хора погребението на Вельо Врачев бе гавра и подигравка: в града, където до последния ден на официален комунизъм за ходене на черква моментално се привикваха виновните или, при тяхно отсъствие, родители и други роднини да се обясняват и каят, виден комунист се погребва в двора на черква. Там, но и последно, без уважение към „другомислещите“, та макар и покойници - ей тъй се разбишка гробището, за да се направи място за атеиста-партизанин. И понеже Иван Врачев бе голямата фигура, без чието знание, разрешение и рамо такова погребение трудно или никак не можеше да се случи, мърморенето бе и срещу него. Локално, на везните застават положително и отрицателно, а в национален мащаб - точно това погребение няма никаква стойност.

За разлика от строежа на ВиК. Съжалявам за носталгиците по комунизма - водопровод и канализация се появяват в Копривщица между края на 1960-те и средата на 1970-те. И съвсем не в резултат на „плановата икономика“, ами като чист неин антитезис и опровержание. Тръбите - и до ден-днешен копривщени с гордост ще ви кажат - са западногермански. Строителството от край до край бе извършено от армията - комбинация от трудоваци и нормална войска „на бригада“. Според тогавашната мълва - също шепната с гордост - Врачът опънал материалите от друг проект. И осигурил армейско строителство, за да е „сигурна направата“.

По това време генерал Врачев не е в армията, а шеф на туризма. Вече върви надолу - и може би затова си позволява благодеяние тогава, а не докато е в апогея си. Вече в сянка, вече извън бдителни и ревниви очи на конкуренти. И може би дори „благодеянието“ му е и акт на отмъщение заради настъпилото падение - така, напук: като ме свалихте от клона, да видите сега какво ще ви направя. Ще ви опъна тръбите и ще ви пикая на плана. Може би да, може би не - кой знае. Но е сигурно, че именно в туристическия ресор имаше отличен мегдан за машинации и хитрини - в морето туристическо строителство може да се уреди и такава извънредна и нетипична доставка като яки тръби от Западна Германия. Дори със статут на национална ценност, на „град-музей“ - също благодарение на Иван Врачев според съществуващите източници в интернет - Копривщица няма ВиК до края на 1960-те и планово времето на тази „социална придобивка“ не е дошло. Рамо и маневреност са приложени. И второ рамо - за осигуряване на армейско строителство. Стари познанства, все още съществуваща тежест чрез приятелства. Тук вече със сигурност и полковник Вельо Врачев е въвлечен, макар и дребна риба. Строителство, нямащо нищо общо с плановото - което в държавен мащаб завива към престъпление, дори серия от престъпления. Иван Врачев действа като типичен комунистически феодал, но нюанс. Нормално, повечето феодали си имаха своя територия, в която колеха и бесеха, но границите й не минаваха. Заради което злоупотребите им се прощават - те са само в рамките на територията им и не засягат никого другиго. Докато Врачев е национален велможа, концентриращ интереса си върху частна прищявка в родното си място. По-нагло, но и по-опасно - отклоняване на ресурси от общия кюп в малкия е рисково: те вероятно са предвидени за друг обект и лишените със сигурност ще са повече от недоволни. И не е само това - много опасен е например контрастът между сериозното намерение на Врачев да ликвидира Рилския манастир и да го превърне в туристическо заведение за чужденци, докато в същото време се грижи за „града-музей“ Копривщица. Рилският манастир е спасен по чудо общо взето, по времето когато в Копривщица аскер полага „уредени“ западногермански тръби. Любопитно е да се научи, ако не са отклонени директно от друг обект, за какъв именно са официално изписани от чужбина? От вредна западна чужбина...

Което поне говори колко високо са оценявали постиженията на собствената си политическа система и икономика тези, които непрекъснато говореха за превъзходството на строя. Пак за носталгиците - хубаво си помислете за този дивен строеж: частно организиран, с лукаво примъкване на строителна организация и вносни материали. Силов и гьонсуратски отначало докрай. Благотворителност с обществени средства. Изцяло за затвор според комунистическите закони. Така е в национален мащаб. Може би Иван Врачев е бил късметлия да не го хванат или поне да не го разнищят. Може дори и да са го разнищили - той падна по-надолу след завършване на ВиК-то. Едва ли заради Копривщенската епопея, но нищо чудно и тя да е допринесла.

Дори и без да се прибавят военните мнения, Иван Врачев мяза на престъпник, когато се разглежда в национален план. Благодетел, но не като частно лице - което е и невъзможно в тогавашната система. Възможно е само чрез серийни злоупотреби, нарушения и престъпления. А без тях, да си беше всичко мирно и кротко по „плана“, мижава Копривщица накрай света и с нейното 2000-но население като едното нищо и досега щеше да си носи питейната вода на кобилица от „чушмата“ и да си копае фекални ями. Копривщени му оценяват това - погрижил се за тях. И те не вярват на държавата, планова или безпланова, да чакаш от нея, е като да чакаш Годо. За това свиват безразлично рамене - какво ни е еня дали Врачът е действал легално, или не. Чунким легално ставаше нещо. Даже браво на него, щото надхитри всички и ни прокара водопровода. На местно равнище Иван Врачев действително има голяма заслуга. Последният градски благодетел. Безкористен. А от Кото Лютов - какво? Нищичко.

И мярката става невъзможна - от едната страна е „модерното“, националното, голямата оценка, в която Иван Врачев е силно съмнителен, вероятно престъпник, и в никакъв случай заслужаващ паметник. От тази страна, в името на принципа, за да е честно - и по комунистически, и по некомунистически морални мерки, Копривщица е редно да си бе останала без ВиК. Жалко, но - истината и морала са ни по-мили... Абсолютно неприемливо локално - какъв е бил и как вижда външния свят Иван Врачев, не е интересно. Именно защото от големия свят полза никаква - принципи не докарват вода в кухнята. Напук на враждебния външен свят Иван Врачът ни направи реално необходимата ВиК. И ако е правил машинации и далавери, даже престъпления - направо му сваляме шапка, щото е рискувал за наша полза. Ама опънал тръби за Златни пясъци, да речем - и какво? Там да си се оправят, ние живеем тук. „Домодерно“ мислене, егоистично, но как да каже човек, че е неправилно? От локална позиция си е напълно правилно.

С днешна дата локалното надделява - още навремето нелегалното е легализирано. Ако все още съществуват документи от строежа, те са напълно изрядна хартия за днешното око. Неудобни свидетели я има, а няма вече. Следите са маскирани и старите слухове и подхилквания са избледнели и заместени от реалния факт на шуртящата вече 30 години вода. Какво наистина знае външният свят, че да се възмущава от покойния комунист? Нали като посетят „вънкашните“ града, също ползват ВиК... съвсем естествена нужда. Възмутително, ако не може да се задоволи.

Накрая защо именно да не му се вдигне паметник? И му го вдигнаха. Но къде да го сложат? Грандоманията и дозата отмъстителна идеология не приемат някакво си затънтено място из периферията. Е, може извън града - като гигантския паметник на Бенковски. Обаче пари за толкоз гранит няма... и освен това самият Врачев е подложил динена кора на наследниците си: именно под негово ръководство е създаден гигантския Бенковски. Удобното място заето. Значи някъде на центъра - да се вижда от всички неизбежно. Но и грандоманията си има граници - самата Копривщица ги налага. Много исторически личности, къде-къде по-големи от Иван Врачът. Дори и само в комунистически план е трудно - Антон Иванов е силен съперник. Това и роднините, и съпартийните и бойни другари ще признаят. И не иде нещо да се бутне... че тогава вече ще настъпи вой. Къде, къде, къде... на мегдана, доколкото позволява пространството. Встрани и малко зад костницата на загиналите в Априлското въстание. Хем се вижда, хем не се вижда. Хем на мегдана, хем скромно. Хем е там, хем не дразни инакомислещи.

Като видях монумента, се задавих от смях. Паметникът си е баш на място - точно пред градския клозет. Творецът до творението си. Клозетът е затворен отдавна, съдейки по ръждивостта на катинара. Не един, ами два паметника... дали оня поет би казал „единият е излишен“? Хм... симбиозата им е пълна.

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2011, № 11 (144)