Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЕЖДУ КОРИЦИТЕ

Веселин Веселинов

web

В редките ми български похождения търсенето (ако това е думата) на книги се свежда до две места - площад "Славейков" и "Хеликон". Дори не се налага да обяснявам защо подробно... инцидентно, са ми в "махалата". Неинцидентно, не вярвам нито в "шестия град на България" - софийския Люлин - нито, наслука казано, във врачанското село Краводер да има книги, дето да ги няма на горните места. А не вярвам, щото табелите "книжарница" в днешно време означават магазини за канцеларски материали (или "консумативи", както всички сега казват), от една страна, и от друга - нито един приятел не ми е посочил трето име и място.

Площад "Славейков" според мен е екзотика в упадък. Преди осем години съм купил книга за последен път оттам. И тогава ми приличаше повече на бит пазар, отколкото на книжен център, но ми се струва, че вече напълно си е изпял песента "Славейков". Преводните книги от втората половина на 1980-те и купищата гъделичкащи еднодневни бестселъри от 1990-та насам не ги броя за антикварни ценности. Всъщност истински антиквариат няма - то си е точно "книги на старо", но книги, за които самият факт, че са по сергиите, им дава литературна оценка - дори и мераклиите на криминалета, трилъри, фентъзи и тем подобни, не държат на тези "постижения". Прочетени веднъж, не стават дори да ги държиш в мазето - и веднага заминават на бит пазара. Колкото и мангиз да са издокарали авторите им, нека тези, които ми хвалят примерно Гришам, се погрижат и да обяснят защо толкоз бързо го носят на битака. Аз обичам бит пазар и смятам, че трябва да има такъв, но нямам впечатлението, че "Славейков" работи - ако е софийска забележителност, общината би трябвало да го раздвижи. Ако не е - ами да ходи на Илиянци. Може СБОП (или както се казват големите ченгета, борещи се с най-големите престъпници) да има полза от битака... аз и това го виждам само в бледа статистичност: тия на ръба на закона (и отвъд "официалните" сергии) шиткат празни CD-та на същата цена като в легален магазин, тъй че голем праз да ги "разбиеш" (е, парадът на успеха остава в статистиката. Трупат се бройки и става бързо - не е като да заключиш ЦСКА). Обаче не ми предлагат антикварен Ран Босилек (последният видях на витрината на некнижен антиквариат, заедно с мебели от времето на изданието), така че - от площад "Славейков" нищо. Не съм студент да си търся вечно липсващи учебници, не ме вълнуват най-последните и дори предпоследните български закони, не държа да знам как да изкарам пари на борсата, дето в България я няма и т.н. Нищо! Шарено и прашно НИЩО.

"Хеликон"... за този тип книжарници друг път. Там има едно място за препоръчвани книги от български писатели. Заглавията бяха същите, които помня от 2006-та. Което дава оценка, стига човек да помни. Оценката накратко е следната - българските книги имат тираж 500 бройки. Айде, 1000. След като за 2 години град към милион и половина население не изкупува такъв тираж... или литературата хептен нищо не чини, или населението не желае да чете. Или двете заедно... което е най-вероятното. Щото, ако се съди по Аполонии, награди, представяния, откривания... поне рекламата на "продукта" съществува много активно. (А знам и за книга частно издадена, в обичайния тираж, без реклама и без изобщо критици и "Хеликон" да са я чували, която е продадена изцяло и преди месец излезе второ издание. Не казвам, че е висока литература, но казвам, че микроскопични тиражи все пак могат да се продадат.) От "Хеликон" купувам три книги, за които всъщност ми е думата. Впрочем на цените на "Славейков", което още повече го обезсмисля, щото там не ги видях тия книги - може и да ги има, но не можеш да ги забележиш, щото няма да са накуп и продавачите очевидно не ги смятат за подходяща стока. В "Хеликон" поне са накуп в секцията "българска литература" и така - видими.

Йосиф Хербст "Капки мастило. Известният непознат". Натрупано заглавие и не е само заглавието: "Изданието е спечелило конкурс на Националния център за книгата. Изданието е осъществено и със съдействието на Фонд "Култура" при ОЕБ "Шалом" и Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимоотношения". Продукция на Издателски център "Шалом", София, 2005. Съставителство - Катя Цонкова и Долорес Мешулам. Предговор - Катя Цонкова (2005). Рецензенти - професор Симеон Хаджикосев и Зелма Алмалех. Дотук звучи като академично издание, но не е. Форматът е странен - квадратна книга, 24х24 сантиметра. И очевидно е замислена като луксозно издание - ползвана е леко жълтеникава хартия, умишлено е търсено "патиниране". Хубаво издание, но принадлежащо към категорията "книги за масичката за кафе" - тези, дето не се четат, а бегло се разгръщат. Тези, дето са поставени "небрежно" в хола, да се видят веднага от гостите и именно да се разгръщат от гостите, докато стопанката свари кафето. Снобарска направа, замисълът не е четене, а показване. Не съм очарован от предговора - въпреки че дадената дата на писане (или по-скоро на копирайт, но само по нея може да се съди за времето на писане волю-неволю) е 2005-та, духът и тонът на предговора ми миришат на 1980-те. Но това не е кахър - решението е на Катя Цонкова и не мисля, че би трябвало да е предмет на критика. Малко по-тревожно е дублирането на материали - селекцията цели да ни представи цялата публицистична дейност на Хербст, което неминуемо включва и частно публикуваната в 1923 от автора си книга "Вчера, днес и утре". Белята е, че "части от книгата са публикувани предварително в отделни броеве на в. "Развигор" (с. 272). Настоящата селекция повтаря същото, както и други текстове, които са публикувани с малки или никакви изменения и в печата, и в книгата на Хербст. Уви, обикновеният читател никога не обича да чете повторения. Ако беше чисто научна работа - да, но тук се търси неакадемичен адресат и излиза малко нелепо да се представя продуктивен журналист с над 25-годишна дейност чрез едни и същи материали. Но и това бял кахър, според мен.

Истинският кахър е липсата на коректор. Целият лукс на изданието, авторитет на рецензенти, труд на съставители и тежки Центрове за туй и онуй отиват на кино - Хербст систематично се обръща към коректорската работа, апелирайки важността й, за да не се получават нелепици. "Кой е виновен, кой трябва да се счита отговорен, че в едно и също време и словослагател, и коректор, и фактор, и печатар, и търговец могат не само безнаказано да съчетават всичката си безграмотност, но още да я афишират?" (с. 150). Боя се, текстът е минал през компютърна редакторска програма вместо през коректор-човек. А тези програми имат коварно свойство - често променят изречения, като изменят най-вече имена. Получава се мъгла, с която читателят не винаги може да се справи. Нелепо е да се обръща книгата за Хербст, и текстовете на Хербст срещу самия него, но това е резултатът. За съжаление, дори без грешките, книгата е тъжна, говорейки за отдавна загубена битка... два примера: "Има вестникари и "новинари". Бягай от последните, защото за тях "новината" е по-важна, отколкото самото събитие" (с. 110). "Менталитет" е правилното произнасяне и изписване, а не "манталитет" (с. 180), твърди Хербст. Обществено отговорна журналистика, чистота на езика и изказа - две постоянни теми на Хербст, които обаче още в реалното му време са пропаднал напън. Неговите виждания и стандарти за журнализъм май не са и куриоз днес, камо ли да се преподават в журналистически факултет. Днешната медия иска точно обратното на възгледите на Хербст. Впрочем по негово време също... което в крайна сметка поставя сборника именно на масичката за кафе. А е интересна книга.

"Избрани стихотворения 1965-2005"
"Избрани стихотворения в проза"

Втората книга всъщност са две книги. Николай Кънчев - "Избрани стихотворения 1965-2005" и "Избрани стихотворения в проза". Издателска къща "Жанет 45", Пловдив, респективно 2005 и 2007. Хубави издания, едното "златно", другото - "сребърно". Не само обложките, а всички страници. Дизайн, направен с вкус. Не личи да са поредица - не са нито многотомник, нито дори двутомник, но има директна връзка, обозначена чрез дизайна. Може би ще има и още издания, тъй че се затруднявам в определението - много е възможно замисълът просто да е добавяне на нова книга към съществуващите, доколкото има творчески или финансов смисъл. Грижлива изработка, няма печатни грешки, но все пак с един малък кусур - никъде не са дадени годините на писане или първо публикуване на стиховете. От 1965 до 2005-та, ама кое от кога е? Дребен кусур според мен, идещ от "плаващия" замисъл на поредицата (ако е поредица наистина). Все пак не е многотомник "събрани съчинения", нито пък академично издание. В крайна сметка, с дати или без, поезията на Кънчев е важното за читателя. Книги, струващи си парите.

Възражение имам срещу част от предговора (идентичен в двата тома): изречението "Забранен за публикуване между 1968 и 1980 година." Без никакво затруднение вадя от архива на сестра ми:

Корицата на сп.

Корицата на сп. "Родна реч", бр. 4, 1978 г.

Стр. 54 от сп.

Сп. "Родна реч", бр. 4, 1978, с. 54.

Редакторско каре на сп. "Родна реч", бр. 4, 1978 г.

Трябва да уточня - не ми е до дребнави заяждания. Само се опасявам, че един хубав ден някой ще пожелае да "демитологизира" Николай Кънчев и няма да е чак толкова трудно при наличието на непрецизирани твърдения като това в предговора. Вярно, "Родна реч" не стои високо като престиж, но пък имаше 40 000 тираж и достигаше до идеологически "девствена" аудитория. Да не стане като с Андрей Платонов след 1990-та, да се отклони вниманието от творбите към биографията. Кънчев няма нужда от митологизация, няма защо да се създават рискове за "демитологизация" - поетът не заслужава мечешки услуги.

Корица на книгата
Корица на книгата
"Аз живях социализма. 171 лични истории"

Последната книга е "Аз живях социализма. 171 лични истории", Жанет 45, Пловдив, 2006. Съставител - Георги Господинов. Проект - Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. Второ издание.

Тази книга купувам повече по принцип, отколкото от любопитство. Тук откривам няколко познати имена, дори лични познати, но не е и в това гъделът - самият проект е интересен, макар и малко закъснял. Закъснял, щото разпределението по десетилетия показва неминуемия удар на времето - най-много са историите от 1980-те, а най-малко - от 1950-те. От 1940-те - няма. Оредели са носителите на спомени чисто и просто... а историите от 80-те не са най-репрезентативните за комунистическия период: огромна е разликата между арестуване на "зози и суинги" и липсата на джинси Levi's в магазините, та човек трябва да си купи български. Но организаторите на проекта и съставителя нямат вина за материала: това е получено, това са наличните спомени. Въведението на Георги Господинов анализира отлично както проекта, така и резултатите. Важно е изричното отбелязване на целите на този проект - не съставяне на история на социализма, а спомените за всекидневието. Малките истории, частните истории. На обикновените хора. Целите са постигнати, проектът - аргументиран, самото "тяло" е организирано и балансирано, изданието няма кусури. Под черта Георги Господинов отбелязва във въведението, че електронният проект остава отворен и ще се добавят новопостъпили истории там. Когато погледнах в сайта, нови истории не видях и освен това съществуващите дублират тези в книжното издание. Не знам какво е извадено при съставяне на книгата, на мен ми изглежда едно към едно, и не съм сигурен дали наистина проектът продължава. Но организаторите едва ли имат някаква вина - аз съм склонен да мисля, че просто интересът на разказвачите се е изчерпал, винаги риск в електронната медия. Този риск носи на свой ред риск за печатното издание - що да го купува човек, след като може да ползва безплатно в мрежата.

Автентичните разказвачи ме оставят с неприятен вкус в устата: съвкупността на историите води до неприятна констатация - натрапват се бананите като кажи-речи най-висока мярка за живот. Имането или нямането определя оценката за битието. Социализмът, тоталитаризмът не са кой знае какъв проблем - думата "свобода" почти напълно отсъства от речника на разказвачите. Морален отказ от участие в социализма няма - никой не споменава да се е отказал от бананите... няма разказ за инженер, станал уличен чистач, този доста чест чешки разказ на миналото. Съпоставянето на носталгичните с недоволните разказвачи води до още по-тревожно заключение - мярката на битието е "получил". Личното участие е пасивно. Тези, които носталгично-агресивно си спомнят социализма като хубавото и правилното време, изреждат какво са "получили" - образование, жилище и т.н. Не казват нещо да са постигнали сами, със собствено усилие - всичко иде от "горе", от държавата, от Партията, от "строя". "Бяха ме определили", "заведоха ни", "дадоха ни" - това е естественият изказен избор. На него се противоставя този на "неполучилите" - тези, които "не бяхме определени", "не ни заведоха", "не ни дадоха". Те също не са постигнали нищо сами, излиза, че не им е било и цел да постигат нещо със собствено усилие. В дихотомията "получили" - "неполучили" не се очертава нито несъгласие със системата, нито съпротива, нито анти-комунизъм. Очертават се банани (Георги Господинов отбелязва същата констатация). Ако социалистическата власт бе достатъчно хитра да раздава постоянно банани, щеше и досега да си съществува без никакви сътресения - недоволните, излиза, просто са искали да бъдат в групата на "получилите". Именно заради този гнусничък мерак по бананите книгата си струва създаването - тя казва доста много за истинските нагласи на българина.

И индиректно хвърля светлина върху въпроса защо не се купуват български книги.

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2008, № 12 (109)