Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАСРАФЪТ НА ГОДИНАТА

Веселин Веселинов

web

"Бяла лунна вечер, нереален земен свят, сам съм, а до мен моят спомен, странна сянка..." Щурците. Вечер, но не лунна - зимното ниско небе на Ванкувър. Облаци. Светлините на града ги правят млечни... От балкона - downtown, центърът, обещанието... всичко е постижимо. Обещанието на модерността... грее там в неона, но... лъжливо. Нищо не се случва в центъра сега - работният ден отдавна е привършил. А аз слушам "20 години по-късно". И записът лъже - бях на концерта. Там, в 1988. Или 1987? Токът изгасна... почти веднага. Нарочно ли, случайно ли... никой не си тръгна. Щурците продължиха да пеят в мрака - за първия ред, все още "всички бяхме заедно". Къде на пук, къде по служба... по ченге на двама "неблагонадеждни", и конни, и пеши, и млади и стари, полковник иска огънче да си запали цигарата. В мрака всички сме равни... щото е досадно някак си... по едно време Норис си тръгва... и ще го видя още само веднъж. Токът дойде... купонът солидарно продължи... 30 години по-късно... дъра-дъра. Нереален земен свят. Нищо такова няма на грамофонния запис. Не ми се разказва за оная година. А в края на тази година витаят някакви лениви мисли... равносметки, както думаха партийните секретари. И Джон Ленън. С днешна дата и той ми звучи като партиен секретар. Странна сянка...

От друго ме гонят спомени - от магистралите. Българските ставали с пари... та каращите жигулита нямало да могат да ги ползват. Декемврийските вестници са много весели - какви ли не цитати могат да се подберат. Цитатите подгонват мъглявите ми мисли през просото - някак си около магистралите и спомените. "България е напълно готова за подписване на договора за членство в ЕС" - така Жак Ширак. "Село иска телефон, за да пази Европа" - така пък репортаж от сръбската граница. На това опонира веднага заглавието "В истинския пъб се пие бира и не се яде". Ами, да - и в селската кръчма не се ходи да се плюска. Но и на това има опровержение - "Живеем в мръсотия, а искаме Шампионската лига". Да-а... но нека чуем европейщината, тоест, Христо Стоичков. Нали сме съгласни, че той е лицето, гордостта, нашенецът и европеецът. Нали? "Соцлагерът е още жив." "Не ме снимайте как излизам, а как влизам." "Ти ли си онзи?" Мисля, че тези три реплики надхвърлят всички възможни интелектуални дълбокомислия. Сигурно е "по-дебело" или "по-дълбоко" от задявката ми, но еднакви сме в паралелността. С ауди по магистралата, а с жигуле отстрани, но накрая - всички в Созопол. Където отново ще чуем Пипирудата. На живо, на запис, по радиото, по телевизията, в Америка, в Джендема - все Пипирудата, и няма никакво значение дали сме в Созопол, в София, на къра, в офиса, в Драма, в Мюнхен, в Бостън. Все сме в паралелната реалност на магистрала и отстрани, но... напред.

Мексико ме порази от самото влизане - митничарска проверка на 20 километра от границата. А какво има на границата? Град. Ври и кипи в нереалност. На митницата ми писва: никой не говори английски, насочват ме от гише на гише, куп чиновници ме карат да попълвам формуляри. Като ги попълня, излиза, че не се отнасяли до моя случай и ме насочват на следващото гише. Като съм ги привършил гишетата, се разбира, че моето влизане в Мексико било просто и не се налагали никакви гишета... но за да се установи този факт, е необходимо да се мине през всичките. Здраве. Да пукна, ако проумявам защо колкото съм по-далеч от щатската граница, толкова повече официални лица говорят английски, а на границата - никой. А на път обратно автобусът е спрян от федерална полиция - насред къра, посред нощ. Фенерчета. Пушки. Пътниците притихват като мишлета пред питон. Документи. Някакъв човек от бунтовния щат Чияпас според адресната му регистрация е свален от автобуса. Да... На моето тескере пише, че отивам в Чияпас, но не съм ходил... защо, пита главният офицер с най-голямата пушка и най-чекисткия фенер. На английски. Мънкам нещо си. Той изучава паспорта ми. "Българин?", информира ме за резултата от научното си изследване. На канадския ми паспорт пише къде съм роден... и може би нещо друго недоловимо за мен, което казва, че не съм истински канадец, а така - само с паспорт. По милост ли, кой знае... Как добре е изучен комунизъма, мисля си със завист, а ченгето се ухилва до уши: "Стоичков!", казва. "Уго Санчес", контрирам. Усмивката става неописуемо грамадна. Десет минути говорим за футбол. На английски. До границата има още около 24 часа път с пълна скорост. Няма страшно... автобусът търпеливо чака да се наприказваме. Потегляме минус човекът от Чияпас. Никой не обелва дума за него, все едно, че го е нямало. Той остава на къра с патрула с големите пушки. "Бяла лунна вечер..." Какво се случва с него - никой според мен не желае да мисли за това. Включително аз. Размина ни се и толкоз... събираме по 5 песос на калпак, за да пътуваме по магистралата. Е, и досега бяхме на магистралата без допълнително. Здраве! Федералната полиция - говори се - не е получавала заплати от няколко месеца. Някои отделения се разбунтували и не е известно кой е действителна полиция и кой не е - на всичкото отгоре в някои щати въпросните ченгета са цивилни, в други - с униформи. Кой кой е? Без пушка е трудно някак да запиташ "Ти ли си онзи?" Уго Санчес. Магистралата...

Не съм напускал магистралата - в Ел Пасо просто преминахме границата, магистралата си остана същата, но вече с пари. Празна магистрала, цепим с хипарския Фолксваген микробус, отстрани се стеле сиво-кафява зимна плоскост. Слънце грее, януари, на север е за по риза с дълъг ръкав през деня. Селца се гушат. По магистралата е празно... тук-там по някой автобус или ТИР с американска регистрация. Наша милост фучи, та пушек се вдига. На бариерите си плащаме необходимото и дим да ни няма. Благодат. А паралелно с магистралата се суче тясно двулентово шосенце. Колоната автомобили е безкрайна в двете посоки. Задминаване е невъзможно, пъплят... Това е безплатното шосе... за туземците. Всички ще достигнем целта си, но ние от магистралата по-бързо, по-удобно и по-безопасно. В някакъв гигантски хангар, обявен за ресторант и силно наподобяващ именно селски български ресторант - недостъргана циментова мозайка за под, варосани голи стени, безброй празни груби маси без покривки - спираме да закусим. Грешка! Ресторантът обслужва магистралата и ни поднасят стандартна американска закуска от долнопробно заведение или Макдоналдс - троица се чумерим, момичето на тезгяха ни зяпа с безразличие, аз се отказвам да ям, Лиз също, Хедър с комбинация от британско високомерие и учтивост си поръчва, рови кисело из чинията и се отказва да яде. За какво е въздигнат този огромен ресторант? Почти никой не спира тук. Ресторант в очакване... Покрай паралелното шосе няма ресторанти - в прахоляка накрай селищата има временни сергийки или пък направо на земята се продават дребни залъгалки, бира в еднолитрови шишета и мескал в квадратни пластмасови бутилки със закачалка - за да си ги закачаш на колана. Мескал се пие направо на улицата. Честно казано, не виждам никой да смуче текила.

Не ми се разправя за мексикански приключения и ще ги обобщя така: след около месец пътуване се спираме на тихоокеанския бряг в село, където наемаме къща и я караме досущ като в Созопол. Как е през лятото не ми се иска да зная, щото през януари е 30 градуса на сянка. Няма празно - диетата е печени чушки, домати, сирене, риба, мастика, бира, кисело мляко и турско кафе. Сутрин камиончета, пълни с дини, обикалят улиците и си купуваш направо от тях. Три седмици по-рано в Закатекас налитам на чудна саздърма в случайна бакалия - в огромно каче. С огромен нож отрязвам огромно парче и с търговската си вихреност отвличам бакалина от съзерцанието на гигантска муха, пърхаща из пространството. Плащам и той се връща към мухата. Мексиканците непрекъснато ме бъркат с местен човек и ми говорят на испански, аз бъкел не разбирам. Конфузия. Пуша евтини цигари без филтър, по дузина в пакет, силно напомнящи някогашните Арда, второ качество. Във всяка кръчма по всяко време върви мач по телевизията и гърми аналогът на Пипирудата. Имотите са оградени с дувари от 3 до 5 метра високи, увенчани с бодлива тел и натрошени бутилки отгоре. Пред надлежни имоти, невидими от улицата, се разтъпкват надлежни лица, приличащи на Бойко Борисов. Рейтингът им не се изнася публично, но вярвам да е висок. В туристическите зони е отвратително, където не припарва туристически чепик е готино. Във финалното ми село е по средата - постоянна колония североамериканци се размотава там всяка зима, част от заведенията са специално за тях и не работят извън сезона. В лагуната има частен остров, където гости пристигат с хеликоптери за уикенда от много далеч. Една вечер мисисипската блус банда, наета на острова, има почивен ден и пия бира с тях - единствените чернокожи в случая. Оказва се, че две години по-рано са свирили през сезона на Златни пясъци и се изказват много радушно за варненските кръчми - мразят наперените заведения, ходили там, дето местните хора се отбиват да метнат ракия. За Златните свиват рамене с отвращение - същото като на частния остров. Туземците скубят колкото могат с наглостта на созополци. Вечер се устройват боеве с петли и се залага яко. През деня магарета се търкалят в прашни сенки.

До село сме стигнали по магистралата и паралелно с нея винаги има безплатно шосе. Това е най-сериозното ми впечатление. Мексико изглежда страна в очакване - готова за “първия свят”, само да настъпи денят Х. Магистрали, фирмени магазини, банки, интернет, всичко си го има. Но си има и паралелност, особено в провинцията - сиеста, която засяга банкоматите примерно и пари не могат да се изтеглят тогава. Защо? Машината “почива”. Американската храна покрай магистралите. Масова култура бълва непрестанно. Кока-кола. Попадам в гигантска фантастична територия - комплекс за голф, където няма никой освен персонала. Тревата се полива и подстригва, барът е отворен, електромобили, натоварени с ледени напитки, сноват пъргаво по маршрутите си... но за кого? Играещи голф няма. Наблизо огромен хотел оперира по същия начин. Идентично празен. Точно това впечатление за очакване не се създава в Мексико Сити или другите големи градове - то се усеща в малките селища. Раздвоеност... големите фирми, банки, магазини работят на работен ден от девет до пет. Малките - традиционно. Сиеста и кепенците падат. Отварят късно следобед и работят до полунощ. Хамбургери и шкембе чорба почти едно до друго. Хетерогенността малко подлъгва... в деня Х, за който Мексико се е приготвило и търпеливо чака, мескалът, закачен на коланчето, ще стане нелегален, пушенето на публични места ще се забрани, саздърмата ще изчезне заради санитарни стандарти, боят с петли ще се заклейми, популярните заведения (ако това е думата) - една масичка направо на тротоара, където можеш да си поръчаш това, което стопанката е сготвила за вечеря на семейството си - ще се погнат от върли инспектори и така нататък. Сиестата ще отпадне... банкоматите ще работят 24 часа. Ще дойде великата пластмасова блестяща униформеност. Мексико е готово за този ден. Така беше преди десет години... вероятно още денят Х не е дошъл. Не мисля, че ще е хубав ден... освен Макдоналдс няма кой друг да спечели от забраната на саздърмата. Дупе да му е яко и на производител, и на бакалин, и на клиент. Денят Х... посоката остава същата... Мексико е готово - и магистрала, и паралелно шосе. По него и ще се движат повечето мексиканци... както до сега. Човешкото достойнство настоява за разнообразие, за уникалност, за “дребни” задявки. Магистралата обаче... тя не настоява, не предлага... нямаш ли БМВ, не си за тука. Просто.

Оня ден отивам да си купя боров мед. Същото бурканче, произведено в България, но вече с различен надпис - боров сироп. Някой е изпищял вече... името сменено. Уникалността изчезва... боровият мед е натирен в мощната група на сиропите и повече не се забелязва. Толкоз. Модните дамски ботуши ‘ugg’... традиционна австралийска изработка. Е, не - оказва се, че тихомълком американска компания е регистрирала интелектулно право върху думата. И чак след това се почва пазарната кампания и се “отварят” очите на клиента извън Австралия. Старите австралийски производители нямат достъп до новия пазар - не могат да продават под това име и нищо чудно да не могат и да изнасят този фасон. Скоро и в Австралия няма да могат да продават. Свободна либерална търговия ли? Конкуренция ли? Сус бре! Слушайте Пипирудата на бавното шосенце. Милен Велчев ще я слуша на магистралата. Пътуваме... пътуваме... паралелно.

Мексико поне се е приготвило за деня Х. България е в друго очакване - не е готова, но пък знае деня. Ще се случи магията... и капа на тояга: ЕС няма да остави келешите да мрат като мухи - ще им осигури подаяние, ще им осигури хамбургери и кетчуп. И ще се заживее по-добре... но на паралелното шосе. По-добре от никакво, нали? “Ти ли си онзи? Добре! Сега ще раздадем препарата против бълхи и да ги изтребиш всичките, преди да започнеш да подстригваш тревичките на голфовия терен. Не става да ти викаме Иван, много трудно, а върху името Джон една компания вече е регистрирала право на собственост, та ще ти викаме Онзи. И да пазиш границата! Понеже няма Бог, застрахователната компания да те пази - ако си плащаш редовно вноските, като умреш от неестествена смърт, част от погребалните разноски ще се покрият. То бива да лежиш на гърба на обществата, ама само донякъде и според определените правила.” Весела Коледа! Честита Нова година! Още малко остава...

Магистралата не я е грижа какво става на шосето отстрани - знам си го от опит. Какъв майтап! Аз хвърча, а тия там се потят в жегата, дишат отровните газове на колите отпред и пърпорят едва-едва. Докато си го помисля, докато се захиля - и съм отхвърчал напред. Ама хептен не могат да ме заинтересуват тия на шосето - ние не сме в конкуренция: те винаги ще пристигнат по-късно от мен, а дотогава аз ще съм се изкъпал, ще съм се наял и ще съм на трето питие. Как да ги мисля? Пипирудата дъни ли, дъни... може да е Шаная Туейн... все тая. Шосето не съществува... то е мимолетен мираж. Като последното цунами издавило нещо си, някого си, там някъде. По туристическите острови... хм... това лошо май: сигурността на туристите застрашена. Ама колко лошо? Голямото лошо беше на 11 септември - понеже стана на магистралата. Новата ера се отвори с тая дата... а цунамито, то природа някак си. Нали с големи букви е изписано, че всеки пътува по Онези места на собствен риск? И застрахователните компании не носят отговорност за делата на Оня, дето го няма - т.н. ‘Acts of God’. Онези места с примамливите коралови имена и Клъб Мед обслужване се предвижда да потънат след около 50 години - покрай глобалното затопляне и повдигане на океанското равнище. За това хич не се говори и политиците силно се чумерят като случайно се спомене. Цунамито е само предисловие тъй да се каже - предисловие на перманентност. Единствената страна, която е готова да поеме част от населението на Онези места, дето ще са под водата, е Нова Зеландия. Ние, на магистралата, не желаем неудобностите на Киото. И какво толкова да му се мисли - статистиката е като кебапче: премяташ го, докато се опече на вкус. Заради цунамито Канада обяви мораториум върху изплащане на дълговете към нея от пострадалите страни - временен, разбира се. И се пада така статистически на глава от населението - 6 долара и 49 цента на калпак от Малдивите, $4.97 - Шри Ланка, $2.47 - Индонезия, $0.51 - Тайланд, $0.22 - Индия, $0.19 - Мианмар. Помогнахме... на един с 19 цента, на друг с цели 6 и половина долара. Я сега да обърнем кебапчето и да видим какво ще излезе - огромни цифри! Като цунами... току-виж връхлетели. Понеже не знам дали кебапчето е още легално или същестува конфликт с ползване на името, ще го оставя недопечено.

Туй то масрафът на годината. Тя взе, че си отиде и стана “спомен, странна сянка”, небивалица. Напред към Созопол! Кой по магистралата, кой по-отстрани.

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2005, № 1 (62)