Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МА-А-А-Ч!

Веселин Веселинов

web

Аз не гласувах преди около месец. Нито имаше за кого, нито за какво. Монотоннен вече акт, правещ бъдещето предвидимо - тези избори бяха провинциални, същото ще бъде и на федералните след време. Както беше и в предишните години. Гражданският дълг изисква политическа активност - аз го изпълнявам като отказвам да се разходя до урните. Причините са следните: разликите между партии са изчезнали напълно; нито едно политическо тяло не предлага алтернатива на изчерпани концепции - последните отдавна заменени с вълшебната думичка “процес”; отсъствие на сърцати лидери; завършена пълна раздяла между политици и население; корупция; безсрамни лъжи в предизборните месеци. Нито една от изброените не е мое откритие, нито дори нещо ново. Дори и ако се ръководи човек от закостенели принципи и твърдоглави каузи, в моя случай не става - партиите, като имена, навяващи спомен за идентифицируеми каузи, не съществуват в Британска Колумбия. Федералната партия, за която лъжовна носталгия би желала да даде гласа си, току-що бе напусната от “звездата” си Белинда Строна, която само преди година за малко не стана лидер, а сега по “принципни съображения” премина в редиците на управляващата партия (под “принципи” трябва да се разбира обещаното й - и дадено - място в правителството. За това - по-долу.) Носталгията моментално се изпарява.

Ех, да ти имам проблемите, ще кажат мнозина, Канада не е България. Това опониране ще бъде плитко обаче - става дума за настояща политическа реалност в света. Политиката отдавна е професия и хич не става дума за идеалите на демокрацията - най-достойните народни избраници дават глас и управляват според желанията и нуждите на избирателите си, които представляват. Съответно отдавна на Запад политиката се е превърнала в бизнес, икономически бранш, предлагащ продукт, имащ подизпълнители, своя си цикличност и ръководещ се от материална печалба. Каузи и дългосрочни проекти в случая противоречат силно на икономическия принцип на моментната лична печалба. Въпросната Строна, както повечето днешни политици, иде от бизнеса (ако не директно, какъвто е нейният случай, то поне като образование) и носят съответната етика и език. Етиката на “победителите” в случая не е нарушена: Строна в опозиция е чисто и просто “губещ” (дори и като лидер на опозицията). Логично е, след като е достигнала върха в тази компания да отиде в другата, където има какво още да се постига. Тя съвсем не е първата - един от настоящите й колеги по правителство до неотдавна беше “заклет” социалист (и респективно - провинциален министър; сега е федерален), голямата млада надежда на бившата й партия преди десет години отдавна смени боята, и прочие, и т.н., до безкрай. “Трудовите биографии” на политиците днес се четат като тези на футболистите - играли са за всички отбори, вкарвали са голове, и във всеки нов отбор са казвали, че от деца са симпатизанти и са мечтали да сложат фанелката. Понеже сме обръгнали на тия истории, “смяната на цветовете” не прави впечатление - и “скандалът Строна” е такъв само за медиите. Журналистите го напънаха, но публиката не откликна, и “събитието” бе забележително кратко и фалшиво.

Езикът на Строна е странен само на пръв поглед - оставена насаме, тя не може да състави изречение и плямпа дада. Идеща от бизнеса, тя не говори английски. Не говори и неразбираемия, тежък, извъртян, и избягващ с помощта на редки думи и тънки нюанси да каже каквото и да е език, известен като бюрократски. Тя говори на бизнески - тоест, с опростен бланков модел, където са оставени празни места за попълване на имена и дати. Този модел е също добре познат - това е езикът на Елочка Шчукина от “12-те стола”, фиксиран набор от прости думи, по-дългите са съкратени в неологизми, специфични само за боравещия с тях, и за подправка са метнати две-три популярни и всеобхватни в смисъла си заемки от интелектуалния речник. Зад тези формули се крие следната философия - на “клиента” трябва да му се поднесе абсолютно просто съобщение, достатъчно кратко, за да не се отклони или загуби крехкото му и капризно внимание, но и без да му се казва всичко. Пропуснато е това, което определено е в ущърб на клиента (традиционно, написаното с мънички букви в края на контракта). Блазни ме зрелището на контактуване между политик и бюрократ, говорещи съвършено непознат за другия събеседник език, но по-важното е друго: езиковата трудност между политик и избирател. Тук се намесва “скритата” индустрия - PR-специалисти, стратези, тактици, съветници, политолози, социолози, целият огромен антураж на съвременния политик, занимаващ се с алхимия и черна магия. Съществуването на магьосниците се обосновава лесно и с необорима логика: Строна, оставена сама на себе си, е гледка, от която човек го побиват тръпки на ужас. Случвало се е (подозирам, нарочно организирано от шаманите, за назидание на всеки, оспорващ тяхната необходимост).

Намесата на магьосниците води до следното: каузите изчезват. Тълпата е тесто за манипулиране, което се меси най-добре с хвърлен прах в очите. Прах, щото става дума за послания и “дебати”, в които думите са пълнеж, а основното е имидж. В Канада отдавна не става дума за политически принципи у избирателите - внушено е и е прието, че правим избор не на политически програми и партии, а на конкретни личности - ако кандидатът ми харесва, ако думите му съвпадат донякъде с моите желания, гласувам за него. В последните анализи програми дори не се споменаваха - шансовете на един спрямo друг кандидат се преценяваха изцяло визуално. Като пример, един от кандидатите бе намерен с огромен минус в негов ущърб - зъбите му пожълтели и за да има шанс, се препоръчваше или да си смени зъбите, или да ги избели, или поне да промени усмивката си (преценено като мижаво решение). Тоя загуби...

Най-сетне, “обратната връзка” - социологичните проучвания, правещи коментари и прогнози. Няма да се спирам надълго, само ще приведа любимият ми пример, чут по националното радио ден преди изборите в Манитоба преди около десет години. Експертът каза така, позовавайки се на трудоемкото (и невероятно скъпо) изследване на общественото мнение, и с дълбокомислен тембър на гласа: “Въз основа на анализа може да направим следната прогноза - утрешните избори най-вероятно ще бъдат спечелени от Консервативната партия, Либералната или Нова Демократическа партия, понеже провинцията има история с такива правителства.” За непосветените, става дума за трите големи партии - има и други, но те са куриозен пълнеж и дори не влизат в социологическите въпросници - съответно оформящи (по остаряла и неадекватна традиция) дясна, централна и лява политически части. Навремето, чувайки “научната прогноза”, избухнах в смях - същото и то напълно безплатно човек може да чуе от неграмотния пияница в махленската кръчма. Но горната “прогноза” притежава черен нюанс - от една страна, се повтаря основен принцип на демокрацията: всеки има равен шанс. Тази баналност не изисква обаче проучвания - скриването зад принцип се налага от необходимостта да се запазва неутралност и да не се манипулират предстоящи избори. Нуждата от прогнозиране си остава отворен въпрос - ако прогнозата не може да се назове публично, за да не се наруши “демократичния процес”, то истинския клиент е не обществото, а политиците и се връщаме в затворената политическа индустрия. В същото време “прогнозата” е вярна: наистина една от тези партии спечели (неминуемо една печели) и наистина Манитоба “има история” - поглеждайки назад, всяка партия е била на власт много пъти. Цялата нелепица има една-единствена цел - няма начин да се докаже, че “специалистите” са ненужни, понеже определено казват истината.

На другия ден Новите демократи спечелиха в Манитоба и новият премиер Рой Романов изненада моментално тези, дето му дадоха власт с гласовете си: неговите социалисти приложиха драстични мерки, традиционно асоциирани с десницата. Не само че нито една от тях не фигурираше в предизборните му “обещания”, но и “десните” партии не смеят да излагат подобни мерки в предизборни програми, смятайки ги за самоубийствени. Разместването на обещания и реални дела не е единствено типичното - типична е вече размяната на практики: днес е по-вероятно “лява” партия да прилага “десни” мерки и обратно. Затова и не е чудно, че Строна от “дясно” и Далиуал от “ляво” днес са министри на “центъра”, а ако друга партия спечели в бъдеще - те пак ще бъдат министри, понеже “трудовата им биография” е достатъчно впечатляваща да бъдат приети в тима на победителите - които и да са на цвят, става дума за едни и същи хора, обслужващи себе си и собствената си индустрия. Колкото и здраво да работят всичките й сектори, все още остават няколко тъмни петна - едното е “клиентът”, който понякога отказва да купи стоката (малка и мимолетна неприятност в днешно време), другото е вътрешната конкуренция - като във всяко спортно състезание има тим печеливш и губещ, както и появата на нови играчи, търсещи място. Ако не беше тъй, корупцията и масовите злоупотреби за лично облагодетелстване нямаше да имат никакви последствия. Настоящите са козметични, макар и индикиращи тежката криза на демократическата политическа концепция - нито един от избраните от 1988 насам премиери на Британска Колумбия не бе изместен от власт чрез избори: и тримата бяха принудени да подадат оставка заради финансови скандали. (Директните им наследници не се броят, като служебно и временно изпълняващи длъжност, но е добре да се спомене, че: партия Социален кредит престана да съществува след краха на Бил ван дер Залм, а Новите демократи след аферата на Глен Кларк - безплатна поправка на дървена веранда срещу незаконно разрешение за отваряне на казино, сам по себе си дребен скандал, но последна капка в чашата, пълна с огромни злоупотреби и разхищения - не успяха да запазят дори статут на опозиция при следващите избори. Тъй практически несъществуващите от безброй години Либерали не само се възродиха, но и дойдоха на власт, без да имат парламентарна опозиция. Дали традицията ще се запази още, не може да се каже - досегашният премиер спечели изборите, но съдейки по скандалите досега, от безсмислени държавни поръчки и крайно съмнителни приватизации до личното му арестуване и настаняване в панделката за шофиране в пияно състояние, много е възможно.) И сякаш за да не остане никаква, дори и най-мизерна, надежда в политиката, дългогодишният символ на левицата (в национален мащаб), вечният опозиционер и борец за принципи и права, Свенд Робинзън, трябваше да подаде оставка, след като бе заловен в кражба на диамантен пръстен в бижутерия с намерението да направи подарък на любовника си. (Пред съда, осланяйки се на добрия си ореол, Робинзън призна и отърва кожата от пандиз. След като опасността отмина, отрече вината си и оправда “необяснимата случка” със заболяване - стрес. Всичко е въпрос на рационализиране...)

Пикантностите на политиката, често граничещи с махленската клюка, не могат да бъдат друго освен илюстрации - но илюстрации на доминираща обществена култура, която все повече отблъсква с арогантността си. Доколкото съществуват положителни примери, те не дават основание за надежда - инцидентното явяване на политици, които се придържат към желанията на избирателите си и им дават отчет, е в сферата на куриозите: това са независими политици, които респективно не могат да упражнят никакво парламентарно влияние (и отчетите им са на неуспехи - “да, поставих въпроса, но партията на власт го игнорира или мнозинството гласува против”) и, ако не се приобщят към голяма партия, изчезват завинаги от игрището на следващите избори. Днешните политици са достигнали такива низини, че в сравнение с тях Хитлер изглежда достойна фигура - не се е отметнал от програмата си, каквото е обещавал, е направил.

“Лакмусът” на политическата криза според мен е в три въпроса - образование, здравеопазване и обществен дълг (от западна гл.т.). До тях обикновено се достига, те присъстват като център на “дебати”, но и те показват безпомощността - нито една от познатите стратегии (запазване на статуквото, драстични съкращения и приватизации или наливане на пари и разширения на държавната интервенция) не довежда до решение. Необходимо е предлагането на “голям културен проект” от мащаба на Просвещението. Такъв обаче няма и постмодернизмът ни казва, че такива идейни проекти безвъзвратно са отминали. В доказателство е добре да се вгледаме в интелектуалния свят - критики има, но липсват радикални всеобхващащи дългосрочни идеи. След “падението” на интелектуалците до следване на улицата - вместо повеждане на улицата към издигане: грубо, 1968 година в контраст на Кант - е трудно да се разбере какво те казват. Бодрияр (“Божествената Европа”, Култура, бр. 20, 27 май, 2005) илюстрира песимистичното виждане - вярно, според мен - че се “очертава гражданинът-заложник, гражданинът, взет за заложник от властите, т.е., след като вземането на заложници стана основната фигура на тероризма - една демократична форма на държавен тероризъм.” Съответно, френското и холандско “не” на конституцията на ЕС е акт на съпротива - терористичен акт от демократична политическа позиция, с който борбата ще е безкомпромисна като с всеки тероризъм - ще се гласува, докато се постигне предварително заложеното “да”. Бодрияр не казва какво може да се постигне обаче с “не” - дали е добро или лошо, защо е такова, той не предлага концептуална алтернатива. Въпросът не е да се чепка Бодрияр - той просто илюстрира липсата на интелектуални виждания за бъдещето и с това общо взето се потвърждават заложените опасности на демократичното общество, изложени от де Токвил в началото на 19 век.

Нито пък интелектуалците посочват публично обективността на проблеми, правещи неминуемо политическите партии лъжливи и идентични. Общественият дълг се наследява и като суми и като операции по поддържане от всяко ново правителство - фактор, изравняващ левица и десница, но в противоречие с предизборни планове и обещания. Идентично е положението с образованието и здравеопазването - “широкото” образование и всеобщото здравеопазване, очертани от Просвещението, са в жесток конфликт с технологичното ниво и все по-неадекватни. “Широкото” образование не осигурява доход, но е скъпо и времеядно. Спасението на политиците е в лъжи - ясно им е, че нито ще решат дълговете, нито общообразователните програми ще осигурят препитание, нито в село Горно Нанадолнище ще се построи неврохирургия. Веднъж излъгали, за да вземат властта, сега следва да се отметнат от всичките си обещания - веднъж запознати с лъжите и подстрекавани от антуража специалисти-магьосници, корупцията идва на дневен ред и политиката се превръща в индустрия, все повече самодостатъчна и самогенерираща се. Обществото се превръща в заложник - изборът му е между Кока-кола и Пепси (буквално, а не алегорично), като и в двете няма захар, а по-евтини необявени заместители, скрити зад “прозрачността” на “ноу-хау”.

В Канада, “белия свят”, политическата измама се поддържа чрез преповтаряне на горните три проблема - докато се борави с тях, всеки политик има надежда да се докопа до захарчето. Понеже е “белият свят”, кризата остава малко в сянка и циркът все още е мек - спортистите например не намират за нужно да се намесят. Респективно, обикновеният човек може да пренебрегне корупцията и лъжите - богата държава, колкото и да се влачи отгоре, не се отразява жестоко долу. В крайна сметка до ден-днешен не ми се е отразило житейски смяна на правителство, както и на повечето хора. Кризите се виждат далеч по-ясно в покрайнините - чак сега иде време да спомена България. За 15 години се постигна западното политическо състояние - и кризата крещи точно поради кристалността на това настигане в кривото огледало на копирането. Само за 15 години се постигна не само отсъствието на каузи, не само плитките лъжи, не само откровения грабеж, не само индустриалният сектор “магьосници”, но и се отиде по-далеч - отиде се в зрелището, до мача, в който се разиграват томболи (в крайна сметка кой ще те управлява, си е един вид лотария) и се вика, пардон, гласува, за който рита по-високо и по-далече. Затова и предизборната кампания следя във вестник “Меридиан Мач” - любезната редакция е счела за нужно да се направи на политически коментатор и третира изборите точно както третира агитките на Левски и ЦСКА: има си фанатици-драскачи, които се обръщат към гъделичкащото съответните агитки - псува се единият отбор на едната страница, другият - на другата, като се набляга на “вечни ценности” (“червената идея”, “синята идея”, и двете поднесени като европейщина). Това, че българският футбол може да се изчерпи с изтърканата (и съответно забравена) фраза “абе тия се мъчат да уцелят игрището” не изключва зрелището, колкото й да е примитивно. В случая целенето на игрището е преместено в политиката - Лечков, Батето, Камата, Зума, собственици на отбори, Киро Ивков, Пената, Валката Михов, и т.н. Бойко Борисов тоже поритва, а и Азис има “отноше-е-е-ние, бе” към ритането - тъй става дума за различни отборчета и футболният вестник е напълно прав да коментира предизборната кампания по футболному, обръщайки се към агитките.

Аз за пръв път си представих българско правителство от ритнитопковци през 1997, но по някаква причина закъсняха (не им се сърдя - футболистите сами решават кога им е кеф да поритат и кога не). Според мен появата им на терена не е нито изненада, нито нещо пагубно - напротив, те са си съвсем на място. За 15 години единствената цел в България е вмъкването в ЕС - това обикновено се нарича “цивилизионен избор”, но скритото съдържание е следното: ЕС ще реши всички български проблеми, без да има нужда нито един български политик или обикновен гражданин да ги решава. Така, както са оправени Гърция, Португалия и Ирландия. За съжаление “високите” гласове звучат като виц - например Аспарух Панов от 26 октомври 2001 (Култура): “Осмисляйки принципа за "свободата като самоопределение", отдавна съм направил личния си избор на "европеец в координатното пространство на евроатлантизма". И за мен тази позиция не е "новият ни цивилизационен избор", лансиран от Иван Костов и Петър Стоянов, а просто генетичният ми код.” За разлика от Панов, футболистите говорят простичко и дивотиите им са лесно оправдаеми - ами те, ритнитопковци. Но са ръшкали по Европата и знаят, че е убаво. Мисълта ми е, че който и да е на власт, дори футболистите, ще поддържа тази концепция - тя не изисква правенето на каквото и да е в самата България.

Според пресни изследвания, повечето български политици говорят напълно неграмотно. Това дразни, когато имаш вземане-даване с човек с висше образование, но не и с ритнитопковец, откогото не може да се очаква да дума. В крайна сметка част от личния парад на Уейн Грецки е в непрестанното наблягане, че не е завършил дори гимназия, а е достигнал всичките обществени върхове. Макар и по-дискретен в бисери от Ицето, Грецки е от същото тесто и е мил на обикновения човек, поддържайки мечтата му като проекция: “аз не успях, но Уейн успя.” В български превод - “аз може и да не играя в Барцелона, но поне Стоичков игра и с това оставам горд. Като влезем в ЕС, ще ида да мия чинии в Барцелона и ша са оправа. Там всички знаят Стоичков.” Избирател и футболист говорят един и същ език и имат едни и същи ценности, които - прав е цитираният Панов - са генетично наследени. И като допълнение - за футболистите се подразбира, че заслужават каквото си пожелаят поради “заслуги”, както се случи с неплатените данъци на Камата. Ако футболистите грабят държавата, едва ли някой ще се разсърди - ами дали са момчетата, сега що да не земат.

Що се отнася до програми и обещания, футболистите няма нужда да дават такива. “Излизамйе и бийм” е достатъчно. Ако “бийм”, значи сме “се раздали на терена” (никога не съм разбирал какво значи това словосъчетание, изковано към края на 1970-те от футболен журналист, но няма значение какво означава - то очертава участие и заслуги, неподлежащи на съмнение). Ако паднем - съдията прееба мача и ще го “бийм, дето го срйещнем”. И изобщо проблемите няма нужда дори да се знаят какви са - те имат универсално решение: Пената го изрази пред наркоманите в Сухиндол преди седмица. “На ви една топка, ритайте по цял ден и ще забравите за онова”, нещо от този сорт беше цитирано в крилатия спортен вестник. Ортодоксални политици понякога изпадат в паника за разлика от футболистите.

Що се отнася до лоялност към цветовете на фанелките, то футболистите имат следното приемущество пред другите политици: винаги мечтата им е била да ритат точно за този отбор и за никой друг. Когато го сменят - то е понеже са професионалисти, търсят развитието си, преследват мечтата си, а предишни идентични изказвания не помнят - следователно такива не съществуват и веществени доказателства са чисто и просто лъжа. Или не са ги разбрали правилно, или е било плод на моментна емоция, адреналин, таковата. Завършени постмодернисти (без да знаят дори думата) на един дъх и със сърцераздирателна честна откровеност те ще кажат, че “не го познавам. Ще загуби изборите” (за царя) и ще поддържат кандидатурата на Бойко Борисов (царската партия) - подозирам, че изходната позиция на Стоичков е в следната логика: Царят е идентифициран с Реал Мадрид, а Бойко Борисов е съотборник в общия смисъл на ритнитопковец. Може да изглежда абсурд, но за Стоичков очевидно не е, както не е и за Лечков. Както не е и за Пената, уволнен някога и сърдит на Батето, но това е отричано с искреността на незапомненото впоследствие. Което важи за всички отношения между футболисти и за цялостната им памет. С възхитителна наивност, на която по-рано споменатата Белинда Строна може само да завижда, футболистите не помнят нищо, което не им отърва, ангажиментите се подразбира, че са временни и доколкото са в “професионалния” им личен интерес и изобщо, “който не ме харесва, да духа супата” (признавам гения на Любо Пенев - Вуйчовото да състави тази нелепица в мига, когато от устата му почти се изплъзва “да ми го духа”. Ритането на запад не е останало без последствия. Азис вероятно би искал точно това да направи - но нека изчакаме да влязат момчетата/момичетата в парламента и да се разделят на тимовете “правителство” и “опозиция”.)

Както и да се погледне, нищо страшно не се очертава с идването на играчите в политиката: в България не е издигана целта “да направим така, че Европа да ни покани в ЕС” - издигана е пасивната идея “с цената на всякакво лизане да се намъкнем в ЕС, за да ни реши бакиите”. От този по-чист израз на съвременната политическа криза няма - програмен оказ на всякаква отговорност за каквото и да било. В това всички партии са еднакви, това е общата политическа програма, която вече няма нужда да се назовава дори, и следователно няма никаква разлика дали изборите ще спечелят футболисти или “традиционни” политици. Завършеността на “процеса” е в превръщането на политическите институции в цирк - което е на път да стане в момента и с което България, културната покрайнина, ще покаже бъдещето на западния център. Вярно, грабежът ще си продължи - но за зрелища и забавления следва да се плаща, както всеки ритнитопковец или Азис ще ви каже на часа. За разлика от Надежда Михайлова, Първанов, Костов, и останалите - те ще ви излъжат на тема зрелище и плащане.

Отвратителната картинка (знам, че я намирате отвратителна) неочаквано търси спасение в тревогите по негативните референдуми във Франция и Холандия. Коварна надежда - от едната страна е заплахата, че “цивилизионният избор” на огъзване до приемане в ЕС може да пропадне. Такава опасност има, но не точно както се тревожат политиците и черните им магьосници-съветници: те я виждат във вероятността ЕС да спре разширението си и следователно тяхна милост да се изправи пред неприятността да търси решения за страната. Истинската опасност е другаде - ако се върнем в старата притча на Кафка, човек виси пред вратата на закона, предназначена специално за него, цял живот в стоическото очакване да се отвори и да бъде допуснат. Човешката трагедия е в това, че не е допуснат и надеждата му може би е ялова, но той няма друг избор. Кафка оставя отворен край - ние не знаем завършека, но една от възможностите, все по-вероятна днес, е, че отварянето на вратата е още по-голяма трагедия. Зад нея може би няма абсолютно нищо. Нищо чудно “цивилизионният избор” да е илюзия и да не се случи български вариант на Гърция, Португалия и Ирландия. Тази възможност не може да тревожи политиците - обикновеният гражданин трябва да я има наум, понеже само той ще е засегнат.

От другата страна е надеждата в съпротивата - всеобщ отказ от гласуване. Колкото и да е невероятно, тази хипотеза да се приложи практически, лъжовността й е другаде - политиката като индустрия е станала себедостатъчна и самогенерираща се. Отново, не ми се вижда нито случайно, нито гротескно, че футболистите стъпват в политиката: те най-добре знаят, че за да има мач, приходи, кариера, няма нужда да има и публика. Няма и нужда да се играе много-много. Неочаквано се сбъдват думите на Гибона Искренов от 1986, в среднощно интервю за радио София, където той изтъкна, че причината за плачевната игра и съответната загуба на мач от световното първенство в Мексико се дължала на пълния стадион и шума, вдиган от публиката. Момчетата се смутили и така. Двайсет години по-късно се оказва, че според демократическите правила няма нужда дори от избиратели, за да има мач, т.е. избори - достатъчно е играчите да излязат на терена. Нали не се съмнявате, че Пената ще гласува за себе си? И дори да си въобразим, че никой друг не се яви пред урните, той пак ще спечели - с 1 на 0.

Всичките досадни думи досега се свеждат до следното: политиката е мач. Корекция - мачле. Като тези, дето се подритват в рамките на “предизборната кампания”. А за да се избегне обвинението, че се цели - неуспешно - игрището, то публиката бива да се отстрани изцяло и очертанията на игрището да се премахнат. За да се приключи с демокрацията като голям проект, трябва само да се поддържат всичките й идейни атрибути. На футболен език - за да има мачле, трябва да има топка.

P.S. Има един български политик, който може да бъде определен като старомоден - т.е., имащ и следващ програма. Името му е Ахмед Доган и програмата му е минимална, но невероятно ефективна: винаги да е на власт, без риск да получи “наказателен вот” на следващия мач, оп, избори. За да се отхвърли този анахронизъм, решението е просто - краят на Доган е именно Доган начело на правителство. Тъй че, госпожици, госпожи и господа - крайно време е.

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.06.2005, № 6 (67)