КРАТКАТА ПРОЗА КАТО УПРАЖНЕНИЕ

Веселин Веселинов

web

Отдавна не съм писал “редакторски текст” - причината е в липсата на текущ дебат, в резултат на което ми е скучно и ми се вижда нагло да си бъбря сам. Всъщност, известно раздвижване - предимно недоволни електронни писма - се появяват след завършване на ежегодния конкурс за кратка проза. Доколкото не само коментарите, но и самото кратко писане се случва предимно около конкурса, у мен възникна въпрос за какво служи т.нар. (неудачно, но така и не намерихме по-подходящо наименование) “кратка проза”. Малцина са тези, работещи изключително в кратък формат, и доколкото знам, не само че няма обособен жанр, но и рядко се публикува систематично такава проза (освен LiterNet, единственото известно ми издание е списание Vuelta, поне докато главен редактор бе покойният Октавио Пас). Тръгвайки от инцидентността на писането - драстичната разлика между това, което получавам за текущата рубрика през годината, и количеството около конкурса (тази година - 276 текста от 143 автори) ме кара да мисля именно за инцидентност - приемам, че кратките текстове служат за писателско упражнение. Имам предвид тези, които работят и се отнасят сериозно към труда си, не огромното количество писане по повод, което си страда непоправимо от инцидента “конкурс”. Даскалски звучи “упражнение”, но именно това е посоката ми на мислене в момента: в крайна сметка у доста текстове се забелязва потенциал, който би могъл да се разработи в сполучлива текстова форма, но в настоящия си вид е нещо като наброски, бележки, нахвърляна идея. Може би това е и авторската цел в много случаи. Упражнение. Тук ще се спра на няколко сполучливи авторски подхода. Ударението е върху автора, в процеса на работата му в дълга перспектива - именно от тази позиция “упражнение” престава да бъде срамна дума. Но който смята, че го запращам в началното училище, спокойно може да не чете по-нататък. (Не бих се засегнал... много трудно се изкарват двойки в днешно време, дето вика Николай Фенерски.)

“Годениците”, спечелил първа награда в конкурса 2007-а, ми предлага три (без да се задълбочавам) възможни развития. Авторът ги прави възможни за читателя. Самият автор обаче може да развие краткия си текст в класически разказ - текстът съвсем спокойно може да бъде само “скелет” на бъдещ разказ, дори и в момента на писане авторът да не е имал никакво подобно намерение. Възможност - не твърдя, че Владислав Христов трябва да направи точно така (доколкото мога да съдя, творческите интереси на Христов са в кратките форми: в случая само използвам потенциала на текста). Благодатна ситуация: текстът може да си остане както е сега, но може и да се разработва - във втория случай настоящият текст би се превърнал в начално упражнение за нещо съвсем различно (при такова развитие вероятно преминаването в класическа форма би довело до избиране на едно повествователно решение и сегашната игривост на тълкувателни възможности ще отпадне, и съответно - читателското “съавторство”, предоставено в оригиналния текст, също.) Подобна е ситуацията и със “Залез” на Стефан Минчев, макар и настоящият текст да не предлага множество “доразказвания” за читателя - това не е слабост, просто друг вид решение, което има яснота в перспектива - ако авторът му реши да го развие, то няма нужда да избира между различни възможности, понеже на практика вече е направил това в краткия си текст. С други думи, авторът може да ползва и в бъдеще текста си, може да го впише в нова или по-широка разработка.

Христо Карастоянов постъпва точно така: “Прозорецът” (спечелил първият конкурс за кратка проза през 2003-та) почти дума по дума се появява в “Другият прозорец” (La Vie en Rose и други такива. Пловдив: Жанет 45, 2004, с. 86-87 и 111.) Не е съществено да се установява точната хронология - литературно-историческият аспект не ме занимава в момента - а процесът на създаване, в който се опитват различни възможности и се използва потенциал. Или на автора краткия текст му се е сторил недостатъчен, или от вече съществуващ работен вариант на “дълъг” текст е извадена част, за да се провери друга възможност и съответно да се избере посоката на “дългия” текст, който се работи в същото време. Резултатът е интересен - съществуват два различни текста, разказващи различни истории, поне според мен - съвсем различни, даже когато ги чета един след друг (дублирането е рисковано - читателят не обича повторения). Резултат от системна работа, в която не е постигнато просто разширяване на краткия текст, а два самостоятелни текста - забележителното е, че това е постигнато без съществено редактиране в “Прозорецът” (успешно поет риск от страна на автора).

Впрочем, La Vie en Rose и други такива e интересно конструирана, ако приемем (съвсем условно, щото няма как да съм сигурен, че Карастоянов е работил така) “Прозорецът” като начален момент, който се е разширил дотолкова, че самият му текст финално се е оказал кажи-речи в средата на книгата. Ако си въобразим, че така е работено, то вече ще имаме постепенно избистряне на финалния текст, дошъл чрез писмена и мисловна дейност в продължително време. Една идея поражда друга или отхвърля предишна. Което ме насочва към други възможности за ползване на кратки текстове.

Мария Липискова и Дияна Иванова, съвсем различни като стил и тематика, си приличат в начина си на работа. Двете са вероятно единствените български автори в момента, работещи изцяло в кратката форма на прозата. Системността им не значи, че непрекъснато създават текстове - по-скоро не престават да мислят и опитват, като написаното вече е подтик към измисляне на следващото. Сиреч текстовете им препращат към други техни (също и не техни, но за това при друг случай) текстове. Струва ми се, че и двете вървят към създаване на книги от текстове, които имат самостоятелност всеки поотделно, но ще са и свързани в едно наративно цяло. Тоест, бавно се оформя нещо по-значително от разхвърляни разкази и в процеса на търсенето и създаването двете охотно се вслушват в странични мнения. По-точно негативни мнения - аз често съм отхвърлял техни работи, понеже на мен ми са се виждали херметични, напълно неясни за читателя при самостоятелна поява. И в същото време съм усещал, че тези отхвърлени текстове се връзват с други и ако са подредени в книга, няма да са неразбираеми, а необходими (по това и подозирам, че Липискова и Иванова всъщност подготвят книги). Погледнато обратно, тръгвайки от известен резултат - такива са наративите на Фернандо Песоа и Марио де Са-Карнейро: хем едно цяло, хем могат да се “накъсат” на отделни кратки текстове, всеки с достатъчна самостоятелност и завършеност. Малко по-различна е подредбата у Анри Мишо - там единството не е толкова в обща логика, доловима в сбора на текстове; по-механичнo е обединяването, осъществено чрез общ протагонист (“аз” най-често) или география. Но и Мишо позволява да се чете и накуп, и всеки текст сам за себе си. Впрочем книгата на Карастоянов, спомената по-горе, позволява същото.

Като процес на работа смятам, че Липискова и Иванова непрекъснато експериментират. Например в съавторски проекти - изключително рискова поради неустойчивостта си форма на писане (на пръсти се броят дългогодишни колективи, но си струва да се опитва заради вкарването на втори глас, противопоставянето на двата и намирането на текстово единство). Поемането на рискове е много важно - така се избистря “писателския глас”, чрез смелостта да се приемат несполуки. Впрочем един от най-важните уроци за писател са отказите за публикуване - тези, които работят сериозно, търсят основанието за откази в текстовете си (то е азбучна истина, че редакторите са злобни говеда, нищо неразбиращи от литература - тук поука не може да се извлече) и продължават да работят или върху самия текст, или се стремят да избягват открити слаби моменти в бъдещи текстове. Или изоставят текстове, които по една или друга причина са преценени като неудачни и непоправими. В основата пак лежи системност, не инцидентно писане. Само така човек придобива критически поглед към собствения си труд и плодовете от него.

Третият ми пример са двама автори, също тематично и стилистично много далеч един от друг. Обемът е връзката и общността на търсенията им. Стефан Бонев и Росица Борковски. Според мен двамата са в непрекъснато търсене на текстови формат - в настоящето, на границата между минималистичната проза и класическия къс разказ. Струва ми се, Чудомир е моделът в случая и за разлика от предишните споменати автори тук усещам авторска некомфортност: “като как да го изпипам, та хем да кажа достатъчно, хем да не е претрупано”. Тази “некомфортност” не мисля като негатив: отново става приказка за систематична работа, в която се търси изказен баланс - точно къде е достатъчното, за да бъде един текст завършен. Търсенето на мярката.

Последното връща обратно към началото - как се ползват идеи, как се разработват, творчески процес... непрестанен, не инцидентна хрумка. Никога няма гаранция, че винаги се постигат шедьоври. Ако се върнем към потенциала на “Годениците”, въпросът остава у автора - дали този текст след време ще му се види завършен. Ако не - какво го подтиква да го приеме като незавършен. Стигне ли се до това (авторска работа, но това ми е темата), тогава настоящият текст става работно упражнение. Трябва ли страничен наблюдател да е скептичен и да тръгва от позицията “това е нещо незавършено”? Според мен - не. Карастоянов дава убедителен пример за читателя. За пишещия - системна работа, съмнения, търсения, рискове. Не винаги написаното е най-сполучливото. Кое е най-доброто... един Господ знае. На писателя му остава само да го търси - но постоянно. Хипотетично ще затворя кръга така: ако на Владислав Христов му скимне да доразработва “Годениците”, той ще се сблъска с търсенията на Липискова, Иванова, Карастоянов, Бонев, Борковски. В най-добрия случай ще имаме два текста, а в най-лошия - един текст плюс неуспешен опит (за който може и да не знаем, ако авторът не го предостави на широката публика). Повечето работа на автора е упражнения... самокритични. Редакторската работа е да прецени дали даден текст “става” за публикация, нищо повече.

За огромното число инцидентно пишещи - нищо нямам за казване. Системната работа не е “нито ден без ред”, както ни казва клишето (Валентин Катаев?) - повечето писателска работа е мисловна според мен. Но постоянна... не мисля, че Дилън Томас е създал всичко върху салфетките из кръчмите, когато му дошла “музата”. Или в нашия случай - да треснем едно-две-три, щото дошъл конкурс. Защо според вас се повтарят имена с години? Damn wrong!

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2007, № 9 (94)