Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КНИГАТА, КОЯТО МЕ ИЗМАМИ

Веселин Веселинов

web

Roberto Bolaño. Nazi Literature in the AmericasОт години съм любопитен да се запозная с фашистка художествена литература. Подозирам, че е огледален образ на социалистическия реализъм, но не мога да потвърдя подозренията. Фашизмът е забранен. За разлика от носителите на Ленинови и Сталинови награди, получилите Хитлерови са неоткриваеми дори като имена. Първите се преподават и издават най-малкото като представители на "определена" епоха и/или литературно течение. Вторите - не. За тях е достатъчно да знаем, че са част от ужасно вредна епоха и идеология. Вредни произведения и същества - с това изчерпваме познанието си за тях. Етикетът е достатъчен.

Когато виждам заглавието "Нацистка литература в Америките", моментално го сграбчвам. Автор е Роберто Боланьо, което засилва интереса ми. Беглото прелистване създава впечатление, че става дума за енциклопедия - "изкосо" забелязвам познати имена и събития. Не е точно каквото търся, но, мисля си, поне ще събера информация и ще имам някаква основа за ровене. Повече не гледам нищо и започвам да чета. Още от първата страница усещам, че нещо не е наред - познати ми литературни факти са поставени в друго време и приписвани на непознати лица, някак си събитията са разместени, обърнати нагоре с краката. Съмненията ми се засилват и когато вече се каня да проверявам из интернет, стигам до страница с невъзможна дата на смърт - в бъдеща година - и окончателно разбирам, че чета художествена измислица. Книгата ме изигра, което ме зарадва и се възхитих на умелостта на Боланьо. Зарадвах се, но не докрай...

В крайна сметка останах със смесени чувства. За обикновения читател няма нищо в тази книга... пародия на научна енциклопедия, конструирана именно като научен труд и завършваща с индекс от три части - "второстепенни фигури", "издателски къщи, периодика, места...", и "книги" - предполагам, "индекса" дори и упорит читател, достигнал все пак дотам, ще пропусне. Това са просто списъци на имена - несъществуващи имена. Те дори и не допринасят с нещо към "същинския текст". Самата "същност" е неравна и в по-голямата си част удивително скучна. Рядко "представените автори" имат някаква връзка един с друг, някои са представени съвсем сухо, "живели там и там, тогава и тогава, написали това и онова". Отделните "глави" не са свързани в някакво методическо единство, за да съставят поне логическа нишка за следване. Последният текст е драстично различен от всичко предишно, сам по себе си хаотичен и объркващ, и на всичкото отгоре насочва към два разказа на Боланьо от други книги - с тях съществува тематично единство, но не и с настоящата. Боя се, изключително скучно и безсмислено четиво за повечето читатели.

Тази книга е прекалено затворена и недостъпна - референциите, на които всъщност се крепи, са раздробени част по част в различни текстове, изопачени, малко известни и от прекалено много полета на познание, за да бъдат разгадани. Без разгадаването им трудно може да се схване какво всъщност иска да каже авторът - уви, стрелите му са насочени в твърде много посоки. Съответно, адресатът е много специален читател, ако изобщо съществува такъв - читател, който отлично познава американската литература и конфликти, южноамериканската политическа и културна история, академичните практики и политики, "подробности" от интелектуалната история, "неудобните" исторически връзки между комунизъм и фашизъм, забулените в мъгла живот и виждания на самия Боланьо, субкултурата на футболната запалянковщина. Необходимо е да се познават слабо известни или забравени с времето събития, разхвърляни в обширна география и период от около 100 години. Точно такъв ерудиран читател, какъвто изисква книгата на Боланьо, се съмнявам, че изобщо има. Аз не мисля, че успях да разгадая писанието - не всички пластове и посоки, вероятно дори не и половината. Че има някакво единство и концепция - има, но един Боланьо знае(ше) какво иска да ни каже. Разнищването на текстовете е безкрайна работа - тук ще се спра само на няколко аспекта: тези във връзка с нацистката литература.

Като цяло, ясно е, че книгата е пародия - пародия на академичната критична теория. Знае се, че Боланьо има напълно негативно отношение към теоретици и критици и изглежда, че целта му е жлъчно осмиване, но подходът... донякъде шегата става ясна след четене на рецензии върху книгата: критиците така и не са разбрали нищо от текста. Усетили са обаче, че Боланьо не е представил нито един фашистки "писател"... и заключават, че ни е дадена "плашеща" колекция от "чудовища", принадлежащи на "крайната десница" в политическия спектър. Наличието на реални лица, с които фиктивните имат житейски преплитания, прави четивото плашещо ни, заключават критиците - близостта на "уроди" до нормалността в реалния свят ни е напомнена. Но на какво се осланя критиката в случая? Не на съдържанието, а само на заглавието - Боланьо е обявил, че ще ни представи "фашистите" и това стига да приемем - и се уплашим! - че представените "писатели" са именно фашисти. И ако все пак не виждаме фашисти, то поне "добросъвестно" ще кажем, че са "крайно десни", което популярно е синоним на фашизъм. Етикетът е достатъчен - което води към познатата посока на незнанието: митологизация и демонизация. Но това може да се разбере само след четене на рецензии и се промъква мисълта, че поне една от целите на Боланьо е да се посмее над "специалистите" - един вид, казвах ли аз, че нищо не разбират? Това, да речем, е хубава шега, но... кой ще се сети да продължи четенето на Боланьо с рецензии, за да схване за какво е писал книгата? Мисля, именно еклектиката и мъглявостта му го правят изключително труден за разбиране и оценка: положителните отзиви за него никога не са докрай, остава някаква обърканост, свеждаща се най-съкратено до "голям писател, но не точно с тази книга". Такова е заключението обаче за всяка негова книга... в Северна Америка, в България (Ангел Игов със сигурност), такова е моето лично усещане.

Донякъде иронизирането на фашизма като "етикет" присъства в целия текст. Представени са 30 "автори" - нито един от тях не е фашист. Такъв с членство, с изразени убеждения, и с нацистко - каквото и да означава това - творчество. Доколкото "заключаваме", че са такива, то е по странни признаци, дадени от Боланьо - заглавия, които звучат близко до фашистки, слухове, немски етнически произход, антикомунизъм, среща и снимка с Хитлер през 1929-та година, неудобни за левицата критики, лични конфликти, социален статус, публикации - доброволни или не - в десни радикални издания, странни артистични изяви, творчество - предимно в "ниски" жанрове, научна фантастика, 'new age' теоретизиране, конспиративни теории, и алтернативна история - имащ неблагополучието да ползва немски имена на герои и места, или да ползва мита за "кухата планета", авангардно изкуство, особено когато е в "черни тонове". Иронията е велика, но и мъглява... Боланьо насочва към реални теории, събития, и хора в същото време - друг критичен план, който следва да се разгадава, но според мен основно допълващ осмиването на мита като доказателство. Като, така да се каже, "долна граница" на "фашистите" е "авторът" Карлос Хевия, чиято биография е от половин страница. Портретът е на неудачен писател с невзрачен живот. Най-близката връзка с фашизма е по далечни асоциации - автор на пълна с неточности биография на генерал Сан Мартин, роман-притча, представящ възникването на живота на земята като резултат от неудачно интергалактическо телевизионно шоу, и приятелство с фиктивния и споменаван на още няколко места в "енциклопедията" френски философ-антисемит Етиен дьо Сен Етиен.

Най-близко до фашизма са не повече от пет "автори" и то основно в биографични епизоди, не с творчество. Да речем, забранена общо взето в мига на създаването й "Арийска натуралистична колония" прави създателя й фашист в политически смисъл, но "творчеството" му е представено съвсем различно. Иронията спрямо реални фашистки концепции е често директна: например "авторът" агитира за расова чистота - "нация от чисти креоли". 100% креол е не точно мулат, но 100% расова смесица, с част африканска кръв. Да се разграничи лявото от дясното е възможно само с манипулации - Боланьо често ни показва именно това: "авторката" на стихотворението "Бях щастлива с Хитлер" е поставила "Сталин" като следващо в стихосбирката, определяща я като "фашист". "Добросъвестният съставител" почти непрекъснато отбелязва научна недоказаност - "по слухове", "казват", "непотвърдени сведения". Но осмиването на оценъчната избирателност и манипулиране е само един от пластовете у Боланьо - разшифроването кой и защо вероятно стои зад фиктивните персонажи е като че ли по-важно за осмислянето на авторовата ирония и към кого е насочена тя. Тук вече започва главоблъсканица.

Няколко персонажа са лесни за "разбулване": например зад фиктивния кубински "фашист" Ернесто Перез Масон (1908-1980) стои истинския Рейналдо Ареняс (1943-1990). Ареняс наистина е първоначално привърженик и "галено дете" на режима на Кастро, но откритата му хомосексуалност, също предмет на творчеството му, обръща режима срещу него и съответно писателя срещу режима. Ареняс успява да напусне Куба през 1980-та, но анти-Кастровата му политическа позиция и безкомпромисното му отразяване на хомосексуалния живот и отношения му навличат огромни трудности в САЩ. Когато най-после успява да "пробие", вече е неизлечимо болен от СПИН, за което и се самоубива. Обвиненията срещу него както в Куба, така и в САЩ, идат от лявото политическо пространство и са основно базирани на слухове и абсурдни измишльотини, което Боланьо използва в биографията на фиктивния Масон. Но с допълнение... в Масон към Ареняс е добавен елемент от биографията на мексиканския класик Алфонсо Рейес (1889-1959) - негативното му отношение към Хозе Лезама Лима (1910-1976), който е напълно забранен от режима на Кастро по политически причини, част от които е хомосексуалността на Лезама Лима в живота и творчеството му. Негативността към хомосексуалността обединяват консервативния Рейес и радикалния Кастро. Ареняс е лесно разпознаваем - но също така е лесно да се открие и че той е набеден от левицата по начин, възпрепятстващ установяването му на американската литературна сцена с години. Друга лесно разпознаваема фигура обаче не е литератор - зад фиктивния Валтер Раус стои без съмнение нацисткият щурмбанфюрер Валтер Рауф. Един от най-дълго и безуспешно издирваните нацистки престъпници, но не писател. За него ще стане дума по-долу. Повечето автентични лица и събития обаче са сложно "шифровани".

Биографични елементи - и спекулации върху слухове - от живота, творчеството и ролята в културния живот на Аржентина на сестрите Виктория (1890-1979) и Силвина (1903-1993) Окампо са първо събрани в едно "тесто", впоследствие разделено в две "героини", майка и дъщеря. Може да се предположи, че става дума за историческата им близост с Борхес и оттам - смешните, но шумни обвинения във фашизъм, отправяни от левицата към него - и по инерция, към близките до него - от края на 1960-те докъм края на 1980-те. Не е тайна, че Борхес стои политически вдясно, същото важи за Виктория Окампо, но който си даде труд да научи къде наистина стоят, бързо открива, че и двамата са стари врагове на фашизма - още от 1930-те, напълно открито, и на всичкото отгоре по време, когато фашизмът далеч не е смятан за "най-голямото зло", а напротив. Но ако сестрите Окампо са литератори, то други, силно забулени лица нямат почти нищо общо с литературата - странният хаитянски "поет с много лица" насочва към някогашните диктатори Дювалие. Баща и син са събрани в едно, след което композитът се отклонява от реалността, обърнат е "нагоре с краката" - вместо диктатор, имаме претенциозен поет, цял живот разяждан от амбицията да бъде приет и признат от европейците. Един вид, какво би било, ако Дювалие не е избрал политиката, а литературата за поприще. Иронията е базирана на старо антирасистко изказване на "Папа Док" Франсоа Дювалие (1907-1971), предизвикало възхищение в Африка и антиколониалната левица и до ден-днешен цитирано в университетските курсове, занимаващи се с тези проблеми - то гласи "Хаити е най-бялата нация в света". Основанието е, че в робовладелската френска колония белите непрекъснато са имали сексуални връзки с африканските си роби и съответно в настоящето няма нито един хаитянин без бяла кръв. Съответно, фиктивният "поет с много лица" иска да бъде приет именно от бялото общество и като бял. Тук вече са ползвани елементи от живота на плейбоя "Бейби Док" Жан-Клод Дювалие (1951) - в частност, установяването му във Франция след като пада от власт. А що се отнася до превръщането на баща и син в поет, то основанието е в книга, написана някога от "Папа Док".

Повечето "автори", измислени от Боланьо, са от същия трудно разпознаваем тип - ако има реална фигура, то тя е замаскирана. Една от най-трудно откриваемите е Мигел Серано - за него по-долу, но може би, като махнем него, друг фашист едва ли има между прототипите. Впрочем въпрос на "етикети"... да кажем, баща и син Дювалие са наричани "фашисти"..., да речем, и "лошото момче" на битниците - Грегъри Корсо (1930-2007), още приживе изтикан встрани от "прогресивната" критика, "прочистила" литературното течение от неудобните Бъроуз, Корсо, и до известна степен дори от Керуак. Тоест, от стоящите вдясно политически. Фиктивният Томас Р. Мърчисън, по прякор "Тексасеца" (1923-1979) изглежда базиран на елементи от биографията на Корсо - "Тексасецът" е представен като значителен поет на неонацистката организация "Арийско братство" (действително съществуваща в Северна Америка) - но само когато поетът, хроничен криминален престъпник, е в затвора. Боланьо отбелязва, че причината не е идеологическа, а просто за оцеляване - крехкият физически "Тексасец" се свързва с тях, за да има протекция, но когато е на свобода, се държи встрани, нищо общо с неонацистите. В реалността младият Корсо се свързва именно за протекция - съвсем основателно опасявайки са от изнасилване - с мафията, докато е в затвора. Конкретно с хората на Лъки Лучано. Няколко "пословици" на мафията поетът цитира през целия си живот. Извън затвора Корсо стои далеч от мафията, но никога не е образцов гражданин. Впрочем Боланьо включва в "биографията" на "Тексасеца" биографични елементи от живота на Жан Жене, преплетени с такива на прототипа на Керуаковия Дийн Мориарти - Нийл Касиди, и Уилям Бъроуз. Въпрос е доколко можем да ги наричаме фашисти - някак си Боланьо повдига именно този въпрос, с ирония в няколко посоки - и към защитниците, и към обвинителите. Изобщо един задълбочен прочит по-скоро оставя впечатлението, че Боланьо осмива оценки, давани от ляво: "героите" му са стриктно поставени в социалния спектър на фашизма според старите марксисти-ленинисти: най-горните слоеве на буржоазията и "лумпените" от най-дребната буржоазия и пролетариата. Класически... но вече почти 40 години меродавен е "преоткритият" Антонио Грамши (1891-1937) - маргиналите са приобщени, те не са реакционни. Що се отнася до едрата буржоазия... в нея съвсем успешно се вляха бившите едри комунисти от Източна Европа (и не само) - Боланьо едва ли е пропуснал трансформацията и теоретичните затруднения на левицата след 1989-та. Но тук вече излизаме напълно от конкретни "фигури" и биографии.

Което е друг "план" в книгата - идеи. Една от най-ясните, проточена от началото до края на "енциклопедията", е популярният мит за нацистките колонии в Патагония и части на Бразилия, Чили, Аржентина, Уругвай (куриозно, Парагвай е изключен - няма фиктивен представител на тази държава), Антарктида, и вътре в "кухата земя". Корените на този мит са реални - съмнения, че подводната флотилия на адмирал Дьониц е измъкнала важни фашисти, дори Хитлер, в последните дни на Втората световна война, и ги е откарала в Патагония и секретни немски полярни станции. Историческото основание е в подводниците U-530 и U-977, които се предават на аржентинските власти през 1945-та година - по различно време, първата в последните дни на войната, втората - месеци след формалния й край, и без връзка помежду си. И двете идат от флотилията на Дьониц, оперираща в Северно море. Реалното изчезване на видни и не толкова видни нацисти в края на войната и даването на убежища на много от тях в Южна Америка засилват мита, към който се добавят вече литературни допълнения - сензационната книга на унгарския емигрант Ладислас Сабо под заглавие "Хитлер е жив", публикувана в Аржентина през 1947-а и "отговорът" на нея - книгата на капитана на U-977 Хайнц Шафер, публикувана през 1950-та, след което Шафер се заселва перманентно в Аржентина (Шафер е предаден на американците по тяхно искане веднага след пристигането на подводницата в Мар дел Плата, обвинен отначало, че е укрил Хитлер, после е освободен като очевидно дребна риба в Германия). Шафер описва именно бягството на подводницата от Норвегия до Аржентина, книга, интересна за занимаващи се с морска военна история и история на техниката, но - може би заради неприкритата лоялност на автора й към нацизма - не и като разбиваща вече създадения мит. Който и до ден-днешен се ползва от напълно различни групи: неонацистите вярват, че е истина - споменатият вече Серано гради цялата си концепция на този мит, параноични части от левицата, "New age” "теоретици" и близките до тях създатели на конспиративни теории и алтернативна история, автори на научно-фантастична литература, сензационни "жълти" журналисти, уфолози, последователи на Савитри Деви (псевдоним на гръцката писателка-мистик Максимиани Портас, 1905-1982, чиято концепция обединява Индуизъм и Нацизъм), някои автори на "боевици", разположени във Втората световна война. Шарена група... представители на различните "течения" често заемат от конкуренцията "факти", без да имат иначе нещо общо идеологически. Този мит е и централен при "определянето" на авторите като фашистки - дали са такива, или не обаче си остава в повечето случаи въпрос на "етикет". Боланьо следва същото иронично - тематика, немски имена, и всякакви фантасмагории, често "по слухове", са "достатъчни", за да бъдат включени "автори" в енциклопедията.

Но някои са истински... или поне изглеждат такива, ако човек може да открие реалните фигури. Мигел Серано е истински. Но е прекалено "скрит" от Боланьо - който, бидейки чилиец и идеологически левичар, колкото и номинална и "усукана" да е принадлежността му, просто не може да пропусне Серано. Намеци за този вече истински фашист се появяват с представянето на вторичната фигура Валтер Раус, а самият Серано може да се отгатне в странния завършек на енциклопедията.

Валтер Раус е прозрачен - това е Валтер Рауф (1906-1984), една от централните фигури в създаването и приложението на прословутите подвижни газови камери. Рауф обаче успява да изчезне в края на войната и е открит години по-късно в Чили, където води незабележим и напълно банален живот - мениджър във фабрика за морски консерви в Пунта Ареняс (един почти изцяло емигрантски град, където испанският е втори език за повечето обитатели), дълбока провинция. На три пъти Западна Германия иска екстрадирането му, за да бъде съден - през 1962 правителството на Чили се съгласява, но Рауф обжалва във върховния съд, който постановява, че чилийски гражданин не може да бъде депортиран. На това решение от 1963-та година впоследствие се позовават Алиенде и Пиночет при отказите им да предадат Рауф на Западна Германия. По време на хунтата Рауф е привлечен като "съветник" от ДИНА, разузнавателната служба - или тайна полиция - на Чили. ЦРУ така и не успява да установи каква е точно длъжността на Рауф в ДИНА - оперативна, ръководна, съветническа или никаква. Когато Рауф умира от рак, погребението му се превръща в скандал от Мигел Серано. Животът на Рауф в Чили изглежда банален, но и досега се разкриват интересни факти за него - Рауф се предава в Италия на американската армия и е заключен в Римини. Оттам избягва. През 1948-а е военен съветник на сирийския президент Хосни Заим. Военен преврат в същата година го кара да бяга от Сирия първо в Ливан, оттам в Италия и оттам - в Еквадор. От 1958-а се установява в Чили. За периода от 1959-та до 1963-та получава 70 000 марки от БНД, западногерманското външно разузнаване. Подозрения, че е привлечен от израелското разузнаване почти от мига на възникване на Израел, съществуват почти от същото време - и журналистическите разследвания продължават: най-пресният материал е от август, 2012, в израелския вестник "Хаарец". Почти със сигурност се смята, че Рауф е привлечен около 1949-а и снабдяването с документи и отплуването му от Италия за Еквадор е организирано от израелските служби. И се подозира, че връзката не е прекратена тогава и именно тя обяснява отсъствието на настойчивост от страна на Израел в исканията Рауф да им бъде предаден, особено след като Пиночет идва на власт и отношенията между Чили и Израел са много близки във военната област, а Рауф е номер едно в списъка на най-търсените нацистки престъпници. У Боланьо е доста по-кратко - половин параграф в "биографията" на Вили Шюрхолц, фигура, в която е "заключена" част от биографията на Мигел Серано. Фиктивният Раус е споменат в отричането на мита за присъствие на видни нацисти в Чили - "факт" е, че той е единственият. Със задна дата се появява твърдението, че е участвал в измъчвания на арестувани в началото на режима на Пиночет, докато "истината е, че Раус умира от сърдечен удар, докато гледа мач по телевизията: ГДР срещу ГФР на световното първенство в Западна Германия през 1974-та година." Иронията на Боланьо е великолепна - наистина как нацист да гледа спокойно и за кого да вика на такъв мач? ГДР не иска екстрадирането му, но пък е комунистическа страна - а другите искат да го вкарат в затвора. И отново Боланьо повдига въпроса за истина и мит - нацист не може да не участва в антидемократични режими и измъчвания, нали? Но защо "слуховете" се появявят години по-късно? И защо няма нищо повече от слухове? Нима е просто достатъчно нещо да ни се иска да е така, за да превърнем желанието си в "истина"?

Този въпрос е повече насочен към Вили Шюрхолц, "половинчатия" Серано, у чиято "биография" е описан Раус. "Житейски", Шюрхолц е определен за фашист най-вече по етнически произход - чилиец от немско потекло, израснал в затворена германска колония, за която "съмнителни свидетели" разказват странни неща - свастики, жертвоприношения, сексуални оргии, и укриване на Айхман, Борман, и Менгеле. На външния свят обаче колонията предоставя странен образ - младият Шюрхолц е пратен да следва агрономия. Младежът живее в изключителна бедност, въпреки че колонията е представена като просперираща, даже много богата. Изобщо човек очаква такава колония да прати отрочетата във военна академия, не в агрономическия факултет, и да ги "представи" и инкорпорира във високите ешелони на властта, политическа и икономическа. Но не - Шюрхолц даже и агрономия не завършва, щото открива поетичния си интерес и започва да пише. Поезията му е странна и авангардна - по скоро "смесена медия" - несвързани изречения, върху които са наложени детайлни топографски карти на германските концентрационни лагери. Така и никой не успява да "разшифрова" Шюрхолц, мненията са драстично противоположни - едни смятат, че изкуството му е критика на хунтата, други - че е възхвала на нацизма. Доколкото с годините Шюрхолц създава единствено вариации на вече направеното, само по-минимални като изпълнение, изглежда, че Боланьо отправя критична стрела и към "пакетирането" на Кристо - през 1985-а американски импресарио решава да го представи на Северна Америка, явно с чисто комерсиална мотивация. По това време Шюрхолц дори не пише изречения, а само по няколко несвързани една с друга думи в иначе пространствено огромните си "творби" - в Аризона и Колорадо поетът "изравя" подробни планове на концентрационни лагери, които могат да се видят само от самолет. Сензация, разбира се... импресария му предлагат да започне да работи във въздуха - да използва самолет и да ги "чертае" с дим, но Шюрхолц отказва. Това е моментът всъщност на завързване с втората половина на Серано, която е в друг герой. А първата половина приключва с назначаването на Шюрхолц за културен аташе на чилийското посолство в Ангола след 1990-та година. Там той открива какво е най-близко на душата му и остава завинаги, работейки като фотограф и туристически гид на немски туристи.

Ирониите на Боланьо нямат край... и в енигматиката си нямат край. Шюрхолц, за когото е намекнато, че е някъде в крайното дясно по политически убеждения, но изключително мълчалив, така че... нищо никога и никъде не е казвал, е назначен на дипломатическа служба след края на режима на Пиночет. И в съвсем съмнителната откъм "прогресивност" Ангола... Истинският Серано е дипломат от кариерата - преди да е уволнен от Алиенде, е посланик в Индия (близък приятел с Джавахарлал Неру, Индира Ганди, и 14-тия Далай Лама), Югославия, Румъния, и... България през 1960-те. Странни места за съвсем не мълчалив фашист някак си... но като че ли не довели до протести от въпросните страни, както би се предположило от идеологическата им позиция. Все пак става дума за създателя на "езотерическия хитлеризъм", лидер на чилийските фашисти, личен приятел на Ото Скорцени, може би най-важния идеолог на съвременните неофашисти, и монументален апологет на Хитлер. И както с доста други фашисти - започвайки с Мусолини - Серано е първо марксист. Прегръща нацизма през 1939-та година и първото му профашистко списание, основано през 1941-а, се нарича именно 'New Age' - ирониите на реалността са почти толкова силни, колкото тези на Боланьо. Дотук е все още политическата "половина" на Серано - тя горе-долу привършва със скандала на погребението на Валтер Рауф през 1984-та, когато Серано демонстративно вдига ръка в нацистки поздрав - противно на "естественото" ни мнение, хунтата е възмутена и възниква сериозен конфликт. Но Серано е в конфликт с режима на Пиночет отдавна... страхувайки се от чисто политическо преследване (като дипломат, професионалната му биография е чиста - той следва политиката и инструкциите на чилийските правителства, не личните си идеологически убеждения), той не се връща в Чили след като Алиенде го уволнява - живее в изгнание в Швейцария, куриозно или не, в някогашната къща на приятеля си Херман Хесе. Връща се ентусиазирано обратно след преврата на генерал Пиночет, но се оказва, че новата власт ни най-малко не приема идеите му - и тогава Серано застава в опозиция, където си и остава до края на военната диктатура. С него - и чилийската фашистка партия, на която е и идеолог, и формален, и неформален лидер. Боланьо не пропуска тази конфронтация, но намекът не е в "биографията" на измисления Шюрхолц.

Това е вече във втората половина от реалния Серано - в енигматичната последна част на "енциклопедията", представяща Карлос Рамирез Хофман, "роден" в Чили през 1950-та и "починал" в Испания, 1998-а. Изключително труден текст - без особена връзка с предшестващите, освен ако не отчетем възможна ирония спрямо постмодерния академизъм: липса на смислена методология и вкарване на личен момент. Тази биография е разказана от първо лице, не от обективен изследовател. В края се разбира, че автор на "научния труд" е Боланьо - или "Боланьо". В биографията са представени всъщност трима души - двама фиктивни и самият Боланьо, в крайно съмнителен житейски епизод, който е предмет на още два разказа, публикувани другаде. Фиктивният елемент е в това, че Боланьо казва тук, че е наблюдавал фаталното представление на Рамирез Хофман, докато той е арестуван от хунтата веднага след преврата. Истинският елемент е, че Боланьо действително е между арестуваните тогава. Това Боланьо твърди в биографични интервюта с години - че щом научава за преврата, заминава от Мексико за Чили, за да се бори на страната на Алиенде. Арестуван е веднага и освободен след известно време. Изрично подчертава - в интервюта и в разказите си - че не е измъчван. Че заедно с другите арестувани е просто под арест на стадиона, нищо особено, освен че са под открито небе - легендарният символ на диктатурата на Пиночет е именно Националният стадион в Сантяго - Боланьо поставя под съмнение фундамента, на който и до ден-днешен се гради представата за ужасен военен режим, който може само да се ненавижда и заклеймява. Единият разказ е от гледна точка на жертвата, Боланьо, вторият - от гледна точка на насилника, този, който го е арестувал, а в тази книга епизодът е ползван главно за установяване на "достоверност" на централния момент в живота на Рамирез Хофман: имаме "свидетел". В реалния свят, това е неясен, митичен момент в биографията на реалния Боланьо. Той твърди, че епизодът е от неговия собствен живот - мексиканските му приятели от това време поставят под съмнение такъв момент: според тях той не е напускал Мексико през 1973-а. Съмненията се подклаждат и от невъздържаните и не особено аргументирани атаки на Боланьо към Изабел Алиенде. Кое е истина и кое измислица е въпрос, който самият Боланьо поставя - в образа на фиктивния Ернесто Перез Масон фашизмът му до голяма степен е "доказан" от твърдението му в автобиографичен ръкопис, че е създал групата "Контрареволюционни художници и писатели" в Куба - освен в ръкописа, не съществува никакво друго сведение за такава група, както и за производния слух - или първоначален , който може би Масон следва, за да си придаде някаква значимост в тежките години на емиграция, когато никой не го признава и публикува - че е създал групата КАП, "Кубински арийски писатели", или "Карибски арийски писатели", изследователите така и не успели дори да разгадаят съкращението, поради пълно отсъствие на каквито и да било сведения за съществуването на нещо подобно. Най-сетне, към този неясен епизод насочва Боланьо с дадените години на живота на фиктивния Рамирез Хофман - те почти дублират тези на Боланьо: 1953-2003. Разбира се, Боланьо няма как да знае кога той самият ще умре - датите по-скоро намекват, че поне неговата лична история е истинска. А може би и някакво по-сериозно "вписване" във фиктивния персонаж - Боланьо е известен с абсолютното си пренебрежение към посмъртна слава: според него, важна е тази приживе, а другата изобщо няма стойност. Такава е целта и на фиктивния Рамирез Хофман - в непостигането на признание е житейския му крах. "Лошото момче" на съвременната латиноамериканска литература Боланьо е признат... посмъртно.

Всъщност от "истинския епизод" на Боланьо почва същинската история на "поета" - в първата си половина текстът е посветен на съвсем друга фигура, в чиято история Рамирез Хофман играе епизодична второстепенна роля . Това са ранните години на Рамирез Хофман, който тогава се нарича Емилио Стивънс и е начинаещ поет в левичарския кръг на Хуан Черняковски. Стивънс не е звездата измежду начинаещите поети, а Черняковски е мастито име. По време на преврата през септември 1973-а Черняковски изчезва, Стивънс се появява по-централно на сцената, по-точно, "по слухове", в дома на "звездите" на Черняковски, сестрите Венегас. Тримата разговарят на литературни теми и през нощта, след като "може би" Стивънс е правил любов с едната сестра, той убива брутално лелята на момичетата и пуска в къщата две тъмни фигури, току-що пристигнали с автомобил. Боланьо не дава повече подробности, само казва, че започва "ебана нощ", нещо ужасно, завършващо с изчезването на сестрите. Тялото на едната е открито в масов гроб години по-късно. Тук асоциацията е по-скоро с Чарли Менсън, отколкото с първите дни на чилийската хунта, и Боланьо представя създаването на митове - или най-малкото, преувеличения - неизбежни в мътни времена: "много хора изчезнаха тогава, например Хуан Черняковски, червената гад, и никой не се учудваше на тези изчезвания". Но изчезналите не са непременно "изчезнати" от режима, както смятат и привърженици, и опоненти - Черняковски скоро се появява като партизанин в различни точки на Южна Америка. Несъмнено, прототипът е Че Гевара - Черняковски става герой, символ, на революцията и съпротивата, легенда. Той е все в "горещите точки" на 1970-те и 80-те - не на тези от времето на Гевара - Никарагуа, Сан Салвадор, Гватемала - до окончателното си изчезване след години, вероятно убит във финалната офанзива на ФМЛН, поставяща край на гражданската война в Сан Салвадор през 1992-а година. В "индекса", който вероятно никой няма да прочете, обаче има коварно допълнение: Хуан Черняковски е "втори братовчед на съветския генерал Иван Черняковски" - любопитно допълнение, насочващо към съветското участие в Южна Америка и донякъде демитологизиращо легендарния герой - дали истински герой, дали съветски агент, дали наистина е загинал, или е благополучно завърнал се в истинския си дом? Историята му приключва тук и ако служи за нещо, то е като контрапункт на Рамирез Хофман. Един вид, по какво се различават десните от левите легенди и митове? Къде изобщо е истината? В реалната история има странна липса - режимът на Пиночет и до ден-днешен има ореола на най-страшния в Южна Америка. Но за разлика от всички други страни от Латинска Америка, въоръжена съпротива липсва - дали наистина е бил толкова ужасен режим, или всъщност е мит, създаден от лесния и постоянен достъп на чилийската емиграция до западни и източни медии, на свой ред водещи до засилен критичен интерес от страна на локалната левица, дори без да отчитам Източна Европа? Аржентинската дясна хунта и Перуанската лява такава са далеч по-жестоки, а никога не са били такъв фокус на критики какъвто бе Чили. Но това е само една от възможните посоки за размисъл, към която насочва Боланьо.

Друга е критиката на фашизма чрез осмиване конкретно на Серано. След преврата няма повече Емилио Стивънс, а се появява Рамирез Хофман, млада звезда на чилийската военна авиация (намек за автентичния прародител на фашизма, италианския поет Габриеле д'Анунцио, епичното му "освобождаване" на Фиуме - Риека, и увлечението на Мусолини и съответно на множество от последователите му с висок партиен ранг по самолети и парашутизъм), който в свободното си време кръжи над Сантяго със стар военен "Месершмит", изписвайки с дим поетични строфи във въздуха. Това е, на което Боланьо е "свидетел", докато убива арестантско време на стадиона. Странни лозунги, не толкова поезия, в подчертано черни тонове, възхваляващи смъртта. "Младежи... младежи...", "Желая ви късмет в смъртта", "Учете се от огъня". В рамките на авангардизма - нищо странно, но в същото време - насочване към "езотеричния хитлеризъм". "Поетичната изява" на Рамирез Хофман е посрещната повече от хладно от... не от левицата, а от военното му началство: седем дни под арест. Но поетът - евентуално - намира симпатизиращ генерал, който му разрешава да организира полет до Южния полюс и триумфално да запише в дневника си "Антарктида е Чили". С този полет той става звезда - и съответно се набляга и на това, че е "интелектуална" звезда - на режима и страната. Пропагандата е хубаво нещо, но донякъде... Рамирез Хофман е помолен да представи нещо грандиозно, което да покаже на всички, че хунтата се интересува от авангардно изкуство, демек, прогресивна е. Поетът измисля странна компилация, нещо като суперинсталация, комбинираща пърформанс, поезия, фотография, театрални елементи, и обхващаща "голямо" публично пространство - небето - и "дискретно" пространство - собствения му дом. В началото е известната вече "поезия" в небето, която е хладно приета - коварният Боланьо намеква за лош късмет: вали неприятен студен дъжд. Но поезията всъщност озадачава посетителите, главно военни - "Смъртта е в сърцето ми", "Вземи ми сърцето", "Нашата промяна, нашето преимущество", "Смъртта е възкресение". В този момент запасът му от дим привършва и той, не можейки да допише "поемата", се приземява. Втората част обаче потриса избраната публика от 20 души офицери и репортери "сюрреалисти": обявявайки, че това, което ще видят, е изкуството на бъдещето, той им показва стая, изпълнена със стотици фотографии на човешки трупове. Целите стени, тавана, плътно една до друга наредени снимки на смърт. Потресените гости напускат и три часа по-късно трима офицери от военното разузнаване пристигат и конфискуват експозицията. И това е краят на кариерата на Рамирез Хофман - следващите му години са обгърнати в неизвестност, от време на време името му се появява в незначителни списания, и се смята, че работи като пилот в търговската авиация. Но с времето настъпва преоткриване на авангардния поет, комбинирал "въздушна" поезия и фотография, и Рамирез Хофман, който отдавна даже не живее в Чили, е трансформиран в легенда, в "черния двойник на Гари Снайдър". Не всички са съгласни - мнозина смятат, че не е никакъв поет, а просто престъпник. Мистерията на пълното му отсъствие засилва единствено легендарния му статус на авангардист. След края на военната диктатура военните вадят на бял свят тяхната оценка - последователен в антикомунизма си, но нестабилен и странен, по-скоро луд. В последвалите разследвания и съдебни процеси Рамирез Хофман е призоваван и като свидетел, и като обвиняем - той никога не се явява, без съмнение, защото отдавна не живее в страната, и евентуално Чили го забравя. Боланьо, фиктивният "изследовател и съставител на енциклопедията", е въвлечен в частно издирване на Рамирез Хофман - най-сетне го открива: вглъбен в себе си бедняк, не приличащ нито на поет, нито на герой, нито на престъпник, живеещ в село, близо до Барселона (всъщност селото където реалният Боланьо живее дълги години). Спътникът на Боланьо, който е инициатор на издирването, моли Боланьо да го изчака на пейка в парка. Боланьо предполага, че спътникът му ще убие Рамирез Хофман и вероятно това се случва. Последните думи в текста са на спътника: "Боланьо, грижи се за себе си." Какво има предвид авторът е трудно да се отгадае... дали описва просто възмездие за стари престъпления или нещо, което може да се случи на самия реален Боланьо? Енигматичен завършек на история, стояща като бяла врана в книгата - не само композиционно и тематично, но и заради това, че по-късно е разширена в романа "Далечна звезда". И заради трудно разчитащата му се алегорична сатира на чилийския политически живот, представена чрез "строфите от дим" в небето. И заради мистериите в биографията на реалния Боланьо, включително смъртта му - според английски хипотези, от хепатит, получен по времето му на наркоман, зависим от хероин. Доказателства няма... има слухове, предположения, митове и легенди... които се разпростират върху много аспекти от живота му - прието е, че Боланьо е политически винаги вляво. През 1970-те е троцкист, но после? Литературно е определян заради скитническия му начин на живот, а не точно заради творчеството му, като битник. А поне част от битниците стоят политически вдясно... нима не е възможно, както много левичари преди него, с годините Боланьо да е преминал в лагера на фашизма? И това може да се предположи от тази книга, в която липсват фашисти. Или не липсват?

Все пак Серано е тук - като поет, той е признат като видна фигура на сюрреализма. Рамирез Хофман може да се каже, че е сюрреалист. Вижданията на фиктивния поет са тези, с които е известен Серано - присъединяване на Антарктида към Чили, мистичното прераждане на духа чрез огън, саможертвения героизъм на младежта чрез пречистваща смърт, езотеричното му разбиране за историята като космическо движение, чийто център се открива в природата, антикомунизъм, неразбирането и отхвърлянето на идеите му от военния режим. Това е Серано, сатиризиран като поет, пишещ нещо си с дим в небесата - нетрайна илюзия за нещо значително. Но как остава дим в паметта? Повечето произведения на Серано са достъпни и "важни" само за неофашисти. Идеологията му, изразена в голяма част от творчеството му - философските му съчинения и апологетиките на Хитлер - са поставили отдавна в тесен и тъмен ъгъл Серано: заради тях приносът му към сюрреализма и важната му книга върху Юнг (с когото са били близки приятели) се споменават мимоходом и набързо. Дори и скандалът с фашисткото погребение на Серано е отшумял и потънал в забрава, новина за един ден. Боланьо вещае именно това - ако търсим реални лица, скрити във фиктивните му персонажи. Дим в небето.

Но ако търсим нещо друго, е по-сложно да приемем книгата - тя е почти безсмислена без познаване на реални, но разхвърляни и не особено известни хора и факти. Дори шегата с братята поети-водачи на футболна агитка не е особено достъпна - футболните запалянковци не се интересуват от литература в масовата си част, а интересуващите са от висока литература едва ли са запознати с живота на организираните "ултраси". Да, това са до голяма степен фашизоидни - или комунистоидни - формации с проста и ясна "идеология": ние сме истината, всички други са врагове. Враговете се бият - завинаги, значи, до смърт. Братя под едно знаме, с една цел - победа, с каквито и да е средства. Черно и бяло, никакви нюанси, със съответните проверки за "истинност" и лоялност, "девиантите" са вече врагове, и все в този дух. Човек лесно може да си представи - и често да чуе - "поезията" им. Едва ли има нужда да отивам по-натам - в България Дучето е в централните новини вече 20 години. Боланьо просто прави следващата крачка - представя ни Дучето като решил да издаде книга. Това като едното нищо може и да се случи в реалността, а зад фиктивните персонажи се откриват също съвсем реални лидери на аржентински ултраси. Но пак е мъгляво за обикновен читател - какво правят тези "поети" дори в такава хаотична група на "фашистки" писатели, е съвършено непонятно.

А вече съвсем накрая Боланьо ми намига съвсем лично - от книгата му основно се убеждавам, че търсенето ми на фашистки писатели, тоест, на художествените им произведения е умряла работа. Няма да ги намериш, един вид ми натяква Боланьо - те са заместени от митове и етикети. И как да ги критикуваш тогава? Как да доказваш художествена несъстоятелност и идеологическа вредност? Смешно е доказателството да е "етикет"... някак си това цели да ни каже Боланьо, поне в един от пластовете на книгата. И може би заради нелепостта на такъв аргумент след като сме приели слухове и митове за абсолютна и пълна истина, книгата му остава прекалено мъглява и някак нескопосана. Неизпълнено обещание един вид, и това е приемливото заключение, защото другият въпрос, който може да възникне, е много опасен: а не се ли гаври всъщност авторът с читателя? Да му губи времето само за да му се изплези накрая - видя ли как те прекарах да си харчиш парите? Нали е "лошото момче", като нищо и това може да е направил... след което резултатът е отвращение към четенето. Уви, натам Роберто Боланьо води най-лесно.

 

PS. Времето... Аз четох тази книга през 2010. Текстът ми е писан и ревизиран след това - последна основна редакция вероятно есента на 2012. Спрямо 2010 рецензията върху Боланьо на Ангел Игов е сравнително прясна - в "Култура". След това се е натрупала фактология, сигурен съм - интересът към Валтер Рауф едва ли е преустановен. Дучето май наистина публикува книга. Честно казано, мързи ме да трупам фактология спрямо хипотетичното "днес".

 


Roberto Bolaño. Nazi Literature in the Americas. New York: New Directions Paperbook, 2009.

 

 

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2014, № 4 (173)