КИТАРИТЕ И МАРЧЕТО

Веселин Веселинов

web

Той седи опрял лакти на мазната разкривена маса. Ръкавите мазни и те. Пред него още една бутилка евтино червено и чаша - втори живот и трета преснота, издраскана от употреба, три пъти падала на мазния под. Ако любопитен глупак я вдигне срещу трепкащата светлина, надвиснала над мрака, ще види само някакви мазни бензинови стенания; тая чаша е спряла да пропуска светлината. Все още може да се пие от нея.

Той уж се хили, разтваряйки уста като жаба, половината зъби изпаднали някъде по пътя, случаен лъч се отразява в металните коронки, груба стомана, позволяваща му да дъвче меки храни. Кожата на лицето, сбръчкана като костенурка; сива, отвратителна растителност набола последните дни. Черен като въглищар. Той посяга към великата чаша с жълти от тютюна пръсти и гърлото му гъргори.

Срещу него седи чорлава жена, съучастница и любовница, с плосък гъз, провиснал корем и провиснали цици, a роклята виси като на закачалка, но балдърите не могат да се поберат и полите се дигнали нагоре, нагоре, под напора на едра, шаваща, болна плът. Пред нея чаша, в устата й цигара, на устните червило, размазано и по бузите.

- Са!

През отровната завеса, синьо и нагоре, синьо и нагоре, синьо и навсякъде, ги гледам разкекерчени.

- Хи-хи-хи! - гъгне тя.

- Хе-хе-хе! - гъгне той.

- Са! ти казвам.

Още 1100 питиета! Още 2000 бутилки! Още 20000 цигари само. Надуването на езика, запречващ излаза на думите. От кисело мляко сутрин се превключва на шкембе чорба. С много чесън и оцет. Първо с отвращение, после по навик. После се прибавя една бира. После още една. После не знам. Жълтото по пръстите тръгва нагоре, новата кожа и тя жълта. Под очите тъмни бохчи, за които бивши познати все още казват, че са сенки. Кожата на лицето се разтяга като презерватив. Са! Са! Както си вървя, някакъв зъб изскача на воля и побягва между краката на минувачите. Къде ще го гоня? - мъжете ще ме ритат злостно в слабините, а жените ще забиват токчета в темето и ще крещят "простак!" Шкембето се разтяга като балон и какво има под него разучавам понякога чрез огледалото.

Тихите нощни експлозии в мозъка. Събуждам се в очакване и ги чувам - бум! Взрив и пепел. Мозъчните клетки не се възстановяват. Кожните клетки изнемогват. Са! Краката ме отвеждат сами на място, където не помня вече бил ли съм или не съм бил. "Дай оше`две!" После оше`две. После отивам да пикая и дълго ровя, докато го намеря. Нещо не е наред. Влажни стъпки се провлачват обратно и оше`две. От кенефа се изнизват още влажни стъпки. Последната мисъл преди мрака е, че би трябвало да смърди на пикня. И на лайна. Най-коварното на Нютон е, когато те натисне в кенефа. В мрака ставам, без да знам защо, и засрамено сядам, но столът е избягал. Долу лъха на крака и друго. Някой стъпва върху черепа и оплешивявам. "Айде, бако, че ще метеме!" Краката искат да вървят всеки в своята си посока, дали да не ги зарежа, по дяволите. А-а-а, испанските китари! О-о-о, морето! Езикът плува като шамандура в някакво тресавище.

На сутринта гръмотевици тряскат голото ми теме. Трябва да избягам.

Ние сме си все същите на опашката. От носовете излиза дъха на стоглава ламя. Шкембе. Бира. Две бири. Светът придобива цвят и мирис. Смрад. От комшиите. От мен. Още една бира. Смрадта изчезва. Мило се усмихвам, касиерката ме гледа като чумав. Бабината й.

Гледам се в огледалото. Взел съм назаем някакво чуждо, нескопосано тяло. Нищо чудно, че никой не ме познава. "Застибе`Ше! Дайпетлеадотък." Гошето ме гледа сащисан и побягва. Къде ще го стигна? Не ме познава!

А-а-а, испанските китари! Помня, помня! Как свирех серенадите, а Марчето, сгушено до мене смуче цигарката и зъзне в черната си престилка. "К`во ги периш тия ръчища, бе, говедо!" Тоя на мене ли говори? На мене ли! Аз да стана... ама няма да стана, щото стола ще избяга пак. Бам! Нищо по-истинско от бутилка вино. К`во? К`во? С`ободно е, к`зам. Марчето! Същата, като едно време с китарата. Или не е същата... Нещо жълта в косата. Марчето жълта ли беше или черна? След толкова експлозии.

В кенефа, докато ровя из дисагите, съм сигурен. Марчето! Гледам се в огледалото. К`во ми е? Приглаждам трите косъма. Разпъвам бузи с пръсти. Сакото го бива, малко омачкано, ама нали съм си бараба. Махни торбите на колената, петна неясни гледам. Гъзът няма да го показваме, че там сме разпрали панталоните и сме пришили триъгълно парче. Почти същия цвят, почти не се забелязва. Отупвам се. От де толкова прах се вдигна? В кенефа пак смърди гадно и някой повръща. Аз съм наред и напред. При Марчето и китарите. Са! Са, ти казвам.

Тя е на масата, пуши и се куми.

- Ма`че, тик`вошепиеш?

- Аз съм Милка - хили се тя.

- А?

- Нека да съм Марче - признава си тя и ме тупа свойски по бузата. - Коняче. Ама може и вино.

- В`чо, дайту`ача`а. Оше`днабутилкао`съшото! `Здраве, Ма`че!

- Наздраве.

- Хи-хи-хи! - гъгна аз.

- Ха-ха-ха! - гъгне тя.

А-а-а, испанските китари. Серенадите. Морето прави ш-ш-ш и луната е опнала струна от нас до края на Голямата вода, по която ще вървим чак до мечтите си. Ех, Марче, тръгваме с тебе, водата е приятелска, китарата е нашата лодка и ти повдигаш поли нагоре и нагоре, до висините, където ни една струна не може да достигне.

Сутринта е суров студ. Събуждам се кристално ясен. Мъча се да си спомня книгата, която четох вчера. Мъча се с часове, но тя не иде. Осъзнавам, че я четох преди 20 години. Усещам, че до мен лежи теле. Тежко и страшно. Мъртво теле. Не е мъртво, изведнъж дъскорезница започва да цепи и ме обхваща ужас. Не смея нито да погледна, нито да докосна телето. Тая стая е непозната, сива, потънала в прах. Но това е моята стая. Носът се сбръчква от погнуса и бавно се надигам, да не събудя телето. На пода се валят останки. Някакви розови грамади приковават очите. Огромни розови гащи. Огромни розови женски гащи. И още огромни неща. И аз разбирам, че не е теле и няма смисъл да се мъча да си спомня четената книга, щото си спомням тихите експлозии.

Когато си вертикален, действат други природни закони. Вече не е студено. Краката шляпат сами. Са! Тука има си ред. От тук - към шкембето. И бира. И още една. А-а-а, тези испански китари! Марчето лежи, примряла в утрото след нашата велика нощ. Най-сетне! След толкова серенади. Купувам й закуска - шкембе чорба и бира.

© Веселин Веселинов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2004, № 7 (56)